Майкъл Корди
Чудото (32)

31.

 

И на третия ден членовете на Вътрешния съвет, облечени в дълги ритуални роби, коленичиха пред Свещения огън, който гореше по-ярък и по-ослепителен от всякога. Точно пред Йезекия Дела Кроа зееше вратата, която водеше към Стаята на спомените. На олтара пред нея бе положено тялото на новия Месия. Мария Бенариак бе увита в плътен саван, само бледото й лице бе останало непокрито. Обичайната миризма на восък и тамян се смесваше с ароматите на различните балсамиращи билки, с които бе намазано тялото й.

Йезекия беше на прага на изтощението, но тялото му потръпваше от радостна възбуда. Гомора вече сигурно е изпратил Картър и Уошингтън на последния им път и той можеше да насочи цялото си внимание върху Мария. От деня на смъртта й почти не беше спал, очите му се затваряха. Организмът му плачеше за почивка, но той не искаше да пропусне пробуждането. Едва когато то стане факт и ръката на Мария се плъзне над пламъка, неговата мисия ще бъде приключена. След това може да почива вечно…

Планът бе осъществен отлично, далеч над очакванията му. Брат Бернар бе подкупил охраната на моргата сравнително лесно. Какво пък толкова в крайна сметка? Нима е трудно да се обърнеш на другата страна, когато изнасят един МЪРТЪВ затворник? Това нямаше нищо общо с бягството. Но операцията бе осъществена толкова майсторски и с такава бързина, че в затвора моментално плъзнаха слухове за възкресението на Мария Бенариак… „Те просто не знаят колко са близо до истината“ — уморено се усмихна Йезекия.

Приятелите на брат Олазабал в Новия свят уредиха всичко: линейката, която вдигна трупа от моргата, самолета, който го пренесе през океана, излетял от един частен хангар в близост до летище „Логън“. А брат Хадад и неговите подчинени в Свещените земи извадиха всички документи, необходими за „погребението на починалия брат“ на йорданска земя.

След като пристигна в Аман, тялото бе пренесено до Асбаа Ел-Лаб с хеликоптера на Братството. Тук брат Хеликс вече бе приготвил необходимите балсами, билки и масла, с които намазаха Мария… Накрая, почти цяло денонощие след екзекуцията, Бернар и Лучано извадиха ритуалната плащаница от Стаята на спомените и старателно я увиха около тялото, оставяйки открито само лицето на новия Месия.

С това подготовката приключи. Оставаше им само да чакат и да се молят.

Днес беше третият ден на очакването.

Йезекия премести тежестта на тялото си и неволно простена от болката в схванатите си мускули. Хвърли поглед към останалите членове на Вътрешния кръг, които бяха коленичили на ритуалния килим редом с него. Главите им бяха сведени ниско, всички изглеждаха потънали в мълчалива молитва. С изключение на брат Бернар… Този скептик повярва в чудотворните способности на Мария едва след като Йезекия му разказа за чудотворното изцеление на старата си язва. Но явно подозренията му пак се пробуждаха — това личеше от кратките погледи, които дебелият брат хвърляше към неподвижното тяло на Мария…

В следващия миг той се обърна и срещна погледа му.

— Докога ще чакаме, водачо? — гневно просъска.

— Тя не каза нищо по този въпрос. Каза, че трябва да имаме търпение и вяра…

— Чакаме вече трети ден!

— Толкова са чакали и предците ни — обади се брат Хеликс, коленичил вдясно от отеца.

Останалите братя също вдигнаха глави.

— Ами ако?… — Бернар не се доизказа, вдигна ръка и замислено се почеса по козята брада.

Йезекия му хвърли гневен поглед.

— Имай вяра, тя ЩЕ СЕ ЗАВЪРНЕ!

С усилия на волята прогони хладните пипала на собствените си съмнения. Не можеше да си представи, че Мария може и да не се върне. Беше станал свидетел на смъртта на новия Месия, беше ДОПУСНАЛ да бъде екзекутирана без да предприеме каквото и да било! Мария трябваше да се завърне! Тя беше обещала, друг изход просто беше невъзможен!

— Водачо мой — погледна го примирително отец Бернар. — Исках само да посоча, че може би трябва да обмислим какво ще правим, ако…

Йезекия прикова блестящите си черни очи в кръглото лице срещу него и заплашително просъска:

— Имай вяра, братко! Тя ще се завърне!

 

 

— Ако координатите са точни, вече трябва да сме пристигнали!

Забила пръст в картата, Карин Танър се опитваше да надвика грохота на хеликоптера.

Том Картър надникна през страничното прозорче, видя петте остри каменни къса сред безбрежните пясъци, в душата му нахлу вълнение. Край най-високата скала се виждаха един хеликоптер и два джипа. Вдясно от него и малко по-назад летяха трите хеликоптера, в които бяха настанени екипите на силите за специално реагиране „Делта Форс“, ФБР и войници от йорданската армия.

— Няма ли да разберат, че сме тук? — извика в отговор той.

— И още как! — усмихна се Карин и нагласи кепето си. — Но няма да имат време да реагират.

Той остана дълбоко впечатлен от бързината и деловитостта на тази жена. Броени часове след като й разказа за Гомора и Братството, тя вече бе получила зелена светлина от директора на ФБР. Един кратък телефонен разговор с Държавния департамент й осигури съдействието на йорданските власти и „Делта Форс“ беше във въздуха. Карин направи опит да го убеди да остане в Щатите, но той беше непреклонен. Искаше да види със собствените си очи края на този кошмар, освен това беше единственият външен човек, който познаваше вътрешността на Свещената пещера.

— С какво разполагат, Дейв? — извърна се към мъжа до себе си Карин. Облечен в комбинезон в защитни цветове, колегата й напрегнато се взираше в екрана на портативния си компютър. И той като останалите членове на „Делта Форс“ не бе съобщил фамилното си име, а Том имаше подозрението, че и малкото му име едва ли е Дейв…

— Сензорите засякоха трима души на повърхността — обяви. — Но колко са под земята, никой не знае… От информацията на Том оставам с впечатлението, че хората долу разчитат не толкова на охраната, колкото на отдалечеността на това място…

— Вече не могат да разчитат на това! — отсече Карин Танър, вдигна радиостанцията и потупа пилота по рамото: — Чък, искам да кацнеш максимално близо до онази скала, най-високата. Направи го бързо и майсторски?

Доближи радиостанцията до устните си и изкрещя заповедите си към останалите хеликоптери. Машините моментално се прегрупираха и започнаха да се снижават към целта. Том погледна надолу и видя две дребни като мравки фигури, които изскочиха от джиповете и хукнаха към входа на пещерата. Стомахът му се сви. Карин очевидно забеляза нервността му и на устните й се появи напрегната усмивка:

— Нали искаше да направиш това пътуване? Е, добре… Но знай, че пътуването тепърва започва!

 

 

Малко след като брат Бернар спря да изразява на глас съмненията си, до слуха на Йезекия Дела Кроа достигна тропот от бягащи нозе. Отначало това само го ядоса: заповедта към тримата пазачи горе да не им се пречи беше абсолютно категорична. Но тропотът се усили, чуха се викове, после нещо изтрещя. Изстрел? Какво става? И другите членове на Вътрешния кръг си размениха разтревожени погледи.

— Ще отида да проверя — изправи се брат Бернар.

Но в този момент вратите с трясък се отвориха и в пещерата нахлуха униформени мъже.

НЕ, ТОВА Е СЪН! ТОВА НЕ МОЖЕ ДА СТАВА ТУК!…

Изненадан от собствената си пъргавина, Йезекия скочи и се втурна към отворената врата на Стаята на спомените, непосредствено зад Мария. Бръкна под олтара, измъкна церемониалния кинжал и го затъкна в колана си под дългата роба. Останалите все още бяха вцепенени, единствено брат Бернар стоеше прав.

— Никой да не мърда! — извика жена с кестенява коса и тъмносиньо яке, на гърба на което пишеше ФБР. От двете й страни се бяха скупчили поне седем-осем души в униформи. — Аз съм специален агент Танър от Федералното бюро за разследване на САЩ! Тази операция се провежда съвместно с йорданските власти. Всички вие сте арестувани по обвинение в отвличане, убийства и заговор за убийства! — Зад гърба й Йезекия зърна войници в униформите на йорданската кралска армия.

Бързо огледа хората от Вътрешния кръг: брат Бернар стоеше като вкаменен на мястото си и гледаше револвера в ръката на най-близкия агент на ФБР, Хеликс смаяно поклащаше глава, Лучано гледаше към небето като спипан на местопрестъплението герой от филм с Джон Уейн, Хадад и Олазабал се взираха опулено, като зайци в автомобилни фарове…

Слепоочията на Йезекия започнаха да пулсират от притока на кръв. Това беше кошмар. Нещата не можеха да приключат така. НО КАК ГИ БЯХА ОТКРИЛИ?!

Приклекнал зад олтара, той подръпна новия Месия към себе си, трупът с глух тътен се стовари в краката му. Действията му бяха подчинени на една-единствена цел: да запази тялото. Нищо друго нямаше значение.

— Не мърдайте, сър! — извика висок рус войник, вдигна пистолета си и тръгна към него.

После от сянката излезе ТОЙ. В този кратък миг Йезекия го МРАЗЕШЕ повече от всичко на света. Очевидно проклетият атеист по някакъв начин бе успял да засече координатите на Свещената пещера и ги беше предал. А сега, Бог знае как измамил Гомора, беше довел тук всички тези въоръжени мъже. Очевидно възнамеряваше да ги унищожи!

Йезекия видя как Картър прави знак на войника да се отдръпне и тръгна към него. НЕ СИ ГУБИ ВРЕМЕТО С ТОЗИ БЕЗБОЖНИК, ПАЗИ НОВИЯ МЕСИЯ!, заповяда си той. Хвърли бърз поглед зад гърба си. Отворената врата на Стаята на спомените беше на по-малко от метър. До нея се виждаше краят на дебелата греда, който стърчеше от стената. Заключващият механизъм бе стоял неизползван в продължение на хилядолетия, но състоянието му периодично се проверяваше. Заповедта беше да се използва само в краен случай, точно като днешния…

Напрегна се и си припомни инструкциите, които бе получил при избирането си за водач.

Гледаше приближаващия се доктор Картър, очите му пламтяха от бясна омраза. Този безбожник дори не беше въоръжен!

— Внимавай, Том! — извика агент Танър.

Ученият се спря. Намираше се на около метър от олтара, съвсем близо до Свещения огън, точно между Йезекия и въоръжените мъже.

Сега беше моментът!

 

 

Видът на Йезекия Дела Кроа, надвесен над увитото в плащаница тяло на Мария Бенариак, предизвика смесени чувства у Том. Спомни си как се бе хранил на една маса с този човек, беше разговарял с него, беше изпитвал дори и съчувствие към състоянието му. А той през цялото време го е дебнел, изчаквал е подходящия момент да сложи край на операцията, която проклетото му Братство бе започнало в Стокхолм! Това мъдро съсухрено джудже с големи черни очи бе убило жена му, използвайки ръката на Мария! То беше хиляди пъти по-опасно от нея, тъй като тя е била обикновен войник, подчиняващ се на заповедите на своя генерал!

Вече предполагаше защо тези хора желаят смъртта му, но искаше да го чуе от устата на Йезекия. Искаше да разбере защо една без съмнение огромна тайна организация поръчва убийството му само защото се опитва да спасява човешкия живот. Очевидно отговорът на този въпрос има нещо общо с фанатичните брътвежи на Мария там, в лабораторията на „Джиниъс“ — за бъркане в Божиите дела, за намеса в божествения ред и още куп подобни глупости… Искаше да разбере защо една организация, която си е поставила за цел да открие Месията, който ще спаси света, едновременно с това върши жестоки убийства, иска да отнеме и НЕГОВИЯ живот. Беше сигурен, че ще осмисли убийството на Оливия само когато разбере всичко това…

Направи нова крачка по посока на Йезекия и по-скоро почувства, отколкото видя как федералните агенти вземат на прицел лидера на тайното Братство. Беше дълбоко впечатлен от начина, по който тези мъже се справиха с охраната на пещерата, там горе. Двама от пазачите направиха опит за въоръжена съпротива, а третият хукна към добре замаскирания вход, от който започваше Великата стълба. Но атаката беше светкавична. Хеликоптерите се появиха над площадката внезапно и едновременно, мъжете наскачаха от тях още от въздуха. Пазачите бяха обезоръжени за секунди, и тримата ранени, но живи… Обезвреждането на онзи долу им отне повече време, тъй като екипът на Карин нямаше представа, че ще се сблъска само с един човек. Той пък от своя страна очевидно не очакваше нападение и беше толкова изненадан, че скоро се предаде. През цялото време Картър бе останал в ролята на страничен наблюдател, но това не му попречи да изпита силното вълнение на останалите в мига, в който се втурнаха в светая светих на тайното Братство.

А сега се беше изправил очи в очи с човека, който коренно бе променил целия му живот.

— Вярваш, че Мария ще се върне, нали? — попита той и мина покрай Свещения огън, на една ръка разстояние от олтара.

Йезекия не отговори. Приклекнал зад олтара със злобно проблясващи очички, той приличаше на плъх, попаднал в капан.

— Това беше НЕЙНА идея, нали? — подхвърли Том. — Беше сигурна, че ще може да неутрализира отровата само защото преди години е спасила едно алергично момиче от множество ухапвания от пчели… — Видя как очите на Йезекия се присвиват и разбра, че е на прав път.

— Не се приближавай прекалено близо! — предупредително извика зад гърба му Карин.

— Всичко е наред. Искам да му задам няколко въпроса и нищо повече…

— По-късно! Когато приключим тук, ще разполагаш с всичкото време на света!

В този момент Йезекия се раздвижи и Том разбра, че няма да разполага с никакво време. С изненадваща за годините му пъргавина старецът отскочи назад и протегна ръка към стърчащата от стената греда, която бе предизвикала интереса на учения по време на първото му посещение тук. Сграбчи я и започна да я върти.

ТОВА ТУК МОЖЕ ДА СЕ НАРЕЧЕ ПОСЛЕДНАТА ПРЕДОХРАНИТЕЛНА МЯРКА, беше казал старецът. НО КАКВА ПО-ТОЧНО Е ТЯ? С този въпрос в главата Том се втурна напред, без да си дава сметка, че пречи на въоръжените мъже да стрелят. Единствената му мисъл беше да спре Йезекия.

Озова се зад олтара за броени секунди, но това време се оказа достатъчно, за да се случат много неща. Зад гърба му настъпи някакво раздвижване, Карин му изкрещя да се отдръпне, Йезекия измъкна гредата от стената, захвърли я на пода и помъкна трупа на Мария към зеещата врата, която водеше в Стаята на спомените.

Хукна подире му, но някъде високо над главата му изведнъж се разнесе пронизително стържене, каменните стени се раздвижиха.

Не видя как брат Бернар се възползва от суматохата, измъкна пистолета от ръцете на най-близкия агент на ФБР и се втурна да помогне на своя духовен наставник. Очите му бяха заковани единствено върху дребното тяло на Йезекия. Трябваше да се добере до него, преди тялото на Мария да изчезне в тъмната дупка, преди каменната преграда да се плъзне на мястото си… Спомни си за старата въжена стълба в малката пещера. Не биваше да позволи на стареца да се добере до нея и да се измъкне.

Движението на огромните каменни късове над главата му се превърна в гръмотевичен тътен, но той все пак успя да чуе предупредителния вик на Карин:

— Том, зад теб!

В същия миг Йезекия вдигна глава и тържествуващо изкрещя:

— Убий го, брат Бернар! Пръсни му мозъка!

Разнесоха се два изстрела. Нещо тежко го удари в гърба, той се завъртя и политна към Йезекия. В следващата секунда се затъркаля към тъмния вход на дупката заедно с лидера на Братството, трупа на Мария и онова нещо, което тежеше на гърба му… Настъпи невъобразим хаос, в душата му се промъкнаха ледените пипала на страха. Тялото му се сгърчи, опитвайки се да се отдръпне от грозно разкривената уста и изскочилите от орбита черни и злобни очички, които бяха на милиметри от лицето му. Трябваха му цели пет секунди, за да види кръвта по ръцете си и да разбере, че се бори с мъртвец. В гърба на брат Бернар зееше огромна дупка от куршум.

Отмести трупа и се претърколи през студеното и вкочанено тяло на Мария. В ноздрите му нахлу миризмата на билки, мазила и мехлеми, миризмата на смъртта… Отскочи с отвращение от мумията и приклекна. Изчака колкото да успокои дишането си, после огледа обстановката. Намираше се в малкото междинно помещение, което делеше Свещената пещера от Стаята на спомените. Йезекия беше на около три метра от него, приклекнал до лоста, с който се отваряше вътрешната врата. В дясната му ръка проблясваше острието на дълъг кинжал, от нея капеше кръв. Очевидно там го беше улучил вторият куршум. Том обмисли възможността да се хвърли отгоре му, но бързо я отхвърли. Беше прекалено изтощен, за да се бие. Остана на място, единствената му цел за момента беше да успокои дишането си. В продължение на няколко безкрайно дълги секунди двамата се гледаха, а между тях лежеше тялото на Мария.

„Къде останаха Карин и агентите“ — запита се Том. Защо не проникнаха тук заедно с него? После стената зад гърба му се разлюля, къс скала с трясък се стовари на пода в съседното помещение. Пропълзя назад и надникна по посока на олтара. Агентите на ФБР, войниците от йорданската армия и членовете на Вътрешния кръг гледаха нагоре, към разлюлените каменни пилони, едновременно с това отстъпваха назад към Великата стълба. Единствено Карин беше останала на мястото си, но и нейните очи бяха извърнати към оживялата скална маса над главата й. Стените се люлееха, стотиците свещи и факли падаха от тях като угасващи звезди. В Свещената пещера нахлуваше здрач, пламъкът на Свещения огън стана по-ярък от всякога. Измъквайки гредата от стената, Йезекия по всяка вероятност бе освободил стотици тонове скална маса, която древните инженери бяха закрепили по начин, който в случай на нужда да предоставя ПОСЛЕДНАТА ЗАЩИТА, тоест пълното унищожение на тайния храм…

— Карин! — изкрещя Том и размаха ръце, за да привлече погледа на младата жена. — Махай се оттам, веднага! Проклетата пещера всеки момент ще се срине!

— Ами ти? — изкрещя в отговор тя.

Той се поколеба. Йезекия вече бе успял да отвори вратата на Стаята на спомените и теглеше трупа на Мария навътре. По всяка вероятност древните инженери бяха взели мерки да запазят от разруха тази камера с всичките й скъпоценни реликви. Разбира се, той нямаше как да бъде сигурен в това, но само при мисълта, че Йезекия може да избяга, в душата му нахлу бесен гняв.

— Том, идвай! — извика Карин и започна да се оттегля към Великата стълба.

— Ти върви, не се безпокой за мен! — размаха ръце той, напънал до крайност продраните си гласни струни.

После рухна първата от четирите носещи колони. Стовари се точно върху олтара. Разлетяха се камъни, Карин и останалите въоръжени мъже се скриха зад огромен облак прах. Изправен на колене при входа на черната дупка, Том безмълвно гледаше как пътят за отстъпление изчезва. Като по чудо остана незасегнат от каменния водопад. Проследи движението на един огромен къс от колоната, който се претърколи и спря точно върху дупката на Свещения огън, прекъсвайки излаза на подземния газ.

Оттегли се към сравнителната безопасност, която предлагаше тъмното преддверие, погледът му попадна на дребната фигура на Йезекия, който влачеше Мария към Стаята на спомените. Миг по-късно и двамата бяха оттатък, подвижната преграда започна да се затваря.

Том хукна натам, превъзмогвайки острата болка в смазаните си ребра. Направи опит да си припомни къде точно беше ключът за осветлението. Внезапно настъпилата тишина се нарушаваше единствено от шума от влаченето на тялото на Мария по каменния под. Напрегна слух, но не чу нищо повече. Опря длани на стената и започна да търси ключа. Ако правилно бе запомнил, нишата с реликвите на Христос беше отсреща, в противоположния край на камерата. А огромният меч, от който се беше възхищавал, трябваше да е на стената вляво. Искаше да се добере до него, защото въпреки тежестта си той беше единственото оръжие, от което би могъл да се възползва… Опрял ръка в стената, той внимателно се плъзна напред. Скоро стигна до мястото, където би трябвало да виси мечът, но пръстите му напипаха единствено грапавия гранит на голата стена. По дяволите! Къде бе изчезнало проклетото оръжие?

В този миг усети първия трус под краката си. Той нямаше нищо общо с падащите скали оттатък, а по-скоро приличаше на нещо, което иска да излезе от недрата на земята. Прах и дребни камъчета заваляха като дъжд около него, предметите върху високите лавици затракаха като зъбите на невидим и уплашен гигант. Той политна към стената, коляното му се блъсна в нещо метално. Меча!

Хвана го и бавно се изправи. Трусовете под краката му станаха по-чести. „Газът, разбира се!“ — сети се той. Дупката на Свещения огън беше запушена и сега земният газ търсеше нов път навън — някаква цепнатина в скалната маса, през която да излети навън, да се освободи от огромното налягане… Несъмнено такава цепнатина щеше да се намери, тъй като цялата скална маса над Свещената пещера се разпадаше. Но дали древните инженери на Братството са взели предвид налягането на подземния газ, когато са изчислявали безопасността на Стаята на спомените?

Вдигна меча и се облегна на стената, опитвайки се да диша безшумно. Сега вече имаше оръжие. Волю-неволю бе принуден да вярва в способностите на древните инженери, от това следваше заключението, че за момента се намираше в относителна безопасност въпреки непрогледния мрак, който цареше наоколо.

Изведнъж някаква ръка се стовари върху рамото му, в лицето го лъхна зловоние. В един кратък и ужасяващ миг си помисли, че това е Мария, възкръснала от царството на мъртвите.

Рязко се завъртя, ръцете му повдигнаха меча на височината на кръста. Усети как острието се спира в някакво препятствие, до слуха му долетя глух, болезнен стон. Намести плещи на стената, разкрачи крака и задържа меча в хоризонтално положение, насочен срещу невидимия нападател, чиято ръка все още лежеше върху рамото му.

Изведнъж лошият дъх отново обля лицето му, после хладно острие се допря до тила му. Завъртя меча с цената на върховни усилия, в същия миг камерата се разтърси от мощни трусове.

— Мисля, че сме в патовото положение, доктор Картър — проговори от мрака Йезекия. Думите дойдоха отблизо, сякаш лицето му беше на сантиметри от лицето на Том. — Питам се дали вашите приятели успяха да се измъкнат… Едва ли…

— Но ако са успели, те ще се върнат — тръсна глава той. — Тогава можеш да кажеш сбогом на своето тайно Братство! Ами какво стана със скъпоценния ти Вътрешен кръг? И тях ли възнамеряваше да убиеш?

— Те са хора, които могат да бъдат похарчени — жлъчно се изсмя старецът. — ВСИЧКИ сме такива! А що се отнася до Братството, то ще е изпълнило своята мисия в момента, в който Мария се пробуди… Ще дойде Страшния съд и всичко ще свърши. Спасени ще бъдат единствено братята, защото те успяха да открият новия Месия…

— Но тя е мъртва — поклати глава Том. — А ти отново изпусна влака…

Кинжалът потъна в тила му, по кожата му се стече топла вадичка кръв.

— Тя ще възкръсне! — изръмжа с дрезгав от омраза глас Йезекия. — Тя обладава силата за това!

— Не е така — отвърна ученият. — Гените не работят по този начин.

— Лъжец! — изсмя се презрително отецът. — Тя е вършила чудеса още като дете! Тя излекува язвата ми! Разбира се, че обладава силата!

— Но не може да я приложи върху себе си — отново поклати глава Том. — Съобщих й го в деня на екзекуцията и от реакцията й разбрах, че ми повярва…

Ножът потъна още по-дълбоко в тила му. Беше безсилен да направи каквото и да било. Опита се да отмести Йезекия с помощта на меча, но дългото острие беше прекалено тежко. Тогава прибегна до друга тактика — остави меча притиснат между двамата и бавно освободи ръката си от ръкохватката. В следващия миг пръстите му стиснаха лявата китка на Йезекия — там, където го беше улучил куршумът…

— Зная как действат гените — тихо промълви. — Вече ги използвах, за да излекувам дъщеря си… — Пръстите му напипаха раната. — Инжектирах се с Христовите гени и сега те живеят в тялото ми…

Старецът направи опит да отдръпне ръката си, но хватката на Том беше желязна. Тялото му изведнъж потръпна от притока на енергия. Мускулите го заболяха, краката му започнаха да се подгъват. В следващия миг усети как ръката с кинжала на тила му започна да трепери. Йезекия вече усещаше как лечебната сила се прелива в изтощеното му тяло…

После всичко свърши. Том се люшна към стената, а ръката на стареца бавно се отмести от тила му. Тежкият меч издрънча на пода, вдигайки ярки искри. Секунда по-късно се разнесе остро щракане и камерата се обля от ослепителна светлина. Присвил очи, той бавно огледа стените. Йезекия беше близо до вратата, наведен над трупа на Мария. Набръчканото му лице беше бледо, в очите му се четеше омраза и страх.

— Мария беше права — просъска той. — Ти си олицетворение на злото и аз не трябваше да правя сделки с теб! Трябваше да й позволя да те убие!

Това вече започваше да му идва до гуша.

— Не забравяй, че тя се опита да ме убие! — повиши тон Том. — При това не веднъж, а два пъти! И защо мислиш, че съм олицетворение на злото? Защото се опитвам да спасявам живота на хората?

— Но правиш това, без да се съобразяваш със законите на природата! — изръмжа Йезекия. — В разрез с желанието на Бога!

— Няма Бог, няма закони на природата! — извика ученият. — Ако имаше, тези гени не биха се срещали толкова рядко!

Отецът се разсмя с див, маниакален смях.

— Все още не разбираш, нали? — презрително го изгледа той. — Все още не можеш да проумееш защо имахме огромното желание да те отстраним, много по-силно от желанието, с което отстранявахме обикновените грешници — разните там търговци на оръжие, пласьори на наркотици и създатели на порнография… Всички те бяха слаби, бяха отровени от света, в който живеем. Но твоята злокобна дейност в областта на генетиката заплашва да ПРОМЕНИ този свят, да го промени ИЗЦЯЛО! Дори сега, когато си успял по някакъв дяволски начин да вкараш в тялото си божествените гени, ти ПАК не разбираш колко си опасен!

Помещението се разтърси от нов трус, доста по-силен от предишните. Зад стената се разнесе грохот от падащи скали. Но Йезекия не му обърна внимание.

— Ти имаш огромни познания, доктор Картър — продължи. — Според някои — дори гениални. Но за да бъдеш Бог, познанията не стигат. Трябва да притежаваш и МЪДРОСТ. Казваш, че ако има Бог, тези гени няма да са толкова редки. Но това не е истина. Я се опитай да си представиш един свят, в който ВСИЧКИ притежават тези гени? Свят, в който всеки може да лекува, свят, в който никой не умира от естествена смърт и болести. Представи си свят без прочистващите функции на нашето Братство. Един пренаселен свят, в който броят на хората нараства с такива темпове, че вместо в рай той се превръща в ад! Без жизнено пространство, с недостиг на храни, без уважение към живота и смъртта, разбира се, и без уважение към Бога! Една пренаселена с изгубени души пустиня, която предлага само едно: дълъг и изпълнен със страдания живот!

Без да изпуска кинжала, Йезекия се отпусна на каменния под и положи главата на Мария в скута си. Остана така, без да обръща внимание на нарастващото бучене, идващо от земните недра. Том погледна вляво от себе си и видя въжената стълба, която изчезваше нагоре, в пукнатината на каменния блок. Бавно и внимателно започна да се придвижва към нея.

— Я ми кажи нещо друго, доктор Картър — спря го гласът на Дела Кроа. — Нима смяташ, че спасявайки дъщеря си — една незначителна капчица в човешкия океан — ти си получил правото да бъдеш Бог? Нима си въобразяваш, че можеш да създадеш ад на тази земя? На дъщеря ти е било писано да умре и ТРЯБВАШЕ да умре! Ти нямаш право да променяш това вечно правило, използвайки своята проклета наука. Същото важи и за всички други, които си спасил от смърт преди проекта „Кана“…

Старецът изтощено млъкна.

Том не си направи труда да му отговаря, тъй като времето изтичаше. Пусна меча, хвана края на стълбата и започна да се изкачва. Гневът му се беше стопил. Не изпита нищо, когато се обърна да погледне за последен път сгърчената фигура на Йезекия с главата на мъртвата Мария в скута си — една гротескна пародия на Микеланджеловата „Пиета“… Нищо, с изключение може би на мъничко жалост към пропиляния живот на този човек…

Чу първото съскане на газа, когато беше на петото стъпало, а тялото му почти се беше скрило в цепнатината. Погледна нагоре, но очите му срещнаха непрогледен мрак.

Стисна зъби и продължи да се изкачва. Прободената от Мария ръка го заболя, огнестрелната рана от Стокхолм също се обади. Раменете му се блъскаха в острите ръбове на цепнатината, кожата им се охлузи и започна да кърви. Но най-остра болка изпитваше в ставите и в напрегнатите до краен предел мускули. Толкова по-остра, колкото по-нагоре пълзеше…

Грохотът отдолу продължаваше да се усилва, съскането на газа — също.

Над главата му най-сетне се появи светлина. Най-сетне! „Дано имам сили да стигна до нея“ — рече си Том.

Внезапната експлозия под краката му беше оглушителна. Секунда по-късно в тунела връхлетя горещ вихър, откъсна го от стълбата и го понесе нагоре като перце. Главата му се блъскаше в острите ръбове на скалата, болка разкъса всеки милиметър от разнебитеното му тяло.

После болката милостиво се стопи и всичко изчезна.

 

 

Миг преди това Йезекия Дела Кроа гледаше как Картър изчезва в процепа на скалата. Каменният под се тресеше под него, но той не му обръщаше внимание. В душата му се настани безметежно спокойствие. Нямаше значение, че ученият се опитва да бяга. В момента, в който новият Месия се пробуждаше, нищо нямаше да има значение… Защото когато Мария прокара ръка над Свещения огън, ще дойде и Страшният съд. Тогава ще бъдат наказани всички безбожници, включително и доктор Картър. А той, водачът на праведните, ще бъде спасен.

Намести главата на Мария в скута си, промени позицията на умореното си тяло. Сведе поглед към спокойното й лице и се помоли необикновените й очи да се отворят. Погали я по челото, спомни си първата им среща… Тогава тя беше толкова уязвима, толкова наранена от живота! Без никаква представа за великата мисия, която й предстоеше…

После погледна ранената си ръка и душата му се изпълни с уважение. Доктор Картър наистина бе успял да открадне гените на Христос — това личеше по начина, по който зарастваше раната му. Но за Мария лъжеше! Мария бе РОДЕНА с тези гени и може да ги управлява! Затова щеше да се събуди, въпреки твърденията на онзи атеист! Да, щеше да се събуди, Йезекия твърдо вярваше в това.

Скалата до него изведнъж се пропука, камерата се изпълни с остро съскане. Йезекия уплашено извърна глава, точно навреме, за да види как една дълбока пукнатина се появява откъм нишата с мощите на Христос и бързо тръгва към него…

— Не! — изкрещя той. — Още не!

Но пукнатината продължаваше да криволичи към него, приемайки формата на обвинително насочен показалец.

Йезекия се наведе и разтърси тялото на Мария.

— Събуди се, събуди се!

После я отхвърли от себе си и бавно стана на крака.

— Още не мога да умра! — извика той и вдигна треперещи ръце към небето. — Още не съм готов, НИЕ не сме готови!

Върхът на показалеца достигна мястото между разкрачените му крака, после земните недра се разтърсиха от оглушителна експлозия. От цепнатината изригна висок, ослепително бял пламък… „Това е най-красивата гледка в живота ми“ — помисли си Йезекия. И това беше последната му мисъл преди Свещеният огън да изпепели съсухреното му тяло.