Карлийн Томпсън
Шестица купа (55)

1.

— Кристъл, май трябва да се обадим на Моника.

Кристъл примига.

— Защо? Тя пък какво общо има?

— Ако наистина е Джойс, ти трябва адвокат.

— Адвокат?! За какво ми е адвокат? Не съм направила нищо!

— Кристъл, кой има по-добър мотив да убие Джойс Овъртън от теб?

Кристъл отвори уста, затвори я и пребледня така, че Лоръл се уплаши да не припадне.

— Но ние не знаем дали е Джойс.

— Аз мисля, че е, и ако съм права… Кристъл, ще се обадя на Моника. Ако Уилямс се върне, преди да е дошла Моника, няма да му казваш и думичка, чуваш ли ме? Нито дума.

— Но аз не съм направила нищо — повтори отпаднало Кристъл.

— Нито дума! Чу ме!

Не й беше приятно да се кара на Кристъл, но само така можеше да я накара да я чуе. Тя като че ли не осъзнаваше колко е сериозно положението. Всъщност като че ли изобщо не беше наясно къде се намира.

За щастие Моника си беше в стаята.

— Моника, Лоръл е. Ела у Кристъл възможно най-бързо.

— Какво има?

— На ливадата на Кристъл има труп. Според мен е Джойс Овъртън.

— Коя?

— Гаджето на Чък.

— Леле! Знаеш как да ми привлечеш вниманието.

— Сега не му е времето за безчувствения ти хумор. Идвай. Кристъл има нужда от спешен правен съвет.

— Тръгвам веднага — каза Моника и затвори.

„Добре че не се наложи да споря с нея“ — помисли си Лоръл, докато сядаше до треперещата Кристъл. Уилямс щеше да се върне всеки момент и в близките петнайсет минути кой знае колко още полицаи щяха да нападнат Кристъл, която беше безпомощна като дете в тази ситуация.

— Моника тръгва.

— Трябва да пийна нещо.

— Не. Полицията ще те разпитва и не е хубаво да им дъхтиш на алкохол.

— Нали ми каза да не им казвам нищо.

— Не и докато не дойде Моника. Тя ще ти каже на кои въпроси да отговаряш.

Кристъл започна да гризе ноктите си.

— Може да не е Джойс.

— Може. Но все пак ще има въпроси.

— Ако е Джойс, Чък ще си помисли, че съм я убила от ревност.

— Какво си мисли Чък е най-малкият ти проблем. Забрави за Чък.

Уилямс влезе, без да почука.

— Вече се обадих да дойдат още хора. — Гладкото му лице беше изопнато. Лоръл си помисли, че е уплашен. Никога не беше виждал нещо толкова сериозно и това беше стопило самодоволството му. — Някакви предположения коя е тази жена?

— Не — каза Лоръл.

— Джойс Овъртън — изтърси Кристъл в същия момент и Лоръл я погледна ядосано.

Уилям погледна Кристъл и попита:

— Коя е Джойс Овъртън и защо мислите, че е тя?

Кристъл страхливо погледна Лоръл и се сви още повече.

— Не знам.

— Какво не знаете? — излая Уилямс. — Коя е Джойс Овъртън или защо мислите, че е тя?

— Няма да говоря с вас.

Уилямс направи физиономията си на якото ченге.

— Госпожо, трябва да говорите с мен.

— Само в присъствието на адвокат — каза Лоръл.

— Адвокат? Какво имате да криете, госпожо Ландис?

— Нищо — измънка Кристъл.

— Тогава какви са тези приказки, че няма да говорите с мен без адвокат? Така излизате виновна!

Кристъл се присви.

— Не се опитвайте да я сплашите — каза Лоръл хладно, въпреки че вътрешно трепереше. Просто повтаряше неща, които беше чувала по телевизията. — По закон тя може да не говори с вас, ако не присъства адвокат. — Молеше се Моника да дойде по-скоро. „Може би само влошавам нещата.“

Пред къщата засвяткаха лампи. Полицейски коли, а не Моника. Уилямс отвори вратата и Лоръл чу мъжки гласове. На Кърт? Не. Скоро светлините сякаш бяха навсякъде, наоколо крачеха мъже в униформи, звъняха телефони. Накрая Лоръл чу дрезгавия глас на Моника:

— Аз съм адвокат на госпожа Ландис. Или ще ме пуснете, или ще говоря с началника ви и ще съжалявате!

След миг влезе в дневната. Беше с тесни черни кадифени панталони, златиста копринена блуза и черно кожено яке. Косата й падаше по раменете й и под нея се клатушкаха огромни обици халки. Изглеждаше страхотно. И страховито. Полицаите стреснато й направиха път.

— Искам да сте много внимателни с местопрестъплението — заяви твърдо Моника.

— Не изпълняваме заповеди от вас — осмели се да каже Уилямс. — Освен това знаем какво правим.

— Убедена съм — пренебрежително каза Моника. — Искам да потърсите сърце и шестица, написани с кръв в близост или върху тялото. Освен това търсете и карта таро. И мисля, че няма да е лошо да повикате Кърт Райдър. Той работи по случая на Дениз Прайс и знае какво прави. Сега трябва да говоря с клиентката си насаме.

Полицаите я зяпнаха. Не бяха свикнали с агресивни адвокатки като ченгетата от големите градове, особено с такива, които повече приличаха на манекенки или на филмови звезди, отколкото на местните адвокатки със строги консервативни костюмчета и прически.

— Кога стана такава почитателка на Кърт? — прошепна Лоръл на Моника.

Моника й намигна.

— Той ще ти каже какво са намерили. Тези мъжаги няма. — Заговори по-високо. — Добре ли си, Кристъл?

— Не. В двора ми има труп.

— Е, това малко разваля вечерта, нали?

Кристъл я погледна слисано.

— Как можеш да се шегуваш с това?

— Мога да се шегувам с всичко. — Моника седна до нея и продължи тихо: — Какво каза на полицията?

— Само, че мисля, че тялото може да е на Джойс Овъртън. Всъщност Лоръл мисли така. Аз даже не съм виждала трупа.

Моника погледна Лоръл.

— До пътя, преди да завиеш по алеята към Кристъл, е паркиран бял „Лексус“ като този на Джойс — каза Лоръл.

— Видях го.

— Кристъл е била у съседите да им гледа бебето. Вратата е била заключена, но жертвата е била тук. Това палто е нейно. Сигурно е влязла с ключовете на Чък.

— Добро предположение. Но защо си е оставила палтото тук? Навън е много студено.

— Облечена е с палтото на Кристъл. Лампата в допълнителния гараж свети. Мисля, че е искала да отиде там. Може би е решила, че палтото й е прекалено хубаво, за да го носи в такова време.

— Кристъл, защо лампата в гаража свети? — попита Моника.

— Толкова ме е страх, че вечер оставям лампите да светят навсякъде. И в къщата, и в гаража. Не искам някой да се скрие там.

Лоръл й разказа за обаждането по телефона и как е съобщила в полицията и после сама е дошла тук.

— Не намерих Кристъл в къщата и си помислих, че може да е в гаража — заради лампата. И буквално паднах върху трупа.

Моника отново погледна Кристъл.

— Можеш ли да докажеш, че си била у съседите да наглеждаш бебето?

— Разбира се. Семейство Грант ми се обадиха. Беше спешно, нали разбираш.

— Добре. Да поговорим с ченгетата — каза Моника. — Не бой се, Кристъл. Но ако ти кажа да не отговаряш на някой въпрос, няма да отговаряш. Ясно?

Кристъл кимна и разпитът започна. Междувременно един полицай намери черна дамска чанта, която се беше плъзнала под дивана. Отвори портфейла и извика:

— На шофьорската книжка пише Джойс Овъртън.

Лоръл затвори очи. Значи се беше оказала права. Отвори ги и видя, че Кристъл трепери, лицето и устните й бяха пребледнели. В следващия миг погледът на Кристъл се стрелна към вратата.

Там стоеше Чък Ландис, почервенял от гняв. Двама полицаи го държаха.

— Кристъл, кучко, какво си направила, за бога?! — изкрещя той.