Майкъл Корди
Чудото (9)

8.

 

Един изключително привлекателен мъж с дълга коса и яркосини очи крачеше по Пето Авеню и тихо си подсвиркваше рефрена от популярната песничка „Монахът Жак“. Бледите лъчи на следобедното слънце падаха върху пясъчнорусата му коса, превръщайки я в нещо като ореол над главата и широките му рамене. Ангелският външен вид се засилваше от черен, дълъг почти до земята шлифер. За принадлежността на този мъж към света на грешните допринасяха само черните, плътно прилепнали кожени панталони и букетчето кървавочервени рози, които надничаха от чантичката в дясната му ръка. Продължаваше да си подсвирква, на красивото му лице грееше радостна усмивка.

Минувачите го заглеждаха, без да подозират, че обектът на тяхната възхита не е мъж, а жена. Още по-малко можеха да допуснат, че тази жена е тръгнала да изпълни една безкрайно приятна за душата й задача — да ликвидира поредния обект на Справедливото прочистване.

Мария Бенариак примигна, цветните контактни лещи за миг се скриха зад клепачите й. С мъка потисна внезапното желание да се почеше по гладко обръснатия череп. Обикновено използваше правени по поръчка перуки, но тази беше принудена да вземе „назаем“. Беше съвсем наясно, че хората от бранша предпочитат безличния и „сив“ външен вид, който ги прави съвсем незабележими. Но тя обичаше творчеството, често използваше съвършеното си лице и тяло като бяло платно, върху което създаваше ярък и натрапчив, но абсолютно фалшив портрет: един колкото дързък, толкова и успешен подход, в състояние да обърка и най-наблюдателния очевидец… Днес бе избрала именно този подход, още повече че предизвикателният външен вид несъмнено щеше да улесни контакта с жертвата…

Пред очите й се появи жилищният блок, в който се намираше апартаментът на Слай Фонтана. Внушителен, красив, с прекрасна гледка към парка. Според сведенията от кафявия плик на брат Бернар Фонтана използва този апартамент като временна резиденция на Източното крайбрежие само в случаите, в които го обзема натрапчивото желание да се махне от Лос Анджелис и да потъне в прегръдките на Бейб — мъжката проститутка-модел от висока класа, към когото беше безумно привързан… Мария не виждаше нищо смешно и необичайно във факта, че Слай Фонтана — един от най-известните продуценти на порнографски филми с хетеросексуално съдържание, е педераст. От собствените си проучвания бе разбрала, че този човек е на „ти“ с всички видове сексуални перверзни. Носител на осем награди „Горещо злато“ от Кан — най-престижното отличие в областта на порноиндустрията, той контролираше огромна част от международния пазар на сексфилми. Но личните му предпочитания бяха свързани със садистичното порно: най-много обичаше записаните на видео сцени, в които жертвите — най-често жени, биват умъртвени по най-жесток начин по време на секс, в момента на оргазма. За да направи представлението максимално „реалистично“, камерата следеше акта отблизо и го показваше в едър план. Обикновено смъртта сполетяваше жертвите чрез остър нож, който прерязваше гърлата им така, че почти ги обезглавяваше… Мария бе успяла да се сдобие с един от тези филми — надраскано от безброй презаписи долнокачествено копие, което въпреки техническите си недостатъци продължаваше да струва няколко хиляди долара на черния пазар.

Копието принадлежеше на Бейб и тя го гледа снощи по време на посещението си в добре обзаведения му апартамент в Гринидж Вилидж. Адресът му фигурираше в плика на брат Бернар, за нея беше детска играчка да проникне в жилището и да „интервюира“ собственика. Един нож и шест минути време — това беше достатъчно, за да убеди културиста гей да й разкаже всичко за Фонтана и да си уреди среща с него за днес. После, след като счупи шийните прешлени на вече безполезния педераст, поразрови богатия му гардероб и подбра любимите черни одежди на продуцента.

Скалпирането на Бейб се оказа по-трудно, отколкото очакваше. Сякаш се опитваше да обели портокал без предварително срязване на кората в долната му част. Успя все пак, но с цената на доста усилия. Остави го да съхне през нощта, а тази сутрин го нахлузи върху бръсната си глава. Ефектът бе отличен, но кожата страхотно я сърбеше.

Бръкна в чантичката от черна кожа и извади слънчеви очила марка „Рейбан“. Намираше се съвсем близо до жилищния блок. Слабините й започнаха да се стягат от приятно вълнение, примесено с нетърпеливо очакване. Тялото й потръпна от топли, лепкави като сироп вълни.

Портиерът стоеше под навеса на централния вход. Изглеждаше строг и внушителен в блестящата си униформа, но Мария вече знаеше, че няма да й създаде проблеми. Зърнал дългата й руса коса и черните одежди, той просто се обърна на другата страна — точно както й бе казал Бейб. Този човек познаваше всички проститутки, които обслужваха богатите обитатели на блока, независимо дали са жени или мъже. И като всеки майстор на занаята знаеше кога да не ги забелязва. При мисълта, че Слай Фонтана положително е пуснал някой долар в шепата на униформения мъж, за да осигури достъп на убиеца в дома си, върху устните на Мария се появи едва забележима иронична усмивка.

Хвърлила небрежен поглед по посока на портиера, тя уверено мина през вратата и прекоси мрачното фоайе, покрито с мраморни плочи. Влезе в асансьора и едва тогава погледна часовника си. 14:52. Фонтана очакваше Бейб точно в 15:00. Имаше достатъчно време.

Слезе на седмия етаж, пристъпи към стълбищната площадка и зачака. Тук цареше непрогледен мрак, стана й неприятно. Пое дълбоко дъх и си напомни, че мракът е нещо временно. На стената вдясно беше ключът за стълбищното осветление. Тя протегна ръка и го натисна, ярката светлина бързо прогони демоните от душата й. Отвори кожената чантичка и извади хирургически ръкавици, тънки като презервативи. Сръчно ги надяна, след което насочи вниманието си към съдържанието на чантичката. Първо провери видеокамерата. Компрометираща касета вътре, разбира се, нямаше, налагаше се да разчита само на паметта на машинката. На дъното, редом с камерата, лежеше любимото й кукри. Вдигна букетчето рози, под него се появиха останалите дреболии, необходими за операцията — ролка здрав скоч, гарота и черна автоматична писалка. Лепенките и назъбеният нож се прехвърлиха в страничните й джобове. На външен вид писалката изглеждаше съвсем обикновена, но когато отви капачката, под нея щръкна необичайно дълъг и тънък писец, наподобяващ игла на спринцовка. Мария духна върху него, сякаш за да се увери в чистотата му, после завинти капачката и пусна писалката обратно в чантичката. Всичко беше готово.

В гърдите й се появи праведното вълнение. Тя беше Ангел-отмъстител, тя беше наместник на Бога. Днешният ден бе определен за удар срещу Злото, една от многобройните му глави на хидра щеше да бъде отсечена.

Отвори вратата и надникна в дългия коридор на седмия етаж. Ясно видя тъмнокафявата врата в дъното, върху която блестяха две месингови цифри. Номер 70. Зад тази врата беше Слай Фонтана, очакващ три кратки почуквания и букет червени рози на изтривалката — традиционния поздрав на Бейб. Колко трогателно, иронично се усмихна Мария.

Пулсиращата аларма на ръчния часовник започна да вибрира около китката й. 14:59 часа, точно навреме…

Тя закрачи по дебелия килим на коридора към апартамент номер 70, постави букетчето рози на пода и се притисна до стената. Пръстите на дясната й ръка си играеха с гаротата в джоба, сякаш опипваха мънистата на броеница. Изчака дишането й да се успокои и сви лявата в юмрук.

Чук-чук-чук…

Зад вратата нещо се раздвижи, чуха се приглушени стъпки.

Резето изщрака, предпазната верига тихо издрънча. Един ключ се превъртя в ключалката, последван от втори. „Тоя май добре си пази кожата“ — усмихна се едва забележимо Мария. Чу отварянето на вратата, лъхна я топлият въздух, идващ от вътрешността на апартамента. Мъжки глас възкликна със задоволство, едро тяло се наведе да вдигне букетчето.

Мария сведе глава и пристъпи напред, дългата руса коса на Бейб скри лицето й. Ципът на тясно прилепналите й кожени панталони се оказа на сантиметри от главата на Фонтана. Порнопродуцентът беше нисък и късокрак. Косата му беше доста оредяла, а шкембето му си личеше дори под свободно пуснатата копринена риза.

Стоеше и го гледаше как се изправя с букета рози в ръка. Изпъкналите му очи се впиха в лицето й, полускрито под русите къдри, докато похотливо се облизваше. Тази сцена й напомни за един епизод в сиропиталището, който така и не успя да изтрие от съзнанието си.

— Здрасти, Бейб — дрезгаво рече продуцентът, ръката му неволно се спусна надолу и разтърка гениталиите. — Радвам се да те видя… Бях готов да експлодирам още като чух гласа ти по телефона… — Отстъпи и й направи знак да влезе.

Скрила ръката си с гаротата зад гърба, Мария подритна кожената чантичка пред себе си и пристъпи в антрето. Вратата меко щракна зад гърба й. Фонтана погледна чантата в краката й и отново облиза устни.

— Май носиш и играчки, а? — все така дрезгаво попита той.

— И така може да се каже — отвърна Мария, имитирайки гласа на Бейб.

Вероятно имитацията не беше особено добра или пък русата коса не скриваше както трябва чертите на лицето й, тъй като Фонтана вдигна глава и внимателно я огледа.

— Нещо ми се виждаш по-висок — промърмори той.

Тя пристъпи още крачка напред и се усмихна. Ръцете й се протегнаха напред, сякаш се готвеше да го прегърне.

— Така ти се струва — рече. — Винаги съм си бил толкова висок…

Продуцентът се намръщи, похотливостта в очите му отстъпи място на подозрението и страха. Вероятно разбра, че нещо не е наред. Но за нея това нямаше значение, тъй като вече беше в жилището. Видяла как устните на мъжа се свиват, най-вероятно за да изстрелят въпроса „кой си ти, по дяволите“, тя сръчно преметна гаротата около шията му и я стегна с умението на опитен хирург. Фонтана изпусна розите, устата му зина в безуспешен опит да поеме глътка въздух, пръстите му напразно се опитаха да разхлабят примката на тънкото стоманено въже. Тялото му се замята като захапал кукичката тлъст шаран.

„Защо всички правят едно и също?“ — запита се Мария, докато се взираше в изскочилите от орбитите си, изпълнени с ужас очи. Никоя от жертвите не се сещаше да насочи усилията си към ръцете й, да направи опит да извие пръстите, които стягаха примката — единственото нещо, което им даваше някакъв шанс. Вместо това всички се вкопчваха във въжето, което вече разкъсваше кожата им. Глупаво. Безкрайно глупаво и безполезно усилие…

Огледа вътрешността на апартамента — едно модерно и раздвижено, почти лишено от вътрешни стени помещение. Спря очи на гарнитурата от сива кожа, пред която се намираше главното: голям телевизионен приемник. Тръгна натам, дърпайки Фонтана след себе си като скимтящо кученце на верижка. Подмина претенциозната камина, облицована с розов мрамор, бутна домакина в креслото срещу телевизора. Огромен и лъскав като някакъв черен реактивен самолет, този апарат щеше да играе важна роля в предстоящия спектакъл.

Разхлаби примката на гаротата, но още преди Фонтана да успее да си поеме дъх, ръката й грабна едно от разноцветните каменни яйца, които бяха струпани в сребърния поднос на масичката, и бързо го натика в устата му. Извади от джоба си ролката скоч и сръчно запечата яйцето на мястото му. Без да губи нито секунда, завърза ръцете и краката на домакина, приковавайки го към креслото. Накрая залепи и клепачите му към веждите, единственото подвижно нещо у Фонтана останаха панически въртящите се очни ябълки. Мария се наведе към кожената чанта и измъкна видеокамерата. Вече нямаше защо да бърза, имаше достатъчно време да се подготви за предстоящото представление.

Отне й само няколко секунди да разгадае управлението на модерния, на пръв поглед без никакви копчета телевизионен приемник. То беше скрито зад плъзгащи се панели. Направи нужните връзки, постави видеокамерата върху телевизора и насочи обектива към прикования домакин. След това придърпа дистанционните управления на двата апарата и ги включи. За миг екранът остана празен, после върху него се появи главата на Слай Фонтана. Картината беше отлична, виждаха се дори капчиците пот по челото му.

— Изглеждаш ми малко нервен, Слай — рече тя. — А аз си мислех, че отдавна си свикнал с видеозаписите…

Нагласи камерата така, че да го хване от кръста нагоре, после нанесе окончателните корекции на обектива. Копринената риза на мъжа започна да потъмнява от пот, в ужасените му очи се появи умолително изражение, всяко мускулче на лицето му се напрягаше под здраво прилепналия скоч. Мария се усмихна и свали перуката. Зърнал гладко избръснатия череп, Фонтана се облещи още повече, а когато в ръцете й се появи блестящото с острите си зъби кукри, очите му буквално изскочиха от орбитите си.

— Така-а — проточи тя и се изправи зад жертвата. Лявата й ръка държеше дистанционното управление на камерата, а дясната — назъбения нож. — Шоуто може да започне…

Наведе се, лицето й се изравни с това на Фонтана. И двамата се виждаха ясно на екрана. Устните й се приближиха до ухото му:

— Имах щастието да видя някои от най-добрите ти работи… Зная, че нямам шанс да ги конкурирам, но все пак ще те помоля да си представиш, че участваш в снимките на някоя от тях… — Шепнеше нежно, като на желан любовник. — Нали помниш какво пише в Библията? „Който вади нож, от нож умира“…

Натисна един бутон на дистанционното управление, обективът започна да се фокусира върху шията на Слай и спря едва когато на екрана се виждаше единствено адамовата му ябълка, нервно подскачаща нагоре-надолу, влажна от пот. Дясната й ръка го прегърна, острието на ножа опря в гърлото. Екранът подсили контраста между сребристата стомана и калифорнийския тен на кожата му. Усети усилията му да извърне глава, но скочът не му позволи.

Острото като бръснач кукри бавно проникна в кожата. С лявата си ръка Мария отмести камерата от гърлото на жертвата и я насочи право в побелелите от ужас зеници. Слай направи отчаян опит да затвори очи, но клепачите му бяха залепени. Дясната ръка продължи бавния си натиск. Острието плавно потъваше в плътта, прерязвайки кожа, мускули и съединителна тъкан. Слай Фонтана бе принуден да се взира в разтворената врата на собствената си отлитаща душа, превърнал се в главен герой и единствен зрител на един от собствените си садистични филми. Ретината му бе осъдена да регистрира собствената му агония, да види онзи миг, който винаги бе доставял върховна наслада на Мария: потрепването и помътняването на разширените зеници, отбелязващи отделянето на прокълната душа от тялото, началото на пътешествието й към един друг свят, където я чакат сурова присъда и вечно наказание…

Миг преди острието да пререже артерията, Мария заобиколи кръвта, която вече обливаше шията на Фонтана и се стичаше на пода, после тихо просъска в ухото му:

— Сега ще умреш и ще бъдеш прокълнат завинаги!

Убедена, че жертвата е усетила тежестта на греховете си с цялата им огромна сила, тя направи последното рязко движение и окончателно преряза гърлото. Едновременно със Слай видя как силната струя кръв от срязаната артерия облива екрана, не пропусна да се наслади на последните искрици живот, проблеснали в кошмарно разширените зеници.

От устата й се откъсна тиха въздишка. Задачата бе изпълнена, време беше да се маха оттук. Тя беше Немезис, Ангелът на възмездието, осъществил поредното перфектно отстраняване. Но тя не можеше да си тръгне, имаше още малко работа…

Трябваше да се подпише под своето произведение, трябваше да докаже, че именно тя е автор на отстраняването. Бръкна в кожената чанта и извади автоматичната писалка. Развинти капачето, отдолу проблесна необичайно дългият писец. Пристъпи към трупа, напипа прерязаната артерия в зейналата рана и издърпа помпичката. Миниатюрното резервоарче на писалката се напълни с кръв. Допря писеца-игла до едно сухо място на гърба на копринената риза и написа:

Завинти капачката и пусна писалката обратно в кожената чанта, после отново наложи на главата си русия скалп на Бейб. Наведе се, събра пръснатите по пода рози и ги изхвърли в кофата за боклук, която откри в един от ъглите на кухнята. Почти не обърна внимание на трънчето, което проби тънката гума на хирургическите ръкавици и се заби в палеца на дясната й ръка. Изсмука появилата се капчица кръв, езикът й регистрира металически-солен вкус и нищо повече. Отвори входната врата, надникна навън, после спокойно излезе, оставяйки бравата да щракне зад гърба й.

Този път грешки нямаше. Убийството беше перфектно.

 

 

 

Йезекия Дела Кроа прекоси сянката на портокаловите дръвчета в градината и се насочи към маслиновата горичка, която плавно се спускаше към далечната ограда. Спря и хвърли поглед към панорамата на Дамаск, която се очертаваше на юг, на около три километра от имението. Въздухът беше хладен, светлината на залязващото слънце хвърляше златисти отблясъци върху разкривените маслинови дръвчета и далечния град. През целия си живот бе пътувал по света, но това не му пречеше да смята за свой единствен дом старата и просторна къща, кацнала на възвишението зад гърба му. Така както го бяха правили шест поколения преди него… Стана му тъжно, че няма деца, които да наследят този дом. Обичаше имението, особено в този час на деня. Някога, когато жена му все още беше жива, двамата предприемаха продължителни и приятни разходки из околността. Разговаряха откровено, споделяха проблемите си, олекваше им…

Внезапна и остра болка в стомаха го принуди да извади едно хапче от малката метална кутийка, която постоянно носеше в джоба си. Глътна хапчето и зачака болката от старата му язва да стихне. Едновременно с облекчението в главата му изплува планът на брат Хеликс. Снощи, след завръщането си от заседанието на Вътрешния кръг, Йезекия отново сънува постоянно повтарящите се кошмари: опитите да спаси новия Месия се провалят, той отново е разпънат на кръст. Ужасът от вероятността да не успее да изпълни основната мисия на живота си го накара сериозно да се замисли върху предложението на Хеликс. Даваше си ясна сметка, че колкото повече дни минаваха в безплодно търсене на новия Месия, толкова по-голяма ставаше вероятността да приеме дръзкия план на по-младия брат. Разбира се, ако той наистина успее да убеди учения безбожник да работи за тях…

Обърна се и тръгна обратно по пътеката, която се извиваше нагоре и свършваше пред голямата къща. Но какво ще стане, ако Хеликс наистина накара доктор Картър да им сътрудничи? Нима той — ръководителят на Братството на Второто пришествие, ще бъде принуден да сключи позорен съюз с един атеист?

Все още търсеше отговор на този нелек въпрос, когато видя прислужника си да му маха с ръка от покритата веранда пред къщата. Той също му махна в отговор и Давид тръгна срещу него направо през безупречно поддържаната трева на полянката. Носеше нещо, Отецът бе принуден да напрегне взор, за да разбере какво е — един мобилен телефон.

— Кой се обажда, Давид?

— Жена, нарече се Немезис — отвърна прислужникът.

Йезекия пое апаратчето и въздъхна. Всички обаждания на този номер се кодираха автоматично от най-съвършената дигитална система, която можеше да се купи с пари. Въпреки това предпочиташе Мария да не търси пряка връзка с него, особено пък у дома. Вдигна слушалката до ухото си и нервно попита:

— Какво има, Немезис?

— Извинявам се, отче, но трябваше да ви се обадя. — Гласът на младата жена звучеше смутено: — От Стокхолм насам нямам контакт с вас, а много искам да ви обясня как допуснах грешката, да ви уверя, че тя никога няма да се повтори… — Кратка пауза, после: — И да поискам разрешението ви да я поправя…

— За това трябва да говориш не с мен, а с брат Бернар — рязко отвърна Йезекия. — На него трябва да дадеш своите обяснения и извинения.

— Отче, искам да зная дали ВИЕ ми прощавате за Стокхолм! — умолително каза Мария.

Той поклати глава, обзе го досада. Тази жена винаги се държеше така, още откакто я откри преди двадесетина години. Макар и шампион по безмилостна жестокост сред всички агенти, преминали специалния курс на обучение в секретния лагер на Братството, тя беше в състояние изведнъж да се превърне в безпомощно дете, копнеещо за родителска обич… А за Стокхолм той всъщност не й се сърдеше. Това беше нейната първа и единствена грешка.

— Можеш да забравиш Стокхолм — рече Йезекия. — Станалото — станало, трябва да гледаме напред.

— Значи ми прощавате, така ли?

В гласа й долови притеснение. Той си я представи такава, каквато я помнеше от сиропиталището в Корсика, устните му се разтеглиха в лека усмивка. Беше самотно дете с чувствителна душа, което мечтаеше да се привърже към някого. В първия момент си помисли, че именно такова би желал да бъде детето, което жена му така и не успя да роди… Беше достатъчно честен да си признае, че дори и днес Мария не му беше безразлична.

— Да, Мария — глухо промълви. — Прощавам ти, дете мое… А сега кажи за какво…

— Означава ли това, че мога да ликвидирам онзи учен?

Той се поколеба.

— Не, засега не предприемай нищо. Имаш по-важни задачи, най-вече Манхатън…

— Там вече приключих. Отстраних обекта без никакъв проблем. Мисля, че заслужавам да получа още един шанс с доктор Картър…

Йезекия помълча за момент, осъзнавайки необходимостта да подбере най-точните думи. Прекрасно знаеше, че тя приема задачите си крайно амбициозно.

— Не ти решаваш кой да бъде отстранен, Немезис — започна строго. — Ти си отличен оперативен агент, но и друг път съм ти напомнял, че ролята ти е определена максимално ясно: изпълняваш заповедите на брат Бернар и нищо повече!

— Но…

— Немезис!

В гласа му се появи остра нотка. Все още не беше решил как да постъпи с доктор Картър.

— Ще бъдеш уведомена, щом решим кога да отстраним доктор Картър и дали изобщо ще го отстраним. Естествено, ако Бернар реши да възложи операцията именно на теб…

— Какво значи това „дали да го отстраним“? — попита Мария. — Какво се е променило? След като доктор Картър е бил избран за обект на прочистване преди два месеца, значи и днес е такъв! И кой ще изпълни задачата, ако не аз? Може би Гомора?

— Немезис, искам да ме слушаш внимателно! — Йезекия изгуби търпение, язвата му отново се обади. В повечето случаи той нямаше нищо против свободата на действие на Мария, тъй като тя я стимулираше за безупречното изпълнение на поставените задачи. Дори натрапчивата й мания да дава подробен отчет за всяко убийство не носеше вреда на Братството. Но Бернар май щеше да се окаже прав: свободата й беше прекалено голяма… — Немезис, ти си пряко подчинена на Пазителя на Втората заповед, а не на мен! Искам добре да запомниш, че изпълняваш НЕГОВИТЕ заповеди! Не ги даваш, а ги ИЗПЪЛНЯВАШ, ясно?

— Да, но…

— ЯСНО ЛИ ТИ Е ТОВА?!

Гласът й изведнъж стана студен и далечен:

— Да, отче.

— Много добре! — изръмжа той и прекъсна линията. Утре имаше среща с брат Бернар Трие, възнамеряваше да го запознае подробно със съдържанието на този разговор. Пазителят на Втората заповед бе длъжен да направи всичко необходимо, за да изхвърли от главата на Мария спомените за провала в Стокхолм. В противен случай имаше опасност от влошаване качеството на нейната работа.

Отново тръгна към къщата, залязващото слънце остана от дясната му страна. Мислите за Мария и доктор Картър го принудиха да извади второ хапче от металната кутийка. Вече беше прекалено стар за това напрежение. Беше на деветдесет и шест години. Нима беше справедливо цялата отговорност за спасението на света да се крепи върху крехките му старчески рамене?

Всеки друг на негово място би се наслаждавал на залеза на живота си.

Или отдавна би почивал в гроба…

Уморено сви рамене, със завист си помисли за почивката, която предлагаше единствено смъртта. Но кошмарът го завладя отново в момента, в който стъпи на покритата с теракота тераса, сърцето му бе пронизано от пареща болка. Знаеше, че няма да умре в покой. Знаеше, че този покой ще го споходи само когато изпълни предсказанието на пророка. А това означаваше да открие новия Месия и да го провъзгласи за такъв пред олтара със Свещения огън…