Майкъл Корди
Чудото (13)

12

 

Мария Бенариак отпиваше от кафето си. Седеше в един задимен и задушен бар на Дьо Кастильон. Хвърли поглед към часовника над тезгяха, под който дебелият собственик си опитваше късмета с някаква застаряваща блондинка. Наближаваше два следобед. Вече три часа наблюдаваше входа на клиниката оттатък мокрия асфалт, но все още не можеше да разбере защо доктор Картър е наел малката операционна точно тук.

Изминаха три седмици от краткото му посещение в Сардиния. През цялото това време тя не го изпусна от очи, въпреки нареждането на брат Бернар. След последния си разговор с Пазителя на Втората заповед беше направо бясна. На въпроса й, какви са плановете му относно учения, той бе отговорил уклончиво, предупреждавайки я за момента да се държи по-далеч от него. След което добави, че трябва да внимава, тъй като явно са я обзели натрапчиви идеи по отношение на този човек.

НАТРАПЧИВИ ИДЕИ?! Нямаше нищо такова, тя просто се безпокоеше за неизпълнената задача. Но на брат Бернар очевидно изобщо не му пукаше от това. Нейната роля в организацията беше ясно определена: да изпълнява Справедливото възмездие. За тази роля я бяха подготвили, за безпроблемното справяне с поставените задачи бе преминала специалния курс на обучение. Но защо избраният за прочистване американски учен все още е жив след неуспешния й опит в Стокхолм? Какво се е променило? Отговор на тези въпроси нямаше…

И кой в крайна сметка беше този брат Бернар? От къде на къде ще й заповядва от кого да се държи настрана? В ушите й прозвуча дрезгавият, натежал от високомерие глас на Пазителя, снизходително поясняващ, че тя е само „един оперативен агент“, който е длъжен да изпълнява заповеди и нищо повече. Сякаш Мария не беше член на Братството, а някаква безлична наемница, която трябва да бъде наставлявана. Вдиша дълбоко, за да прогони гнева. Напомни си, че когато докаже подозренията си с факти, Отеца и брат Бернар ще бъдат принудени да й обърнат внимание.

Проследяването на доктор Картър беше лесно. Полицейската му охрана се свеждаше до една патрулна кола, която или стоеше пред къщата му, или го следваше до работното място. Но извън територията на САЩ той беше без никаква закрила, ако не се брои Джак Никълс, който понякога го придружаваше. Мария беше сигурна в това, тъй като вече бе пътувала с него до Торино, Франкфурт и Париж.

— Encore de café?^[1]

Дебелият собственик се беше изправил до нея с каничка в ръце. Тя рязко вдигна глава и успя да улови лъстивия му поглед. Малките, лъскави като копчета очички й напомниха за Слай Фонтана. Спомените, лепкави и неприятни, изведнъж нахлуха в главата й, очите й потъмняха. Съжали, че не е дегизирана като мъж.

— Non, merci — хладно изрече тя.

Нещо в очите й очевидно стресна дебелия, похотливостта в погледа му се стопи. Нервно кимна и сковано се понесе обратно към бара.

До отсрещния тротоар спря голяма черна лимузина, шофьорът изскочи навън и раболепно отвори задната врата. В първия момент Мария не й обърна внимание, все още под влияние на спомените, които дебелият пробуди в душата й. После видя как пред вратата на клиниката се появи високата фигура на доктор Картър. В ръцете си държеше чадър и някакъв плик. Тя си спомни, че подобен плик имаше в ръцете му и когато напускаше клиниката в Торино. Какво имаше в тези пликове? Пари за извършена услуга? Каква можеше да е тя?

Опря лакти на масичката и се загледа напрегнато. Доктор Картър се приближи до лимузината с протегнат напред чадър, сякаш искаше да предпази пътника вътре от дъжда. От колата слезе дребничка възрастна жена, която се опря на ръката му и бавно тръгна към входа на клиниката. В походката и се долавяше напрежение и болка. Мария усети как гърдите й се стягат. Да, подозренията й се потвърждаваха… Вдигна миниатюрния „Олимпъс“ пред очите си, насочвайки обектива към ръцете на старицата.

Щрак, щрак, щрак…

Направи три бързи снимки, малкото моторче на камерата изобщо не наруши спокойствието, което цареше в бара.

Ръцете на старицата бяха плътно бинтовани точно като ръцете на онзи мъж от Торино…

 

 

Преди да въведе възрастната жена в малката частна операционна, наета за няколко часа от местен лекар — приятел на Жан-Люк, Том любезно я покани да седне и й предложи чаша кафе. Помещението беше почти точно копие на малките кабинети, които бе наемал из различни европейски градове през последните три седмици. Може би мъничко по-богато оборудвано от тях, най-вече благодарение на компактната лаборатория в дъното. Останалото обзавеждане беше съвсем стандартно: умивалник, кожен диван, стол с твърда облегалка, шкафче за медикаменти и бяла операционна маса.

Дълбоко в себе си знаеше, че действията му са на границата на науката. Проектът „Кана“ трудно можеше да бъде наречен „научно изследване“, тъй като се градеше почти напълно върху хипотези, някои от тях напълно налудничави. Но той имаше нужда от чудо и обикаляше света да го търси. Точно както беше казала Жасмин по повод посещението на родителите си в Лурд: когато човек се нуждае от чудо, той отива при него…

Настани Мишел Пикар на тъмнокафявия кожен диван, усмихна се и попита на разваления си френски:

— Откога имате тези рани?

Ръцете му сръчно започнаха да развиват бинтовете.

— От седем години — отвърна жената. — Появиха се, когато бях на шейсет и пет, малко след като почина съпругът ми…

— Постоянни ли са?

— Не, появяват се само в петък и неделя, в понеделник вече са зараснали. А от вторник до петък изобщо не личат…

Том кимна. Симптомите бяха характерни, вече ги беше срещал и при други носители на Христовите рани. Нямаше повод за прекомерни надежди или разочарование. Непрекъснато си напомняше, че плува в непознати води и трябва да прибягва до вродения си скептицизъм. Ще регистрира фактите и нищо повече. Внимателно свали марлята, която предпазваше ръцете на старицата. Белези имаше както отгоре, така и по дланите. Всъщност не белези, а отворени рани, на които веднага се появиха капчици кръв. Чиста кръв, без следи от възпаление или замърсяване. Но раните на госпожа Пикар бяха доста по-големи и по-дълбоки от тези на предишните пациенти и това беше единствената разлика.

Наведе се и внимателно свали бинтовете от раните на краката й. Състоянието им беше абсолютно същото: отворени, дълбоки, кървящи. Така стояха нещата и с дълбоките цепнатини по хълбоците й. Том се наведе да ги разгледа отблизо, намръщи се, в гласа му прозвуча състрадание:

— Много ли боли?

Усмихнатите очички на старицата внимателно се взряха в лицето му.

— Няма нищо — отвърна тя. — Моята болка е моята утеха.

На такова нещо няма какво да се отговори. Том кимна и се залови за работа. Взе по една проба от петте отворени рани, всяка от тях влезе в отделна, предварително надписана епруветка. После разпечата стерилна спринцовка и изтегли малко кръв от вената на Мишел Пикар. Тя също отиде в специално приготвена епруветка. Зададе още няколко въпроса на възрастната жена, след което се зае с превръзките. Скоро приключи, благодари й и я изпрати до чакащата навън кола. Не забрави да й подаде плика с парите и затръшна вратичката едва когато се увери, че старата дама го е прибрала в чантичката си.

Направи му впечатление, че Мишел Пикар е малко разочарована от краткия преглед, сякаш й се искаше да му разкаже повече за своите тайнствени Христови рани. Но Том беше уморен, освен това отдавна се беше наслушал на подобни истории. Интересуваха го единствено пробите — всяка от тях със собствена мълчалива история… До този момент не беше открил нищо особено. Двама от носителите на Христови рани се оказаха обикновени измамници, жадуващи за слава и лесни печалби. Другите, включително Роберто Дзукато от Торино, не притежаваха нищо забележително в гените си. Раните на Мишел Пикар изглеждаха най-автентични, но важни бяха само предстоящите анализи на кръвта й. Те не можеха да лъжат…

Прибра се в клиниката, влезе в миниатюрната лаборатория зад кабинета и започна да опакова пробите. Бързаше: вече десетина дни не беше виждал Холи. Утре му предстоеше среща с Джак в Италия, едва след нея можеше да мисли за връщане у дома. Дъщеря му му липсваше. В момента за нея се грижеше Алекс. Холи отдавна бе свикнала с честите му отсъствия. „Какво правя тук, по дяволите?“ — за пореден път се запита Том. А отговорът както винаги беше един и същ: търси начин да спаси Холи, да й даде някакъв шанс…

Надникна в специалната чанта и огледа пробите, които беше събирал в продължение на няколко седмици. Почти всички джобчета бяха запълнени и това го принуди да прибегне до известен подбор. Реши да направи предварителен анализ на пробите, взети от Мишел Пикар, а след това да реши кои епруветки си струва да бъдат превозвани до Италия и оттам до Бостън…

Наведе се над малкия микроскоп и сложи на плочката проба от лявата ръка на старицата. Същото стори и с няколко капчици кръв, изтеглени от вената. Само те не бяха взети директно от раните. Отначало помисли, че е допуснал грешка, обърна се и предприе щателна проверка на епруветките. Но грешка нямаше…

Намръщи се, усети как възбудата го обзема.

— Странно — отрони. — Много странно…

 

 

 

На следващата вечер, изправен на палубата на дванайсетметровата рибарска гемия, която се поклащаше във водите на Адриатическо море, Том Картър все още нямаше отговор на загадката, която представляваха раните на Мишел Пикар. Сподели откритието си с Джак преди около два часа — в момента, в който двамата се срещнаха на един от кейовете край Пескара и поеха в открито море.

— Сигурно е някаква измама — отсече бившият агент на ФБР, след което извади мобифона си и потърси някакви свои тайнствени „приятели“, които щяха да извършат необходимите проверки.

Гемията се разклати на гребена на висока вълна, стомахът на Том изрази остър протест. Изведнъж изпита чувството, че загадката около Мишел Пикар няма никакво значение. От устата му се откъсна стенание, нозете му напразно търсеха стабилна опора. Намираха се съвсем близо до брега, вълнението беше силно. Екипажът на гемията полагаше неимоверни усилия да спусне котвата и да задържи препатилия морски съд. Пътуването от Пескара дотук беше кратко, но Том не беше любител на морските разходки, особено пък при такива вълни…

За негово огромно неудоволствие изправеният наблизо Джак Никълс сякаш изобщо не забелязваше люлеещата се под краката му палуба. Нощта беше ясна и необичайно мека за началото на март. Брегът се виждаше ясно, огрян от бледите лъчи на луната. Том напрегнато се взря по посока на плажната ивица, откъдето трябваше да се появят двамата мъже. Гемията се разклати, стомахът му отново се разбунтува.

— Добре ли си? — докосна го по рамото приятелят му. — Изглеждаш ми позеленял, но може би така ми се струва…

— Не ти се струва! — изпъшка гневно той и обърна гръб на ухиленото му лице. — Наистина съм зелен!

Все пак беше благодарен на пристъпите на морската болест, просто защото прогонваха неприятните мисли от главата му. Двамата мъже, с които Джак беше уредил тази среднощна среща, вече закъсняваха…

И двамата бяха стари познайници на Джак, на Том бяха представени просто като Холандеца и Ирландеца. Задачата им беше да посетят някои обекти от списъка на Алекс и да се върнат оттам със съответните проби. Предварителната среща с професионалните крадци бе проведена при всички предпазни мерки, на нея ученият им връчи съответното оборудване и ги инструктира за начина, по който да вземат пробите. Всичко беше организирано перфектно, никой нямаше да свърже тази малка операция със световноизвестната фирма за биогенетични изследвания „Джиниъс“. Тази нощ операцията трябваше да приключи, Холандеца и Ирландеца вече би трябвало да са свършили с църквата в Ланчиано… Решението лично да посрещне наемниците Том взе в последния момент просто защото искаше да се погрижи за сигурното транспортиране на материалите, които двамата крадци бяха събирали в продължение на няколко седмици. Призна пред себе си, че цялата работа му се беше сторила доста романтична, но сега горчиво съжаляваше и копнееше да си бъде у дома, при Холи. За разлика от него Джак се наслаждаваше на ситуацията.

— Никога вече! — простена Том, усетил поредното преобръщане на стомаха си. После се наведе и повърна през дървения парапет.

— Я дръж — рече приятелят му и тикна в ръцете му инфрачервения бинокъл. — Това малко ще те разсее…

Той отново простена, после все пак вдигна бинокъла пред очите си и започна да изследва брега. Пясъчната ивица на плажа се виждаше съвсем ясно под яркозелената светлина на окулярите. На няколко крачки от прибоя лежеше малка гумена лодка, но от Холандеца и Ирландеца все още нямаше никаква следа.

Но какво беше това?

Беше готов да се закълне, че за миг зърна някакъв блясък горе, на върха на скалите. Отражение на лунната светлина в метална или стъклена повърхност… Изтръпна. Нима някой ги наблюдаваше?

В следващия момент видя две неясни фигури, които подтичваха към гумената лодка.

— Идват! — рече и потупа Джак по рамото.

Холандеца, по-висок от партньора си, хвърли някаква торба на дъното на лодката, после нагази във водата и помогна на Ирландеца да я изтикат навътре. Миг по-късно вече гребяха по посока на гемията, а Том отново насочи бинокъла към скалите. Нищо… Сигурно му се е сторило, че вижда някаква странна зеленикава светлина сред острите зъбери…

Минута по-късно двамата мъже се озоваха край борда и те ги издърпаха на палубата.

— Някакви проблеми? — попита Джак.

— Никакви — отвърна Холандеца, а широката му усмивка разкри два реда здрави зъби: — Беше тихо като в църква…

Ирландеца пусна мократа торба на палубата, развърза я и измъкна непромокаемо алуминиево куфарче с думите:

— Всичко е тук, номерирано и подредено както заповядахте.

Том провери списъка, който бяха дали на крадците. Всяка от петте точки в него бе отбелязана с кръстче. Леко повдигна капака на куфарчето и надникна. Петте етикетирани епруветки лежаха в специалните си гнезда. Вътрешността на куфарчето беше заскрежена, специалното охлаждащо оборудване очевидно действаше добре. Побърза да затвори капака и стисна куфарчето под мишницата си.

— Добра работа — похвали ги той. — Всичко е вътре.

— Аха — кимна Холандеца. — Имахме малки проблеми само в Сантяго, Испания. Някакъв задник бе турил кръвта в специален контейнер, който се саморазрушава при всеки опит за насилствено отваряне…

— И какво стана? — разтревожено вдигна глава Джак.

— Нямаш грижи — ухили се онзи. — Ирландеца му намери цаката!

— А пробата от Ланчиано тази вечер? — попита Том. Към нея проявяваше специален интерес. Преди десетина години екип от оксфордски учени бе подложил кръвта от Ланчиано на специален въглероден тест, резултатите от който бяха доста обещаващи.

— Нали вече ви казах? Всичко мина като по вода, охрана изобщо нямаше… Никой няма да забележи, че нещо липсва, не се безпокойте…

Джак измъкна обемист плик от джоба си и го подаде на Холандеца с думите:

— Йени, които не подлежат на проследяване.

— Благодарско, господин Никълс — ухили се онзи. — Също като едно време… Беше ми приятно да работя за теб…

Холандеца натика парите в торбата си без да ги брои.

— Ще ви свалим в Пескара, както се уговорихме — рече Джак. — Оттам нататък ще се оправяте сами…

Том изчака двамата да се спуснат в каюткомпанията, после отново отвори алуминиевото куфарче. Огледа още веднъж акуратно подредените епруветки. Всяка носеше етикет, върху него бяха отбелязани датата и адресът. На най-крайната вдясно пишеше: „Светото причастие от Ланчиано, 6 март 2003 година.“ Измъкна я и я вдигна срещу луната. Ръждивата прах вътре проблясваше като натрошен рубин.

— Това ли е? — подвикна Джак, полуизвърнат към моряците, които вдигаха котвата.

Тялото на Том се разтърси от тръпка, която нямаше нищо общо със студения вятър над вълните на Адриатическо море. Осъзна, че морската болест го е оставила на мира едва когато дизеловият двигател забоботи и гемията пое по обратния пък за Пескара.

Извърна глава към приятеля си и прошепна:

— Според изследванията на учените от Оксфорд тази кръв е на две хиляди години и принадлежи на мъж… — Замълча за миг, на устните му се появи усмивка: — Доста близо до това, което търсим, не мислиш ли?

 

 

Щрак, щрак, щрак…

Скрита под сянката на крайбрежните скали, Мария Бенариак сръчно боравеше със специалния фотоапарат за нощни снимки. Беше се вкочанила от студения вятър, но в душата й пламтеше ярост и справедливо възмущение. Очите й бавно се отместиха от кърмата на гемията, която се отдалечаваше в нощта.

Всичко е истина, съмнения не можеше да има. Видя със собствените си очи как доктор Картър изследва Христовите рани, а сега засече и двамата крадци, които взеха проби от Светото причастие на Ланчиано. Засне и момента, в който Джак Никълс плаща за кражбата, както и онзи, в който Том Картър вдигна пробата срещу лунната светлина.

Невероятно! Доктор Картър не само не обърна внимание на предупреждението й, но и сякаш нарочно я предизвикваше с богохулствените си деяния в още по-святи територии! Този сатана не се спираше пред светостта на Христовите реликви, дори нещо повече — възнамеряваше да ги жертва върху черния олтар на проклетата си генетика! Мария вече беше дълбоко убедена, че този човек не е обикновена заплаха за Праведните, а нещо далеч по-опасно. Защо му е притрябвало да се рови в гените на самия БОГ? Вероятно защото сам иска да се превърне в БОГ!…

 

 

 

Първата нервна клетка отказа да изпълнява заповедите на своите гени точно в 11:09 часа сутринта на 7 март 2003 година, петък.

По това време Холи седеше на втория чин в класната стая на началното училище в Южен Бостън между Дженифър и Меган — най-добрите си приятелки. В момента, в който вдигна ръка да отговори на въпроса на мадам Бренан, която попита „Comment allez-vous?“, тя беше едно здраво момиченце, което щеше да празнува рождения си ден само след няколко седмици. Но секунди по-късно, след като свали ръката си и отговори „Je vais bien, Maddame Brenan“, тя вече имаше рак и само няколко месеца я деляха от смъртта.

В този кратък миг нервната клетка в мозъка й мутира и сложи началото на поредицата от мутации, които неизбежно завършват с рак. Здравото момиченце се превърна в обречен на смърт пациент с лекотата, с която се натиска електрически ключ…

 

 

Всяка клетка в човешкото тяло подлежи на строг контрол. Нейната смърт, обновяване и делене се подчиняват на генетичните кодове, заложени в ДНК на организма. В един кратък миг генът p-53 в нервната клетка на Холи изгуби своите функции, строгият контрол бе прекратен и в клетката започна процес на неконтролируемо делене. Така се раждаха нови клетки — носители на увредената ДНК.

Еволюцията на клонирането има четири фази. При първата от тях увредената клетка в мозъка на Холи започна да се подчинява на нови, неверни заповеди. Благодарение на тях престанаха да действат спирачките в клетъчното ядро и то навлезе в процес на неконтролируемо делене. На външен вид новите клетки изглеждат съвсем нормални, но в резултат от тяхното свободно делене се раждат нови и нови клетки с увредени ДНК, които безцеремонно изтласкват нормалните и здрави клетки от мястото на инцидента. А антителата на организма ги приемат като свои и не правят нищо срещу прекомерното им делене.

Втората фаза настъпва, когато все още нормалните клетки-бунтовници увеличават скоростта на деленето и започват да оказват натиск около увредената зона — в случая върху черепа на Холи.

Третата фаза на еволюцията на клонирането започва, когато в разпространяващите се с бясна скорост клетки започват да се появяват и структурни изменения. В резултат е ликвидирана една цяла група гени с изключително важни функции в хромозома 9…

Четвъртата и фатална фаза се отличава с яркоизразена ракова характеристика на увредените клетки. Вече и хромозома 10, заедно с целия й комплект генетични инструкции са напълно унищожени. Клетките вече се подчиняват единствено на своите егоистични заповеди, а те са да оцелеят и да се развиват, без да ги е грижа за живота на организма, който ги храни. Тогава Холи щеше да умре…

Този процес носи в себе си и една мрачна ирония: раковите клетки, носители на смъртта, правят всичко възможно да станат безсмъртни… Егоистичният им стремеж към безсмъртие убива останалата част от организма. А когато организмът умре, с него умират и раковите клетки, стремящи се толкова силно към безсмъртието…

 

 

Седнала между съученичките си, Холи, разбира се, нямаше никакво понятие за всичко това. Тя не усети предателството на мъничката нервна клетка в мозъка си, не разбра, че срещу нея се е надигнал страшен бунт. От първите осезаеми симптоми я деляха седмици, а може би и месеци. Баща й щеше да ги открие пръв след поредните й срещи със скенера. Тогава щяха да възникнат и първите съмнения за наличието на неконтролируем клетъчен растеж. Разбира се, това не означаваше непременно, че Холи ще започне да усеща каквото и да било. По всяка вероятност щеше да приеме загрижеността на баща си като пореден пристъп на едно от лошите му настроения.

Тя не би могла дори да гадае за това, което щеше да е научил баща й: че предсказанието на геноскопа отпреди три месеца вече е започнало да се сбъдва… Че дремещият убиец в тялото й не само се е пробудил, но вече е тръгнал на безнадеждния и фатален поход към своето безсмъртие…