Майкъл Корди
Чудото (7)

6.

 

— Как вървят работите, Нора? — попита Том, току-що влязъл през летящата врата, която разделяше лабораторията „Мендел“ от Сектора за експерименти с животни, известен в компанията като „Къщата на мишките“. Тръгна насам веднага след като Ханк Полански получи първата серия от обработени гени, които трябваше да атакуват раковите клетки в дробовете му. Изгаряше от нетърпение, искаше час по-скоро да научи резултата от един експеримент, който би могъл да реши съдбата на Холи.

Нора Луц вдигна глава от екрана на портативния си компютър, вечно строгото й лице омекна от някакво подобие на усмивка. Наближаваща петдесетте, тя беше ниска и закръглена жена със стегната на кок кестенява коса. Огромните очила с рогови рамки й придаваха вид на бухал. Беше великолепна лаборантка и Том знаеше, че въпреки намусения си вид страстно обича работата си тук — ако не за друго, то поне защото временно я откъсва от домашните задължения. Беше стара мома и живееше в Чарлстаун заедно с майка си — инвалид, и петте й котки. Нора се облегна назад, придърпа ръкавите на бялата си манта и посочи осемте празни клетки зад гърба си.

— Току-що свърших. Дисекцията на всичките четиридесет и осем мишки приключи, данните все още се обработват.

Том кимна. По принцип беше противник на експериментите с животни и се стараеше да ги избягва. Но имаше случаи, при които те бяха неизбежни, особено когато ставаше въпрос за генна терапия.

В случая всичките четиридесет и осем мишки бяха заразени с ракови клетки от типа астроцитом. Половината получиха по една доза генетично програмирани ретровируси, които трябваше да поразяват само раковите клетки. Другата половина бяха третирани по традиционния начин — чрез физиологичен разтвор, венозно. После мозъците на опитните животинки бяха подложени на дисекция, която трябваше да определи точния брой на туморите или метастазите. Експериментът щеше да се приеме за сполучлив, в случай че мишките, лекувани с програмираните ретровируси, имат по-малко тумори в сравнение с контролната група, на която е инжектиран само обикновен водно-солеви разтвор. Успешният изход от този експеримент беше от жизненоважно значение за Холи, а неуспешният — сигурен белег, че шансовете на детето се приближават до нулата.

— Имаш ли някакви предварителни заключения? — нервно попита Том.

Нора му хвърли многозначителен поглед и поклати глава.

— Не мога да кажа нищо, преди Боб да се появи тук с малкото си пликче.

Боб Кук беше прекият й началник.

Нито един от трите екипа, поели разработката на новия генен продукт за лечение на мозъчни тумори, не беше осведомен за състоянието на Холи. Том имаше редица причини да го пази в тайна. Колкото повече хора знаеха за обречеността на детето, толкова по-голяма опасност имаше и то да научи за това. Той не можеше да си го позволи. Беше твърдо решен на даден етап да запознае хората си със същността на проблема, но засега им беше достатъчно да знаят, че работят върху задача от първостепенно значение.

До този момент единствено екипът на Нора Луц и Боб Кук беше постигнал някакъв напредък в създаването на комплексен ретровирусен вектор, който да може да преодолее кръвомозъчната бариера, предпазваща мозъка. За малко повече от пет седмици те бяха свършили огромна работа, но сега, хвърлил кратък поглед на колоните цифри в таблицата върху екрана на малкия компютър, Том бе обзет от нервност и зле прикрито нетърпение. Най-вляво бяха обозначени личните номера на всяко опитно животно, срещу тях беше броят на туморните образувания в мозъците им — тревожно висок, според лекаря. В следващата колона бяха записани точните размери на туморите. Последната беше празна. Там трябваше да бъде обозначено лечението на всяка мишка, но с тази информация разполагаше единствено Боб Кук.

Том отдавна бе осъзнал колко е важно да не смесва чувствата с работата. По тази причина всички експерименти в „Джиниъс“ задължително се провеждаха „на сляпо“. Даваше си ясна сметка, че дори и най-педантичният учен се изкушава да „постигне“ онези резултати, които иска сърцето му, и бе сторил всичко необходимо да предотврати подобни ситуации. В случая Боб Кук лично бе инжектирал опитните мишки, само той знаеше кое животинче е получило порция от новия ретровирус и кое — подсолена вода. Тази информация бе записал на дискета, запечатана в специален плик, и с това се изчерпваше неговото участие в експеримента. Други се занимаваха с преброяването и описването на туморите и метастазите.

— Къде е сега Боб? — попита Том.

— В лабораторията „Мендел“. Да го повикам ли?

— Не, аз ще отида при него. А ти довърши изчисленията.

Той се обърна и излезе. Прекоси коридора, бутна летящата врата и се озова в главната лаборатория на „Джиниъс“. Огледа безукорно подредените работни места, бели и блестящи, и бързо откри Боб Кук. С външния си вид и поведението си този човек рязко се отличаваше от останалите. Учените работеха тихо и съсредоточено, приведени над микроскопите си, докато русият калифорниец със загоряло лице се беше отпуснал в едно от креслата с изпънати напред дълги нозе и лениво разглеждаше на светлината някакво опитно стъкълце. Нищо във вида на този човек не подсказваше, че се занимава със сериозна научна работа, по-скоро приличаше на сърфист, който очаква подходящия момент, за да полети над вълните. Свободното поведение и вечно усмихнатото лице заблуждаваха: хората подценяваха качествата му. В много отношения приличаше на Том на млади години…

Видя кафявия плик върху работната маса на Боб: с усилие се сдържа да не хукне и да го разтвори.

Боб го зърна и се усмихна. Внимателно остави стъкълцето на масата, взе плика и се изправи:

— Това ли ти трябва?

Озовал се обратно в експерименталната лаборатория, Картър хвърли изпитателен поглед към Нора, сякаш очакваше да познае по лицето й до какви заключения е стигнала. Ако те бяха ясни и категорични, дискетата ставаше излишна. Ако всички опитни животни имаха тумори, експериментът беше претърпял провал. И обратно, ако половината от тях бяха здрави, значи бяха постигнали някакъв успех… Но от навъсеното лице на лаборантката нищо не разбра.

Боб сви вежди и започна с преднамерено приповдигнат тон:

— Дами и господа, за най-добър филм на годината е определен… — Направи пауза, ръцете му сръчно разпечатаха кафявия плик.

Нора възнагради ексцентричния си началник с една лека усмивка, пъхна дискетата в процепа на персоналния си компютър и включи програмата. Принтерът в дъното на работната маса оживя, върху хартията се очерта таблицата. От мястото си Том виждаше как празната колонка вдясно започва да се изпълва с кратки „да“ или „не“, които отбелязваха коя от опитните мишки е получила ретровирусния серум и коя не.

„Хайде! — примолите нетърпеливо той. — Покажи ни, че разлика между двете опитни групи съществува!“ Машината се подчини още преди да е приключил безмълвната си молитва. Върху екрана се изписаха заключенията, принтерът покорно ги копираше. Нора съобщи лошата новина с глух от разочарование глас:

— Никаква разлика. Нищо, което да сочи статистически значими отклонения.

— По дяволите! — изруга Том. Не можеше да повярва на очите си. Резултатите надхвърляха дори и най-песимистичните му прогнози. Ефектът от генната терапия беше нулев.

— Какво се е объркало? — вдигна глава Нора.

Той се намръщи и скръсти ръце на гърдите си.

— Може би вирусът не е достигнал до туморните клетки — промълви замислено. — Вероятно не е успял да проникне през бариерата, предпазваща мозъка…

— Но той е програмиран така, че да може да го стори — обади се с необичайно сериозен глас Кук.

— Сигурно не сме го програмирали както трябва — въздъхна Том. — Другата възможност е да е достигнал целта, но там гените са ударили на камък… Или не са проникнали напълно в клетките, или произвежданите от тях протеини са недостатъчни за някаква промяна. Ще разберем точно какво се е случило след пълно изследване на туморите. Но заключението е ясно: опитът е неуспешен, копелето отказва да действа…

Вратата вдясно от него се отвори, в помещението влезе Жасмин. Обикновено лъчезарното й лице този път бе мрачно и замислено.

— Имаш ли една минута, Том? — попита тя. — Става въпрос за нещо важно…

Очевидно не желаеше да говори пред останалите. Той се извини на Боб и Нора и последва младата жена в коридора.

— Съжалявам — обърна се тя. — Имам лоши новини…

— Прекрасно! — горчиво се усмихна Том. — Попаднала си точно на когото трябва! Казвай да видим дали твоите новини са по-лоши от моите…

— Някой се опитва да проникне в ИГОРИ.

„Само това липсва!“ — простена безгласно той.

— Успял ли е?

— Не, но е получил обща представа за съдържанието на програмата.

— Кой? Откъде?

— Там е работата, че не успях да разбера. Странна работа… Сигналът не идва от областите, в които действат Триадите, нито пък от Европа, Далечния изток или Щатите…

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Не можеш ли да направиш нещо?

— Не… Казах на Джак, но и той няма отговор. Всички големи застрахователни компании и конкурентни биотехнически фирми, които биха дали мило и драго да проникнат в нашите архиви, без изключение са разположени в Триадите. Тук нещо не е наред…

Том разтърка слепоочията си. Дори не искаше да си представи какво ще стане, ако информацията попадне в ръцете на застрахователните компании или медиите…

— Официалните власти? — попита.

— Не — поклати глава Жасмин. — Опитът за проникване бе засечен преди три часа. Ако бяха официалните власти, тук вече щеше да гъмжи от униформи…

— Тогава? Имаш ли някакви предположения?

— Ох, не знам… Може би е някой хакер-единак, но не ми се вярва… Имам чувството, че отлично знаеше какво търси… Както и да е… Успях да запечатам системата и няма да я изпускам от погледа си.

— Какво ще стане, ако опитат пак?

— Не могат да проникнат, но лошото е, че вече знаят с какво разполагаме… Все пак имам и една добра новина: „ген-гени“ стана едно истинско бижу!

— Слава Богу! — разведри се лицето му. — Браво, момичето ми. Обади се на Карин Танър от ФБР веднага след като приключиш с контролните тестове.

— А какви са твоите лоши новини? — погледна го в очите Жасмин. — Експериментът се провали, така ли?

Вместо отговор Том я въведе в лабораторията и махна с ръка към компютъра на Нора.

— Виж сама…

Лаборантката се отмести и Жасмин се наведе над екрана.

— Гръмна! — обяви зад гърба й Боб Кук.

Жасмин не му обърна внимание, очите й внимателно проследяваха колоните с данни.

— Какво е това? — изведнъж попита тя и посочи една нула, мигаща в колонката за отчитане на туморите.

Том и Нора напрегнато се наведоха над екрана.

— Експериментален образец p-370 няма метастази — поясни високата лаборантка. — Абсолютно здрава мишка! — В гласа й прозвуча нещо като изненада.

— Това има ли значение? — вдигна глава другата жена.

— Вероятно раковите клетки не са хванали — сви рамене Боб Кук.

— Не, не — намръщено промълви Нора. — Тази p-370 я помня много добре, защото имаше ясно изразени метастази с некротичен характер… — Погледна Жасмин и тихо поясни: — Една мъртва мишка…

— Грешка? — попита Боб и се извърна да погледне Том.

— Хубава грешка, няма що — промърмори Жасмин и заби показалец в думичката „не“, изписана в най-дясната колона. — Тази мишка е била в контролната група и е получила само една спринцовка подсолена вода. Но въпреки това се е излекувала…

Нора се изправи и хвърли изпитателен поглед към Картър.

— Спонтанна ремисия?

В душата му се появи колеблив лъч надежда. Никога досега не бе ставал свидетел на спонтанна ремисия — нито в лабораторията, нито в болничното отделение. Това явление беше регистрирано и описано подробно в медицинската литература, но беше изключително рядко. Все още никой учен не е дал задоволително обяснение на този процес, никой не можеше да каже защо без видими причини имунната система на някои хора изведнъж решава да се отърве от раковите клетки и безмилостно ги унищожава. Медицинската практика изобилстваше от такива случаи, надлежно и прецизно документирани, но без никакви научно издържани обяснения.

Извърна се към Боб Кук и попита:

— Случайно да си направил разчитане на ДНК преди експеримента?

— Страхувам се, че не — поклати глава калифорниецът. — Това не влиза в програмата. Защо питаш?

Том все още не беше сигурен защо повдига този въпрос, но в главата му започна да се оформя една идея.

— Може би ще открием отговор на въпроса, защо точно тази мишка се е оправила — рече. — За тази цел трябва да направим сравнение между клетките й в предраково състояние както с раковите, така и с „лекуваните“ постракови клетки… По този начин може би ще успеем да идентифицираме последователността на генетичния код, довел до естествена ремисия… До този момент нашите усилия бяха изцяло насочени към създаването на изкуствено, напълно лабораторно лечение. Но защо да не насочим вниманието си към лечението на природата, колкото и рядко да е то? Защо не опитаме да го симулираме? — Огледа с надежда лицата на сътрудниците си, с облекчение забеляза как Боб и Нора, дълбоко замислени, кимат.

Жасмин го гледаше втренчено, върху гладкото й чело се появи бръчица.

— Но откъде сте сигурни, че можете да стигнете до научноиздържан отговор на тази загадка? — попита тя.

— А с какво друго да я обясним? — контрира Том. — Със Съдбата? С господството на духа над материята? Я стига, Жас!

— А защо не? — държеше на своето младата жена. — Голяма част от необяснимите случаи на изцеление се приписват на Съдбата. Когато бях малка, моите родители предприеха единственото пътуване до Европа в живота си… И знаете ли къде отидоха? В Лурд, да се молят за оздравяването на леля Анджела…

— Преди две години аз също водих майка си в Лурд — кимна Нора. — И трябва да ви кажа, че за един продължителен период от време тя се чувстваше наистина добре…

— Точно така се чувстваше и леля ми! — разпалено изрече Жасмин. — Това място действително притежава лечебна сила, случаите са многобройни и добре документирани! — Вдигна ръка и започна да изброява, прегъвайки пръстите си: — През април 1947 година жена с рак на матката в напреднал стадий е напълно излекувана. Името й е Роуз Мартин… През 1962 година злокачественият бедрен тумор на Виторио Микели изчезва броени дни след като го изплаква в светената вода на Лурд. През 1966 година някой си Клаус Кунст пие от същата вода и ракът на бъбрека му се стопява…

Том неволно се усмихна. Само Жас можеше да притежава компютърен мозък и въпреки това сляпо да вярва в Бога.

— Мислех, че баптистите не вярват в измишльотини като тази за Лурд, а ги оставят на католиците — подхвърли той.

— Не е така! — гневно го стрелна Жасмин. — Когато човек има нужда от чудо, той отива там, където може да го намери!

— Едно нещо е сигурно — намеси се Боб и заби пръст върху нулата, обозначаваща броя на туморите върху екрана. — Ако тук има пръст Съдбата, значи тази мишка p-370 е била изключително набожна!

Всички се разсмяха, но Том продължаваше да обмисля хрумналата му идея.

— Не казвам нищо повече от това, което виждам — сви рамене той. — А то сочи, че в генетиката на тази мишка е настъпила коренна промяна. Според мен трябва да направим опит да я копираме, независимо как ще я наречем — наука, природа или чудо… — Замълча, очите му бавно обиколиха лицата на присъстващите: — Искам да ме изслушате, става ли? Всички ние имаме някаква представа КАК настъпва ремисията. Но не знаем ЗАЩО… В основата си раковите клетки са собствените клетки на организма, които изведнъж решават да го предадат и да действат срещу него. Имунната система ги приема за свои и ги оставя да се развиват. Но нима е изключено в даден момент имунната система да се пробуди и изведнъж да усети, че тези клетки са чужди, че са враг на организма? Не е ли точно този моментът, който бележи началото на процеса спонтанна ремисия? Имунната система се нахвърля върху раковите клетки, нанася им унищожителен ядрен удар и ги ликвидира напълно! Как мислите, възможно ли е това?

Изчака колегите си, които кимнаха с глави.

— Но нещо трябва да стане, за да се стигне до момента на ремисията. Нещо, което засяга генетичния код на лошите клетки и което алармира антителата на имунната система. Точно това нещо се опитваме да открием с помощта на настоящия експеримент — вкарваме в ДНК на туморните клетки конструиран ретровирус с предварително обработени гени, които имат задачата да привлекат вниманието на имунната система към тези клетки…

— Какво искаш да кажеш с всичко това?

— Искам да кажа, че има вероятност организмът да разполага с ЕСТЕСТВЕН ретровирус, който убива туморите!

— Какво?! — смаяно го погледна Боб.

Том положи длани на раменете му и го принуди да седне.

— Слушай ме добре… Как действа ретровирусът? Прониква в клетките и променя тяхната ДНК в съответствие със своята собствена, нали така? Репродуцира се точно по този начин, ето защо е и толкова опасен. Разгадава генетичния код на организма, подчинява го и започва да се разпространява без контрол. Характерен пример в това отношение е ХИВ… Добре. А сега си представи, че съществува вирус от друг тип, който не променя ДНК, а възстановява техните естествени вериги. Тоест — РЕМОНТИРА ги!

— Имаш предвид онзи, който съществува в природата? — попита Нора, а очите й зад силните лещи на очилата се разшириха от учудване.

— Точно така. Вирус, чиито гени убиват раковите клетки и възстановяват увредените здрави клетки на организма. Помислете си, хубавичко си помислете… Много гени са в състояние да възстановят ДНК и ние прекрасно знаем кои са те. Не по-малко гени заповядват на клетките да умрат — тях също ги познаваме. Какво следва от всичко това? Ако успеем да вкараме добрите гени в подходящите клетки, несъмнено ще стигнем до възстановяване на веригата!

— Възможно ли е това? — тихо се обади Жасмин. — В състояние ли е един създаден от ПРИРОДАТА ретровирус да свърши подобна работа?

— Предполагам — сви рамене Боб. — Работата е там, че никой до този момент не си е задал въпроса, дали в природата съществуват и ДОБРИ ретровируси… Тук опираме до най-банално човешко късогледство. Да вземем например микроорганизмите. Мнението, че бактериите са вредни и човек трябва да се пази от тях, съществува от векове… Не без основание, тъй като именно бактериите са причинители на редица епидемични заболявания. После Флеминг открива пеницилина — една субстанция, получаваща се изцяло от природни бактерии, която обаче СЕ БОРИ с инфекциите, ликвидира гангрената и сифилиса, спасява живота на милиони хора…

— Точно така — кимна Том. — Затова предлагам да се заемем с проучвания в тази посока…

— Съгласна съм, Том — кимна Нора. — Но как?

Той замълча, опитвайки се да подреди мислите си. Вместо него отговори Жасмин и Том изненадано вдигна глава.

— Ще прибегнем до услугите на ДАН — каза младата жена. — За целта ни трябва ДНК от човек, който се е излекувал чрез спонтанна ремисия. Ще изследваме генетичните му проби преди появата на ракови клетки, по време на болестта и след ремисията. По този начин ще установим всички промени в тях. — Том забеляза как в очите й се появи внезапно вълнение, сякаш изведнъж си беше спомнила нещо важно. Тя се обърна и пристъпи към персоналния компютър в дъното на залата, който, за разлика от лаптопа на Нора, беше свързан с Интернет. — Но вие твърдите, че случаите на спонтанна ремисия са изключително редки — промърмори сякаш на себе си тя.

— Точно така — обади се той. — Имаме нужда от ЖИВ пациент! — Очите му механично проследиха действията на Жасмин, която сръчно влезе в програмата „Световни новини от областта на медицината“, която предлагаше Уърлдуайд Уеб.

— Сигурна съм, че преди няколко дни зърнах нещо подобно тук — промърмори компютърната специалистка. — Натъкнах се на едно познато име… — Обърна се към Том и попита: — Говори ли ти нещо името Жан-Люк Пети?

— Разбира се — кимна той. Жан-Люк Пети беше известен френски онколог, който беше посещавал „Джиниъс“ многократно. За пръв път се бе появил тук при пускането на геноскопите нулева серия, после идваше да наблюдава пациентите в болничното отделение. — Познавам го добре. Добър човек и отличен специалист. Ръководи онкологичното отделение на една от най-големите парижки болници. Защо питаш?

Жасмин насочи мишката към едно от помощните прозорчета на екрана.

— Имаше нещо от него в раздела „Интересни факти“ на Медицинския бюлетин — промърмори.

— Да не би да има пациент със спонтанна ремисия? — оживи се Картър. — Жив пациент?

Жасмин фиксира мишката и натисна някакви клавиши. Върху екрана се появи текст на френски.

— Ето го… Знаех си, че е някъде тук.

Том се приведе над екрана, в душата му нахлу чувство на благодарност към хората, които преди години го бяха изпратили на неколкомесечна специализация в парижкия институт „Пастьор“. Но това, което прочете, беше толкова изненадващо, че реши да го сравни с английския превод, който се появи в дъното на екрана.

— Какво видяхте? — обади се нетърпеливо Боб. — Тоя френски доктор наистина ли има жива ремисия в отделението си?

— Има цели ДВЕ! — изправи се Жасмин и на устните й се появи широка усмивка.

Боб и Нора смаяно я изгледаха.

— Да откриеш един е необичайно — промърмори Кук и разроши русата си коса. — Но двама, при това в една и съща болница… — Гласът му изтъня и заглъхна.

— Възможно ли е да са открили лечебния вирус у единия и да са го трансплантирали на другия? — тихо попита лаборантката.

Том само сви рамене. Беше прекалено смаян, за да говори. Трескаво обмисляше всички вероятности. Накрая си възвърна дар слово, тръсна глава и се извърна към Жасмин:

— Можеш ли да откриеш отговора на още един въпрос, преди да изключиш?

Усмивката на младата жена се разшири, пръстите й затичаха по клавиатурата.

— Нека отгатна какъв е той, приятелю — рече тя, а на екрана изплува разписанието на авиокомпания „Ер Франс“. — Предполагам, че се интересуваш от първия директен полет за Париж…