Майкъл Корди
Чудото (1)

Пролог

Южна Йордания, 1968

Нима е истина? Нима след две хилядолетия очакване предсказанието ще се сбъдне именно сега, по време на неговото ръководство, през неговия живот?

Хеликоптерът „Сикорски“ прелетя над Петра, сянката му пропълзя като огромно насекомо над древния, изсечен в скалите град. Величествените скулптури и каменни колони блестяха под червеникавите лъчи на залязващото слънце, но Йезекия Дела Кроа не погледна надолу дори за миг, остана сляп за спиращата дъха красота на древния град. Очите му бяха вперени напред, към хоризонта, нетърпеливо търсеха мястото за кацане сред безбрежния пясъчен океан.

Официалните костюми на двамата му спътници бяха измачкани също като неговия. Бяха задрямали, изтощени от продължителното пътуване. Двамата дойдоха в Женева и прекъснаха заседанието на управителния съвет на банката на Братството, за да му съобщят сензационната новина.

Новината, която, ако се окажеше истина, щеше да промени всичко.

Йезекия хвърли поглед на скъпия ролекс на китката си, после отметна кичура бяла коса, паднал на челото му. Щом научи новината, веднага се разпореди за чартърен самолет, който да го отведе до Аман, при чакащия хеликоптер на Братството. Това му отне почти цял работен ден, както и доста по-голяма сума в швейцарски франкове от необходимата за редовен полет до Йордания. Но за Братството парите никога не са били проблем, значение имаше единствено времето. Бяха чакали този миг цели две хилядолетия…

След няколко минути щяха да кацнат. Той нетърпеливо завъртя пръстена си с кървавочервен рубин върху кръст от бяло злато — символ на върховна власт в Братството. Отново си повтори, че не би могъл да пристигне по-бързо.

Ритмичното свистене на витлата само усилваше напрежението му. Машината остави далеч зад себе си каменните сгради на Петра и вече се носеше над океан от пясъци. Десет минути по-късно най-сетне зърна това, което чакаше: пет огромни скални къса, образуващи нещо като гигантски юмрук в сърцето на пустинята. Той се приведе и насочи вниманието си към най-голямата скала, висока около петнадесет метра, която сякаш му кимаше за добре дошъл. Величието на това място винаги го поразяваше, но днес то му се стори непоносимо.

Петте скални къса бяха отбелязани върху много малко географски карти. Малцина извън членовете на Братството подозираха за тяхното съществуване. Това място било открито от набатейците — пустинно чергарско племе, което от хилядолетия търси вода сред безбрежните пясъци. Познаваха го и бедуините. Но дори тези смели чеда на пустинята предпочитаха да го заобикалят отдалеч и да се насочват на север, към Петра. По причини, които бяха известни само на тях, се държаха на почетно разстояние от това място, което наричаха Асбаа Ел-Лаб, „Пръстите на Бога“…

— Кацаме! — извика пилотът, опитвайки се да надвие грохота на машината.

Йезекия не отговори, следеше като омагьосан острите скали, които блестяха под лъчите на залязващото слънце. Край едната бяха паркирани три прашни джипа. Зад всеки от тях се проточваха метли от преплетени сухи клони, които заличаваха следите от гумите им по пясъка.

Мъжът хвърли поглед към задрямалите си спътници. За света извън Братството единият от тях беше известен американски индустриалец, а другият — не по-малко известен италиански политик. И двамата участваха в шестчленния Вътрешен кръг — върховен ръководен орган на организацията. Съдейки по броя на джиповете долу, Йезекия стигна до заключението, че и останалите членове вече бяха тук, край входа на Свещената пещера. Колко ли от обикновените членове на Братството бяха тръгнали насам, привлечени от слуховете, запита се той. Подобна новина не можеше да се запази в тайна дори когато ставаше въпрос за организация като Братството, известна със своята секретност.

Започнаха да се спускат към подножието на най-високата скала, свистенето се усили. Йезекия едва изчака машината да докосне повърхността, отвори вратичката и скочи на напечената от слънцето земя с изненадваща за шейсетте му години лекота. Присви очи от ярката светлина, приведе се и изтича извън обсега на витлата. Право пред него се виждаше отвор в скалата, където чакаше мъж в костюм от лека материя. Веднага го позна — това беше брат Майкъл Ъркуърт, друг член на Вътрешния кръг. Той беше адвокат с изключително влиятелна клиентела, но когато спря поглед на съсухрената му прегърбена фигура, Йезекия изпита дълбока тревога. И Ъркуърт, подобно на повечето членове на Вътрешния кръг, беше доста възрастен и уморен. Дали щеше да издържи на новите предизвикателства на времето?

Протегна ръка, стисна десницата на брат Майкъл и изрече:

— Да бъде спасен.

Лявата ръка на брата легна напреко върху стиснатите им ръце, образувайки кръст.

— Така Той ще спаси и праведните — отвърна Ъркуърт, затваряйки кръга на древния поздрав.

Дланите им се разделиха и Йезекия попита:

— Не се ли промени отново?

На умореното лице на брат Майкъл разцъфна усмивка:

— Не, отче Йезекия. Състоянието му е точно такова, за каквото ти беше докладвано.

Напрежението сковаваше лицето на Йезекия и той успя да отвърне с нещо като подобие на усмивка. Потупа брат Ъркуърт по рамото, после се обърна и влезе в пещерата, без да обръща внимание на двамата си спътници, които бавно го бяха последвали.

Вътрешността на ерозиралата скала не се отличаваше от многобройните подобни дупки, изпълващи околността. Висока три метра, около два пъти по-дълга и по-широка, пещерата не издаваше никакво човешко присъствие, като се изключеха факлите край назъбените стени. Йезекия с облекчение видя, че тайната порта в дъното е отворена. Изработена от огромен къс скала, тя можеше да бъде отместена с огромни усилия. Насочи се натам. Второто, далеч по-обширно помещение бе осветено от две мощни газови лампи. Подът бе покрит с фина мозайка, а по стените бяха изписани хиляди имена. Това бяха Братята от десетки поколения, недочакали настъпването на този велик момент. В средата се очертаваше квадратният парапет на Великата стълба — грубо спираловидно съоръжение от дялан камък, което се спускаше на седемдесет метра под пустинните пясъци на Йордания.

Без да чака останалите, Йезекия пое по изтърканите стъпала. Пренебрегвайки въжените парапети, той се опираше на каменните стени. Мастиленият мрак в дъното се разкъсваше от светлината на няколко факли, чиито пламъци леко потрепваха от подземния ветрец, достигащ дотук през многобройните тунели. На тази светлина фреските по ниския таван сякаш танцуваха.

Тръгна по извития коридор, който водеше към Свещената пещера. Едва се сдържа да не хукне, токовете на обувките му ритмично потропваха по каменния под, излъскан от хиляди крака преди неговите.

Зад завоя долетяха приглушени гласове. Пред триметровата врата от черен ебонит, инкрустирана с кръстове и хералдически символи, се бяха събрали десетина човека. Новината явно се бе разпространила извън Вътрешния кръг и обикновените членове на Братството бяха дошли да проверят дали отговаря на истината. Последните двама члена на ръководния орган стояха до арката: широкоплещестият брат Бернар Трие нервно поглаждаше козята си брадичка, до него беше високият и слаб брат Дариъс. Той пръв зърна Йезекия и вдигна ръка. Хората млъкнаха и се обърнаха към водача си.

Йезекия си проправи път сред тях и размени ритуален поздрав с Дариъс.

— Да бъде спасен…

— Така Той ще спаси и праведните…

Ръцете им се разделиха, Дариъс изпревари въпросите на Йезекия и се извърна към по-младия си колега:

— Брат Бернар, ти ще останеш тук, а аз ще придружа Отеца вътре. Ще отвориш вратата за останалите едва след като той реши дали знакът е верен…

Бернар едва-едва отдръпна лявата част на портала. Древните панти пронизително изскърцаха. Двамата мъже се промъкнаха през процепа и вратата се затвори след тях.

Йезекия отново изпита възхищение пред великолепието и простотата на Свещената пещера. Квадратни колони от дялан камък поемаха тежестта на хиляди тонове скала, стените бяха покрити с древни, ръчно тъкани килими, множество свещи и факли позлатяваха образа на изтерзания Бог, изрисуван преди векове на тавана. Днес обаче той нямаше време за тези неща, очите му нетърпеливо се насочиха към олтара в дъното.

Направи няколко крачки напред, излезе от сянката на колоните и спря в центъра на пещерата. Оттук добре виждаше олтара, покрит с бяло ленено платно, изрисувано с огромен червен кръст. Погледът му се насочи към кръглата дупка в каменния под. Тя беше колкото човешка глава, ръбовете й бяха покрити с олово, от вътрешността й излиташе ярък пламък, висок петдесетина сантиметра.

Йезекия Дела Кроа внимателно пристъпи напред, към Свещения огън, който гореше вече повече от две хилядолетия. Бавно и с безкрайно внимание започна да го обикаля. Направи четири кръга и най-сетне проумя това, което виждаше. Пламъкът, който бе горял почти двадесет века с равномерна жълтеникава светлина, сега беше ослепително бял, с едва доловими синкави оттенъци. Такъв е бил за последен път преди много години, когато Месията е ходил по земята…

Обзе го дълбоко вълнение и сълзи рукнаха от очите му. Беше безсилен да ги спре. Винаги бе вярвал, че промяната предстои, че великото събитие ще настъпи именно сега, в края на второто хилядолетие… Никога не посмя да се надява, че това ще стане по време на неговото управление на Братството, но сега го виждаше с очите си: свещеният огън промени цвета си, предизвестявайки началото на „Парузия“ — Второто пришествие… Сърцето му се изпълни с радост, изведнъж му се прииска тази радост да бъде споделена от баща му и дедите му, от хилядите братя, чиито имена бяха изписани по стените на Свещената пещера…

— Да пусна ли и останалите, отец Йезекия? — попита с дрезгав глас брат Дариъс.

Той се обърна и видя, че в неговите очи също има сълзи.

— Да, приятелю — усмихна се водачът. — Нека и те видят това, което видяхме ние…

Отдръпна се край олтара и зачака. Останалите членове на Вътрешния кръг се скупчиха около огъня, зад тях надничаха и другите братя, дошли тук да търсят потвърждение на сензационната новина. Даде им време да се насладят на гледката, после вдигна ръце и в пещерата се възцари пълна тишина.

— Братя, знакът е недвусмислен и ясен — прокънтя гласът му. — Пророчеството на Лазар се сбъдва… — Замълча, очите му огледаха лицата на присъстващите. — Месията отново е сред нас. Вековното очакване свърши, сега можем да започнем търсенето…

Братята нададоха радостни викове, а той безмълвно помръдна устни. Молеше се само за едно: да живее достатъчно дълго, за да изпълни Първата заповед на „Братството на Второто пришествие“. Широко усмихнат, вдигна ръце над главата си, сякаш искаше да докосне рая…

— Да бъде спасен! — прогърмя гласът му.

Присъстващите вдигнаха ръце, лицата им светеха от радост:

— Така Той ще спаси и праведните!