Майкъл Корди
Чудото (21)

20.

 

Подобно на всяко общество кибернетичният свят също си има субкултура със съответните модни течения. Отегчени, но отлично запознати с компютъра хлапета бродят из безкрайните лабиринти на електронния свят и се опитват да проникнат във всяка засекретена система, на която се натъкват — просто ей така, за да докажат колко са гениални и да получат признание. Тези тъй наречени „кибернетични пънкове“ пътуват по компютърните магистрали, скачат на първата мрежа, изпречила се на пътя им, обладани от единствената мисъл да докажат на себеподобните си, че са най-великите умове в района. Всички без изключение мечтаят само за едно: да извършат нещо опасно и прекрасно, да съсекат някой електронен дракон, да надраснат състоянието си на „кибернетичен пънк“ и да се превърнат в „кибернетичен Бог“…

Малцина бяха постигнали това, но някои от тях се бяха превърнали в легенди. Например онзи, който последователно проникна в компютрите на Федералния резерв, в програмата за спътниково насочване на НАСА и в руския Център за управление на стратегическите ракети. И не само проникна в тези системи, но и установи пълен контрол върху тях. За щастие този маниак беше проявил достатъчно здрав разум и сам предупреди съответните власти за присъствието си, давайки им възможност да вземат спешни мерки по отношение на сигурността. Разбира се, тези власти направиха всичко възможно да го засекат и арестуват, но маниакът им се изплъзна по един наистина гениален начин, използвайки сложен път и различни кодове, прескачайки от локални мрежи на сателитно управлявани системи и обратно… Обществото на „кибернетичните пънкове“ обаче прекрасно знаеше кой е той. По простата причина, че беше един от тях и наричаше себе си „Умницата“…

Всичко това бе станало преди повече от дванадесет години. „Умницата“ изчезна от Интернет, но легендата остана. Тя действително успя да реализира мечтата на стотици и хиляди хакери — да се превърне в „кибернетичен Бог“…

Но тази вечер „Умницата“ отново се появи на информационните магистрали. Помъдряла с времето, тя беше достатъчно разумна, за да устои на желанието да изпише славното си име на екрана, да забрави бляскавото минало и легендарната си репутация. Защото днес вече беше уважаван член на научната общност и носител на Нобеловата награда, но въпреки това отново нарушаваше закона…

Доктор Жасмин Уошингтън отпи от диетичната кола и отхапа от пицата, очите й обаче не се отделяха от двайсетинчовия екран на монитора. Вече петнадесет часа не беше напускала кабинета си в основата на стъклената пирамида, наречена „Джиниъс“. Беше доволна, че Лари пак е извън града и тя може спокойно да остане тук. Тишината на нощта й помагаше да работи още по-съсредоточено.

В малкия кабинет светеше само настолната лампа, лъчите й очертаваха тесен кръг върху масичката с монитора. В съседната стая — бяла и хладна от непрекъснато включената климатична инсталация, тихо и успокоително жужеше „Голямата майка“, чийто могъщ електронен мозък приемаше и обработваше неспирния поток от данни, пристигащи от пръснатите по цялото земно кълбо геноскопи. Тишината се нарушаваше единствено от тихото почукване, с което електронният часовник на стената отмерваше секундите. Минаваше полунощ и Жасмин имаше чувството, че целият свят е заспал…

Сведе очи към бележките пред себе си. Преди два дни беше приключила с проверките в паметта на ИГОРИ. Носител на необикновените гени не беше открит, но данните продължаваха да постъпват от всички краища на света. Сега обаче я интересуваше друго. Вече бе успяла да проникне в повечето ДНК-досиета от списъка пред себе си. В него най-често ставаше въпрос за болници и по-малки застрахователни компании, пръснати в различни точки на света. Използваше позабравените похвати на опитен хакер: беше качила основните характеристики на гените от Назарет на малък носител и проникваше отвъд защитните системи на досиетата директно с него. Така се пестеше време, тъй като носителят автоматично търсеше съвпаденията, не ги намираше и напускаше системата за броени секунди. Току-що бе приключила с най-тежките системи — ДНК-депозитарите на личния състав на американските, английските и френските въоръжени сили. Те бяха защитени добре, имаха софтуерни алармени системи и система за електронно проследяване „Хищник-2“. Разбира се, това не можеше да спре един кибернетичен Бог като нея. Въпреки задоволството от факта, че не е загубила гениалните си хакерски способности, изпитваше разочарование: бяха сканирани почти двеста милиона индивидуални геноми, но пълно съвпадение с гените от Назарет все още нямаше.

Протегна се, стана и сковано се насочи към изцяло остъклената стена на пирамидата. Навън цареше непрогледен мрак, чистото небе бе осеяно с бледи звезди, сребристо сияние на хоризонта предсказваше скорошния изгрев на луната. Точно пред нея смътно се очертаваха контурите на малката къщичка на охраната, кацнала встрани от бариерата на главния вход. Тя знаеше, че вътре будуват двама мъже, които неотклонно следят мониторите, свързани с инфрачервените камери. Но в случай, че тези мъже решат да включат камерата за наблюдение на нейния кабинет, те щяха да видят една подредена и абсолютно празна стая, тъй като Жасмин предварително се беше погрижила да включи към системата касета със съответния запис. Никой не трябваше да знае, че директорът на Информационно-техническия отдел на „Джиниъс“ се занимава с незаконна дейност.

Обърна се и отново седна пред компютъра. Бе изпитала дълбок ужас от холограмата на Исус, имаше чувството, че е застинала под укорителния му взор — като мародер, хванат на местопрестъплението пред поредния разровен гроб… Денят и нощта след откриването на необикновените гени в пробите от Назарет тя прекара в непрекъснати терзания. Не знаеше как да постъпи — да предупреди Том, че напуска екипа, който работи по проекта „Кана“, или пък да продължи участието си в изследванията, обещаващи чудеса. В крайна сметка след доста старовремски молитви стигна до заключението, че трябва да продължи, особено ако чудотворните гени могат да помогнат на Холи и на останалите страдащи по света. А работата й имаше ключово значение за цялата операция. Том и Холи зависеха от нея, тъй като само тя беше в състояние да намери жив носител на Божиите гени…

Сведе поглед към записките си. Искаше да провери още веднъж в кои програми й предстои да проникне. Беше ги подредила по възходящ ред, отчитайки трудността и риска. Придържаше се към правилото да търси носител на Христовите гени по най-безопасния възможен начин, да рискува само в краен случай, когато това е абсолютно наложително. Защото в крайна сметка всички щяха да загубят, ако я пипнат и й лепнат някоя присъда… За съжаление шансовете за успех бяха в пряка зависимост от сложните и трудни за проникване електронни системи, които съдържаха и богат материал за изследване. Най-впечатляващата сред тях беше една базирана в Париж система, наречена „Черната дупка“. Тя съхраняваше база данни за генетичната характеристика на милиони хора, но беше защитена от новата, трета версия на „Хищник“ — една изключително трудна и сложна за проникване електронноохранителна система. „Черната дупка“ беше не по-зле защитена от техния ИГОРИ, който — Жасмин беше дълбоко убедена в това — беше непробиваем… Всеки, който си позволеше влизане в тази „дупка“ без надлежно разрешение или с буквално чудотворни хакерски способности, незабавно щеше да бъде „засмукан“ от „Хищник-3“, без възможност да се изключи навреме. А това означаваше и разкриване за броени минути, тъй като „Хищник-3“ умееше да прехваща хакерския сигнал. Всичко това беше огромно предизвикателство за „Умницата“, но по-възрастната и по-опитна доктор Жасмин Уошингтън добре знаеше докъде може да се рискува. Беше твърдо решена да направи опит за проникване в „Черната дупка“ само когато това е крайно наложително…

Премести курсора върху следващото име в списъка. Всеки, който имаше нещо общо с генетиката, познаваше това име: „Пълна база данни на човешки геноми“. Тази програма съхраняваше цялата информация за един предизвикал много дискусии проект, носещ същото име. Създаден в средата 90-те от двама талантливи генетици — Луиджи-Лука Кавали Сфорца от Станфордския университет и Кенет Кид от Йейл, проектът ПБДЧГ беше предшественик на едно по-широко и далеч по-пълно изследване, получило името „Проект «Човешки геном»“. Задачата на двамата учени била да съберат и съхранят ДНК и гени с необичайна характеристика от 500 малцинствени етнически общности, пръснати из най-отдалечените кътчета на света. Част от тези общности били заплашени от изчезване, например племето Хадза в Танзания, юкагирите в Сибир и онгите на Андамановите острови, други вече ги нямало…

Скандалът избухнал, след като западната научна общност била обвинена, че се интересува само от ДНК на тези изчезващи представители на човешката раса, а не от самите тях. Вече имало случаи, главно в САЩ, при които били правени опити за патентоване на редки гени, с чиято помощ учените се надявали да лекуват някои тежки заболявания. Скандалът се разраснал, опитите били прекратени. Причината била ясна: в случай, че някой от тези гени действително доведе до създаването на ново лекарство, облагите от него ще бъдат за правителството на САЩ и американските фармацевтични компании, а не за носителя му…

Създаването на геноскопа позволява на ръководителите на проекта да идентифицират всички носители на редки гени, да бъде проследено тяхното родословие до самите му корени, както фамилни, така и общностни. В случай, че от тези гени се създаде някакво лекарство, част от облагите вече отиват директно за съответния носител, неговото семейство или етническа общност. Всичко това е уредено с помощта на специален закон, работата по проекта започва да тече гладко. Така се създава и програмата за съхраняване на генетични данни, известна като ПБДЧГ…

Жасмин натисна съответния клавиш, на екрана се появи надпис, изискващ кодова дума. Моментално улови основните характеристики на системата — една усъвършенствана версия на „Кибуки-2000“ с много добра защита. Поклати глава в знак на уважение. Японците си ги биваше: и тук, както в много области на техниката, тяхната работа предизвикваше респект. Достъпът до базата данни беше защитен от серия изключително остроумно програмирани входни канали, пълни с неочаквани капани и хитро поставени софтуерни аларми.

Това, разбира се, не я притесни. Умницата може би не е активна както преди, но доктор Жасмин Уошингтън не само беше в крак с новостите в електронната защита, но и сама създаваше доста от тях… От опит знаеше, че японските системи, винаги безукорно програмирани, страдат от един-единствен, но фатален недостатък… Безупречната им красота и съвършен дизайн се превръщаха в ахилесовата им пета…

Механично посегна към изстиналата пица и замислено задъвка. Преглътна, избърса устни и започна да чука по клавиатурата. Бавно и търпеливо развързваше невидимите възли, под които авторът на програмата беше скрил секретните данни. Проникваше във входните канали един по един, предположенията й се превръщаха в увереност. Проблемът на тази система беше ПРЕКАЛЕНО добрата й организация. Всичко в нея беше подчинено на логиката, следователно и лесно разгадаемо.

Влезе вътре за по-малко от четиридесет минути — едно добро постижение дори за Умницата. Вкара данните на гените от Назарет и зачака сравнителните характеристики.

Протегна ръка към кутийката диетична кока-кола, тъй като знаеше, че сравнението на генетичните вериги изисква време, особено за огромна база данни като тази, в която дори стоте терахерца на свръхмощния й компютър не бяха достатъчно бързи.

Но сигналът „сходство открито“ започна да мига върху екрана почти веднага и Жасмин толкова се изненада, че част от течността се разля върху тениската и джинсите й.

— Исусе! — ядосано и едновременно с това смаяно промърмори тя, но на екрана се появи някаква снимка с текст, която я накара моментално да забрави раздразнението си.

Фотографията беше с лошо качество, вероятно направена с полароид. Право в очите я гледаше някакъв мъж с мургаво лице и дълга сива коса. Тя моментално го хареса: от него се излъчваше сила и достойнство, примесени с някакво особено благородство. Мъжът очевидно беше доста възрастен, но в отлично физическо състояние. Имаше плосък корем и добре очертана мускулатура. Жасмин насочи курсора към текста под леко размазаната фотография. Оказа се, че този човек е индианец от племето уайу, което обитава областта Карисал в Колумбия. Фамилното му име беше Паяна, а собственото — просто Ал. Прочете текста под името, сърцето й ускори ритъма си:

ОБЛАДАВА ЛЕЧИТЕЛСКИ СПОСОБНОСТИ

Ал Паяна се оказа не знахар, а нещо като екстрасенс. За разлика от повечето лечители в този регион той не прибягваше до билки и други природни лечебни средства, а до „докосване с длани“. Учените, които го бяха изследвали, нямаха отговор за необичайните му способности, но заключението им беше категорично: този мъж притежава ОГРОМНА ДАРБА НА ЛЕЧИТЕЛ. Твърдението им бе подкрепено от многобройни и неподлежащи на съмнение ДОКАЗАТЕЛСТВА.

В горната част на екрана се появиха символи за опции, предлагащи допълнителна информация. Разбира се, най-голям интерес предлагаше онзи от тях, върху който беше изписано „генетични данни“. Изследователите на Паяна с положителност са пропуснали да регистрират наличието на трите гена от Назарет по простата причина, че са използвали неподходящи старт-стоп кодони. Жасмин понечи да включи този символ, но в същия момент забеляза, че под името на Ал Паяна има две дати, а не само тази на раждането. Втората беше отпреди два месеца…

Върна се на описанието под снимката, очите й се насълзиха от разочарование.

— О, не! — простена тя, а душата й се сви от мъка, сякаш по стар приятел. Ал Паяна — мъжът с открито лице и стегнато тяло, се беше споминал преди малко повече от два месеца, на деветдесет и две годишна възраст.

Отново провери сравнителните генетични характеристики. Бяха абсолютно точни. Мъртвият притежаваше и трите гена от Назарет, при това точно в онази поредица, която съществуваше в гените на Христос. Направи копие на файла и го прехвърли в твърдия диск на персоналния си компютър. Дори мъртъв, Ал Паяна би могъл да им свърши доста добра работа…

— По дяволите!

Не беше честно! Как бе възможно да го изпуснат за някакви си два-три месеца?! Понечи да позвъни на Том, но погледна часовника и се отказа. Той също оставаше до късно в кабинета си, но едва ли до един и половина през нощта. Май беше време и тя да се прибере и да подремне малко. Но възбудата й все още беше прекалено голяма, очите й механично се сведоха към текста за индианеца от племето уайу. Думите ОБЛАДАВА ЛЕЧИТЕЛСКИ СПОСОБНОСТИ отново й направиха впечатление.

Въздъхна и се съсредоточи в клавиатурата. Увери се, че повече сведения за този мъж няма, после започна да се оттегля от системата — бавно и внимателно, без да оставя никакви следи от присъствието си. Както преди години Умницата отново бе успяла да се промъкне в една тъмна и на пръв поглед непристъпна крепост, бе взела каквото й трябва, а после се бе измъкнала, прокрадвайки се покрай заспалите, нищо неподозиращи пазачи…

А това, което стори после, вероятно се дължеше на разочарованието, на неспособността й да заспи или пък просто на малко позабравеното, но все така приятно чувство отново да се превърне в непокорната, гениална Умница… Доктор Жасмин Уошингтън забрави за списъка с акуратно подредените според степента на риска секретни системи и насочи вниманието си върху името, изписано най-отдолу… Дойде времето на истинското предизвикателство. Сега ще провери дали все още е гениалният хакер, пред когото някога се прекланяха всички… Ще направи опит да проникне в „Черната дупка“ — най-тъмната и най-непристъпната сред всички крепости на света…

 

 

Половин час по-късно дойде време за смяна на охраната при портала. Двамата новозастъпващи пазачи влязоха в къщичката и размениха няколко грубовати шеги с колегите си.

Гас Странски беше служител на „Шийлд“ — частната охранителна фирма, която вече седем години имаше договор с централата на „Джиниъс“. Беше мъж на около петдесет години, един от най-добрите бостънски полицаи в недалечното минало, принудително пенсиониран, след като бандитски куршум пръсна капачката на дясното му коляно. Той обичаше работата си, въпреки доста тежкия сменен режим. Тя му даваше възможност да си отдъхне от присъствието на Дорис — съпругата му, която беше твърде заядлива…

Договорът с „Джиниъс“ беше истинска мечта. Компанията разполагаше с достатъчно средства да поддържа охраната си с най-съвременните достижения на техниката в тази област. Той просто си седеше в малката стаичка и наблюдаваше мониторите. А след нещастието със съпругата на господин Картър в Швеция бяха взети и допълнителни мерки, които дадоха на Гас точно това, което му липсваше — още един колега за компания… Партньорът му тази нощ беше нов, един тъмнокос младеж на име Барт Джонсън с висока фигура и добре очертана мускулатура. Едва преди два дни го бяха назначили в охранителния екип на „Джиниъс“. Но момчето си беше съвсем наред, Гас го харесваше. Началникът винаги го хвалеше, че има много добър подход към новаците…

В стаята на охраната имаше два реда контролни монитори. Единият беше свързан с външните камери, които покриваха цялата стъклена пирамида на административната сграда, а също и бетонните кутии на цеховете за производство на белтъчини вдясно. Вторият ред монитори следеше вътрешността на сградата, един от тях беше постоянно насочен върху фоайето, където дежуреха други двама охранители. Дори един човек беше достатъчен за наблюдение на екраните, но тази вечер Гас се задоволи с външното наблюдение, а на новака предостави вътрешното…

Бързата проверка на апаратурата не показа никакви отклонения, всичко изглеждаше наред. Той се облегна в стола и извърна глава към новия си партньор:

— Женен ли си, Барт? — попита. — Или си щастлив?

— Щастлив — отвърна с усмивка Барт и насочи вниманието си към контролните монитори. Камерите показваха пусти кабинети и офиси, с изключение на лабораторията „Крик“. Очевидно доктор Картър все още работеше, ниско приведен над дългата полирана маса.

Барт натисна един бутон и влезе във връзка с охраната във фоайето.

— Как вървят нещата, момчета?

Единият от мъжете пред камерата вдигна палеца на дясната си ръка.

— Всичко е наред. Ти ли си, Барт?

— Разбира се, че съм аз, Джорджи бой…

— Старият Гас при теб ли е?

Барт извърна поглед към партньора си, видя гримасата му и се приведе усмихнат над микрофона:

— Да, СТАРИЯТ Гас е тук. А вие как сте?

— Добре — отвърна гласът в репродуктора. — Тук е толкова спокойно, че нямаме нищо против малко забавления…

Гас разпечата „Дабълминт“ и го тикна в устата си. Предложи и на Барт, но той отказа. Прибра дъвката в горното джобче на ризата си, облегна се назад и започна рутинната проверка. Цеховете за белтъчини бяха празни, теренът около тях — също. Всичко изглеждаше наред.

Изведнъж усети как младежът до него застива, а фигурата му издава напрежение. Стрелна го с поглед и видя, че се взира в екрана, който показваше вътрешността на лабораторията „Крик“ и приведената фигура на доктор Картър.

— Какво има? — попита с лека досада той. Тези новаци вечно подскачат, вечно им се струва, че виждат необичайни сенки…

— Не съм сигурен — сбърчи вежди Барт, после стана и се отдръпна от стола си. — Ела да хвърлиш едно око, Гас. Искам да ми кажеш какво точно виждаш…

Той пусна още една въздишка и се изправи.

— Добре…

Ако му даваха по един долар за всяко петънце или сянка върху екрана, което вдига кръвното на новобранците, досега отдавна да се е оттеглил от работа… В това беше абсолютно убеден.

Младежът се отдръпна да му направи място.

— Какъв е проблемът? — промърмори Гас и се приведе към монитора. — Не виждам абсолютно нищо!

— Долу вдясно… Съвсем мъничко петънце…

Той се приведе още повече, но пак не забеляза нищо. Единственото движение в лабораторията идваше откъм доктор Картър, който замислено се почесваше по главата над някакви епруветки. „Тоя хлапак май си прави майтап с мен“ — рече си Гас. В същия момент зад гърба му се разнесе меко и странно познато металическо щракане. Трябваха му няколко секунди, за да си припомни точно какво означава то…

Зареждане на пистолет!

Обърна се, по-скоро ядосан, отколкото уплашен:

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че…

Млъкна, защото в стаичката се разнесе тихо свистене. Два куршума запалиха пожар в гърдите му. Усещането беше странно: болка почти нямаше, но изведнъж остана без дъх… Пръстите му бавно се плъзнаха по униформената риза. Тя беше мокра и лепкава, а по екрана на монитора пред очите му изведнъж се появиха ситни червени капчици… „Кръв — установи с необичайно спокойствие Гас. — МОЯТА кръв! По дяволите, тоя май ме гръмна!“ Краката му омекнаха, тялото му бавно се отпусна на стола. Направи опит да вдиша, но не успя. Очите му започнаха да помътняват, но все пак уловиха фигурата на Барт, който стоеше на крачка встрани и внимателно го наблюдаваше. В ръката му имаше пистолет с дълъг заглушител. „Какъв абсурд, това не може да бъде“ — рече си Гас. После го обзе силна умора, тялото му се люшна назад, сякаш за да се настани по-удобно в ергономичното кресло. Барт продължаваше да го гледа…

Постепенно губеше способността си да разсъждава, скоро в главата му се въртяха само две неясни мисли. Първата беше, че никога вече няма да види жена си Дорис и изведнъж му стана мъчно за нея въпреки проклетия й нрав… А втората беше въпрос: „Защо, по дяволите, не съм забелязал досега, че Барт има различни на цвят очи — едното синьо, а другото кафяво?…“

 

 

Мария Бенариак отвори чантата си едва след като се увери, че безжизненото тяло на Гас няма да падне от стола. Пусна пистолета вътре, отново огледа инструментите, които щяха да й бъдат необходими за нощната акция. Цял ден изгуби в търсене на гвоздеи. Никъде не се продаваха толкова дълги и дебели, колкото й трябваха. Накрая купи пет броя от най-големите, които се намираха в някакъв забутан склад в Чарлстън, все щяха да свършат работа… Всъщност й трябваха четири, но тя взе и един за резерва… А в апартамента на Джонсън откри достатъчно тежък чук.

Отстраняването на Гас и на Барт Джонсън — новопостъпилия охранител на „Джиниъс“, от когото се снабди с униформата и служебната карта, не можеха да се окачествят като убийство. И двамата бяха просто досадни препятствия по пътя към изпълнение на свещената й мисия.

Спомни си за последния спор с Отеца и изпита тъга. Единствената й надежда беше, че след като отстрани доктор Картър и неговата мисия бъде прекратена, отец Йезекия най-сетне ще оцени мъдрата й прозорливост и с разтворени обятия ще я приеме обратно. Но дори това да не станеше, Мария продължаваше да е твърдо убедена, че действа в пълно съответствие с изискванията на Втората заповед. Бог щеше да й покаже следващия обект на Справедливото възмездие дори ако бъде лишена от бащинските съвети на Отеца и успокояващото чувство за принадлежност, което й предлагаше Братството…

„Да става каквото е писано“ — рече си тя. Веднъж се прероди, може да го стори и втори път.

Натисна бутона за вътрешна връзка и заяви с преправен глас:

— Хей, момчета, искам да ви донеса нещо…

Видя на екрана как един от пазачите леко кима с глава:

— Няма проблеми, ще ти отворим…

— Много мило — отвърна тя и изключи връзката. Излезе от стаята без дори да погледне трупа на Гас, проснат на стола.

Тръгна по покритата със ситен чакъл алея и вдигна ръка да оправи кепето си. Стъклената пирамида на „Джиниъс“ се издигаше пред нея като декор от някакъв фантастичен филм. Справедливото възмездие щеше да се стовари върху учения в сърцето на леговището му, в олтара на светотатствената му дейност… Мария отдавна чакаше този миг, подготовката за него й бе отнела почти цяла седмица. Усещаше как вълнението й се засилва с всяка крачка.

АЗ СЪМ НЕМЕЗИС… ДА БЪДЕ ОСТРА САБЯТА МИ,

ДА БЪДЕ БЛЕСТЯЩА БРОНЯТА НА СПРАВЕДЛИВОСТТА…

ДА БЪДЕ СИЛЕН И НЕУЯЗВИМ ЩИТЪТ НА МОЯТА ВЯРА…

Повтаряше си тези думи в такт с поскърцването на обувките й по чакъла, шепотът й в нощната тишина наподобяваше някакъв странен псалм.

Измина разстоянието за по-малко от пет минути, остъклената врата на парадния вход щракна и се отвори пред нея миг преди да посегне към ДНК-скенера на стената. Двамата пазачи седяха отпуснати в удобните си столове под светлината на лампа с кръгъл абажур и се усмихваха. Очите й се спряха на малката метална кутия зад гърба на единия от тях. Това беше автоматичната телефонна централа, която контролираше всички външни и вътрешни линии.

— Здрасти, приятелче — обади се Джордж — мъжът, с когото беше разговаряла преди малко. — Добре дошъл в скромния ни храм. Какво носиш?

Тя тръгна към тях, усмихнато потупвайки кожената чанта в ръката си.

— Точно това, което ви трябва…

— Тъй ли? — попита Джордж и усмивката му стана още по-широка. — И какво е то?

Ръката й се плъзна във вътрешността на чантата, пръстите й се свиха около ръкохватката на верния „Глок“

— Малко развлечение, нали това ви липсваше?