Карлийн Томпсън
Шестица купа (71)

Епилог

Лоръл рязко отвори очи. За миг й се стори, че е в студения обор и че Моника стои на балата слама с примка на врата, а пламъците облизват краката й. В следващия миг се успокои. Лежеше в топло тясно легло. На отсрещната стена имаше монтиран телевизор. През прозореца от лявата й страна нахлуваше светлина. Болнична стая.

Нещо нежно я побутна по дясното бедро. Тя погледна натам. Нийл спеше дълбоко, отпуснат на един стол до леглото й. Тя протегна ръка и докосна една от русолявите му къдрици. Сиво-сините му очи бавно се отвориха и той я погледна и се усмихна.

— Страхувах се, че повече никога няма да видя тези красиви кехлибарени очи.

— Не знам дали са красиви, но знам, че никога нямаше да ги видиш отворени, ако не беше дошъл във фермата. Как е Одра?

— Добре е. Като изключим това, че трябваше да прекара още една нощ тук заради измръзването. Тя впрочем е много упорито момиченце. Не миряса, докато не намерих ключар и не отидох у вас да взема кучетата и да ги заведа при доктор Ричи. Той каза, че очите щели да ги смъдят още ден-два, но иначе са добре.

— Слава богу! А Моника?

— Добре е. Простреляна е в рамото, но няма засегнати кости. Има изгаряния първа степен по краката. И тя е измръзнала, разбира се, но ще се оправи.

— Кристъл?

— Вече не е в критично състояние. Стреля по полицаите, но не улучи никого. Един я уцели в крака. Тя изпусна пистолета, той гръмна и я простреля в гърдите. — Въздъхна. — Мисля, че щеше да е по-добре да беше умряла, като се има предвид какво я очаква.

Лоръл затвори очи.

— Господи! Затвор без възможност за излизане под гаранция? Живот в психиатрично заведение?

— Това ще го реши съдът — каза Нийл.

Лоръл потрепери.

— Е, май ми докладва за всички.

— Не съвсем. Изглежда, Кърт е отишъл във фермата по-рано, за да види примката, за която си му казала. Влязъл е в къщата. И Кристъл е била там…

— О, не! — изплака Лоръл. — Нали не е мъртъв?

Нийл я погали по ръката.

— Не е, Лоръл. Ударила го е с автомобилната щанга. Сигурно е решила, че го е убила, но не е. Има фрактура на черепа, счупена ключица, счупена ръка. Освен това е лежал в студената къща в безсъзнание осем часа, но е бил с дебели дрехи. — Той се ухили. — И термално бельо.

Лоръл се усмихна отпаднало.

— Подигравах му се, че носи такова бельо през зимата. Явно той ще се смее последен.

Нийл я погледна сериозно.

— Ти наистина го обичаш, нали?

— Да го обичам? — Лоръл свъси вежди. — Приятели сме от деца. Обичам го като приятел. Опитах се да го обичам по друг начин, но не се получи: нито с мен, нито с него. — Тя въздъхна. — Радвам се, че е добре. Аз май също съм наред.

Нийл се поколеба.

— Е, пострадала си малко. Измръзване.

Заля я страх.

— Знаех си! Краката ми! О, Нийл, нали не са ми отрязали краката? — извика тя и се опита да отметне завивките, за да погледне.

Нийл я спря.

— Успокой се, Лоръл. Загубила си само кутретата. Това е всичко. Само кутретата. Никой няма да забележи дори. Можеше да е много по-лошо.

Тя въздъхна.

— Прав си. Като се има предвид какво преживях, това си е цяло чудо. — Насили се да се усмихне. — Освен това никога не съм обичала сандали.

— Така те искам!

— Нийл, как се сети, че сме там? Как ни спаси?

— Полицията ви спаси. Аз само ви намерих.

— Много си скромен. Но как разбра, че нещо не е наред?

— През цялото време ти повтарях, че не съм баща на бебето на Фейт. Все си мислех, че ако открия кой е бащата, ще разгадая нещата. На поклонението говорих с Кристъл. Изглеждаше ми малко странна, някак замаяна, но сякаш се опитваше да го скрие. След това тя заговори колко тежко му е на Уейн, че е загубил Дениз, но как щяло да е още по-лошо, ако бил загубил Одра. Каза нещо от сорта на това, че за бащата било дори по-тежко да загуби дете, отколкото за майката. След това продължи с това, че бедният Чък напоследък бил толкова непостоянен, защото бил изгубил пет бебета. Слушах я само с едно ухо, но след като си легнах, си спомних, че ти ми каза, че Кристъл е имала три помятания и едно мъртвородено дете. Това са четири, не пет.

— И тази грешка те накара да се сетиш? — попита невярващо Лоръл.

— Не. Казах ти: тя просто не се държеше нормално. Погледът й беше някак особен. Замислих се за годините в гимназията. Кристъл беше хубава и излизаше с Чък. След това се сетих как Фейт ми каза, че според нея Кристъл не била толкова сладка, колкото си мислели всички. Освен това си спомних как по едно време бях сигурен, че Фейт си пада по Чък.

— Нийл, Фейт ми е оставила писмо. Написала го е през седмицата, преди Кристъл да я убие. Скрила го беше в плюшеното ми мече. Озаглавила го е „Ако умра“. Знаела е, че някой иска тя да умре. Според мен е смятала, че е Чък.

— Като стана дума за Чък, Кърт ме помоли да ти предам едно съобщение. Каза: „Кажи на Лоръл, че книгата със сонетите не е моя. Пазех я на друг“.

— На Чък. Защо не ми го каза тогава?

— Защитавал е приятеля си. — Нийл млъкна и погледът му се зарея нанякъде.

— Има и друго, нали? — внезапно каза Лоръл. — Още лоши новини ли?

— Всъщност не са лоши — бавно каза той. — Говорих с вашите.

— Господи, колко си бил зает тази сутрин! Кучетата, Одра, Кърт, родителите ми.

— Лоръл, сега е три следобед, не е сутрин. Както и да е, знам, че вашите те подлудяват, но трябваше да им се обадя. Ти си им дете и си пострадала. — Тя кимна. — Майка ти беше ужасена. — Той си пое дъх. — Баща ти беше уплашен, но явно е също толкова уплашен от факта, че сестра ти е родила близнаци, момченца.

Лоръл се ухили.

— Близнаци?

— Да. Явно Клодия от месеци е знаела, но не е казала на родителите ти.

— Страхувала се е, че татко буквално ще си плюе на петите. Божичко, още две малки момчета от „Поличбата“. — Тя се изчерви. — Уф, не ме е срам!

Нийл се разсмя.

— Майка ти каза, че Клодия и бебетата са добре, въпреки че, цитирам: „Клодия днес е малко раздразнителна“.

Лоръл се изкиска.

— Което значи, че ругае като каруцарка и лекарите и медицинските сестри бягат в отчаяние. Бедният й съпруг! Такъв нещастник. Не бих искала да съм на негово място.

— Има и още. Баща ти каза, че не е сигурен дали може да понесе още сътресения. Каза ми да ти предам, че с майка ти смятат да се върнат в Уилинг след няколко месеца.

Усмивката на Лоръл се стопи.

— Ясно. Това значи, че татко ще иска да си поеме магазина. Няма да издържи да е тук и не той да командва, въпреки че аз увеличих приходите с трийсет процента. И разбира се, ще си искат къщата. Не обичат кучета, така че ще трябва да си потърся нещо под наем. Място, където приемат домашни любимци.

— Знам едно място, където приемат домашни любимци — каза Нийл. — Моята къща.

— О? Ще даваш къщата на баща си под наем, след като той почине ли?

— Не. Говоря за моята къща в Кармел.

— Твоята къща? Искаш да вземеш кучетата ми?

Нийл затвори очи и поклати глава.

— Лоръл, знам, че си много умна, но днес нещо ми е трудно да говоря с теб. Искам кучетата и теб, не е задължително в тази последователност. Изкарвам достатъчно пари да ви издържам и тримата, но ако искаш да работиш, смятам, че в района на Кармел-Монтерей има място за още един цветарски магазин. Все пак там живеят доста богаташи и филмови звезди.

Лоръл го погледна удивена.

— Нийл, да не ме каниш да живея с теб?

— Ако искаш първо да опитаме така, разбира се. Аз обаче съм си старомоден. Бих предпочел да те взема по-почтено.

— Брак? — писна Лоръл.

— Защо пищиш, сякаш си видяла мишка?

— Не исках да те обидя, Нийл, но ние почти не се познаваме…

— Ходили сме заедно на училище дванайсет години. Освен това се чувствам, все едно те познавам по-добре от всеки друг. — Той я целуна по бузата, погали я по ръката и се усмихна. — Няма да замина още поне месец, докато не приключа с работата си тук. Междувременно може да се виждаме и ти да обмислиш нещата. След седмица-две може да ме пратиш да си вървя, ако решиш — без да таим лоши чувства един към друг. — Той си погледна часовника. — Ох, трябва да тръгвам. Ще намина да те видя пак, красавице.

Докато той излизаше, Лоръл се усмихна широко. „Със сигурност — помисли си импулсивно. — Надявам се да се виждаме всеки ден и час.“