Майкъл Корди
Чудото (6)

5.

 

Том Картър напълни трета чаша с черно кафе и хвърли поглед към часовника, който отчетливо тиктакаше в тишината на кухнята. Беше 5:58 часа сутринта. Дори икономката Марси Кели още не беше станала.

От смъртта на Оливия бяха изминали седем седмици, четири дни и шест часа (той продължаваше да се чуди кога най-сетне ще спре с това болезнено броене), а полицията все още не беше научила нищо ново за убиеца. Като се изключеше полуготовата вече нова софтуерна програма „ген-гени“, единствената му надежда се криеше във факта, че ФБР продължаваше да го смята за следващата жертва на убиеца. Ако излязат прави, все пак имаше някакъв шанс да спипат копелето, рече си с въздишка той.

Плашеше се от мисълта, че е обект на преследване от такъв психопат, но страховете му бледнееха пред безпокойството, което изпитваше за живота на Холи. Постепенно започна да си дава сметка, че малката му дъщеря е заплашена от далеч по-безмилостен убиец от този, който искаше да отнеме неговия живот. Днес, след седмици напрегнат труд, предстоеше да разбере дали работата на един от основните му екипи се е увенчала с успех, има ли някакъв шанс да се открие подходящо лечение за детето.

Изправи се, свали измачканото си сако от облегалката на стола и излезе от кухнята. Стъпи на китайския килим в хола и се отправи към стълбата за горния етаж. Изкачи стъпалата, спря и разтри ранения си крак, точно над коляното. Продължаваше да накуцва, специалистите настояваха за операция, но той все я отлагаше. Побутна открехнатата врата на Холи с намерението да влезе на пръсти, за да не я събуди. С изненада установи, че настолната лампа свети.

— Здрасти, татко — поздрави го дъщеря му. Седеше зад бюрото с разрошена от съня руса коса, беше навлякла широка зелена тениска с надпис „КАКВО ЗЯПАШ?“ на гърба. Пръстчетата й пъргаво бягаха по клавиатурата на малкия компютър.

Том примигна, влезе в стаята и разроши косата на момиченцето.

— Защо си станала толкова рано?

— Не ми се спеше и реших да изиграя още веднъж „Клетвата на Зарг“ — отвърна Холи.

Той се усмихна и седна на леглото. Твърде рядко му се случваше да разговаря с дъщеря си в този час на денонощието. Обикновено тя се събуждаше от бодрите подвиквания на Марси Кели — някъде около осем, за да има време да закуси и да тръгне на училище заедно с приятелчетата си, които живееха наблизо.

Извърна се към екрана и започна да наблюдава действията на кралицата-воин, контролирани от Холи. Абсурдно мускулестата фигура стоеше под някакъв таван, от който върху главата й се сипеше порой от тухли. Отляво я наближаваше страховит дракон, отдясно се прокрадваше някакво странно животно, наподобяващо костенурка.

— Май си загазила, а?

— Нищо подобно — засмя се тя. — Ей сега ще ги разкарам.

— Така ли? И как възнамеряваш да се измъкнеш от тухлите на покрива, без да те изяде драконът или да те смаже костенурката?

— Ей така! — отвърна детето и натисна няколко клавиша. Кралицата-боец на екрана се наведе, отмести къс скала и извади изпод нея малко синьо шишенце. Ново почукване на клавишите и героинята надигна шишенцето, отпивайки няколко глътки от синята течност. Изведнъж тялото й започна да свети, падащите тухли отскачаха от него като гумени. В ръката й се появи меч, драконът бе съсечен, а костенурката панически се оттегли, търкаляйки се по гръб.

— Вълшебната течност — поясни с мъдра усмивка момичето. — Винаги помага. Трябва само да знаеш къде да я търсиш.

Том гледаше дъщеря си, забравил за смъртоносната болест, която заплашваше живота й.

— Вълшебна течност, значи — проточи той. Де и в живота да беше така!

Екранът се смени, появи се следващото ниво на играта.

— Ниво шест! — възбудено възкликна Холи. — Страхотно!

Том се радваше, че детето харесва новия компютър. Двамата с Оливия му го бяха подарили за Коледа, а Жасмин помогна при избора на модела. Машинката беше единственото забавление на Холи след този тъжен празник, преминал под знака на смъртта. Разбира се, Алекс и останалите им близки направиха всичко възможно да помогнат — непрекъснато се отбиваха, оставаха до късно, проявяваха трогателни грижи. Но нищо не беше в състояние да запълни празнотата в този дом след смъртта на Оливия…

Огледа стаята. На отсрещната стена бе окачен огромен плакат от „Джурасик парк-3“, охраняван от двама Бойци от Интернет в естествен ръст. На средния рафт над работната маса имаше футболна топка, а до нея снимка на усмихнатата Оливия, застанала сред цветята на градината. Том бързо отмести поглед и насочи вниманието си към компактдисковете с компютърни игри. Потисна една усмивка в момента, в който си даде сметка, че тук липсват кукли, няма плакати на умното пате на Уолт Дисни и други нормални за повечето момиченца играчки. Още от бебе си личеше, че тя няма да се интересува от играчки и кукли „Барби“. „Толкова за генетичните заложби“ — рече си с въздишка Том.

Внезапно си представи тази стая празна. Страхът го прониза с такава сила, че му трябваха няколко секунди, за да възстанови самообладанието си. Вдиша и издиша дълбоко и си напомни, че двете специализирани изследвания с мозъчния скенер все още не бяха открили нищо нередно в главата на Холи. Отново си напомни, че ИМА достатъчно време, за да открие ефикасното лечение. И той ще направи всичко възможно, за да използва това време по най-добрия начин.

— Татко?

Той се обърна към дъщеря си, която разглеждаше обувките му.

— Да?

— Ти вече си готов да ходиш на работа?

— Разбира се. Защо питаш?

— Чорапите ти са различни.

Детето беше право; беше обул един тъмносин и един кафяв чорап.

— Това са специални чорапи — усмихна се той. — Нарочно са направени така.

— Щом е така, добре — кимна Холи. Но едната й вежда си остана леко повдигната.

Баща й се изправи и я целуна по бузата.

— Не вярваш, а? Но аз мога да ти докажа, че е истина…

— Как? — присви очи тя.

Том се насочи към вратата, направил безуспешен опит да скрие усмивката си.

— Имам още един чифт, абсолютно същия като този…

— Ей, татко! — извика с широка усмивка Холи, а той се измъкна навън и затвори вратата след себе си миг преди да бъде улучен от запратената подире му възглавница.

В шест и половина колата му премина през портала на „Джиниъс“, следвана на дискретно разстояние от полицейската охрана. Обикновено беше на работното си място още преди шест и четвърт, но днес закъсня с удоволствие, тъй като успя да си поговори с Холи.

Вкара мерцедеса в подземния паркинг и установи, че вътре е почти празно. Заето беше само първото място до входа, където блестеше яркозелено БМВ с подвижен покрив. Двамата с Жас непрекъснато се състезаваха кой ще дойде по-рано на работа и на победителя в надпреварата по право се полагаше първото място в редицата. Понякога в играта се намесваше и Джак Никълс, който имаше навика да идва в компанията в най-невероятни часове. Тогава първото място беше негово, просто за да им покаже, че може да бъде не по-малко луд от тях… Но в повечето случаи надпреварата се водеше между Том и Жас, като победителят обикновено беше Том. Но не и днес…

Слезе от колата и се насочи към стълбите, които водеха към фоайето. Преди стрелбата ги изкачваше тичешком, но сега бе принуден да върви спокойно. По принцип не ползваше асансьорите.

Тишината се нарушаваше единствено от лекото потракване на токовете му по мраморния под. През матираното стъкло вляво зърна Жасмин, която се суетеше в главната компютърна зала. Вратата беше непрозрачна, златни букви върху блестящото черно стъкло предупреждаваха: ИНФОРМАЦИОННО-ТЕХНОЛОГИЧЕСКИ СЕКТОР. ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН. Приземният етаж на стъклената пирамида се заемаше от този сектор, входното фоайе и болничното отделение.

Жасмин го забеляза и му махна с ръка. Той отвърна на поздрава и се насочи към средата на фоайето. Тук се издигаше десетметрова многоцветна холограма, представляваща точно копие на спиралата на ДНК, която бавно се въртеше на специален постамент. Както обикновено, Том не обърна внимание на предупредителната табела и премина директно през триизмерното изображение. В средата вдигна глава, огледа с одобрение двойната спираловидна стълбица, която бавно се въртеше около него, отново се възхити на прекрасните цветове, които бяха постижими единствено за въглеродните съединения. Никога не пропускаше да почерпи вдъхновение от тази демонстрация на човешкия напредък, кръвта му кипваше при вида на конструкцията, съдържаща в себе си всички кодове на живота. За него тя беше нещо като широка автомагистрала, край която лежаха всички тайни на живата материя… Поклати глава в безмълвно възхищение, въздъхна и се измъкна от цветния калейдоскоп. Краката му сами тръгнаха към болничното отделение, разположено в западната част на партерния етаж.

Бутна летящата врата и се озова в малка чакалня, декорирана във весели тонове. Вратите от двете й страни водеха към стаите за почивка, а право пред него имаше летящ портал от матирано стъкло, през който се влизаше в експерименталното отделение за генно лечение и модерната операционна. Одобрено от Националния раков институт и Националния здравен център в Бетезда, Мериленд, това болнично отделение разполагаше с десет легла. Изцяло финансирано от „Джиниъс“, в него работеха четирима лекари и десет медицински сестри. Двама от лекарите бяха практиканти от НЗЦ, които, имайки уникалния шанс да работят в експериментална клиника, съгласуваха всички нови идеи със своите преки ръководители и осигуряваха зелена светлина за съответните методи на лечение от Федералната администрация по лекарствените средства и от самия НЗЦ. Том високо ценеше тези лекари и не криеше нищо от тях. Е, почти нищо… Все още не ги беше запознал с новата база данни за ДНК, получила наименованието ИГОРИ. Просто защото беше сигурен, че Националният здравен център няма да я одобри въпреки валидността на мотивите за създаването й…

Отвори вратата и се усмихна при вида на слънчевото помещение: жълти стени, яркосини пердета, саксии с цветя, декоративни елхички на кокетни поставки. Всичко това създаваше впечатление, че човек е попаднал не в болнично отделение, а в една просторна и слънчева спалня. Но не обстановката го караше да се гордее с това място.

Отделението беше необикновено, защото в него намираха място пациенти, които отговарят на едно-единствено, но желязно условие: да им остава не повече от три месеца живот. Тук идваха хора, преминали безуспешно през химиотерапия, облъчване и всички останали видове лечение. За тях това място беше буквално последната надежда, а тя се изразяваше само в едно: препрограмиране на гените.

Том бе създал болничното отделение главно за специалистите, които работеха в лабораториите на по-горните етажи. Искаше те да виждат преките резултати от своята дейност, да не забравят простичкия факт, че научноизследователската дейност в областта на медицината, каквато и да е тя, губи смисъла си, ако не помага за спасяването на човешкия живот. Голяма част от безнадеждно болните все пак умираха, но имаше и такива, които продължаваха да живеят. В началото на 1999 година в това отделение бе приложена първата в света генна терапия на фиброзна кистоза, малко по-късно бе осъществено и първото успешно лечение на хорея на Хънтингтън^[1]. За последните девет години в това скромно отделение бе спасен животът на повече от петдесет напълно обречени болни, а много повече бяха те в различните лаборатории на „Джиниъс“, пръснати по света.

В момента бяха заети само шест легла. Петима от пациентите спяха, а шестият седеше на леглото си и разговаряше с Бет Лоурънс, старшата сестра. Том не се изненада от този факт. Днешният ден беше най-важният в живота на Ханк Полански, двадесет и три годишен фермер от Северна Каролина. ФАЛС най-сетне беше одобрила новия метод на лечение и тази сутрин той щеше да получи солидна доза от ретровируса ХИВ^[2] — причинителя на СПИН.

Поради голямата си заетост Том не можеше да наблюдава пряко своите пациенти и ги поверяваше в ръцете на другите лекари, но се чувстваше отговорен за всеки един от тях и често ги посещаваше.

Високата и непристъпна на вид сестра Лоурънс имаше изненадващо топла и открита усмивка. Заета със системата за кръвопреливане на Ханк, тя се обърна да види кой влиза и с усмивка рече:

— Добро утро, доктор Картър.

— Добро утро, Бет, добро утро, Ханк. Как си днес?

Младежът вдигна глава, на бледото му лице се появи виновна усмивка.

— Още съм тук, докторе. — Говореше с усилие, въздухът излиташе от устата му с напрегнато свистене.

— Готов ли си за лечението?

Той нервно кимна с глава. Беше дал доброволното си съгласие за експерименталната генна терапия, но си даваше ясна сметка, че друг избор няма. Имаше рак на белите дробове в напреднала фаза и без радикално лечение го очакваше сигурна смърт. А радикалното лечение беше наистина ново: в раковите му клетки щяха да вкарат подбран комплект гени, които трябваше да активизират имунната система на организма за справяне с туморите. На практика раковите клетки са обикновени човешки клетки, които са се разбунтували срещу стриктния генетичен контрол и започват безконтролно делене. За да потуши този бунт, Том трябваше да е сигурен, че е унищожил тези клетки. За тази цел се нуждаеше от едно особено транспортно средство, което да пренесе гените-убийци директно до раковите клетки, без да навреди на здравите. И това превозно средство се оказа ретровирусът ХИВ.

Ретровирусите имат свойството да проникват в клетките и да налагат собствените си генетични кодове на здравата ДНК. Подобно на ракети с насочено действие, тези вируси могат да бъдат препрограмирани в лабораторни условия: отстраняват се смъртоносните за човешкия организъм кодове, на мястото им се вкарват добри гени. Точно така бяха постъпили и с ХИВ. От него бяха отстранени всички гени, които атакуват имунната система, а на тяхно място бяха вкарани специален комплект терапевтични гени, способни да лекуват рака. По този начин причинителят на СПИН се беше превърнал в мощно лекарство против белодробните тумори. Том и екипите му вече бяха доказали безвредността на този ретровирус, безспорното му терапевтично въздействие върху раковите клетки. Но до този момент всичко това бе теория, изпитана единствено в лабораторни условия. Сега предстоеше първият експеримент с жив организъм.

— Докторе, обяснете ми още веднъж какви са рисковете — примоли се Ханк, правейки отчаяни опити да се държи смело.

Том постави ръка на рамото му, давайки си ясна сметка, че трябва да бъде безкрайно внимателен.

— Първият риск е свързан с поведението на ретровируса — започна Том. — Има опасност да не се подчини на кодираните ни команди и да проникне в здравите клетки, нарушавайки реда на тяхната генетична последователност…

— До какво ще доведе това?

— До рак и в здравите клетки. — Но тази опасност е сведена до минимум.

— А възможно ли е да бъда заразен със СПИН?

— Не. От три години насам подлагаме този ретроносител, или вектор, както го наричаме ние, на всички възможни тестове. Категорично доказахме, че е напълно безвреден и точно по тази причина ФАЛС позволи настоящия експеримент. Ще бъда откровен с теб, Ханк… Единственият риск за теб е свързан с вероятността вирусът да не действа… — Усети как слабичкото рамо на младежа леко потръпна под пръстите му.

— Значи няма какво да губя, така ли? — попита Ханк.

Том не отговори веднага, очите му се спряха в бледото лице на младежа. Бе постъпил тук преди три седмици, едва пристъпящ, слаб като призрак. А някога е бил здрав и як млад мъж, свикнал на тежкия фермерски труд. „Не ме бива да се влача по болниците — беше им заявил той. — Или ме излекувайте, или ме убийте! Но направете така, че да се махна оттук!“ Беше готов на всякакви експерименти, единственото му желание беше да стане от леглото и да забрави всякакви болници.

— Ще говоря открито, Ханк — изрече с лека въздишка Том. — Шансовете това лечение да се провали са високи, някъде към осемдесет и пет процента. Но шансовете състоянието ти да се влоши след него са почти нула. Точно както и шансовете ти да оцелееш без него. Следователно имаш право на избор: или не правим нищо и оставяме болестта да следва естествения си ход, или те подлагаме на този експеримент, след който имаш петнадесет процента шанс да оживееш…

Ханк се замисли, веждите му напрегнато се сбърчиха.

— Петнадесет процента, а? — изсвистя най-сетне той.

— В най-добрия случай — кимна с безстрастно лице лекарят.

Младежът широко се усмихна, слабичкото му лице изведнъж светна.

— Имал съм и по-малки шансове — обяви.

— Аз също — усмихна се в отговор Том. — Но трябва да ти кажа, че съм виждал с очите си как хора с далеч по-малки шансове от твоите излизат от тази стая със собствените си крака. Затова те моля да не се предаваш… — Преди окончателното утвърждаване на новото лечение щяха да минат седмици, месеци, а може би и години. Но в момента не мислеше за това. Единственото му желание беше да изтръгне това момче от костеливите пръсти на смъртта и да го държи далеч от нея колкото може по-дълго. Обърна се към сестрата, която се занимаваше със системата. Тя окачваше на стойката малка пластмасова торбичка с червеникава течност. Това беше първото количество серум с ХИВ, променен в лабораторни условия.

— Ще изчакаме майката на Ханк, Бет — рече той. — Ще бъде тук точно в седем. След това ще повикаш един от лекарите на НЗЦ, който трябва да присъства на процедурата. Предлагам това да бъде Карл Ламбърт. После ще ме уведомиш и ще започнем преливането, ясно?

Бет кимна, в очите й имаше вълнение. Той самият беше абсолютно спокоен, в душата му се настани убеждението, че Ханк ще бъде излекуван. Много му се искаше да изпитва същото убеждение и относно дъщеря си, но нейният рак беше далеч по-сложен и по-опасен… Боб и Нора вече го уведомиха, че в девет часа ще бъдат готови за лабораторните изпитания на ретровируса, който бяха създали за борба с полиморфния глиобластом. Погледна часовника си. Имаше още два часа.

 

 

В противоположния край на приземния етаж Жасмин Уошингтън приключваше с обичайната половинчасова проверка на царството си. Не след дълго тук щяха да се появят най-подранилите й служители, а тя обичаше да разполага с няколко минути, през които да бъде насаме със своите машини.

Влезе в експерименталната зала. На външен вид геноскопите тук бяха идентични с онези горе, един от които бе издал присъдата на Холи. Бяха само четири, отрупани с допълнително оборудване, прототипи на машината от ново поколение, която все още не беше внедрена в производство. Двата вдясно имаха вградена програма за триизмерно изображение, към която бе включен и новият софтуер „ген-гени“. Жасмин беше убедена, че монтажът им ще приключи до няколко дни и машините ще бъдат напълно готови за предварителни изпитания.

Отново усети как душата й се разкъсва от противоречиви чувства. Преди четири дни двамата с Лари заведоха Холи на кино, избраха „Цар Лъв“ — един от класическите анимационни филми на Дисни. През цялото време на прожекцията се смееха и шегуваха, но мисълта за присъдата на ДАН така и не излизаше от главата й. Тя се гордееше от способността на геноскопа да предсказва различни заболявания, особено на такива, които подлежаха на профилактика и ефикасно лечение. Но когато гениалното й изобретение предсказваше единствено фатален изход, то съвсем не й се струваше толкова гениално…

Въздъхна и продължи обиколката си. Влезе в главната компютърна зала с все още пустите работни места, подредени като войници край стените. Отвори една врата от стъкло и никелиран метал и се озова в яркоосветено помещение. Тук беше сърцето на информационно-технологическия отдел, оттук се командваха всички геноскопи, пръснати по света.

Вътре беше хладно, тихо и бяло. Бялата стая — така всички наричаха любимото място за усамотение и размисъл на Жасмин. Вътре се поддържаше постоянна температура от 17 градуса по Целзий, в средата тихо жужаха четири големи метални блока. Под капаците на два от тях се криеше „Голямата майка“ — ултракомпютър на протеинова основа, който беше свързан с всички действащи геноскопи по света. Във всеки миг от времето тази „майка“ знаеше точно какво вършат нейните „деца“, с каква операция се занимават. Тя контролираше и цялото наличие на база данни в другите две кутии, носещи наименованието ИГОРИ — индивидуална генетично обработена рамкова информация.

Етичната страна на генната обработка се подчиняваше на строго определени правила: генни тестове се извършват само ако пациентите се придружават от личния си лекар и адвокат; редица предохранителни мерки осигуряват пълната анонимност на провежданите тестове, други изключват тестове да бъдат правени без знанието на пациента. Застрахователните компании надигнаха вой срещу тази анонимност, твърдейки, че всеки човек, който разбере, че е неизлечимо болен, може да си направи застраховка „Живот“ в подходящо време и наследниците му да получат огромни суми от тях. Но законът взе страната на пациентите, придържайки се към формулировката за неприкосновеността на личния живот на индивида. Точно по тази причина Жас и Том Картър държаха в дълбока тайна съществуването на ИГОРИ. Наличието на подобна база данни беше напълно незаконно.

Индивидуалната генетично обработена рамкова информация беше идея на Том. Един ден той помоли сътрудничката си да програмира „Голямата майка“ така, че да запаметява и складира един от всеки пет генни тестове, правени от пръснатите по цял свят геноскопи. Тази информация трябваше да включва основните параметри на пациентите — име, адрес, индивидуални и наследствени заболявания. В момента ИГОРИ съхраняваше данни за сто милиона души — факт, който означаваше, че „Джиниъс“ знае за тях повече, отколкото самите те…

Мотивите на Том бяха съвсем почтени. Желанието му беше да използва базата данни на макроравнище с цел потвърждаване на голяма част от генетичните изследвания: сравнение на наследствените заболявания при цели фамилии с конкретните генетични симптоми на отделните болести. Решителен бе приносът на ИГОРИ за създаване на лекарство срещу шизофрения, не по-малко важен бе той за лечението и на още редица тежки заболявания, дължащи се на генетични увреждания. Но Жасмин знаеше, че ако някой научи за съществуването на тази информационна банка, скандалът ще бъде огромен и „Джиниъс“ ще изгуби голяма част от доверието на обществеността въпреки огромната полза от нея. Том обаче прецени, че рискът е оправдан.

Приключила с обиколката, младата жена седна пред личния си компютър и започна своята рутинна кибернетична проверка. С работна честота от 100 терахерца, обем на дисковата памет от 600 гигабайта и 200 гигабайта оперативна памет, тази машина беше достатъчно мощна, за да „пътува“ с огромна скорост по безкрайно оживената информационна магистрала. Екранът на монитора оживя, триизмерното изображение на Жас се втренчи в нея. Афроприческата беше копирана съвършено точно, тя изпита чувството, че гледа огледалното си изображение на екрана. „Здрасти, умнице — поздрави я машината. — Къде искаш да се разходим днес?“ Дори електронно синтезираният глас беше копие на нейния. „Умница“ я наричаха преди години, в гетото на Лос Анджелис, където поведението й на безкомпромисна бунтарка отговаряше точно и на предизвикателната й прическа. Родителите й — ревностни баптисти, твърде късно осъзнаха, че разрешението да изследва безкрайните дебри на информационната джунгла, вместо да скита по улиците, е било тяхната най-голяма грешка. Тя избра прозвището „Умница“, за да остане анонимна, давайки си ясна сметка, че повечето от нещата, които вършеше със своя компютър, трудно могат да се квалифицират като законни. Но това беше без особено значение. В онези далечни години уменията й изглеждаха наистина легендарни за всеки, който имаше шанс да ги опознае.

— Днес ще бъда патрул — приведе се към микрофона тя.

— ТРЯБВА МИ ПАРОЛА, ЗА ДА ТЕ ПУСНА НА ПЪТЯ — рече огледалното й изображение от екрана.

Жас се усмихна. Паролата за тази седмица беше ярко доказателство за останалото у нея пубертетско непокорство. Тя имаше връзка с работата, която вършеше в онези години, още преди да зареже незаконните операции с машината, преди да спечели стипендията, отвела я чак до Нобеловата награда. Работата на гениален хакер, който прониква където пожелае, разбива кодовете и на най-дълбоко засекретените компютърни програми… Тя нямаше нищо общо с професии като счетоводител, лекар, а дори и директор на Информационно-технологичния отдел в компания като „Джиниъс“. Не, тя беше сериозна работа, много сериозна…

— Кибернетично ченге — изписа Жасмин, докосвайки клавиатурата с неприкрито удоволствие.

Главата на екрана изведнъж надяна метална каска, изпъна черти и козирува.

— СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ „УМНИЦА“, ИМАШ РАЗРЕШЕНИЕ ДА ПОТЕГЛИШ ПО ИНФОРМАЦИОННИТЕ МАГИСТРАЛИ — обяви тя. — ВНИМАВАЙ ЗА КАПАНИТЕ, КОИТО МОЖЕ ДА ТИ ПОСТАВИ КИБЕРНЕТИЧНОТО ПРОСТРАНСТВО.

Ръката й механично се протегна към кутийката диетична кока-кола на плота, очите й станаха замислени. Коя посока да избере? Предпочитанията й най-често бяха свързани с някоя от технологичните или финансови системи на „Джиниъс“. Беше наела двама изключително надарени хакери, които имаха задачата да проникнат в тези строго засекретени програми, да открият слабостите в защитата им и да предложат мерки за тяхното отстраняване. Момчетата бяха страхотни, но въпреки това сама проверяваше надеждността на системите. Реши, че днес ще направи опит да проникне в най-важната и най-добре защитената от тях — ИГОРИ.

Прескочи Световната мрежа, тъй като в нея не фигурираха системите на „Джиниъс“. Вместо това набра номера на „Голямата майка“, възнамерявайки да атакува постоянната жива връзка между геноскопите и техния електронен мозък, а оттам да стигне и до ИГОРИ. За частица от секундата на екрана се изписа командата за парола. Набра вчерашната, умишлено пренебрегвайки днешната.

ДОСТЪП ОТКАЗАН, обяви компютърът.

Много добре. Паролата бе сменена. Системата изглеждаше надеждно защитена. Засега…

Трябваше да потърси други пътища. Натисна няколко клавиша, опитвайки се да заобиколи изписаната на екрана забрана, данните зад която така или иначе не съдържаха никаква информация за ИГОРИ. Дори да успееше, пак нямаше да получи достъп до системата. Тя имаше двойна защита. Първата покриваше достъпа до оперативното меню, а втората — до самата информация в паметта. Но и това все пак щеше да е някакъв успех. Започна с по-елементарните трикове — онези, които бяха известни на всички хакери-гимназисти. Разпитът за общото съдържание на менюто беше един от тях.

Без резултат. Всички прости канали за достъп останаха затворени.

Дотук добре.

Премина на следващото ниво: използване на базисния компютърен език за препрограмиране на командите за задействане на паролите. Това беше трудна работа, за нея се изискваше дългогодишен опит. Вкараш ли в системата погрешен команден код, лесно унищожаваш всички съставни части на конкретния софтуер.

Направи го, без да се замисля, цялата операция й отне четири секунди. Нали затова я наричаха „Умница“?

Нищо. Достъпът си остана невъзможен. Наетите компютърни гении си оправдаваха парите.

Отлично.

А сега последния подход — изключително сложен, по силите само на няколко души на американския континент. Той включваше създаването на своя програма, която трябваше да се включи в програмата, управляваща системата за сигурност на компютъра и да я принуди да изпълнява нейните команди. Нещо като създаване на комплект заповеди от най-висше място, на които системата няма как да не се подчини. Тук „Умницата“ изгуби малко повече време.

В долния край на екрана се изписа тревожно мигащ надпис:

ПРОГРАМАТА ВЕЧЕ ДЕЙСТВА… ПРОГРАМАТА ВЕЧЕ ДЕЙСТВА… ПРОГРАМАТА ВЕЧЕ ДЕЙСТВА…

Такова нещо се случваше за пръв път.

— По дяволите! — изруга Жасмин, едновременно впечатлена и уплашена.

После изображението се смени и тя си даде сметка, че е проникнала в основната система на ИГОРИ. От съдържанието на паметта му я делеше само още една парола, последната…

Но тя все още не беше приключила със собствената си езикова програма, която трябваше да победи защитата на системата. А това означаваше, че някой ДРУГ преди нея вече беше сторил това!

Някой бе прибягнал точно до тази програма, върху която в момента работеше. И вратата се бе открехнала пред нея наготово, отключена от друг човек. Без да обръща внимание на капчиците пот по челото си, тя тръгна по стъпките на неканения гост, опитвайки се да определи точно докъде е стигнал. Нямаше представа кой е той, но гениалните му способности не подлежаха на съмнение. Вече бе успял да пробие защитата на общото меню и да хвърли поглед на съдържанието на ИГОРИ. Нещо като любопитен поглед към витрината на затворен магазин…

Ръката й застина над клавиша, чието докосване щеше да изхвърли от базата данни както неизвестния агресор, така и самата нея.

Не го натисна. Щеше да го стори само след като се увери, че агресорът е постигнал невъзможното: да проникне през втората защитна система, стигайки до конкретните, строго секретни данни в паметта. Но преди това искаше да открие кой е той. Автоматичната програма за проследяване ХИЩНИК щеше да се включи само в случай, че нежеланият гост пробие втората защитна система. Но тя искаше да започне проследяването още сега.

— Начало на проследяването — изрече в микрофона Жасмин. — Активизирай ХИЩНИК.

В горната дясна част на екрана се отвори малко прозорче, от което я погледна собствената й глава, все още с мотоциклетен шлем.

— ТАЙНО ИЛИ ОТКРИТО ПРОСЛЕДЯВАНЕ? — попита главата.

— Тайно. Все още не искам да подплаша неканения гост.

На екрана се отвори ново прозорче, този път в горната му лява част. На него се появи секундарник, който започна да отброява времето от шейсет секунди до нула — времето, необходимо за пълния цикъл на тайното проследяване. Под циферблата се появи редица от девет мигащи цифри, които се сменяха със зашеметяваща бързина. Това бяха възможните кодови комбинации. Изведнъж най-лявата от тях се закова на място, останалите осем продължаваха да мигат. После спря и втората… В момента, в който всичките цифри се укротяха, Жасмин щеше да е в състояние да разкрие самоличността на натрапника.

— 25…24…23…

Секундарникът продължаваше своята безпристрастна работа.

Закова се и шестата цифра. Оставаха само три.

В този момент натрапникът прекрати достъпа си до програмата, кибернетичните му следи изчезнаха.

Край. Изчезна.

— По дяволите! — промърмори жената и вдигна глава. Един от сътрудниците й надничаше през вратата. — Почакай малко!

Закова поглед върху шестте цифри на екрана, умът й трескаво работеше. Беше ясно само едно: неканеният гост се намира извън територията на Съединените щати, някъде между Югоизточна Европа и Индия. Най-вероятно в Близкия изток или Северна Африка… Но кой, по дяволите, ще проявява интерес към отегчителните сведения в паметта на ИГОРИ, при това точно в тази част на света?!

В ръцете на високата руса жена имаше халогенна лампа за новия холопрожектор.

— Добро утро, Жас — поздрави тя. — Добре ли си?

Жасмин вдигна глава и се усмихна на директорката по техническите въпроси.

— Да, Деби, благодаря.

— Мога ли да ти покажа нещо?

— Разбира се. Колко време ще ни отнеме?

— Около половин час. Искам да те запозная с последните детайли на „ген-гени“. Май успяхме да създадем холообраз…

— Включително лицеви характеристики?

— Сама ще се увериш — усмихна се Деби.

— Страхотно! След пет минути съм при теб!

Жасмин изпита дълбоко вълнение и тревогите за ИГОРИ отстъпиха на заден план. Неизвестният хакер все пак не бе успял да проникне в базата данни. Единственото, до което се беше добрал, беше общата характеристика на информационната банка. Твърдо вярваше в надеждността на последната защитна система, но въпреки това възнамеряваше да информира Том. Той трябваше да научи, че за пръв път от създаването на ИГОРИ някой проявява нездрав интерес към тайните, които се крият в недрата му.