Майкъл Корди
Чудото (11)

10.

 

Жасмин Уошингтън наблюдаваше лицето на специален агент Карин Танър в очакване на реакцията й. И тя беше точно каквато очакваше: зелените очи на служителката на ФБР широко се разтвориха от учудване, от устата й излетя едно: „Господи Исусе! Как успяхте да го постигнете?!“

Жасмин хвърли тържествуваща усмивка към Деби — високата си руса асистентка. Новият софтуер действаше превъзходно, холограмата беше съвършена, без нито едно петънце. Дори скептично настроеният по отношение на техническите нововъведения Джак Никълс изглеждаше впечатлен.

Четиримата се намираха в централната апаратна с геноскопите, непосредствено до залите на сектор ИТ. Преди три дни Том бе отлетял за Париж, оттогава Жасмин почти не беше напускала сградата. Работеше за усъвършенстването на програмата напрегнато, без почивка, активно подпомагана от Деби и останалите членове на екипа. Това се оказа от полза, тъй като днес сутринта развълнуваната Карин Танър бе позвънила на Джак (все още мрачен като облак от неочакваното бягство на Том към Европа) да го информира за ново убийство в Манхатън. Извършителят без съмнение бил Проповедника, но този път експертите открили нещичко, което би могло да доведе до разкриването му.

— Как функционира това чудо? — попита Танър, заковала очи в холограмата на собствената си глава, която бавно се въртеше на статива в ъгъла, непосредствено до най-отдалечения геноскоп.

Преди да отговори, Жасмин още веднъж огледа триизмерното изображение. „Жалко, че Том не е тук — въздъхна тя. — Би трябвало да види със собствените си очи новия софтуер, вместо да се мотае из Париж, Сардиния, или Бог знае къде…“ Той все още не беше запознат с последните усъвършенствания на програмата, която в момента предлагаше една наистина перфектна холограма, без никакви точици и празни места. Изображението бе толкова съвършено, че изглеждаше нереално. Главата на Карин Тънър бе копирана абсолютно точно, до последното косъмче на кестенявата й коса и почти незабележимите точици в зелените й очи. Общо взето, изглеждаше мъничко по-млада от оригинала, но това подлежеше на корекции.

— Казано с две думи, системата функционира просто: разчита генните ви кодове и на базата на получените данни моделира външния ви вид… Веднага след като дойдохте тук сутринта, аз си позволих да взема едно косъмче от ревера на вашия жакет. Проверих дали има корен, останалото беше лесно…

Карин механично вдигна ръка, приглади буйната си коса и прошепна:

— Невероятно! Абсолютно точно копие… Само глава ли може да пресъздава?

— Също и тялото — отвърна Жасмин. — Но решихме да не правим това поради присъствието на Джак…

Карин озадачено я погледна.

— Дрехите нямат гени — поясни Деби с широка усмивка на уста.

Мъжът замислено попипа продълговатия белег на лицето си и промърмори:

— Жалко! Ние с Карин сме попадали в доста интересни ситуации, но нито веднъж нямах възможност да я видя в натура… Така любопитството ми остана незадоволено…

— Още дълго има да чакаш — засмя се Карин. — Освен ако не решиш пръв да ми покажеш своите прелести… — Извърна се към Жасмин и леко кимна по посока на холограмата: — Значи получихте всичко това от ДНК в корена на един-единствен косъм?

— Точно така. Геноскопите отдавна могат да определят основните физически характеристики на всеки индивид, но тази нова програма отива една стъпка по-нататък: разчита генетичния код на индивида, изгражда триизмерен компютърен образ и го превръща в холограма… — Махна по посока на увисналата в пространството глава: — Използвахме ваш косъм, за да подчертаем изключителната точност на изображението…

— Убедихте ме. Но как ще процедирате с ДНК на нашия неизвестен престъпник? Изгарям от нетърпение да видя лицето на този мръсник!

Жасмин се обърна към геноскопа и натисна няколко клавиша. Прототипът все още не беше оборудван с устройство за приемане на гласови команди, но това беше въпрос на време. Предвиждаше се окончателният вариант не само да изпълнява гласовите команди, но и да им отговаря. Завърши набирането на командата: главата на Карин Танър изведнъж се стопи във въздуха и изчезна.

Премести очи върху екрана над клавиатурата. Криминалистите бяха открили капчица кръв върху един от бодлите на букетчето рози, захвърлено в кофата за боклук на жертвата. Разполагаха с показанията на очевидец, който бе видял същия букет рози в чантата на предполагаемия престъпник — висок рус мъж с черен шлифер.

— Току-що приключихме анализите на кръвта, открита в апартамента на Фонтана — каза Жасмин.

— Е, и?

Очите на агентката на ФБР нетърпеливо проблеснаха.

Жасмин изчака Деби, която проверяваше холопрожекторите, после й направи знак с вдигнат нагоре палец.

— Какво точно ви трябва? — попита тя. — Главата на Проповедника, или цялото му тяло?

— Всичко! — нетърпеливо се усмихна Карин.

— Добре, тогава да включим „ген-гени“…

Пръстът на Жасмин леко докосна широката плочка на клавиатурата, обозначена със знак „enter“.

Бученето на геноскопа се промени, помещението се огласи от рязко пропукване като от статично електричество. Наредените около постамента прожектори светнаха, над него се появиха очертанията на призрачна фигура. Отначало неясна, тя бавно започна да се изпълва със съдържание. За това спомагаше светлината на разноцветните холопрожектори, които, подчинявайки се на командите на биокомпютъра, буквално „рисуваха“ във въздуха чрез смесването на милиони вариации на основните цветове: пурпурночервено, синьо-зелено, жълто и бяло…

„Картината“ се раждаше пред очите им отдолу нагоре, от краката към торса и главата. Цялата операция приключи за броени секунди. Беше абсолютно точна, с изключение на една основна грешка — принадлежеше не на мъж, а на жена…

Жасмин се извърна към зяпналата от смайване Танър и тихо подхвърли:

— Мислех, че Проповедника е мъж…

— Аз също — призна си полугласно тя.

— Красива е — отбеляза Джак.

И наистина беше. Жената на холограмата имаше буйна кестенява коса с червеникави оттенъци, атлетичната и фигура с едри гърди и невероятно дълги бедра беше безупречна. Но най-впечатляващи бяха очите й: огромни, с безупречна форма, искрящи като на дива котка, смайващо необикновени с различния си цвят. Лявото беше яркосиньо, а дясното — кафяво.

— Би трябвало да е мъж — промърмори Карин, най-сетне превъзмогнала смайването си. — Според нашите сведения Проповедника е убил една мъжка проститутка на име Бейб, преоблякъл се е в неговите дрехи и по този начин е успял да се добере до Фонтана. Портиерът е абсолютно сигурен, че в блока е влязъл рус МЪЖ… А от това, което виждам, съвпада единствено височината…

— Сигурна ли си, че кръвта принадлежи на Проповедника? — обади се Джак. — Може би сте попаднали на нещо съвсем друго…

— Изключено — поклати глава тя. — Кръвта беше съвсем прясна и не беше от Фонтана. Невъзможно е да е на друг освен на убиеца… Освен това открихме всички останали атрибути на Проповедника: прословутото библейско послание, написано със специалната му писалка…

— Каква писалка? — попита Жасмин.

— Проповедника пише своите цитати с помощта на особен инструмент — нещо като писалка, която се пълни с кръвта на жертвата, взета от някоя разрязана артерия… В случая за „пълнител“ е избрана сънната артерия… Почеркът съвпада напълно… Не, това престъпление със сигурност е извършено от Проповедника.

— Сега вече знаеш, че Проповедника е жена, която умее да се дегизира — обобщи Джак.

— Умее и още как! — промърмори Карин и измъкна от джоба си лист хартия с компютърна скица: — Този рус мъж е бил забелязан от един куп хора по пътя си към апартамента на жертвата. Бяхме убедени, че въпреки дегизировката разполагаме с достатъчно точни данни за лицевите му характеристики. Но сега ми става ясно, че сме били дълбоко заблудени… — Посочи холограмата: — Нос, брадичка, скули — всичко е различно… Дори очите на мъжа имат друг цвят. Ами бюста? Подобен бюст не може да се скрие дори и под усмирителна риза! Пред нас стои една много красива жена и това е факт. Мога да ви уверя обаче, че част от очевидците, които лично разпитах, имат око за красивите жени… И въпреки това всички са готови да се закълнат, че става въпрос за МЪЖ!

— Всеки може да промени външността си — сви рамене Жасмин. — Програмата „ген-гени“ пресъздава образа и фигурата на индивида въз основа на генната му характеристика в момента на раждането, отчитайки още куп неща: начин на живот, начин на хранене, наличие или не на физическо натоварване… Но тя не взема под внимание козметичните или хирургичните корекции, които този индивид е извършил на даден етап от живота си…

Карин Танър си позволи една нервна гримаса. Присъстващите разбраха, че беше очаквала нещо далеч повече от това, което получи.

— Все пак разбра, че става въпрос за жена — успокоително подхвърли Джак. — Това с положителност ще промени насоките на разследването. Бас държа, че ще откриеш още куп улики, след като се върнеш на предишните престъпления на Проповедника и ги разгледаш в светлината на това ново разкритие… Освен това вече имаш известна представа как изглежда тя…

Карин го стрелна със зелените си очи.

— Така ли мислиш, Джак? Аз пък съм на друго мнение… Според мен тази жена може да изглежда като Мерилин Монро и Арнолд Шварценегер, при това едновременно!

 

 

 

На практика обаче, изправена срещу входа на малката църквица в сардинското градче Читавекия, Мария Бенариак не приличаше на нито един от двамата… Очите й внимателно следяха доктор Картър, който усмихнат крачеше енергично и с едва забележимо накуцване по обляната от слънчевите лъчи улица. В дясната му ръка се поклащаше куфарче, а в лявата държеше някакъв странен предмет, наподобяващ стъкленица.

Мария вдигна пред очите си компактния фотоапарат „Олимпъс“ с автоматично фокусиращ се обектив и залегна във взетия под наем фиат. Обект на вниманието й беше бяла кола от същия модел, паркирана на три места от нейната.

Направи две снимки и моторчето за пренавиване на апарата тихо зажужа в ухото й.

Доктор Картър остана в църквата близо два часа, разговаряйки оживено със свещениците. Това я озадачи. Какво би могъл да търси в Божия храм един заклет атеист като него?

След последния си разговор със Светия Отец тя изпита силно разочарование и гняв. Реши да проследи учения, въпреки че нямаше заповед да го ликвидира. Струваше й се, че членовете на Вътрешния кръг проявяват странна нерешителност, че по необясними причини им липсват кураж и воля да завършат започнатото. При мисълта, че този човек може да се спаси от справедливото възмездие, я обземаше гняв.

Не беше трудно да го проследи до Сардиния. Едно телефонно обаждане до централата на „Джиниъс“ беше достатъчно, за да го засече в Париж, после позвъни в болницата и с добре изиграна тревога се представи за негова сътрудничка, която го търси по спешен въпрос. Оттам любезно й дадоха координатите на новия му маршрут. В един момент направи опит да се убеди, че няма смисъл да го проследява чак до Сардиния. Но веднага си даде сметка на какво се дължи това необичайно за нея настроение: Корсика, която й навяваше неприятни спомени, беше само на два часа път с кораб от Сардиния…

Щрак, щрак… Още две снимки. Ако в ръцете си държеше не фотокамера, а пистолет, ученият отдавна да се е превърнал в труп, мрачно се усмихна тя. За съжаление не беше така…

Ученият отключи взетата под наем кола, прегъна високото си тяло и с известно усилие се настани зад волана. Мария видя как полага куфарчето с отворен капак върху таблото, оглежда за последен път стъкленицата и внимателно я поставя вътре.

До слуха й долетя тихото боботене на запаления двигател, колата на американеца напусна паркинга и пое по посока на летището. В първия момент понечи да го проследи, но после се отказа. Разполагаше с разписанието на всички полети и знаеше, че до излитането на първия самолет за континента, а оттам и за Бостън, има предостатъчно време.

Хвърли последен поглед към отдалечаващата се бяла кола, после слезе от своята и внимателно придърпа полата си, преди да затръшне вратата. Влезе в църквата и без колебание спря първия свещеник, който се изпречи пред нея. На перфектен италиански му обясни, че търси зет си — един висок американец, който леко накуцва. Свещеникът с уважение изслуша молбата на тази добре облечена жена, която говореше на изискано римско наречие, направи кратка консултация с един от колегите си и почтително обясни, че нейният зет току-що е напуснал църквата на път за летището. Но дамата не бива да се тревожи, той бил открил това, което търсел…

Още преди да измисли начин, който да скрие прекомерното й любопитство към находката, двамата свещеници я поведоха към една статуя на Богородица, заемаща широка ниша в дъното на храма. Мария все още не беше наясно какво тук може да предизвика интереса на учен като доктор Картър. Наложи се да прибегне до всички тънкости на езика на римските аристократи, преди да получи отговор на този въпрос. Отговор, който я накара да напусне храма със смесени чувства, сред които преобладаваха учудване и гняв…

Просветлението я осени едва когато беше на километър-два от летището.

Никога не пропускаше да осъществи задълбочено предварително проучване на хората, определени за отстраняване. Мотивите на тяхното поведение неизменно допринасяха за допълнителната тежест на „праведното прочистване“. А в крайна сметка и самата тя искаше да е напълно убедена, че смъртта на набелязаните е действително наложителна. Но доктор Картър беше изключение. Веднага след като получи папката му, тя се зае с четене, искаше да научи нещо повече за генетиката. Получи обща представа за целите и задачите на тази наука, но и тя беше напълно достатъчна да я убеди, че доктор Картър се прави на Господ…

Сега, опитала се да открие мотивите за посещението на този атеист в малкия храм на остров Сардиния, тя усети как в главата й бавно се оформя една ужасна мисъл. И ако тя се окажеше вярна, този учен положително щеше да се окаже далеч по-опасен от представите й…

Но за конкретни действия все още беше рано. Трябваха й още доказателства, още факти. Възнамеряваше да докладва на брат Бернар и на Светия Отец едва след като ги събере…

Леко се усмихна въпреки гнева, който продължаваше да я души. Ако подозренията й се потвърдяха, Отеца и брат Бернар просто нямаше да имат избор и щяха да бъдат принудени да й позволят приключването на мисията, започнала в Стокхолм…

 

 

 

Гледката я изплаши. Никога през живота си Жасмин Уошингтън не беше виждала толкова оръжия, събрани на едно място.

— Лари! — извика тя. — По дяволите, какво си намислил? Защо си домъкнал в апартамента всичко това?

— Спокойно, фалшиви са — усмихна се той и остави кафявия сандък на пода на просторния хол.

— Фалшиви ли?

— Аха… Реквизит. Ще ги използваме за трилъра, който снимаме в Лос Анджелис. Помолих консултантите да ги пратят тук, защото в понеделник сутринта имам среща с режисьорката. Тя много държи сама да избере оръжията, които ще бъдат използвани от добрия герой и злодея…

Младата жена мразеше оръжията, при това не само заради нещастието с Оливия. През детството си в южните квартали на Лос Анджелис бе виждала пистолети от всякакъв вид и калибър и беше станала свидетел на престрелки и убийства, включително и в училищата…

— Моля те, махни ги от очите ми! — процеди тя.

— О, Жас, престани — рече Лари и отчаяно разпери ръце. — Няма да ги видиш втори път, затова може би си струва да им хвърлиш едно око… Просто, за да разбереш как действат…

Тя поклати глава. Същото беше казал и по-големият й брат малко преди да го убият по погрешка в една улична престрелка. Тогава Жасмин беше на десет години, а след нещастието родителите й й забраниха да излиза на улицата без придружител.

— Махни ги, Лари! — настоя тя.

Той се наведе и изтика кашона зад дивана.

— Ето, махнах ги — промърмори извинително. — Прощавай…

Пристъпи към нея и я прегърна. Беше висок мъж с атлетично телосложение и изразително лице. Жасмин обаче най-много обичаше силните му ръце. Винаги се бе гордяла със своята трудно извоювана независимост в живота, но имаше моменти, в които с благодарност търсеше закрилата на тези топли и здрави мъжки длани. Смъртта на Оливия и болестта на Холи бяха ново доказателство за крехката черупка на това, върху което се крепи човешкият живот, отвратителните престъпления на Проповедника — също. Макар и важна по своята същност, новата програма „ген-гени“ едва ли можеше да й помогне да възстанови вярата си в човешките добродетели. Поради всичко това прегръдката на Лари й се стори особено приятна, в нея се почувства защитена. В главата й отново се появи ирационалната увереност, че нищо лошо не може да й се случи, докато е сгушена в тези ръце. Отвърна на целувката му, позволи му да я поведе към дивана…

Тази вечер се бе прибрала необичайно рано. Стана й приятно, че Лари е тук и я чака, въпреки кашона с фалшивите оръжия. Напоследък се виждаха рядко. Последните няколко дни от седмицата той бе прекарал в Лос Анджелис, където всеки момент щяха да започнат снимките на новия му филм. Тя от своя страна работеше почти денонощно върху софтуера на „ген-гени“… Вероятно поради всичко това и двамата приеха срещата си у дома в петък вечер като Божия благословия… Да не говорим, че ги чакаше уикенд, изцяло на тяхно разположение.

Притисна се към гърдите му, усети как прегръдката му се стяга, а горещият му дъх гали шията й. Ръката му се плъзна под блузката и нежно докосна гърдите й. В този момент телефонът иззвъня.

— По дяволите! — задъхано рече тя.

— Остави го да звъни — приглушено промърмори Лари някъде изотзад, докато пръстите му сръчно разкопчаваха сутиена й. — Телефонният секретар ще приеме съобщението…

Жасмин въздъхна и се предаде на топлите вълни, които започнаха да обливат тялото й.

— Май трябва по-честичко да отсъстваш — прошепна.

Телефонът не млъкваше.

— Мамка ти! — изруга тя.

Лари продължаваше да гали гърдите й. В един момент ръката му бавно се плъзна надолу към корема. Вълните станаха по-осезаеми, някъде в слабините й започна да се оформя приятна топлина.

— Телефонният секретар ще се включи всеки момент — прошепна в ухото й той. — Няма от какво да се притесняваш…

Но тя се притесняваше, а телефонният секретар не се включваше. Преди години за малко не изпусна специалната стипендия на Станфордския университет просто защото се заинати и не вдигна слушалката. След което се закле никога повече да не повтаря подобна глупост… В душата й се загнезди абсурдната увереност, че всеки телефонен звън е носител на поредната ГОЛЯМА НОВИНА; че отказът да вдигне слушалката ще я накара горчиво да съжалява…

По тази причина неохотно се освободи от прегръдките на Лари и тръгна към телефона.

— Сигурно съм изключила проклетия секретар — промърмори извинително.

— Добре де, включи го и толкоз!

Но Жасмин не можеше да го стори. Изправена над апарата, тя усети как слушалката я привлича като мощен магнит. Вдигна я и каза:

— Жасмин Уошингтън слуша.

Моментално позна гласа насреща, въпреки че звучеше необичайно възбудено:

— Жас, Том се обажда…

— Здрасти, къде си?

— У дома, току-що се прибрах.

— Как прекара в Париж?

— Много интересно.

— А в Сардиния? — Очите й се преместиха към намусения Лари, който с жестове й показваше да бъде кратка. Искаше да се върне в прегръдката му, но Любопитството й надделя. — Преди три дни ми позвъни Жан-Люк, много искаше да разбере защо изведнъж си решил да хукнеш към Сардиния… Защо, Том? Пътуването ти има ли нещо общо със спонтанната ремисия?

— Отчасти — отвърна с известно закъснение той. После изрече онези думи, които винаги я караха да подлага на съмнение възможните и невъзможните неща на този свят: — Имам една идея…

— Казвай! — нетърпеливо рече тя и обви ръце около раменете си.

— Нещата все още са в процес на оформяне, но имам чувството, че открих начин да помогна на Холи…

— Наистина ли? Как?

В гласа му се появи почти умолителна нотка:

— Искам да поговорим… Заета ли си в момента? Можеш ли да отскочиш дотук? Много е важно, Жас! Алекс и Джак също ще дойдат…

— Сега ли? — колебливо попита тя и хвърли въпросителен поглед към Лари, който гневно поклати глава.

— Ако ти е възможно, разбира се — побърза да добави Том.

Лицето на Лари потъмня като буреносен облак. Жасмин го дари с онази сладка усмивка, на която той никога не можеше да устои, после почти залепи устни до мембраната:

— Разбира се, Том. Тръгвам веднага…