Майкъл Корди
Чудото (31)

30

 

На сутринта след екзекуцията Том Картър се събуди без дори да си спомни за Мария Бенариак. За пръв път от Стокхолм насам се наспа чудесно. Остана със затворени очи и плъзна ръка към другата част на леглото. ГОСПОДИ, НЯМА ЛИ НАЙ-СЕТНЕ ДА СВИКНЕШ, ЧЕ ОЛИВИЯ НЕ Е ДО ТЕБ? Понечи да се отдръпне, но пръстите му докоснаха топло рамо. Отвори едното си око и се усмихна на дребничката фигура, свита на кълбо и омотана в огромна червена тениска. Холи.

Снощи се бе покатерила в леглото, за да се сгуши в него, а той си помисли, че това е малката компенсация за липсата на Оливия — Холи е тук, Холи е добре!

Остана неподвижен, с полуспуснати клепачи. Очите му не се отделяха от спящото дете, осветено от лъчите на изгряващото слънце, което надничаше иззад завесите. Холи спеше дълбоко, с леко разтворени устни, дишането й бе равномерно. Косата й все още беше къса, но растеше със смайваща бързина. А гладкият белег на черепа се свиваше така, че дори Карл Ламбърт учудено клатеше глава.

Протегна ръка и нежно погали челото й. Само преди два дни скенерът показа, че в главата й няма следа от туморите. Състоянието на генната верига беше нормално, без никакви отклонения и дефекти.

Скочи от леглото и дръпна завесите на широкия прозорец, който гледаше към градината. Юнското слънце освети раираната му пижама, топлината бързо проникна през тънката памучна тъкан и приятно затопли тялото му, сковавано от студа на кошмарите в продължение на месеци.

Вдиша свежия въздух, който нахлуваше от отвореното малко прозорче, сложи ръце на тила си и се протегна като котка, излегнала се пред камината. Градината долу изглеждаше чудесно — зелена трева, яркочервени рози, жълти хризантеми. Цветовете му се сториха невероятно ярки и свежи…

— Татко, колко е часът?

Обърна се и видя, че Холи е седнала в леглото и разтърква очи, а устата й е разкривена от широка прозявка.

— Наближава осем… Не забравяй, че сме поканили на закуска Жас, която ще дойде към девет.

— И Лари ли?

— Не. Той е в Лос Анджелис и бърза да завърши последния си филм. А кога ще дойдат Дженифър и Меган?

Тя изпълзя изпод завивките, седна на ръба на леглото и се почеса по белега.

— Някъде към десет и половина…

— Организирали ли сте нещо?

— Не, просто ще се помотаем…

Том се разсмя и поклати глава. Това дете трябваше да е мъртво, но вече пети ден се радваше на втори живот. И в това прекрасно лятно утро очакваше най-добрите си приятелки с идеята да се „помотаят“. Как да му кажеш, че животът трябва да се живее пълноценно?

— Какво се случи, татко? — попита Холи с внезапно сериозен глас.

Той се обърна и седна на леглото до нея.

— Какво имаш предвид?

— Операцията.

За тези пет дни за пръв път споменаваше операцията. Самият Том умишлено не засягаше този въпрос, чакаше детето само да го повдигне.

— Оправихме те — кратко отвърна той.

— Мама каза, че ТИ си ме оправил…

— Мама ли? Кога?

Холи се сгуши в прегръдката му и сложи глава на рамото му.

— Докато спях, по време на операцията… Беше много странно. Уж спях, пък се събудих… Озовах се на някаква гара, ти ме качваше на влака. После влакът тръгна и хората започнаха да ми махат за сбогом… Всичките ми близки: Алекс, Жас, Джак, Дженифър, Меган…

— А закъде пътуваше този влак?

— Щеше да ме отведе при мама. А ти каза, че ще дойдеш по-късно…

— Така ли? И какво се случи после?

— Ами… Беше ми мъчно, че се разделяме, но едновременно с това се радвах, че ще видя мама. После изведнъж тя се появи до мен, във влака. Каза, че искала да ме изпрати, да бъде сигурна, че отивам там, накъдето съм тръгнала… Много й се зарадвах, тя изглеждаше точно както някога… Смееше се, шегуваше се… Попита как си, тревожиш ли се за нас… Аз отвърнах, че си добре и скоро ще дойдеш. После влакът забави ход и тя се засмя, но в очите й имаше сълзи… Каза, че няма да пътувам с нея, защото ти си ме оправил и ме прибираш обратно… Не ми стана много мъчно, защото знаех, че един ден пак ще я видя. Исках да се върна при теб… После видях лицето на Жас и усетих страхотна жажда…

— Какъв сън! — поклати глава Том.

Холи извърна лицето си към него:

— А как ме оправи, татко? — Умните й очи се взряха в неговите.

Баща й въздъхна. Обяснението нямаше да е лесно, още повече че той самият все още не знаеше какво точно се бе случило.

— Оправих те с помощта на едно специално лекарство…

— Какво лекарство?

— Много специално. То не се взема от болните, а се поема от човека, който ги лекува…

— Значи ТИ си взел лекарство, за да излекуваш МЕН?!

Том кимна, спомняйки си прозрението, което го бе осенило по време на операцията — онази липсваща брънка от веригата, появила се в съзнанието му с ослепителна яснота точно във фаталния миг… И разбра защо инжектираните със серум мишки оздравяват, когато са по две-три в клетка, а самотните умират… Това прозрение го накара да се инжектира с гените от Назарет. Защото му стана ясно, че тези гени не действат на носителя, а ЧРЕЗ него…

— Как да ти кажа, Холи — започна. — Това лекарство действа малко особено: то просто дава на човек силата да лекува другите… Не действа върху организма на този, който го е поел, а върху хората край него.

Холи обмисли чутото, после бавно кимна.

— Ясно.

Надигна се и слезе от леглото, не изглеждаше учудена.

— Наистина ли? — с интерес я погледна Том.

Тя уверено сви рамене, сякаш говореха за филм, който беше гледала многократно.

— Аха… Това е като специален софтуер, който е незабележим в компютъра на програмиста, но върши страхотни неща във всички останали компютри, свързани с него…

Баща и успя да прикрие изненадата си и бавно кимна с глава:

— Аха… Нещо подобно…

— Много просто, нали? — попита Холи и се насочи към банята. На прага спря и леко извърна глава: — А защо не си използвал това лекарство и преди?

Том простена и запрати възглавницата си подир нея:

— Защото не е толкова просто, умнице!

 

 

Двамата полицаи бяха полулегнали в седалките на патрулната кола, паркирана пред къщата. Дългото и отегчително нощно дежурство беше към края си, очите им непрекъснато поглеждаха часовника. До смяната оставаше половин час. С малки прекъсвания тези мъже охраняваха Том Картър вече половин година, веднага след погребението на госпожа Картър през декември. За цялото това време не беше станал нито един инцидент. И двамата бяха убедени в това, което никой не казваше на глас: присъствието им тук беше по-скоро за самочувствието на доктора, а не толкова за неговата реална охрана.

Бил, по-високият от тях, разтърка очи и промърмори:

— Няма какво да говорим повече, Лу… Али е най-добрият, точка!

Лу сви рамене и отхапа от сандвича в ръката си.

— Най-добрият в приказките, но не и в бокса! — отсече. — Тайсън във върхова форма би го размазал за нула време!

— Тайсън ли? — изсмя се Бил. — Тайсън не би могъл дори да го докосне! Помниш какъв танцьор на ринга беше Али!

Увлечени в ленивия си спор, двете ченгета от Главното полицейско управление на Бостън не обърнаха внимание на високия мъж с бейзболна шапка на главата, който вървеше към къщата на Картър. Дори и в събота Тед имаше навика да се появява рано в градината на доктора.

— Не става въпрос за танцуване — свъси вежди Лу. — Става въпрос за истински бокс. Али го бива по пируетите, но ако се стигне до истински БОЙ, Тайсън ще го размаже!

Увлечени в разговор, ченгетата с нищо не показаха, че забелязват нещо по-особено във фигурата на Тед, която изглеждаше някак по-висока и по-изправена…

 

 

Жасмин Уошингтън остави чашата си на масата в консерваторията и хвърли намръщен поглед към Том, който седеше насреща й.

— Значи гените изпускат химически съединения, които могат да се предават чрез докосване, така ли? — попита тя. — Но едновременно с това тези химикали не действат на носителя…

— По всичко личи, че е точно така — сви рамене ученият.

Жасмин поклати глава и се обърна към Холи, която стана и пристъпи към нея с вдигната ръка. Удариха длани за късмет, после детето изтича навън.

— Сигурен ли си, че наистина е добре? — попита тя.

— Да — кимна Том. — Изследванията показват, че е в отлично здравословно състояние.

— И това се дължи на гените от Назарет, така ли? — Жасмин все пак успя да преглътне втората част от въпроса си: НА ФАКТА, ЧЕ СИ Я ДОКОСНАЛ?

Том напълни чашите с топло кафе, а тя гледаше ръцете му. РЪЦЕТЕ, КОИТО БЯХА СЪЖИВИЛИ ХОЛИ… Космите на тила й неволно настръхнаха. Трудно й беше да приеме, че убийцата Мария притежава гените на Христос, но сега й беше още по-трудно: просто не можеше да си представи, че старият й приятел Том вече обладава лечителските способности на Божия син! Ясно бе само едно: присъствието на тези гени не сочи кой е Месията, нито пък доказва, че техният приносител е добър човек. Гените от Назарет са просто една рядка дарба от Бога, която още повече засилва естествената склонност на християните да вярват в чудеса. Но удостоените с таланта да вършат добри и дори чудотворни дела изобщо не се смятат длъжни да го правят… Като например Мария Бенариак, която бе предпочела не да лекува, а да убива… При мисълта, че заклетият атеист Том Картър бе прибягнал до коварните номера на своята наука, за да се сдобие с чудотворните гени, на устните й пробяга неволна усмивка.

— А какво е мнението ти за третия ген, най-тайнствения от всички? — попита и отпи глътка кафе.

— Не съм много сигурен — въздъхна той. — Но според сведенията на ДАН именно 3 играе ролята на контрольор, който задейства и модифицира действието на другите два. Едновременно с това той влиза в някакво взаимоотношение с тях и изпълнява и ТРИТЕ ключови функции едновременно… — Остави чашата с кафе на масата и започна да изброява, прегъвайки пръстите на ръцете си: — Първо, играе ролята на включващ механизъм, като по всяка вероятност влиза в комбинация с гените, контролиращи чувствата и разума. Така носителят може да РЕШИ дали да прояви своите лечителски способности и кога да ги прояви. Втората му функция е контролна — той АКТИВИЗИРА И ПРОГРАМИРА 1 и 2 така, че те репарират по най-добрия начин увредената ДНК на реципиента. Третата му функция е транспортна — 3 ПРЕНАСЯ оптимизираните генетични инструкции от носителя в реципиента, които бързо се разпространяват в организма на последния и отстраняват всички открити нарушения в генната му структура. По мое мнение става въпрос за агент от феромонен тип, който има способността да прониква през кожата. Затова лечебните програми се предават при докосване…

— Но имаш ли представа как точно действат те?

— Не — поклати глава Том. — Вероятно още много години няма да разберем точния механизъм на действие на тези гени. Но зная друго: носителят трябва да желае излекуването на реципиента и трябва ДА ВЯРВА в това излекуване, независимо дали това става на съзнателно или на емоционално ниво.

Жасмин се усмихна и отново отпи от кафето.

— Всичко това твърде много прилича на добрата стара религия — подхвърли тя. — Една истинска дарба от Бога…

— Може и да си права — сви рамене той. — Но ако това наистина е дарба от Бога, аз ще кажа, че тя е най-висшата на света. Единствената, която носи пълна наслада…

Жасмин вдигна чашата си като за наздравица.

— Благословен е онзи, който дава!

— Точно така — засмя се колегата й.

В стаята се появи Холи.

— Вестникът ти — обяви тя, пусна новия брой на „Бостън Глоуб“ на масата между тях и отново изтича навън.

— Приятелките ти още ли не са дошли? — подвикна след нея той и механично разгърна вестника.

— Ще дойдат след половин час — отвърна детето. — Ще ги чакам в градината… — Спряла се на прага, тя леко присви слабичките си рамене: — Не знаех, че Тед ще бъде тук през уикенда… Нали щеше да води Марси в „Лозето на Марта“?

Том промърмори нещо, очевидно без да обръща внимание на думите й. Очите му продължаваха да шарят по страниците. Изведнъж лицето му стана пепеляво, а от устните му излетя сподавена ругатня.

— Какво има, Том? — разтревожено го погледна Жасмин.

 

 

Загледан в отпечатаната с едър шрифт информация, Том Картър усети как в стомаха му помръдва ледената бучка на страха. Водещата новина беше свързана с посещението на президента в Китай, но под нея, в рубриката „Последни новини“ се мъдреше заглавие: ОТНОВО НА ЛОВ ЗА ПРОПОВЕДНИЦАТА. Отдолу бяха отпечатани две снимки на Мария Бенариак — едната в профил, очевидно от полицейското й досие, а другата — официалната снимка от екзекуцията. На нея се виждаше и изпитото лице на Йезекия Дела Кроа, но не той бе причина за ужаса, който сграбчи сърцето на Том.

В информацията се казваше, че Мария е била екзекутирана и официално обявена за мъртва. После обаче тялото й изчезнало от моргата. Безпокойството му рязко нарасна, когато прочете как е била изпълнена присъдата: чрез инжектиране на силна доза смъртоносни химически съединения.

В главата му изплува една от историите на майка Клеменца…

Мария беше НЕУТРАЛИЗИРАЛА ПЧЕЛНАТА ОТРОВА… Нали така каза възрастната монахиня? НЕУТРАЛИЗИРАЛА!

После си спомни очевидния шок на Мария, научила как действат гените…

По дяволите! Тя бе планирала своето ВЪЗКРЕСЕНИЕ!

— Какво има, Том? — повтори Жасмин и тревожно се приведе над масата.

Той й подаде вестника и поклати глава:

— Вещицата е яхнала метлата и е изчезнала!

Младата жена зяпна от смайване, когато прочете написаното.

— Какво означава това?

— Нима не разбираш? Тя е научила, че ще бъде екзекутирана чрез инжектиране на отрова. След това всичко е станало лесно: неутрализирала е отровата в организма си и се е върнала от отвъдното. ЗНАЕЛА е, че може да стори това, защото вече го е правила!

— Не вярвам! — поклати глава Жасмин. — Нали носителят може да лекува околните, но не и себе си? Нали някой трябва да й е помогнал, за да изчезне от затворническата морга?

— Не знам — въздъхна той и извърна глава към широките прозорци на консерваторията. Холи се беше навела над един розов храст и миришеше цветовете. В дъното на градината се появи високата фигура на Тед, която изчезна зад вратата на бараката. На главата му се поклащаше обичайната бейзболна шапка с надпис „Червените лисици на Бостън“, но нещо в походката му привлече вниманието на Том. Да, точно така — Тед изобщо не накуцваше! Освен това изглеждаше някак по-изправен… Вратата на бараката се затръшна след него.

 

КАКВО КАЗА ХОЛИ?, изведнъж изстина Том. „НЕ ЗНАЕХ, ЧЕ ТЕД ЩЕ БЪДЕ ТУК ПРЕЗ УИКЕНДА… НАЛИ ЩЕШЕ ДА ВОДИ МАРСИ В «ЛОЗЕТО НА МАРТА»?“

 

Тръпката беше толкова силна, че накара тялото му да подскочи. Тръпка не толкова на страх, колкото на бесен гняв. Протегна ръка през масата и сграбчи китката на Жасмин, която изпусна вестника и изненадано го погледна.

— Никакви въпроси, Жас! — напрегнато рече той. — Излез през главния вход и иди при полицаите, които ни охраняват. Кажи им, че ние с Холи сме в опасност! Хайде, по-бързо!

— Но защо? Какво става?…

— Онзи навън не е Тед! Хайде, бягай!

Дъщеря му беше на десетина метра от къщата и бавно вървеше към бараката, до чиято врата беше облегната вила с дълга дръжка.

Том не посмя да я извика, тъй като се опасяваше, че ще предупреди онзи вътре. Вместо това скочи и хукна по пътеката. Холи беше съвсем близо до вратата.

Тичаше колкото го държат краката, без да обръща внимание на болката в раненото си коляно.

Вратата на бараката започна да се отваря. Том беше на три метра от нея, на около два от Холи. В процепа се появи ръка с пистолет.

— Холи, върни се! — изкрещя той.

Детето се обърна, в очите му имаше объркване и страх. „Много добре — замаяно си помисли той. — Страхът ще я накара да тича по-бързо…“

— Бягай в къщата! — извика отново баща й. — Бързо!

Момиченцето се подчини. Разминаха се за част от секундата, после Том с цялата си тежест се стовари върху бавно отварящата се врата. До ушите му долетя отчетливото пропукване на костта, пръстите се разтвориха и изпуснаха пистолета. Без да губи нито секунда, грабна изправената до вратата вила, дръпна вратата и полетя със зъбците напред. Мъжът падна, но тялото му се извъртя още във въздуха, ръката му направи опит да достигне оръжието. Том обаче го засипа с тежки удари и той бе принуден да се свие на кълбо, прикривайки глава между ръцете си. Загубил контрол, доктор Картър продължи бясната си атака до момента, в който осъзна, че тялото в краката му отдавна е престанало да мърда. Запъхтян и потен, той пусна вилата и се наведе над жертвата си. Това беше човекът от летището в Тел Авив, представителят на Братството, който го бе охранявал по време на полета до Свещената пещера… Какво търсеше тук Гомора?

Наведе се да вдигне пистолета и видя, че ръката му трепери. Какво търсеше тук един от доверените хора на Йезекия Дела Кроа? Защо носеше пистолет?

После видя белега на китката му. Същият кръст, който имаше и Мария Бенариак… Нещата най-сетне се подредиха в съзнанието му, отново дочу гласа на Карин Танър:

МОЖЕ БИ НИКОГА НЯМА ДА РАЗБЕРЕМ КОЙ СТОИ ЗАД ПРОПОВЕДНИЦАТА…

Мария е била член на Братството. Именно Братството на Йезекия Дела Кроа е отговорно за убийството на Оливия, именно тези хора спряха проекта „Кана“ и ликвидираха участниците в него веднага след като получиха това, което им трябваше… Бавно си даде сметка, че нито той, нито Холи ще бъдат в безопасност, докато това Братство съществува.

— Том, добре ли си?

Жасмин тичаше по алеята към него, следвана от двама униформени полицаи.

Онемял от гняв, той само кимна и тръгна към къщата, при Холи. Спомни си за сигналното устройство, което Джак го бе накарал да глътне преди визитата в пещерата на Братството. И разбра кой е задигнал тялото на Мария от моргата, къде е сега то…

— Къде отиваш, Том? — извика след него младата жена.

— Да сложа край на този кошмар! — отвърна, без да се обръща той.