Карлийн Томпсън
Шестица купа (32)

2.

— Трябва да се прибираме — каза Дениз. — Снегът се усилва.

— О, мамо, не! — изстена Одра. — Всяка година гледам светлините.

Дениз усили чистачките. Трафикът пълзеше покрай Огълби Парк. Все още беше ядосана на Лоръл, беше разстроена от погребението и на всичкото отгоре я хващаше настинка. Последното, което искаше, беше да се влачи из парка, но двамата с Уейн правеха невъзможното, за да зарадват Одра след ужасното й преживяване преди по-малко от четирийсет и осем часа. Тя все още спеше на запалена лампа и искаше Дениз да стои при нея, докато се унесе. Тази вечер бяха извикали Уейн по спешност в болницата, а Одра беше настояла да видят Фестивала на светлините в Огълби, както й беше обещала Дениз.

— Ти като беше малка всяка година ли се качваше тук? — попита я Одра.

— Тогава нямаше светлинно шоу.

— Леле! — ахна Одра. — Ама Коледа нали е имало?

— Да, миличка — сухо каза Дениз. — Хората са почнали да празнуват Коледа съвсем малко преди да се родя.

— Това е добре.

Дениз й хвърли кос поглед, за да види дали се шегува. Не се шегуваше.

— Студено ли ти е?

— Не.

— Аз замръзвам. Ако изчакаме до утре вечер, татко ти ще дойде с нас.

— Сигурно пак ще има спешен случай. Освен това почти стигнахме.

Дениз въздъхна. „Още час — помисли си. — Само час и ще съм в хубавата си топла къща с хапчетата против простуда и ментовия чай. Може би дори ще дават нещо хубаво по телевизията.“

— Лоръл беше ли на погребението днес? — ненадейно попита Одра.

— Да.

— Сигурно не е довела Ейприл и Алекс, но нали каза, че може да й идем на гости и да си играя с тях.

— Да — неопределено каза Дениз. В момента при никакви обстоятелства не можеше да си представи как отива на гости у Лоръл.

— Мамо, тя каза, че може да идем.

— Знам. — Болеше я главата и вратът й се схващаше. — Само трябва да изберем хубав ден. — „Което няма да е скоро“ — помисли си.

Одра пусна радиото. В колата гръмна някакъв рап. Дениз потръпна и го изключи.

— Мамо! — измрънка Одра.

— Не мога да го търпя.

— Искам да слушам музика.

Дениз пусна някакъв диск и след малко „Карпентърс“ пееха коледни песни.

— Страхотно — оплака се Одра. — Това е на сто години.

— Не съвсем и е много хубаво. Стига си мрънкала. — Одра започна да ровичка в нещата на седалката. — Какво търсиш?

— Фотоапарата. — Уейн й беше купил апарат за еднократна употреба за обиколката на светлинното шоу.

— Няма да можеш да направиш хубави снимки в този сняг.

— Винаги правим снимки.

— Не и когато вали сняг. Ще станат размазани. За бога, имаме светлинното шоу и на видео.

— Не е същото. Къде ми е фотоапаратът?

Продължи да ровичка. Дениз стисна зъби. Вечерта нямаше да е добра. Одра все още беше превъзбудена след уплаха на коледното парти. Самата Дениз също се чувстваше ужасно. Но беше стигнала толкова далеч. Вече нямаше как да обърне към къщи. Одра щеше да изпадне в истерия.

„Коя е майката тук?“ Дениз сякаш чуваше гласа на своята майка. „Млъквай, мамо — отговори й наум. — Нямаш представа какво ми е. Няма да умра, ако я поглезя няколко дни, особено след като аз съм виновна, че я уплашиха така.“

Минаха през Орнамент Уей. От двете страни на пътя на гигантски захарни пръчки висяха огромни коледни играчки. Одра цвърчеше от удоволствие. Дениз спря пред будката за дарения.

— Ще изщракам всички снимки на филмчето — заяви Одра. — Те колко са?

— Двайсет и седем. И ако искаш да снимаш всичко, първо свали прозореца. Иначе ще снимаш само размазани снежинки по стъклото.

— Знааам — каза Одра с изпълнения с досада тон, който беше усвоила напоследък и който показваше, че Дениз говори очевидни неща.

Дениз стисна зъби. Знаеше, че децата трябва да пораснат и да отстояват независимостта си, и сигурно беше говорила със същия тон на своята майка, но Одра беше на осем. Беше прекалено рано.

— Одра, искам да спреш да ми говориш така — скара й се тя.

— Как така?

— Знаеш как.

Одра въздъхна тежко.

„Може би съм свръхчувствителна — помисли си Дениз. — По-добре да се успокоя.“

— Студено ли ти е?

— Не. Добре съм. А ти защо все си разтриваш врата?

— Нещо съм се схванала. — Направо се беше сковала. — Виж, миличка, ето го Коледния експрес.

Композицията представляваше влак в реални размери, който сякаш се движеше заедно с тях.

— Прекрасен е! — извика Одра и свали прозореца. В колата нахлуха леден въздух и сняг. Одра почна да снима.

— Добре. Подминахме го. Вдигни прозореца. Много е студено.

Одра затвори прозореца.

— Мамо, може ли да слушаме нещо друго?

— Не. На мен това ми харесва. — Одра пак въздъхна. — Съжалявам, просто не мога да понасям това, което слушаш ти.

— Добре де — каза Одра посърнало.

— Виж, ето го и Махащия снежен човек.

Одра пак свали прозореца. Още студен въздух. Още сняг. Дениз кихна и носът й започна да тече. Започваше да я боли гърло.

— Одра…

— Знам, знам, вдигни прозореца.

Подминаха Момиченцето с понито и Веселия ездач.

— Този с коня е любимият на Бъзи — информира я Одра.

— Кой е Бъзи?

— Бъзи Харис. Гаджето ми. Казах ти.

— А аз ти казах, че си още малка за гаджета. — Дениз по-скоро почувства, отколкото видя, че Одра отново извърта очи. — Не те е целувал, нали?

— Мамооо!

— Каза, че се опитал да те целуне. Не съм съгласна някой малчуган да те лигави.

— Не ме е целувал и не ме лигави. Какво ти става, мамо? Защо си толкова лоша тази вечер?

— Не съм лоша, просто не ми е добре.

— Виж, ето я Пепеляшка!

Дениз погледна към блещукащите лампички, които оформяха огромния замък с кулички, конете, които теглеха великолепната карета на Пепеляшка, голямата оранжева тиква, която се виждаше в далечината и напомняше, че времето лети.

— Това ми е любимото! — възкликна Одра.

— Снимай го тогава.

— Спри, за да направя хубава снимка.

— Ще преча на движението.

— Няма, ако спреш отстрани. Мамо, моля ти се!

Дениз се чувстваше, все едно някой я бие по главата с чук. Напрежението от последните няколко дни беше непоносимо. Красивата къщичка от карти, която беше построила за себе си през изминалите тринайсет години, щеше да се сгромоляса и тя имаше какво да губи. Уейн. Безценната й Одра.

Момиченцето отвори вратата и излезе в снега.

— Одра, влизай в колата!

— Искам да се приближа до светлините!

Чувство на безсилие и страх заля Дениз.

— Одра, казах ти да влизаш в колата моментално! — изкрещя с глас, който сякаш не беше нейният. Детето я изгледа втрещено. — Чу какво ти казвам! — викна Дениз, ужасена от собствения си тон, но безсилна да се спре. — Одра, веднага, или ще…

Лицето на Одра се сбърчи и тя побягна, малките й ботушки вдигаха вихрушка сняг след нея.

— Господи, какво направих? — изстена Дениз, докато отваряше своята врата и заобикаляше колата. — Одра! — Заради настинката гласът й беше дрезгав и почти заплашителен. Помисли си, че никой не би се успокоил от такъв глас, но не можеше да направи нищо по въпроса. — Одра! — извика пак. По дяволите! Защо все мърмореше срещу детето. Защо гласът й беше толкова ужасен? Защо изобщо бяха дошли тук тази вечер?

Композициите бяха толкова големи, че трябваше да се разполагат навътре, далеч от пътя. Дениз зърна Одра на светлината на шарените светлинки на каретата на Пепеляшка, след това момиченцето изчезна. Снегът рязко се усили, сипеше се по лицето на Дениз и полепваше по очилата й. Тя спря, свали ги и ги избърса с носната си кърпа, но само миг след като си ги сложи, те отново се покриха със сняг. Тя ги свали и ги пъхна в джоба си. Заради силното късогледство виждаше всичко замъглено. Сляпа с очила, сляпа и без тях, помисли си отвратено. Как можеше да е сред шепата хора на света, които не можеха да носят контактни лещи?

— Одра! — Нищо. Продължи да си проправя път през снега. — Одра! Извинявай. Моля те, не ми се сърди. — Разплака се. Спъна се и едва не падна. Обърна се и погледна към пътя. Нижеше се непрекъснат поток от запалени фарове. Светлината им беше разсеяна от валящия сняг и слабото й зрение. Все пак успяваше да различи собствените си фарове, неподвижни до пътя. От другата страна разноцветните лампички на композицията на Пепеляшка се извисяваха над нея. Знаеше, че композициите са огромни, но да стоиш близо до тях си беше страшничко. Червените кулички на замъка изглеждаха гигантски. Изведнъж се почувства малка и безпомощна.

Продължи да се влачи през снега, следваше следите от ботушките.

— Одра! — извика. — Одра, недей така!

Къдриците й се бяха навили като стотици тирбушончета. „Сигурно приличам на горгоната Медуза“ — помисли си. Сълзи и сняг замръзваха по миглите й. Зъбите й тракаха. Следата заобикаляше композицията и тя се втурна напред. Не беше обула ботуши. Обувките й бяха пълни със сняг и не си чувстваше краката.

— Одра! Моля те, върни се! — Гърлото я заболя, но тя продължи да вика. — Одра, извинявай!

Вече беше зад композицията и погледна през рамо. Красива откъм пътя, оттук тя изглеждаше сюрреалистична. Ослепителни светлини, които се надвесваха тромаво зад нея. Пред нея — абсолютен мрак. Знаеше, че от пътя няма как да я видят. В снега изхрущя стъпка. Тя се извъртя. Отначало не видя нищо.

— Одра! — извика, бясно бършеше очите си. — Од…

Първият удар се стовари върху врата й. Чу как костите се строшиха, олюля се, но някак успя да остане права.

— Господи! — ахна, стиснала раната си, без да разбира какво се случва. След това усети топлата кръв да шурти под пуловера й.

Обърна се и се опита да избяга. Втори удар в тила я повали на колене. Запълзя, пръстите й ровеха, за да стигнат твърда земя, но улавяха само сняг.

— Не! — Гласът й трепереше. — Моля те, не!

Още един удар по врата. Тя падна по лице в снега.

— Одра — промълви, от устата й по пухкавия чист сняг се стичаше кръв. — Бягай, малката ми, бягай…

Не можеше да помръдне, но все още усещаше студения сняг под бузата си и горещата кръв, която се стичаше в очите й и я заслепяваше. Лежеше и трепереше. Последната картина в ума й беше красиво момиченце с дълги кестеняви къдрици и огромни очи, което я гледа и се смее.

— Одра, обичам те — прошепна, когато последният удар строши черепа й.