Майкъл Корди
Чудото (23)

22.

 

Йезекия се взря в красивите очи на момичето и окуражително се усмихна.

— Спокойно, дете мое — прошепна той, стиснал в ръка острия като бръснач древен кинжал. — Всичко ще свърши бързо.

Придърпа дясната му ръка и я постави на олтара с дланта нагоре, после внимателно вдигна ръкава на ритуалната роба. Плъзна острието от горе на долу, кожата потръпна от хладината на стоманата, мускулите се стегнаха. В очите на момичето се появи болка, но то прехапа устни и това беше всичко. Срезът приличаше на ален конец с дължина шест-седем сантиметра. Йезекия вдигна ръка и направи рязко движение. Втори, по-къс перпендикулярен срез, и кръстът беше готов. Остави кинжала на масичката до себе си и изви ръката надолу, към ритуалната купа. Преброи осем алени капчици и спря. Това беше напълно достатъчно.

Натопи показалеца на лявата си ръка в рубинената течност и изрисува кръст върху гладкото чело на момичето.

— Твоята кръв е негова кръв — прошепна тържествено. — Твоето тяло е негово тяло.

Гласът на момичето трепереше от вълнение.

— Аз му давам своята плът, за да спаси душата ми…

— Да бъде спасен… — кимна окуражително Йезекия.

Момичето му се усмихна, освободило се от напрежението.

— За да спаси праведните…

Брат Хадад, регионалният водач на братята от Свещените земи, попи кръвта от ритуалния кръст върху ръката на момичето и церемонията завърши. Новоприетият член на Братството се обърна и седна на мястото си.

В пещерата отекна общата въздишка на облекчение, която дойде откъм свидетелите на церемонията и останалите деветнадесет кандидати за членство. Първият ритуал винаги беше свързан с известно напрежение.

Йезекия поздрави следващия кандидат — млад мъж от Ерусалим, после го помоли да протегне ръка над ритуалната купа. Колко добре изглеждат в белите си роби тези дванадесет мъже и осем жени, които щяха да се влеят в редиците на Братството, помисли си той, докато правеше първия разрез. Отлично ново попълнение… Преобладаващата част от кандидатите бяха млади хора, синове и дъщери на членове на Братството, а останалите — избрани още в най-ранна възраст и поставени под неотклонно наблюдение. В дъното на пещерата се бяха струпали роднините, наблюдаващи церемонията с нескрито вълнение. Повечето от тях несъмнено се връщаха в младостта, когато самите те бяха преживели този свят ритуал.

Към масичката пристъпи третият кандидат — стройно момиче с протегната напред ръка. Йезекия Дела Кроа си спомни как в деня, в който навърши осемнадесет години, баща му го изведе от къщата в Дамаск и го доведе тук. Спомни си отговорността, която изведнъж се стовари върху плещите му. Член на Вътрешния кръг, баща му бавно и търпеливо го беше подготвял за бъдещето — да стане водач на древната секта.

В онези години за членове се приемаха само мъже, на обща, далеч по-многолюдна церемония — някъде към шестдесет-седемдесет човека. Днешните млади бяха изгубили много от всеотдайността и дисциплинираността на тогавашното поколение, по тази причина избраниците непрекъснато намаляваха.

В продължение на два часа беше разяснявал законите на Братството, беше очертал пред кандидатите най-важните събития в неговата хилядолетна история, беше подчертал абсолютната и неотменима сила на Първата заповед. Всеки от избраниците получи конкретни задачи за изпълнение, за които щеше да отговаря лично пред съответния си ръководител. Всеки от тях научи, че по-старши Братя и Сестри заемат ключови позиции в църкви и банки, болници и държавни учреждения, армията и полицията на много държави, пръснати по целия свят. Всички те чакаха и наблюдаваха, готови да информират Вътрешния кръг за евентуалната поява на новия Месия.

Това, което новопостъпилите никога нямаше да научат, бяха повелите на Втората заповед. По традиция те си оставаха достояние единствено на шестимата членове на Вътрешния кръг и двамата оперативни агенти, които отговаряха за практическото им приложение.

Момичето пред него много приличаше на младата Мария Бенариак — дъщерята, за която цял живот беше мечтал. Спомни си как в момента, в който се взря в невероятните й очи, веднага усети нейната изключителност. Убеждението му, че Мария е богоизбрана, само се затвърди от злобната отмъстителност, с която майка Клеменца му разказа за всичките й лъжи и преструвки… Защото веднага усети, че това не са нищо друго освен фантазиите на едно самотно осемгодишно дете. По-късно Мария сама се отказа от тях, твърдейки, че отдавна ги е забравила. Но тези „лъжи“, убедително правдоподобни, само доказваха колко развито въображение притежава това невръстно дете…

Ръката му направи разреза, очите му равнодушно регистрираха опитите на момичето пред него да преглътне сълзите от болката. Мария дори не трепна при кървавия ритуал. Напротив, лицето й грейна от гордост, усмивката й беше ослепителна. Стана му мъчно за нея, прииска му се да не бяха влизали в конфликт. Предварително знаеше каква ще бъде реакцията й, когато научи за сделката с доктор Картър, но поведението й след това го изненада. Не бе очаквал, че тя може да пренебрегне заповедите на брат Бернар, това просто не беше в характера й…

„Не, тя е вярна на Братството и лично на мен — тръсна глава той. — Въпреки пристрастията си.“ Беше убеден, че скоро ще се свърже с тях и тогава двамата с Бернар ще решат какво да правят с нея…

Подготвяйки се за следващия ритуал — на някакъв младеж от Бейрут, отецът се замисли за доктор Картър. Всички членове на Вътрешния кръг изпитаха вълнение при новината за трите необикновени гени, които ученият бе открил в реликвите на Христос. Сега чакаха и изгаряха от нетърпение, тъй като той се бе заел да търси жив носител на тези гени сред стотиците милиони пациенти, подложили се на геноскопично изследване. Според брат Хеликс тази операция щеше да приключи в рамките на няколко седмици. Вълнението на Йезекия беше толкова голямо, че ръката с кинжала леко трепна, преди да потъне в кожата на младежа, изправен пред него.

Церемонията приключи след около час. През цялото време отецът продължаваше да мисли единствено за това, което предстои, сърцето му нетърпеливо се свиваше при мисълта, че са на крачка от голямата цел, че пророчеството на Лазар ще се сбъдне, а заедно с него ще се сбъдне и мечтата на дългия му живот…

Едва когато привършваше заключителното си слово, обърна внимание на знаците, които му правеше брат Бернар от дъното на пещерата. Същото правеше и Хеликс. „Имат новини! — трепна сърцето на Йезекия. — Важни новини!“ Приключи с две-три изречения и отстъпи мястото си на брат Хадад. После забърза към малката ниша в съседство с пещерата-храм.

— Новини от Картър? — нетърпеливо попита той. — Открил ли е новия Месия?

Бернар хвърли кос поглед към Хеликс, после наведе глава.

— Не съвсем, отче — тихо промълви. — Новините са свързани с Немезис…

— Мария? — вдигна вежди Йезекия. — Успяхте ли да я откриете?

— Ние не — погледна го в очите Бернар. — Но ФБР го е сторило…

— Какво?!

Приятното нетърпение бързо се стопи в душата му.

— Според достоверни източници тя е направила опит да ликвидира доктор Картър — започна отец Хеликс. — Попречила й колежка на учения в „Джиниъс“. Мария е била арестувана.

— Арестувана?

— Идентифицирали са я като „Проповедника“ — един масов убиец, който отдавна е в полезрението на медиите. Уликите срещу нея са безспорни, очаква я съдебен процес, който ще започне в рамките на седмица-две, а дори и след броени дни… В случай, че бъде призната за виновна (което не подлежи на никакво съмнение), я очаква смъртна присъда, която ще бъде изпълнена по бързата процедура…

— Въпросът е какво да правим ние — подхвърли брат Бернар.

— Сигурни ли сме, че няма да ни издаде? — попита Хеликс. — Или трябва да вземем съответните мерки?

— Няма да ни издаде, това е съвсем сигурно! — троснато отвърна брат Бернар. — Лично съм я обучавал и зная, че не е способна на предателство!

— Това е вярно — кимна Йезекия.

Хеликс смутено се прокашля.

— При цялото ми уважение, отче, трябва да посоча, че допуснахте грешка, като я отблъснахте от себе си и я тласнахте към решението да ликвидира учения на своя глава…

Йезекия Дела Кроа бавно вдигна глава към Пазителя на Първата заповед.

— Брат Хеликс, ти не познаваш Мария… Тя ни обърна гръб само защото е била дълбоко убедена в правотата на своите убеждения. Прекалено е праволинейна в своята вяра, бих казал дори догматична… Но да ни предаде на официалните власти е последното нещо, което би й минало през ума. Ще ни остане вярна докрай и ще приеме наказанието си, каквото и да е то…

— Значи да забравим за нея, така ли? — сви рамене Хеликс. — И да насочим вниманието си върху доктор Картър?

Йезекия не харесваше начина, по който влизаха в противоречие двете императиви на Братството. Стана му мъчно за Мария, която обичаше като своя дъщеря. Но повече го тревожеше фактът, че губят един от най-способните оперативни агенти, които някога бяха имали… Слава Богу, че ученият се е отървал жив. Защото в противен случай и двете заповеди щяха да се окажат безнадеждно компрометирани. Бавно се извърна към Хеликс:

— Точно така… Оставяме Мария в ръцете на американското правосъдие и насочваме вниманието си върху Картър. Но ако той не успее да открие носител на Христовите гени, аз лично ще се погрижа да бъде ликвидиран от ръката на Гомора! А заедно с него ще бъдат ликвидирани и всички останали участници в проекта „Кана“!

 

 

 

Изправен в болничната стая с яркобоядисани стени, Том се чувстваше добре. В здравата си ръка държеше епикризата на поредния пациент, а болката в другата беше сравнително поносима. От това, което му каза вчера Карин Танър, беше ясно, че ФБР разполага с достатъчно доказателства за престъпленията на Проповедницата и в рамките на няколко месеца тя не само ще бъде осъдена на смърт, но и екзекутирана…

Събитията се развиха благоприятно за него. Убийцата на съпругата му щеше да бъде наказана, освен това бяха открили носител на необичайните гени. Душата му се изпълни с надежда, когато се запозна с материалите за индианеца Ал Паяна, който бе носил в себе си Христовите гени. Наистина, ДНК на този човек нямаше да им донесе по-голяма полза от оригиналните проби на Исус, но в замяна на това съществуваха неоспорими доказателства за лечителските му способности. А това придаваше тежест на търсенията на екипа, които до този момент приличаха по-скоро на нещо като лов на диви патици с голи ръце… А връх на всичко беше състоянието на Ханк Полански, което видимо се подобряваше.

— Е, докторе? — попита младежът, надигнал се на лакти в леглото. — Как съм?

Нямаше нищо общо с пациента отпреди няколко месеца, постъпил тук слаб като скелет, с хлътнали бузи и черни сенки под очите, чиято единствена надежда беше чудото, наречено генна терапия. Изправена до него, сестра Лоурънс наместваше тръбичките на системата. Течността в пластмасова торбичка, окачена на стойка над леглото, имаше пурпурночервен цвят.

— Изглеждаш по-добре, Ханк — сдържано отговори Том.

— И се чувствам така! — усмихна се младежът.

Той отвърна на усмивката му и насочи вниманието си към папката с историята на болестта. Нещата ДЕЙСТВИТЕЛНО се развиваха добре. Извади една рентгенова снимка и я показа на болния:

— Първичните тумори в белите ти дробове не само спряха да нарастват, но и бележат известно намаляване. А трите вторични вече са изчезнали…

— Значи петнайсетте процента шанс са станали повече, така ли?

— До този момент — кимна Том. — Но имаме още много работа, ще продължаваме да те следим отблизо. Нещата вървят към подобрение, но трябва да знаеш, че процесът на оздравяване с положителност ще продължи години…

— Вие какво, шегувате ли се? — засмя се Ханк. — Какво значи „вървят към подобрение“? Нали съм жив? Значи подобрението е ОГРОМНО!

Том само се усмихна. Наистина, болният вече не беше кандидат за количката, която щеше да го свали в моргата, но това не означаваше, че е готов да напусне отделението през парадния вход. Предстоеше още много работа, но шансовете му решително се бяха увеличили. Сбогува се с момчето и продължи визитацията. Загледан в поредната епикриза, той изведнъж се улови, че мисли само за проекта „Кана“, като при това си позволява и най-необуздани фантазии… Ако накарат гените да работят, вероятно ще бъдат в състояние да спасят живота на хиляди млади хора по света, които са в състоянието на Ханк и Холи! Огледа леглата в приятно затопленото помещение и изведнъж си ги представи празни. После си представи как е принуден да закрие болничното отделение в „Джиниъс“ поради липса на пациенти…

Но това бяха фантазии, важното сега беше Жасмин да идентифицира името на носителя на гените, който бе открила в „Черната дупка“. За съжаление парижките собственици на тази дълбоко секретна база данни бяха взели и допълнителни предпазни мерки: вместо име срещу данните на този индивид се мъдреше един дълъг код: № 6699784… Том безкрайно съжаляваше, че сътрудничката му не е успяла да копира цялата генетична верига, а не само тази, в която се забелязва наличието на трите необичайни гена. Ако това беше станало, биха могли да изградят холограма на носителя, прибягвайки до възможностите на „ген-гени“…

Но и това, с което разполагаха, никак не беше малко: вече със сигурност знаеха, че носител съществува; знаеха и системата, която съхраняваше неговите данни. Сега всичко беше въпрос на време. Жасмин несъмнено пак щеше да се промъкне в „Черната дупка“, но вече щеше да знае какво търси и рано или късно щеше да открие името зад проклетия код… Името на Месията, от когото се нуждаеше Братството; името на Спасителя на Холи…

— Том?

Обърна се, видя забързания към него Алекс и доброто му настроение се изпари. Разбра всичко още преди баща му да отвори уста. Днес сутринта Алекс бе откарал Холи на скенер в болницата „Масачузетс Дженерал“. От мрачното изражение на лицето му беше ясно, че резултатът е положителен. Макар отдавна да беше сигурен, че предсказанието на ДАН е точно, усети хладни тръпки по тялото си. Прогнозата на компютъра се беше превърнала в жестока действителност…

 

 

Вечерта Холи изчете всички вестници, в които пишеше за залавянето на Проповедника. Повечето от тях наричаха баща й и кръстницата й „герои“ и това я караше час по час да възкликва „страхотно!“. После, сякаш между другото, за пръв път спомена, че я боли главата и често получава световъртежи. Призна си, че решила да играе по-малко на компютъра, но главоболието продължавало… Том мълчаливо я изслуша, после й даде две болкоуспокояващи таблетки.

Вече се бе запознал със сенките в главата й, открити от скенера. Заключението му беше категорично и тревожно: ракът вече беше там и се развиваше с ужасна бързина! Това превръщаше задачата на Жасмин да открие носителя на Христовите гени в задача номер едно на цялото начинание. Нямаше значение какво ще стане с проекта „Кана“, нито пък КОГА ще стане. Холи просто не можеше да чака нито миг повече! Сега му предстоеше най-тежкото: да й съобщи за заболяването, да й обясни как ще я лекуват. Хиляди пъти беше информирал болни хора за тяхното състояние, беше дълбоко убеден, че го прави с необходимата доза човечност и състрадание. Но сега трябваше да стори това със собственото си дете! Остро усети загубата на жена си. Ако Оливия беше тук, нещата щяха да бъдат много по-лесни…

На другия ден закуси заедно с Холи, после я изведе в градината. Априлското утро беше прекрасно, по тревата блестяха сребърни капчици роса. Храстите, посадени от Оливия миналата пролет, бяха разцъфнали в разкошни жълти и червени цветове. Свежият въздух носеше в себе си радостта на природата, пробудила се за нов живот…

Градинарят подрязваше розовите храсти край оградата в дъното. Главата му с бейзболна шапка се извърна към тях и на лицето му грейна усмивка.

— Добро утро…

— Добро утро, Тед — отвърнаха в хор баща и дъщеря.

Тед беше пенсионер, в продължение на повече от седем години помагаше на Оливия за градината, като идваше редовно по веднъж в седмицата. След нейната смърт започна да идва всеки ден, тъй като искаше да посади всички онези цветя, за които си бяха говорили. И упорито отказваше да вземе парите, които му предлагаше Том. Сваляше неизменната бейзболна шапка, почесваше сивата си, късо подстригана четина и с усмивка обясняваше:

— И без това нямам какво да правя, докторе… Като идвам тук, се чувствам някак по-близо до Оливия… Надявам се, че ме разбирате…

Той го разбираше. Но знаеше и още нещичко: вдовец от много време, Тед не беше безразличен към Марси Кели…

Хвана Холи за ръката и я поведе към противоположния край на градината. Крачолите на торбестите й джинси бързо потъмняха от влажната трева.

— Знаеш ли защо имаш главоболие, Хол? — попита той.

— От компютъра — отвърна момиченцето и подритна някакво храстче с доста протърканите си маратонки.

— Не, Холи, не е от компютъра…

Тя вдигна глава, по челото й се появиха замислени бръчици. Това изражение той познаваше много добре.

— Тогава от какво е?

— Ще ти кажа — усмихна се широко Том. — Но преди това искам да ми обещаеш, че няма да се плашиш… Ще премахнем главоболието ти и всичко ще бъде наред. Разбираш ли?

— Да, татко — тихо отвърна детето. Огромните очи го гледаха с такова доверие, че сърцето му се сви от мъка.

— Спомняш ли си вчерашния преглед, на който те заведе дядо?

— Аха.

— Сигурно знаеш, че онази машина в болницата проверява дали всичко в главата ни е наред… Вчера тя потвърди, че нищо ти няма, с изключение на една малка бучица…

— Каква бучица? — намръщи се с недоумение Холи.

— Помниш ли, когато си ударих главата във вратата на хамбара у дядо ти? Тогава ми излезе една голяма цицина…

— А мама те нарече „рогач“ — бледо се усмихна Холи.

— Май ВСИЧКИ ме нарекохте така — закачливо я погледна Том.

— Не — усмивката й стана по-широка. — Дядо те нарече „носорог“…

— Както и да е… Ти имаш такава цицина, много по-мъничка, разбира се. Проблемът е там, че тя не е отвън, а вътре в главата ти… Моята цицина болеше, защото завършваше с доста голяма рана. А твоята боли, защото притиска мозъка ти. По тази причина имаш главоболие, а понякога ти се вие и свят…

Детето замислено кимна, после попита:

— Но откъде съм я получила?

— Аз сам си бях виновен за моята, защото не внимавах и си ударих главата в горния праг — търпеливо започна той. — Но при теб не е така… Ти нямаш никаква вина, а просто си извадила лош късмет. Едни клетки вътре в главата ти са се объркали и са образували бучката…

— Защо?

— Представи си, че клетките в тялото ти са като ученици, които трябва да се държат прилично, за да си здрава. Но понякога, без видими причини, тези ученици отказват да се подчиняват на учителите и родителите си… И когато това стане, поведението на останалите деца също се променя. Така се появяват симптомите…

— И ние се разболяваме, така ли?

— Точно така.

— А кога ще се махне тази бучка?

— Тя няма да се махне сама, Холи… Освен това е вътре в главата ти и затова ще е по-трудно да я премахнем… Но не се безпокой, ще успеем. Първо ще ти дадем лекарства, които ще я накарат да се свие и по този начин ще ограничим влиянието на лошите деца… А после може би ще се наложи да извадим и самата бучка…

— Все едно, че изключваме лошите ученици от училище, така ли?

— Да. Но за тази цел трябва да бъдем много смели, защото лечението е трудно. А ти ще трябва да постъпиш за известно време в болница…

Холи наклони глава на една страна, точно като Оливия, когато разсъждаваше напрегнато.

— ТИ ли ще ме лекуваш? — попита най-сетне тя.

— Ако ме искаш — усмихна се баща й. — Ще помагат и други хора, но аз ще бъда твоят доктор…

— А ще ме приемеш ли в твоята специална болница?

— Разбира се.

В продължение на няколко секунди Холи преценяваше чутото, после бавно кимна с глава. Изобщо не изглеждаше уплашена, по-скоро обратното — бе обзета от нещо като радостна възбуда. Беше ходила в работата на баща си, знаеше къде е специалното отделение за лежащо болни. И сега, по някакъв перверзен начин, изпитваше ЗАДОВОЛСТВО, че ще бъде негова пациентка, ще бъде обект на специалното му внимание… Абсолютното й доверие в него улесни задачата му, но Том си даваше ясна сметка за огромната отговорност, която поема пред детето си.

— Няма да бъде лесно — повтори. Обикновено му се налагаше да ободрява пациентите, на които беше съобщил лошата новина, но при Холи беше обратното — трябваше да обуздае детския й оптимизъм.

— А Дженифър и Меган ще могат ли да ме посещават? — вдигна глава детето.

— Разбира се.

— А компютъра? Мога ли да го взема със себе си?

— Няма проблеми, стига да имаш желание. Освен това ще помолим Жас да те свърже с най-модерната мрежа на света!

Нов размисъл, последван от кимане.

— И теб ще виждам по-често, нали?

— Когато пожелаеш — отвърна със свито сърце Том. — Ще бъда на твое разположение ден и нощ!

 

 

 

Денят беше 24 април. Мария се намираше в щатския затвор малко повече от десет дни, но вече го мразеше до дъното на душата си. Тук се чувстваше толкова зле, че очакваше евентуалната смъртна присъда като избавление, а периодичните разпити, на които я подлагаше Карин Танър, приемаше като приятно разнообразие. Най-много страдаше от изгубения контрол над живота си. Не можеше да регулира осветлението в килията, не можеше да поддържа формата си с обичайните упражнения, не можеше дори да бръсне главата си… Лишена от достъп до каквито и да било остри предмети, тя нямаше как да се освободи и от натрупаното напрежение чрез ритуалното кръвопускане, на което беше свикнала. Поддържаше духа си само с помощта на волята, съсредоточавайки се върху една-единствена мисъл: как да се измъкне от този затвор и да ликвидира доктор Картър…

Повлече се към стаята за разпити, веригите на краката й задрънчаха. Предстоеше й поредната среща с прескъпия адвокат, който щеше да я защитава в съда. Седна срещу Хюго Майърс, очите й се спряха на сивия раиран костюм, който беше в тон с посребрената му коса. Надхвърлил четиридесетте, този човек изглеждаше като герой от телевизионен сериал, но явно го биваше като адвокат, тъй като говореше професионално и убедително дори когато й обясняваше колко МАЛКО може да направи в съда без нейното пълно съдействие. Беше се свързал с нея броени часове след ареста, предлагайки й професионалните си услуги напълно безплатно, само срещу очаквания шум в медиите, който за него бил отлична реклама. По този начин Мария дори не стигна до тайната си сметка в „Чейз Манхатън“, открита именно за подобни извънредни ситуации.

Пазачът щракна белезниците й около специалната стоманена гривна, която стърчеше от масата. Това предизвика неволната й усмивка. Макар да се проклинаше за изгубения контрол, системата очевидно продължаваше да бъде респектирана от нея.

Хюго Майърс я поздрави и веднага й зададе въпроса, който повтаряше вече цяла седмица; въпросът, който не слизаше от устата и на специален агент Карин Танър:

— И тъй, обмислихте ли възможността за споразумение?

Воднистите му очи се спряха на лицето й с възможно най-искреното изражение, което можеше да се купи с пари.

— Какво да обмислям? — вдигна вежди тя. — Вече казах на ФБР, че изобщо нямам представа за какво става въпрос…

Хюго Майърс направи гримаса, пръстите му меко изпукаха и застинаха във формата на пирамида.

— Вижте, Мария… Искам да ви разясня някои неща, тъй като имам чувството, че хората от ФБР не са били достатъчно ясни… Екип на Скотланд Ярд е посетил лондонското ви жилище, на обиска е присъствал и представител на ФБР. Открита е необичайната ви колекция от смъртоносни оръжия, гримовете и перуките. Но най-важното е, че са прочели акуратно подредения ви архив, съдържащ подробни сведения за хората, които сте ликвидирали през последните дванадесет-тринадесет години. В допълнение са открили специалната писалка, с която сте оставяли своите послания, взели са показанията и от единствената жертва, която е успяла да ви се изплъзне. Доктор Картър е уважавана личност, която педантично описва двата ви опита за покушение срещу него, при първия от които е загинала съпругата му. Неговите показания се потвърждават изцяло от друг известен учен и негов колега — доктор Жасмин Уошингтън. Е, добре… Вие твърдите, че не знаете нищо за убийството на четиримата мъже от охраната на „Джиниъс“, но балистичната експертиза доказа, че куршумите в телата им са били изстреляни от вашия пистолет… Утре ще бъдете подложена на ДНК-тест в една от лабораториите на ФБР. В случай, че вашите генетични данни съвпаднат с ДНК-пробите, открити в апартамента на Фонтана, вие ще бъдете обвинена в още едно убийство, приписвано на Проповедника. Става ли ви ясна картинката? Аз съм ваш защитник и ще ви призная, че нещата изглеждат доста зле. Ако не поискате споразумение, с положителност ще се изпържите на електрическия стол! От подробните сведения за намереното в лондонския ви апартамент ФБР стигна до категоричното заключение, че работите по поръчка. Ако споделите с тях кой ви е предавал тези материали, областният прокурор е готов да сключи сделка с вас…

— Не работя за никого, освен за Господ-Бог!

Хюго Майърс стисна устни и бавно кимна, очевидно опитвайки се да запази самообладание.

— Мария, сигурно сте чували един нашумял преди време хит: „Нека плащат престъпниците, а не данъкоплатците“… Това заглавие беше мотото на президента през 2000-та година в кампанията му за борба с престъпността. Едно толкова успешно мото, че бе възприето и от повечето щатски губернатори. Знаете ли, че след март 2000 година деветдесет и осем процента от делата за убийство са били гледани по бързата процедура? А това означава за по-малко от две седмици. Вашият процес започва вдругиден и ще приключи максимум за десетина дни…

Но това, което ви засяга пряко, са промените в Наказателния кодекс, свързани със смъртното наказание. Либералите винаги са били на мнението, че десетгодишно бавене на потвърдена смъртна присъда е един нехуманен акт, а крайната десница отдавна вдига вой до небесата по повод разходите, свързани с изхранването на тези живи „мъртъвци“. Сега всички са доволни. Според новия закон, приет преди две години, най-дългият срок между произнасяне и изпълнение на смъртната присъда е тридесет и седем дни. Съвсем в стила на съдията Макдоналдс. Бърза и чиста процедура, от която всички са доволни… — Той замълча, воднистите му очи отново се спряха на лицето й: — Казано с други думи, вие ще бъдете мъртва след не повече от два месеца… Защо не им кажете за кого работите? Така ще имам някакъв шанс да ви спася живота!

Мария се намръщи. За нищо на света не би предала Братството, особено пък на тези неверници. То беше нейното семейство на този свят и въпреки слабостта на Йезекия си оставаше единственият защитник на праведните в търсенето на новия Месия. Предателството няма да й помогне, за да ликвидира доктор Картър. Мълчаливо се обърна към своя Бог и го помоли за съвет.

— А какво ще стане, ако не се призная за виновна? — попита и неволно се усмихна на смайването, което се изписа върху лицето на адвоката.

— Нима въпреки всички улики ще твърдите, че сте невинна? — попита Майърс, театрално извъртайки очи към небето.

— Да, напълно. Особено пред Бога.

— Но не и пред правосъдието на щата Масачузетс, особено ако утрешната ДНК-проба излезе положителна!

— Мислех, че вие сте тук, за да ме защитавате, а не да ми обяснявате какво ще се случи и какво не! — сряза го тя. — Разбира се, аз мога да си потърся и друг адвокат, ако вие сте склонен да се откажете от този случай…

Раменете на Майърс леко се повдигнаха.

— Значи невинна, а? — объркано промърмори той.

— Никога не съм се чувствала виновна за нещо. И никога не бих могла да бъда толкова виновна, колкото онези, в чийто убийства ме обвиняват. Всъщност решението на съдебните заседатели не ме интересува особено…

— Тогава всичко е ясно — каза с необичайно стържещ глас Хюго Майърс. — Пледирате ли невинност, шансовете ви да отървете електрическия стол са точно толкова големи, колкото да ви изберат за президент!

 

 

 

Защо нищо на този свят не става лесно, дявол да го вземе? Жасмин вдигна кутийката диетична кока-кола от масата и я притисна към пламналото си чело. Идеите й се бяха изчерпали. Опитваше какво ли не, но в рамките на една минута не можеше да измъкне от „Черната дупка“ нищо повече от кода и малка част от генетичната последователност.

От арестуването на Мария бяха изминали три седмици, през които тя постоянно даваше показания и се стремеше да избягва телевизионните камери. В това много й помагаше Лари, чиито връзки в медийните среди наистина я спасиха от неизбежната шумотевица около сензационния арест на Проповедницата. Именно той доведе от Холивуд един от своите прессекретари и му възложи задачата да бъде говорител на Том и Жасмин. Човекът си знаеше работата и ловко задоволяваше медийния интерес относно двете главни теми, които не слизаха от заглавията: „Как доктор Уошингтън е спасила живота на Том Картър“ и „Как двама учени нобелисти залавят най-опасния престъпник на нашето време“. Това й даде възможност да диша, даде й необходимото време да осмисли събитията.

Отървала се от шума около Проповедницата, тя обаче не можеше да реши другия си сериозен проблем: сканирането на всички ДНК, съхранявани по петте континента, беше довело до откриването на ДВАМА носители на Христовите гени, единият от които беше наскоро починалият Ал Паяна. Двама от петстотин милиона. С помощта на едно просто изчисление излизаше, че по света ходят общо около двадесет души с тези гени, тъй като цялото население на Земята възлизаше на малко повече от пет милиарда. Избраниците бяха малко, твърде малко — една микроскопична част от процента… Кой от тях е ИСТИНСКИЯТ Месия, ако такъв изобщо съществува?

Жасмин продължаваше да се бори с вярата си. В крайна сметка започна да надделява убеждението, че Христос е бил уникален поради духа си, а това, че е притежавал въпросната генна комбинация, е просто случайност… Даваше си сметка, че подобно мислене я отклонява от главното, затова продължаваше да търси генното съвпадение, като се опитваше да сдържа чувствата си.

Вдигна очи към екрана на монитора. До този момент все още не беше напреднала много: влизаше в системата, получаваше достъп до досие № 6699784 и копираше малка част от генетичната верига. После шейсетте секунди изтичаха и се включваше „Хищник-3“, който заплашваше да я разкрие. Няколко пъти се опита да копира други части от веригата, но данните бяха вкарани така, че неизменно попадаше на началото — тоест на това, с което вече разполагаше. А то беше крайно недостатъчно за сравнителен анализ, в него липсваха дори основните хромозоми, с чиято помощ би могла да определи пола на носителя.

Отвори кутийката и жадно отпи от студената течност. Пръстите й механично пробягаха по клавиатурата, търсейки връзка с ИГОРИ. Най-малко една седмица не беше проверявала новите записи на „Голямата майка“ и сега искаше да направи точно това. Механично насочи курсора към символа на гените от Назарет и го вкара в прозорчето „Последни записи в ИГОРИ“, след това натисна клавиша за сравнение. В последния момент осъзна, че вместо да вкара символа на гените от Назарет, беше натиснала съседния — този на недовършената верига на тайнствения № 6699784, който „Черната дупка“ ревниво пазеше.

„Господи!“ — безгласно простена тя, давайки си сметка, че е доста разсеяна. Премести мишката и се приготви да поправи грешката си, но в същия миг върху екрана светна пулсиращ надпис: СЪВПАДЕНИЕ ОТКРИТО.

— Какво?! — подскочи от изненада Жасмин. Това беше просто изключено! Генетичната верига на № 6699784 е била сканирана преди седмици, месеци, а може би и години, докато последните записи на ИГОРИ съдържаха сканирани данни само от последните няколко дни. Бавно осъзна какво може да се е случило, в душата й плъзнаха лепкавите пипала на страха. Светкавично спря курсора върху символа на гените от Назарет и го вкара в прозорчето „Последни записи в ИГОРИ“. Набожно кръстоса пръсти и закова поглед в екрана…

Няколко секунди напрегнато очакване, после червеният надпис отново се появи.

СЪВПАДЕНИЕ ОТКРИТО.

Пръстите й се втурнаха по клавиатурата, тайнственият файл се отвори. Миг и екранът се изпълни с лицето на носителя, заснето в ляв и десен профил и фас. Под трите снимки беше изписано името и личните му данни. Заглавието отгоре потвърди, че става въпрос именно за индивида, когото бе успяла да засече в „Черната дупка“. Но всичко това едва достигна до съзнанието й. Дъхът й спря, погледът й остана прикован в лицето на екрана. Едно лице, което познаваше твърде добре…

 

 

Том се намираше в болничното отделение. В душата му се бореха противоречиви чувства и той не знаеше дали да се радва, или не… Тази сутрин изписваха Ханк Полански. Състоянието му се беше подобрило дотолкова, че лечението му щеше да продължи в домашни условия. Останалите шест пациенти в отделението бяха възбудени, в очите им се четеше надежда. Но той мислеше само за един от тях, който бе постъпил току-що… Мислеше за Холи и отчаяно му се искаше детето да не е тук…

Ханк Полански започна да се сбогува с всеки поотделно, пожелавайки скорошно оздравяване. Очевидно си даваше сметка, че е извадил огромен късмет и може да напусне това добре обзаведено отделение на собствените си крака, а не по обичайния път — върху количка, която асансьорът сваля в моргата…

Спря пред леглото на Холи и се усмихна:

— Скоро ще се видим, Хол… — Голяма част от златистата коса на момиченцето беше изпадала след химиотерапията, лицето му беше болезнено бледо. — Ти ще се оправиш!

— Чао, Ханк — смело отвърна детето и вдигна палец.

— Вече знам към кого да се обърна за помощ, когато закъсам в „Проклятието на Зарг“ на стария си компютър — разшири се усмивката на двадесет и три годишния младеж.

— Хубаво — кимна тя, опитвайки се да задържи уморената усмивка на лицето си.

Накрая Ханк се изправи срещу Том, в очите му имаше сълзи. Понечи да каже нещо, после преглътна и само поклати глава. Сграбчи с две ръце десницата на учения и силно я разтърси:

— Благодаря, докторе! Благодаря за всичко!

Той се усмихна и го потупа по рамото.

— Радвам се за теб, Ханк. Наистина много се радвам, че отново си добре!

И наистина се радваше. Придружен от майка си, Ханк напусна отделението, за да се върне към един отдавна отписан живот, а Том насочи цялото си внимание към Холи.

Мнението на Карл Ламбърт — командирования в „Джиниъс“ неврохирург от НЗЦ, беше категорично: незабавна хирургическа намеса с помощта на лазерен лъч. Но скенерът недвусмислено сочеше, че туморът на Холи се е загнездил в една абсолютно недосегаема част на мозъка. Хирургическата намеса там беше почти лудост, най-малката неточност на лазера щеше да доведе до парализа или смърт. Затова Том реши да прибегне до терапия, която да забави растежа на тумора. Единствената му надежда беше в Жасмин, която продължаваше да търси носител на Христовите гени… Въпросната терапия включваше химиотерапия, лъчетерапия, съчетани в сложна комбинация.

Но дори и успешна, тази терапия не можеше да постигне нещо повече от възпиращ ефект. Рано или късно, той щеше да бъде принуден да прибегне до операция. Отлагаше този момент с надеждата, че проектът „Кана“ все още може да се осъществи.

Влезе зад паравана и седна на леглото до Холи.

— Как си, детето ми?

Смелата усмивка, с която тя бе изпратила Ханк, изведнъж се стопи, очите й се насълзиха.

— Татко, защо и аз не мога да си ида у дома като Ханк? — попита.

Сърцето му се сви. Холи трудно понасяше лъчетерапията, която й докарваше силен световъртеж. Други деца в отделението нямаше, Ханк беше последният пациент, който от време на време я развличаше…

— Лечението на Ханк беше дълго и трудно, Холи — каза й успокоително. — Засега трябва да останеш тук, защото искаме да наблюдаваме състоянието ти отблизо.

— Но аз мразя това място! — Бледото личице се сбърчи, ясните кафяви очи потъмняха от болка. Гласът й изтъня и прекъсна, сълзи се стекоха по хлътналите бузки. — Ако мама беше тук, ТЯ СИГУРНО щеше да ме прибере у дома! — Обърна му гръб, лицето й потъна във възглавницата: — Не искам да съм болна! — Викът потъна в памучната калъфка, слабичките раменца се разтресоха в ридания: — Мразя да съм болна! Мразя, мразя!…

Том се наведе и започна да я гали по вратлето. След няколко секунди риданията стихнаха, а дишането й стана дълбоко и равно. Той се наведе още малко, устните му нежно докоснаха кожата й:

— Скоро ще се почувстваш по-добре, Холи — прошепна й. — Хапчетата, които ти даде сестрата, вече започват да действат…

Изправи се и с въздишка се насочи към изхода. Но едва направил две крачки, вратата насреща му се отвори рязко и в отделението се втурна Жасмин. В ръката й имаше компютърна разпечатка, лицето й беше зачервено от възбуда.

Сграбчи ръкава на Том и го повлече навън през все още люлеещите се крила. Спря едва когато се увери, че в чакалнята няма никого, после тикна в ръцете му навитата на руло разпечатка.

— Открих носителя на гените! — прошептя тя.

— Какво?! — смаяно се втренчи в нея той. — Но това е прекрасно!

— Първо прочети разпечатката, а после пак кажи, че е прекрасно…

Том бързо разгъна рулото и се взря в лицето на снимката, ръцете му сякаш изведнъж се парализираха.

— Твоето приятелче Йезекия май също ще се изненада, а? — промърмори до рамото му Жасмин.

Не й отговори. Занемял, той просто гледаше лицето на снимката…