Майкъл Корди
Чудото (30)

29.

Полунощ наближаваше. В главата на Мария Бенариак продължаваха да се въртят думите на доктор Картър.

Лъже, реши тя, докато лекарят на затвора й инжектираше доза антихистамин. Беше толкова погълната в мислите си, че не отбеляза иронията на ситуацията: едно медицинско лице проверява дали организмът й не е алергичен към отровата, която малко по-късно възнамерява да вкара във вените й.

„Но аз видях Холи жива — продължаваше да недоумява тя. — Ученият няма как да знае за плана ми, следователно не може и да лъже…“ В момента, в който научи, че Холи е била върната от царството на мъртвите, тя беше колкото объркана, толкова и развълнувана. Това доказваше, че планът й е напълно осъществим. Но след като изслуша обясненията на Картър, радостта й се изпари. Колкото повече мислеше върху думите му, толкова по-несигурна ставаше по отношение на собствената си съдба.

Надзирателките й подадоха комплект памперси с необичайни размери. В тях организмът й щеше да се освободи след настъпването на смъртта. Умът й напрегнато работеше. Доктор Картър призна, че НЕ Е съвсем наясно по въпроса как точно действат гените, а това означава, че може би бърка в нещо. Означава още, че планът й МОЖЕ БИ ще се увенчае с успех. Много й се искаше да се посъветва с отеца, но той не беше тук…

А и какво ли можеше да помогне Йезекия? Ако ученият беше прав, вече бе твърде късно за промяна на плановете им. Трябваше да се примири с положението и да се надява, че Картър е допуснал грешка.

С тези мисли в главата Мария стана и тръгна по белия коридор, обградена от надзирателките. Една врата се отвори, пред очите й се появи стаята, в която щеше да умре, всички мисли моментално излетяха от главата й.

Облицована в бяло, камерата беше малка — не повече от три на пет метра. В средата й бе разположена голяма, тапицирана в черно маса, която имаше формата на кръст. От краищата на късата му част стърчаха дебели кожени ремъци за китките на осъдения, до всеки от тях имаше по една система за кръвопреливане, свързана с голям колкото телевизор никелиран апарат. В горната част на този апарат бяха монтирани спринцовките за автоматично инжектиране на упойката и отровата. Към всяка от тях бяха прикачени по два прозрачни маркуча, като единият беше резервен. Системите тук никога не отказваха…

Вече я бяха уведомили, че инжектирането на отровата ще бъде задействано чрез пулт, разположен отвъд плексигласовата преграда, която отделяше свидетелите от осъдения на смърт. Там имаше и два телефонни апарата. Единият беше свързан пряко с кабинета на губернатора, което позволяваше отменяне на присъдата дори в последния миг. По традиция до него седеше директорът на затвора, който изчакваше три минути след определения час за екзекуцията и едва тогава даваше знак за изпълнение на присъдата. Но след инициативата „Престъпност-2000“ на президента на САЩ този ритуал бе станал почти безсмислен. От датата 8 февруари 2000 година насам нито един осъден на смърт не бе получил помилване в последния момент.

Мария огледа лицата на свидетелите зад прозрачната преграда, лицето й светна, когато сред тях зърна и дребната, леко прегърбена фигура на отец Йезекия. Беше облечен в скромен черен костюм, който висеше като на закачалка от съсухрените му рамене и едва ли можеше да се нарече модерен. За пръв път от много години насам обърна внимание на външния му вид, на дълбоките бръчки, които издаваха дългите деветдесет и шест години на земния му път. Но това беше без значение, за нея Йезекия винаги е бил извън времето, беше просто Отеца, който единствен на този свят й подаде ръка, чиито бащински указания бе следвала… Ужасно й се искаше да размени няколко думи с него, да сподели страховете и съмненията си… Беше убедена, че само той може да ги разсее.

Но вече не можеше да стори това. Оставаше й единствено вярата, с нейна помощ щеше да посрещне своята Голгота.

Униформените жени я поведоха към масата. Извърна се към плексигласовата преграда, опита се да срещне погледа на Йезекия, да го предупреди, че нещо може би не е наред. А той само й се усмихна. Една окуражителна и съучастническа усмивка, спряла миг преди да се превърне в дяволито намигане.

ТИ НЕ РАЗБИРАШЕ, прииска й се да изкрещи тя. НЕЩАТА МОЖЕ БИ НЯМА ДА СЕ ПОЛУЧАТ! Започна да се бори едва когато влезлите в камерата яки мъже се опитаха да приковат китките й към кожените примки на масата.

— Нещо не е наред! — изкрещя тя, изтръгна се от ръцете на униформените и заблъска по дебелото стъкло. — Кажи им да спрат, защото още не съм готова!

Очите на Йезекия потъмняха от тревога. Директорът на затвора и останалите свидетели безстрастно наблюдаваха как четиримата опитни надзиратели я проснаха върху масата, всеки стиснал по един от крайниците й. Първо бяха оковани краката, а после и ръцете й. Последваха ги главата и тялото, масата плавно зае хоризонтално положение. Лекарят на затвора закачи тръбичките на системата към китките й и включи контролния монитор. Електрокардиографът щеше да покаже кога е настъпила клиничната смърт.

Очите й се спряха на обикновения стенен часовник оттатък преградата. Стрелките му сочеха 11:58. Едва в този миг усети цялата тежест на това, което й бе разказал Картър. Времето за самозаблуда свърши. Ако неговата теория беше вярна, Мария беше обречена, а след нея оставаше един безполезен живот. Тя не само не беше успяла да спре Картър, а беше похабила и дарбата, с която сам Бог я бе дарил… Да лекува, да носи облекчение на страдащите… Беше убивала в името на Бога, вместо да бъде Спасител…

В главата й проблесна истината — проста и ясна като словото на първия Месия, пропито от стремеж към опрощение и изкупление: всички умираме грешни, всички ще се пречистим и ще открием радостта на вечния живот…

Просната върху кръста си в очакване на отровата, Мария Бенариак пое дълбоко дъх и мълчаливо започна да се моли.

— Прости греховете ми, отче!

Това бяха последните думи, които излетяха от побелелите й устни.

Йезекия Дела Кроа напразно се опитваше да спре костеливите си пръсти, които механично опипваха пръстена с едър рубин. „Имай вяра в мен“ — беше казала Мария, но нервността му беше прекалено силна. Остана изненадан и дори шокиран от поведението й в камерата за екзекуции. Сутринта беше спокойна и самоуверена, приемаше с усмивка неговата загриженост. Но сега жената отвъд плексигласовата преграда беше коренно различна: смутена, уплашена, изпълнена със съмнения. Нямаше нищо чудно в опита й да се бори със своите палачи — така постъпва всеки, който се изправи пред лицето на смъртта. Нали и Христос е бил обзет от отчаяние, когато са го приковавали към кръста?

Очите на Йезекия се отместиха от разпнатата фигура на новия Месия и спряха върху часовника. 11:59. „Сега не е време да показвам слабост — напомни си той. — Съмненията и страховете ми скоро ще се разсеят, а на тяхно място ще изгрее ново, ослепително ярко Начало…“

Свидетелите и лекарят гледаха само към директора на затвора. Времето сякаш спря. Точно в 12:03 мъжът в черен костюм се отдръпна от безмълвните телефони и леко кимна с глава.

Лекарят протегна ръка към един от бутоните и решително го натисна. Процесът, който щеше да отнеме живота на Мария Бенариак, започна. В прозрачната тубичка бликна безцветна течност: натриев тиопентал — един барбитурат, който има силно упойващ ефект. Последва го голяма доза павулон — медикамент, който отпуска мускулите и блокира дейността на белите дробове. И накрая — също така силна доза калциев хлорид, който щеше да спре дейността на сърцето.

Йезекия напрегнато наблюдаваше тялото на Мария, търсейки признаци за действието на отровите. Но видя единствено затворените й очи. Няколко секунди по-късно от устата й излетя лека въздишка и всичко свърши.

В 12:04 часа лекарят на затвора погледна монитора и обяви осъдената за мъртва.

Мария Бенариак вече не съществуваше.

Йезекия сведе глава и отправи безмълвна, но гореща молитва към Бога. Молеше се за спасението на душата й, за триумфалното й завръщане. Следващите няколко часа щяха да бъдат критични. Братството бе включило в действие своята мрежа, връщане назад нямаше. Потънал в тези мисли, той не забеляза съдебния фотограф, който бе длъжен да запечата на лента лицата на всички свидетели. Успя да вдигне ръка пред лицето си в последния момент преди да бъде заслепен от светкавицата. После се отправи към изхода, без да обръща внимание на извиненията на човека с камерата. Трябваше да бърза, предстоеше му много работа…

КЛЕТКИТЕ В ТЯЛОТО НЕ УМИРАТ ЕДНОВРЕМЕННО. НАЙ-ЯРКО СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ТОВА СА МЪРТЪВЦИ, ЧИИТО КОСИ И НОКТИ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА РАСТАТ ДНИ А ДОРИ И СЕДМИЦИ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА. ПОДОБНО НА ОНЕЗИ ФАНАТИЗИРАНИ ЯПОНСКИ ВОЙНИЦИ, УКРИВАЛИ СЕ НА БЕЗЛЮДНИ ТИХООКЕАНСКИ ОСТРОВИ ГОДИНИ СЛЕД КРАЯ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА, ГЕНИТЕ В ТЕЗИ КЛЕТКИ ОТКАЗВАТ ДА ПРИЕМАТ ПОРАЖЕНИЕТО, ОТХВЪРЛЯТ ИДЕЯТА, ЧЕ Е ВРЕМЕ ДА СЕ ПРЕДАДАТ… ТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ЯРОСТНАТА СИ СЪПРОТИВА, БИЯТ СЕ ДО ПОСЛЕДНО…

В хладното, облицовано с керамични плочки помещение на затворническата морга работеха двама санитари. Лени Благс беше по-младият от тях. Изправен пред асансьора, който всеки момент щеше да докара трупа на поредния екзекутиран затворник, той пристъпваше от крак на крак и механично бършеше длани в халата си. Вече цял месец работеше тук, но при вида на труповете все още го побиваха тръпки. Нямаше проблеми с обработката им — това беше вършил и в болницата. Но тукашните трупове принадлежаха на убийци и сексуални маниаци, които сякаш бяха изскочили направо от романите на Стивън Кинг.

Над главата му се разнесе скърцане на метал. Асансьорът тръгна, понесъл надолу поредния си мрачен товар.

— Експресът на смъртта потегля! — обади се зад гърба му Калвин Джетсън, старши санитарят в моргата. От устата му стърчеше неизменната димяща цигара.

— Скоро и ти ще се качиш в него, ако продължаваш да се тъпчеш с тази отрова! — промърмори Лени и размаха ръце да прогони дима, въпреки че тайно в себе си предпочиташе миризмата на „Марлборо“ пред натрапчивата воня на формалдехид и смърт — воня, която за много хора беше една и съща, но не и за него…

— Не ми пука, че ще умра — ухили се Калвин и посивялото му, невиждало слънце лице се покри със ситни бръчици. — Ние със Смъртта сме стари другарчета…

Разнесе се дрънчене, лампичката на стената светна, вратите на асансьора се плъзнаха встрани.

— Тази вечер ни е оказана голяма чест — намигна на помощника си той. — Тази вечер ни гостува една от най-гадните кучки, ходила по лицето на Земята — самата Проповедница!

— Много хубаво — промърмори Лени и изтика количката от кабината. От обикновените убийци го побиваха тръпки, а от кралицата на убийците го побиха кралски тръпки!

— Знаеш ли какво е правела тази мадама с жертвите си, след като им е вземала душичката? — попита Калвин. Цигарата си остана залепена на долната му устна. — Вадела една писалка с помпичка, потапяла я в кръвта и…

— Стига! — извика колегата му. — Това не ме интересува, ясно ли ти е?

— Няма проблеми, момчето ми — ухили се той. — Излишно е да подскачаш… Я по-добре иди оттатък и донеси препаратите. Ще обработим трупа тук, на светло. Така няма да се плашиш…

— Не съм се уплашил — промърмори Лени и тръгна към дъното на помещението, където съхраняваха почистващите препарати и химикалите. Пътьом пусна в кофата за боклук пакета с употребени памперси.

— Разбира се, че не си, момчето ми — разнесе се зад гърба му гласът на Калвин. — Разбира се, че не си…

Лени придърпа една количка на колелца и започна да я тика към шкафа с препаратите. Огледа кашоните и кутиите, отбеляза доста намалялото им количество, после изведнъж усети нещо като лек ветрец, който промени температурата в помещението. Сякаш някъде се бе отворила врата… Реши, че така му се е сторило, натовари количката и я подкара към централната част на моргата. Очакваше до слуха му да достигнат обичайните плоски шеги на шефа, но този път Калвин мълчеше.

— Трябва да поръчаме почистващи препарати — подхвърли той, докато вкарваше количката под тесния свод на вратата. — Аз ще…

Видът на Калвин го накара да млъкне. Шефът му стоеше като вкопан на мястото си, лицето му бе изгубило обичайния си сив цвят и беше станало тебеширенобяло. Устните му беззвучно мърдаха, в такт с тях подскачаше и угаснал фас. Очите му бяха силно изцъклени, сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите си. „Добро изпълнение — рече си Лени. — Много добро, дори и за стар майтапчия като Калвин Джетсън…“ От цялата му фигура се излъчваше неподправен ужас.

— Калвин? Какво става, по дяволите?

Лицето на другия внезапно промени изражението си, в очите му се появи усмивка.

— Ти го направи, нали?

Самообладанието му се възвръщаше със завидна бързина, но нещо в гласа му накара Лени да потръпне.

— Браво, момче, страхотен номер! Я кажи как го направи? Бях с гръб само за секунда, най-много за две!…

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?!

Калвин запали поредната цигара, ръцете му леко трепереха.

— Я престани да се занасяш с мен, момче! — дръпна дълбоко той. — Признавам, че ме спипа, но искам да зная КАК? Обърнах се с гръб само за секунда… За ЕДНА шибана секунда!

— Нямам представа за какво дрънкаш! — отвърна с треперещ глас помощникът му.

Калвин отстъпи крачка назад и той разбра за какво става въпрос.

Трупът на Мария Бенариак беше изчезнал.

Шибаната Проповедница сякаш се бе разтворила във въздуха!