Майкъл Корди
Чудото (33)

32.

 

Четири седмици по-късно тъмночервеният мерцедес влезе в пустия подземен паркинг на „Джиниъс“ и зави по посока на първото място в редицата. Спирачките му рязко изскърцаха, тъй като шофьорът с изненада установи, че мястото вече е заето от едно БМВ кабрио, цвят зелен металик.

Том Картър се погледна в огледалцето. Изгарянията по лицето му бяха заздравели, кожичката под тях вече започваше да губи розовия си цвят. „За такова обелване козметичните фирми вземат цяло състояние“ — беше се пошегувала Жасмин при изписването му от болницата преди три седмици. А той си даваше сметка, че е извадил огромен късмет. Според хората от екипа на Карин „коминът“ в скалата, в който го бе настигнала газовата експлозия, е бил точно толкова изгладен и прав, колкото да мине тялото му. Едно малко по-остро изкривяване и щеше да си остане там, сплескан като скакалец върху пътно платно. Но разгневената земя го беше изхвърлила от недрата си на няколко метра от най-ниската скала, милостиво приземявайки го върху сравнително мек участък от пустинния пясък. Краткото изригване на белия пламък пък беше ориентирало мъжете от екипа на Карин, току-що измъкнали се от подземния ад. Като по чудо участниците в операцията се бяха разминали само с трима ранени — един агент на ФБР и двама йордански войници. Но Братството даде жертви — освен Йезекия и Бернар под скалните отломки остана и брат Хеликс…

Оцелелите членове на Вътрешния кръг отказаха да дават показания пред ФБР и това не беше изненада за никого. Трябваше да се задоволят с ареста на Гомора и изповедта на Йезекия пред Том. Все още не беше ясно какви обвинения могат да бъдат повдигнати срещу живите членове на Вътрешния кръг, но според Карин никой от тях не представляваше пряка заплаха за учения. А редовите членове на Братството нито можеха да бъдат открити, нито идентифицирани. Нищо не сочеше, че те са в течение на заговорите и убийствата на ръководството. Самият Том пет пари не даваше за тях, стига да не се бъркат в живота му.

Слезе от колата и я заключи. През последните три седмици, обмислил събитията на спокойствие в болницата, той бе обиколил света поне четири пъти. Дългото пътешествие донесе добри резултати: почти всички, с които бе разговарял, одобриха по принцип плановете му. И още нещо, което също имаше значение: техният отклик го увери в правилността на решението, което бе взел. Но след тазвечерното заседание — край. Пълна почивка. Ще вземе Холи и ще отидат някъде, където има слънце…

Прекоси тихото фоайе и поздрави двамата нови пазачи. Пирамидата блестеше под лъчите на изгряващото слънце. Тук се чувстваше свободен, без ограниченията на стените и мрака. Прекоси холограмата на ДНК, въртяща се в средата на помещението, после се насочи към болничното крило. Надяваше се, че там ще открие потвърждение за правилността на избора, който бе направил.

Промъкна се в тихото помещение и махна с ръка на дежурната сестра, която му се усмихна зад бюрото. Малката лампа над нея беше единственият източник на светлина в здрача. Седемте пациенти кротко спяха в леглата си. Том се промъкна като призрак към тях, хвърляйки по един поглед към спокойните и отпуснати лица. Всички те бяха подложени на новата, все още експериментална терапия. Трима със сигурност щяха да бъдат излекувани, животът на четвъртия щеше да бъде значително удължен. Но другите трима нямаха този късмет и въпреки усилията на екипа положително щяха да умрат…

Освен ако ТОЙ не ги излекува…

Сведе поглед към дланите си, в съзнанието му изплуваха думите на Йезекия:

… СВЯТ, В КОЙТО ВСЕКИ МОЖЕ ДА ЛЕКУВА, СВЯТ, В КОЙТО НИКОЙ НЕ УМИРА ОТ ЕСТЕСТВЕНА СМЪРТ… ПРЕДСТАВИ СИ ЕДИН СВЯТ, В КОЙТО НЯМА ПОСЛЕДСТВИЯ ОТ НАШИТЕ ДЕЙСТВИЯ… ЕДИН АБСУРДНО ПРЕНАСЕЛЕН СВЯТ, КОЙТО ВМЕСТО В РАЙ СЕ ПРЕВРЪЩА В АД БЕЗ ЖИЗНЕНО ПРОСТРАНСТВО, С НЕДОСТИГ ОТ ХРАНА, БЕЗ УВАЖЕНИЕ КЪМ ЖИВОТА И СМЪРТТА, БЕЗ УВАЖЕНИЕ КЪМ БОГА.

ПРЕТЪПКАНА ПУСТИНЯ ОТ ИЗГУБЕНИ ДУШИ, НА КОИТО ЖИВОТЪТ ПРЕДЛАГА САМО ЕДНО — БЕЗКРАЕН НИЗ ОТ СТРАДАНИЯ…

Нима старецът щеше да се окаже прав? Може би трима от тези хора без късмет наистина ТРЯБВАШЕ да умрат? Кой е той, за да им попречи? Не бива да заема мястото на Бога и да решава кой да живее и кой не… После се обади лекарят в него. „След като можеш да спасиш даден пациент, ти трябва да го сториш!“ — заповяда му той.

Представи си, че на мястото на всеки от тези заспали пациенти е Холи, а той е техният баща, съпруг или син. Даде си сметка, че по отношение на седмината тук просто няма избор. Тръгна между тях, докосвайки ръцете и челата им, усещайки как засмукват енергията от дланите му. Но неспокойствието отказа да напусне душата му. Сега беше лесно, но довечера, по време на заседанието, трябваше да даде отговор на действително ВАЖНИЯ въпрос, да вземе окончателното, ГЕНЕРАЛНОТО решение…

Отмести се от леглото на последния пациент, махна на сестрата и се отправи към изхода. Как ли щеше да реагира тази жена, когато пациентите се събудят с видимо подобрение в състоянието си?

Излезе от болничното отделение и взе асансьора до втория етаж. Прекоси празната лаборатория „Мендел“ и отвори вратата на „Крик“. Жасмин седеше зад бюрото си, приведена над купчина документи. До лакътя й се виждаше неизменната кутийка диетична кока-кола.

Обърна се към него, на устните й се появи усмивка.

— Здрасти, непознати пътнико. Как мина последното ти пътешествие?

— Много добре. А ти с какво си се захванала толкова рано?

В усмивката й се появи радостна възбуда, ръката й потупа купчината папки:

— След успешното лечение на Холи ние с Джак решихме да систематизираме нещата и да подберем първите пациенти, на които ще инжектираме серума. Като не забравяме и това, разбира се… — Ръката й вдигна някакъв документ от бюрото и го размаха като знаме: — Официална молба до ФАЛС за клинични експерименти… Джак вече я подписа, трябва ни само твоят подпис, за да започнем работа!

Том свали сакото си и го понесе към закачалката до вратата. Ентусиазмът на Жасмин го разтревожи. Приближи се до стъкления шкаф в дъното и преброи епруветките, всяка от които носеше етикет с надпис: СЕРУМ „СВЕТА ТРОИЦА“ — НАЗАРЕТНИ ГЕНИ. По всичко личеше, че никой не ги беше пипал по време на едномесечното му отсъствие. След експериментите с мишките бяха тринадесет, а съдържанието на една от тях беше преминало в неговата кръв. Останаха дванадесет и това беше всичко. Дванадесет серума от Христовите гени за целия свят…

— А къде отиде здравословният ти скептицизъм, Жас? — попита той и отвори чекмеджето с етикетите. — Какво стана с религиозните ти предразсъдъци? Очаквах, че след излекуването на Холи ще обърнеш гръб на проекта „Кана“ и ще се заловиш с по-обикновени неща…

— Дълго мислих по този въпрос — отвърна след кратка пауза тя. — И стигнах до заключението, че не гените са превърнали Христос в Божи син… Той е станал Бог в очите на хората поради начина, по който е използвал тези гени и поради това, на което ни е научил… А в крайна сметка и поради начина, по който е умрял за нас… Гените от Назарет са най-великото откритие в областта на медицината, истински Божи дар и трябва да бъдат използвани като такива… Само си представи какво ще стане, когато получим разрешението на ФАЛС и пуснем новото лекарство на пазара. Започнем ли промишленото производство, ние…

— Чакай малко, Жас — прекъсна я Том. — Все още не сме решили дали ТРЯБВА да пуснем гените от Назарет за масова употреба… Но ти вече явно си убедена, че става въпрос за нещо наистина добро…

— Естествено. Нима имаш някакви съмнения в това?

Вече преброил етикетите, Картър насочи поглед към шкафа с резервните спринцовки. Те също бяха достатъчни и той доволно кимна. Ще може да събере всичко тихо и кротко, без да изписва материали.

— Ще ти кажа само едно, Жас — тихо промълви. — Нещата трябва да бъдат обсъдени много внимателно…

 

 

Жасмин не повярва на ушите си. Нима това беше човекът, който винаги бе казвал, че единственото ограничение пред нас трябва да е небето? Нима този човек я беше вдъхновявал при разработката на суперкомпютър, който разчита човешката ДНК с лекотата, с която касовите апарати в супермаркетите разчитат кода върху консерва с боб? Човекът, който я бе накарал да му повярва, да забрави религиозните си предразсъдъци, да му помага всеотдайно в търсенето на Христовите гени, които в крайна сметка спасиха живота на дъщеря му?

Сега този човек, успял да превърне в действителност най-фантастичната си мечта, изведнъж казва „Почакай малко, Жас“ и явно е притеснен от постигнатото!

— Какво става, Том? — тихо попита тя. — Притежаваш уникална сила, буквално я държиш в ръцете си… Но в момента разполагаме с някакви мизерни дванадесет епруветки от тази сила. Трябва да я размножим, Том! Трябва да я направим достъпна за хората! ДЛЪЖНИ сме да им помогнем!

— Добре, но на кого точно ще помагаме? — спокойно я изгледа Том. — Или, ако използвам терминологията на Джак, на кого ще ПРОДАВАМЕ тази сила? Само на онези, които могат да си я купят, нали?

— Тук не става въпрос за пари! — изтръпна Жасмин.

— Съгласен съм — кимна той. — Не БИВА да става въпрос за пари. Но дори да пренебрегнем фактора алчност, пред нас продължават да стоят чисто икономическите проблеми. Ще ти дам само един пример: промишленото производство на серума ще доведе до банкрут почти всички големи фармацевтични компании в света, а ударната вълна от тези банкрути ще рефлектира върху цели отрасли на икономиката… Но да приемем, че МОЖЕМ да овладеем финансово-икономическите последици и да си зададем следващия въпрос: на кого ще предлагаме серума?

— Надявам се, на всички…

— На всички ли? Но това означава да изградим свят, в който всеки лекува всеки и никой не умира от естествена смърт…

— А защо не? — попита Жасмин и леко се намръщи, защото не можеше да разбере накъде бие Том.

— Защото светът ще се задъха от свръхнаселеност, защото животът ще се превърне в ад! Без жизнено пространство, с недостиг на храни, без респект към живота и смъртта!

Младата жена се намръщи още повече. Стори й се, че тези думи не принадлежат на Том, че той ги е чул някъде и сега просто ги повтаря.

— Може би не трябва да го предлагаме на всеки — призна с лека въздишка тя.

— А на кого тогава?

Не знам…

Наистина не знаеше. Изобщо не беше се замисляла за евентуалните негативни последици от създаването на чудотворния серум.

— Може би на хора, които най-силно се нуждаят от него — замислено изрече. — На хора от Третия свят…

— Защо? Защото там могат да спасят живота на повече хора? На стотици хиляди, а може би и на милиони?

— Може би…

— Но нали точно в тези страни има проблеми с изхранването? Нали именно те не могат да осигурят препитанието на своето непрекъснато нарастващо население? Имаш ли представа, че само пет процента от смъртността се дължи на катастрофи, убийства и самоубийства? А останалите деветдесет и пет? Серумът може да ликвидира не само болестите, които изпълват тази графа, а и самия процес на стареене. Колко според теб ще се увеличи средната продължителност на живота?

— Никога не съм мислила по този въпрос — призна Жасмин.

— Тогава аз ще ти кажа: отчитайки факторите, които споменах — катастрофи, убийства и самоубийства, масовата употреба на серума ще доведе до средна продължителност на живота от около шестстотин години! Разбира се, някои от нас могат да бъдат прегазени от автобус в деня на своето раждане, но други ще живеят вечно… Помисли си върху това, Жас… Представи си какво означава шестстотин години живот…

Жасмин смутено поклати глава, опитвайки се да осмисли важността на тази информация. Том беше прав, разбира се. Нещата съвсем не бяха толкова прости. Погледът й попадна върху формулярите за разрешително от ФАЛС и за патентоване на лекарството. Върху няколкото печатни реда, които щяха да стоварят върху нищо неподозиращото човечество тайната на вечния живот. На два пъти и се стори, че е открила решението на дилемата, но после в главата й изскачаха още въпроси без отговор, които я принуждаваха да замълчи…

Накрая вдигна глава и погледна Том, който се беше изправил пред стъкления шкаф и гледаше епруветките със серума. Той явно вече имаше отговори на тази въпроси. Отговори, които обясняваха и странното му поведение преди три седмици, когато, едва излязъл от болницата, се качи на първия самолет и отлетя Бог знае накъде… От време на време се чувстваше абсолютно безпомощна пред гениалния ум на този човек. Точно както се чувстваше сега…

— Предполагам, че вече си решил какво да правим с гените — тихо подхвърли тя.

— Да — хладно отвърна той.

— И мислиш, че не трябва да ги произвеждаме масово?

— Не преди да сме преценили всички последици — поклати глава той. — В дългосрочен план масовото производство може да се окаже вредно, а не полезно…

— Не ти е в характера да се тревожиш за проблеми, които имат нещо общо с естествения ред, установен от природата — отбеляза Жасмин.

— Може би не съм бил прав — сковано сви рамене Том. — Може би наистина съществува някакъв ред в хаоса…

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Имаш предвид Бога?!

— Едва ли — язвително се усмихна ученият. — По-скоро Майката — Природа…

Жасмин забарабани с пръсти по бюрото, помълча известно време, после вдигна глава:

— И тъй, маестро, какво ще правим с гените? Може би трябва да ги унищожим и да се държим така, сякаш изобщо не сме ги откривали?

— Това също е идея — сви рамене Том.

— Аз само се пошегувах! — възропта младата жена. — Не може да си мислиш за ЛИКВИДИРАНЕТО им, нали?

Той се усмихна, в сините му очи блесна вълнение.

— Наистина ли искаш да знаеш какво според мен трябва да направим с тези гени?

— Да.

— Тогава те моля да бъдеш тук довечера, точно в полунощ…

 

 

Точно в 23:56 часа колата на Жасмин спря пред затворения портал на „Джиниъс“. Надникна в прозорчето на будката на пазачите, но вътре нямаше никого. Отвори вратичката и понечи да слезе, за да си отвори с помощта на ДНК-сензора, но в този момент металните крила безшумно се плъзнаха встрани.

Натисна педала на газта и резедавото БМВ се стрелна към стъклената пирамида на централната сграда, блеснала под лъчите на пълната луна. Спря пред главния вход и неволно потръпна въпреки топлата нощ. Сградата тънеше в мрак. Изключение правеше само входният вестибюл, в който светеше единствено контролният панел на охранителната система. Горе, на първия етаж, също имаше някаква светлина, която идваше откъм лабораторията „Крик“ и заседателната зала.

— Шантава работа — прошепна тихо тя, сякаш се опасяваше, че някой може да я чуе. Беше си тръгнала от работа сравнително рано, веднага след като се убеди, че няма да измъкне нищо повече от Том. Направи опит да убие времето си с разходка, но гените не излизаха от главата й. Особено я безпокоеше реакцията на Том при предположението, че серумът може да бъде унищожен. „Това също е идея“ — бе казал той и в гласа му имаше ясно доловим сарказъм.

Какво ще й покаже тази нощ, по дяволите? Единственото, което й идваше наум, беше вероятността да присъства на унищожението на дванадесетте епруветки в лабораторния автоклав. Само при мисълта за подобна вероятност й ставаше лошо. Продължаваше да си блъска главата в търсенето на такова приложение на гените, което ще ги съхрани и ще бъде полезно за хората. Но решаването на този проблем се оказа по-трудно дори от проникването в най-добре защитената програма на света. Резултатът до този момент беше една голяма и кръгла нула.

Отвори вратичката на колата и стъпи на чакъла на алеята. Главният вход беше отворен и тя влезе в полутъмното преддверие. Серпантините на рекламната холограма се виеха като змии. Вратите на болничното крило зад нея зееха. Жасмин тръгна натам, токчетата й звучно зачукаха по мраморния под. Вътрешността на чакалнята тънеше в мрак и тя потърси електрическия ключ. В отделението също беше тъмно, не светеше дори в стаята на дежурната сестра. Очите й бавно свикваха с мрака. Огледа леглата. Бяха празни, върху всяко от тях лежаха акуратно сгънати одеяла и чаршафи. Сърцето й ускори ход, краката я понесоха обратно към изхода. Следобед беше забелязала някакво оживление тук, но не му обърна внимание. Но отлично знаеше, че в това крило се лекуват тежко болни хора, точно седем на брой.

Изнервена и уплашена, тя почти подскочи, когато вратата на асансьора изсъска и се отвори на две крачки от нея. Зърна Том и изпита толкова силно облекчение, че почти се хвърли на врата му.

— Благодаря, че дойде — усмихна й се той, сякаш я бе поканил на най-обикновено барбекю.

— Какво става тук, Том? Къде е охраната?

— Исках да бъдем оставени на спокойствие — сви рамене той.

— А пациентите?

Том се усмихна и я побутна към асансьора. Натисна бутона за лабораторията „Мендел“ и каза:

— Официално всички пациенти са се поддали на лечението и се чувстват добре. Аз нямам никакво намерение да изразявам различно мнение. Двама вече са изписани, а останалите са прехвърлени в болницата „Масачузетс Дженерал“ за наблюдение и общи изследвания. Сигурен съм, че и те скоро ще си бъдат у дома.

— ТИ ли ги излекува?

Той се усмихна и кимна.

— Но никога няма да го призная… Сега най-важното е никой да не узнае, че обладавам дарбата. Сутринта малко се поотпуснах, но за в бъдеще ще внимавам…

— Това ли искаше да ми покажеш?

Асансьорът спря, вратите се отвориха.

— Не — поклати глава Том. — Това засяга само начина, по който реших да работя с гените у себе си. Ще прикривам чудотворните им свойства под маската на конвенционално лечение.

— А изобщо? Какво ще стане с гените в серума?

— Ела — усмихна се Том, побутна я към лабораторията „Мендел“ и сложи длан върху сканиращото устройство на ключалката.

— За миг си представи как действа серумът — започна той.

— Виралният вектор е предназначен да пренесе гените от Назарет в стволовите клетки на индивида. Това означава, че въпросният индивид ще обладава лечителски способности докато е жив. Но той не може нито да се самолекува, нито да предава дарбата си, а само да я прилага върху други хора. Гените не се имплантират в размножителните клетки и по тази причина не се предават по наследство. Те умират с носителя си и толкоз.

Жасмин го последва във вътрешността на лабораторията. Сензорите задействаха осветлението и тя примигна от ярката светлина на луминесцентните тръби. Вляво от нея се издигаше внушителната грамада на криогенната банка, нататък блестяха работните маси — безупречно чисти и отрупани с лабораторна техника.

— Но дарбата няма да умре, ако носителите владеят технологията за клониране на гените — възрази тя. — Или пък ако някой друг с подобни познания го стори — с тяхно позволение или без него…

Очевидно обмислил подобна възможност, Том кимна:

— Права си. За да контролираме разпространението на чудотворните способности, ние трябва да правим прецизен подбор на евентуалните носители, да бъдем сигурни, че техните способности ще бъдат запазени в тайна.

„Накъде бие?“ — запита се Жасмин, докато го следваше през празната и необичайно тиха лаборатория.

— Носителите трябва да бъдат хора с изключително чувство за отговорност — добави тя. — В противен случай неизбежно ще се стигне до злоупотреби. Те трябва да използват дарбата си само в краен случай и да не споделят нищо с никого…

— Нито пък да вземат пари — добави Картър. — Това би било най-опасната злоупотреба…

— Това го кажи на Джак!

— О, с Джак ще се оправим — засмя се Том. — Той ще разбере…

Преминаха през втора допълнително защитена врата и се озоваха в лабораторията „Крик“. Осветлението беше включено, очите на Жасмин механично се насочиха към хладилния шкаф. Полицата, върху която доскоро бяха подредени дванадесетте епруветки с готов серум, сега беше празна. „Исусе! — стресна се тя. — Той вече ги е унищожил!“

Наближиха стъклената стена, която разделяше лабораторията от заседателната зала, до слуха й долетяха приглушени гласове. Обърна се към Том и понечи да го попита какво става, но той се усмихна и вдигна пръст към устните си:

— Не се безпокой, скоро всичко ще ти стане ясно…

Гласовете станаха по-ясни. Хората отвъд преградата говореха тихо, но с очевидно вълнение. Чуваше се английски в най-различни акценти — индийски, австралийски, руски, африкански, френски и дори японски… Какво, по дяволите, беше намислил Том?!

После видя лицата на присъстващите през ламинираното стъкло. Край масата бяха насядали около дузина мъже и жени. Пред тях имаше чаши с кафе и подноси със закуски, в дъното тихо бучеше геноскопът.

— Кои са тези хора?

— Положително ще познаеш някои от тях — отвърна Том и опря показалец в стъклото. Сочеше към един нисък тъмнокос мъж с големи и тъжни като на ловджийско куче очи, който оживено разговаряше с висока индийка, облечена в сари: — Това там е Жан-Люк Пети — лекарят, който пръв ми подхвърли идеята за „Кана“… Един добър и изключително отговорен човек, ако използвам твоя израз… Жената, с която разговаря, е доктор Митра Мукержи от Калкута. Познаваш я от миналогодишния семинар по проблемите на рака, който проведохме тук. Доколкото си спомням, я беше харесала, защото ми каза, че е изключително уравновесена…

Жасмин кимна все още озадачена, но наистина познаваше лицата на повечето от хората оттатък стъклото. Някои от тях бяха истински знаменитости — доктор Джошуа Матватве, пионер в борбата срещу СПИН от Найроби; доктор Франк Холинс — изключително способен сърдечен хирург от Сидни; известният руски вирусолог професор Сергей Пастернак… Останалите също бяха отлични медици, Том ги познаваше добре и ценеше техните качества.

Понечи да попита какъв е поводът за това необичайно нощно заседание, после огледа масата и изведнъж всичко й стана ясно. Местата около нея бяха тринадесет. Пред всички имаше по един комплект за писане в кожена подвързия и по още два предмета, единствено плотът пред председателското място беше празен. Именно двата предмета, акуратно подредени до кожените папки, я накараха да зяпне от изненада и да усети как кръвта се качва в главата й. Пред всеки от участниците имаше по една стерилна спринцовка, до която лежеше тънка, херметично запечатана епруветка. Напрегна взор и успя да разчете етикетите, акуратно залепени на всяка от тях. Те носеха имената на присъстващите.

— Ето с какво си се занимавал през последните три седмици! — възкликна Жасмин, опитвайки се да овладее гласа си. — Обикалял си света да търсиш дванадесетте апостоли!

Том се усмихна на определението й и поклати глава:

— Предпочитам да ги наричам жури, а не апостоли… Жури, което ще взема решение за начините, по които да използваме чудотворните гени. Тези дванадесет души живеят в различни части на света, повечето от тях са медицински лица. Но не всички… Общото между тях е само едно: аз уважавам всеки един от тях като личност и му имам пълно доверие…

Млъкна, хвана я за ръката и я поведе към вратата.

— Ето как виждам нещата… — продължи той. — Тези дванадесет души ще се събират в определено време и заедно ще обсъждаме развоя на събитията… Колко добро сме направили, къде сме сбъркали. После, с течение на времето ще решаваме и неизбежните проблеми, които ще възникнат… Например, дали да произвеждаме още серум, който да инжектираме във внимателно подбрани нови индивиди, или да запазим сегашния брой на носителите, като подменяме само онези, които умират… Разбира се, ако ефектът от този план е отрицателен, винаги може да вземем решение за неговото прекратяване… Само по този начин ще бъдем в състояние да държим нещата под контрол. Да вършим добрини, без да предизвикваме злото, както може би ще се изразиш ти…

Изправиха се на прага. Жасмин беше леко замаяна, вероятно защото не разбираше защо е тук. Присъстващите им отправиха любезни усмивки, после всеки зае мястото си пред надписаните епруветки.

— Том, вече разбрах какво си намислил — прошепна Жасмин и лекичко го подръпна за ръкава. — Не виждам смисъл да оставам повече тук…

Големите му сини очи се разшириха от изненада, после на устните му се появи усмивка.

— Мислех, че всичко ти е ясно — отвърна той. — Гените на Назарет ти принадлежат толкова, колкото и на всички останали… — Посочи свободното място на масата, вдясно от председателското.

Тя проследи ръката му и очите й се спряха на спринцовката и тънката епруветка върху плота. На етикетчето с почерка на Том беше написано: „Доктор Жасмин Уошингтън“.

Картър зае мястото си и започна да говори още преди тя да осъзнае евентуалните последици от наличието на чудотворните гени в собственото си тяло:

— Добре дошли, благодаря, че се отзовахте на поканата ми. Предлагам да заемете местата си. Преди да преминем към конкретните въпроси, ще се обърна към вас с една важна молба…