Майкъл Корди
Чудото (10)

9.

 

Жан-Люк Пети беше все същият енергичен мъж, какъвто го помнеше Том. Макар и доста по-висок, той трябваше да полага доста усилия, за да не изостане от французина, който буквално летеше по болничните коридори. Пък и този крак…

Все още се чувстваше замаян, но това нямаше нищо общо с осемчасовия полет от летище „Логън“ до „Шарл дьо Гол“. Първата му мисъл след провала на експеримента с мишките беше да започне отначало въпреки почти нулевите шансове да създаде навреме новата генетична терапия. После му хрумна идеята да търси съществуващия в природата вирус, който предизвиква спонтанна ремисия, а броени минути по-късно Жасмин откри два случая на това рядко явление, при това в ЕДНА И СЪЩА болница. Ако беше вярващ, Том положително би стигнал до мисълта, че подобно стечение на обстоятелствата се дължи на БОЖЕСТВЕНА намеса…

— Plus lentement^[1], Жан-Люк… Plus lentement — примоли се леко задъхан той. — Вървите прекалено бързо!

Видя как главата му леко се извръща, а в комично тъжните му очи се появява нещо като укор. Внушителният нос леко се сбърчи, раменете се повдигнаха. Французинът ловко заобиколи две сестри, без да намалява скоростта си.

— Не зная как да вървя по-бавно, без да спра — извини се той.

Жан-Люк беше дребен мъж със стройна фигура, от която се излъчваше неизчерпаема енергия. Късите му крачета действаха като бутала на машина и го носеха с невероятна скорост по яркоосветените болнични коридори. Главата му леко се въртеше наляво-надясно, устата му подхвърляше по някое bonjour и ça va на хората, които го поздравяваха. Водеше Том към Онкологичното отделение „Франсоа Митеран“, под мишницата си притискаше две тънки папки, в които се криеха епикризите на двата „чудотворни“ случая.

— Жан-Люк, сигурен ли сте, че нямате представа за причините, довели до подобрение в състоянието им?

Раменете на французина леко се повдигнаха, върху лицето с тъжни очи на бездомно куче се появи едва забележима усмивка.

— Вероятно става въпрос за чудо — отвърна той. — Много хора са дълбоко убедени, че е именно така…

— Но причини трябва да има! — настоя Том, успял в последния момент да избегне сблъскването с едно подвижно легло, тикано от някакъв санитар. — Нещо, което да обяснява подобен развой на събитията, нещо, което можем да изучим… Какво показват вашите изследвания?

— Ще ги видите, но не очаквайте нищо особено. В тях няма нищо, което да обяснява ЗАЩО организмите на тези болни са се самоизлекували. Но фактът е налице… — Усмивката на Жан-Люк се разшири, масивният му нос се покри със ситни бръчици: — Но защо винаги търсим някакво научно обяснение, приятелю? Толкова рядко се натъкваме на нещо ДОБРО, което не можем да разберем! Не е ли по-разумно просто да бъдем благодарни, а?

Без да намалява ход, доктор Пети бутна летящата врата на Онкологичното отделение. Помещението се оказа изненадващо светло и жизнерадостно, стените бяха боядисани точно както в „Джиниъс“ — в ярки синьо-жълти цветове. Картър остана с впечатлението, че французите са копирали неговите идеи, но това нямаше значение. Боята беше свежа, личеше си, че е нанесена съвсем скоро. Леглата бяха двадесет, наредени по десет край двете стени, с достатъчно разстояние между тях. Две-три бяха оградени с подвижни паравани.

Като се движеше със същото темпо, доктор Пети направи бърза инспекция на болничните легла, насочвайки към тях дългия си, подобен на балистична ракета нос. После откри това, което търсеше:

— Ah bon… Ще започнем с госпожица Дюбоа.

Крачейки след доктора, Том не пропусна да отбележи атмосферата, която цареше в отделението. Болни и медицински персонал разговаряха оживено. За пръв път се натъкваше на подобно общуване в болнично отделение, особено когато ставаше въпрос за ракови заболявания. Обикновено онкологичните отделения са тихи и мрачни, хората в тях са потънали в мълчалив размисъл за отлитащия живот. Около леглото, към което се насочиха, бяха струпани букети цветя. Ярки и живи, те нямаха нищо общо с погребалните венци, а напротив — носеха радостно пожелание „оздравявай бързо“. Том остана с впечатлението, че пациентът на това легло скоро ще бъде изписан и със собствените си крака ще напусне болницата през главния вход…

Доктор Пети представи Том на Валери Дюбоа. Първото нещо, което му направи впечатление, беше невероятното спокойствие в теменужените й очи. От тях се излъчваше някаква странна, почти изключена за подобно място самоувереност. Тези очи бяха станали свидетели на процес, недостъпен за повечето смъртни: бяха се взирали право в очите на смъртта и я бяха накарали да отстъпи… Един кратък поглед върху лицето на тази жена беше достатъчен — тя се чувстваше добре. Слабото й тяло едва се очертаваше под завивките, малка шапчица покриваше оплешивялата й глава. Но нищо друго не говореше за страшната болест. Кожата върху опънатите скули имаше здрав цвят, далеч от тебеширената белота на тежко болните хора. Преобладаваше розовото — сигурен признак за победата на живота над смъртта.

Широко усмихнат, доктор Пети гордо я потупа по рамото и я представи:

— Валери е на двадесет и пет години, студентка по право в Сорбоната. — Много съм доволен от видимото подобрение на здравословното й състояние, защото през цялото време се опасявах, че в противен случай има опасност да ни даде под съд! — Слабичките му раменца се разтърсиха от смях.

Валери очевидно се зарадва на присъствието му. Постоянното учудване на доктора от подобрението на здравословното й състояние явно прогонваше и последните съмнения от душата й. Сигурно й е било дошло до гуша от лошите новини, които лекуващите лекари са й носили месеци наред, помисли си Том.

Доктор Пети разгъна една от папките си и започна:

— Основни туморни образувания в стомаха и бъбреците, вторични метастази по цялото тяло, включително два броя в менингите^[2] на мозъка… — Сръчно измъкна две рентгенови снимки и ги подаде на Том.

Той бавно ги вдигна срещу светлината. Едната ясно показваше тъмните очертания на туморите в стомаха и бъбреците, на другата се виждаха малките, но безспорни тумори в мозъка. Без съмнение тази жена е имала рак, това беше извън всякакво съмнение. При това рак в последен стадий, с множество метастази…

А сега беше здрава…

— Бяхме готови да започнем имунотерапия — продължи доктор Пети. — Възнамерявахме да опитаме лечение с генномодифицирани клетки… Но точно тогава Валери ни съобщи, че главоболието й е изчезнало и усеща как метастазите около кръста й се свиват… — Умните му очички се сведоха към леглото, младата жена му се усмихна.

— Какво значи изведнъж? — попита Том и се приведе над момичето. — Колко изведнъж се случи това, как усетихте свиването на туморите?

— В рамките на един ден — отвърна болната. — Отначало не повярвах, опасявах се, че всичко е плод на въображението ми. Но душата ми се изпълни с надежда. Едва вечерта се реших да кажа на доктор Пети… — Валери сви рамене, очите й продължаваха да излъчват самоувереност. — Освен това се почувствах по-добре… Просто ЗНАЕХ, че оздравявам.

Картър мълчаливо кимна, не беше в състояние да откъсне поглед от тези пълни със самоувереност очи. Какво беше казал в тази връзка Ницше? Припомни си популярния цитат на известния философ: „Това, което не може да ни убие, ни прави по-силни…“ Едва сега си даде сметка какво е искал да каже този гений, в душата му нахлу чувство на завист. Жената в леглото пред него завинаги бе прогонила от душата си ужасяващия страх от смъртта…

— Преди колко време стана това? — попита я той.

Доктор Пети прелисти папката.

— Днес е вторник, а Валери ни съобщи новината миналия четвъртък… Още в неделя установихме рязко подобрение в състоянието й… — Подаде на Том други рентгенови снимки.

Той отново ги вдигна срещу светлината и веднага забеляза разликата. За миг изпита чувството, че гледа вътрешностите на друг пациент. Основните тумори в стомаха и бъбреците се бяха превърнали в топчета с големината на орех, а мозъкът беше абсолютно чист, без никакви сенчици.

— Решихме да бъдем абсолютно сигурни и предприехме малка хирургическа интервенция — продължи дребничкият французин. — Патологоанатомите потвърдиха, че туморната тъкан е в некротично състояние. Тоест мъртва, напълно поразена от антителата на организма…

Том вдигна двата комплекта рентгенови снимки пред очите си и внимателно ги сравни.

— Но нямате никаква представа как и защо е станало така?

— Никаква — кимна Пети. — Ако не броим ДНК-анализите, който направихме в парижкия филиал на „Джиниъс“…

— Вече сте направили тези анализи? — попита с вълнение и разочарование Картър. — И не открихте нищо, така ли?

— Au contraire — отвърна доктор Пети и махна с ръка към едно друго легло, също обградено с цветя. — Използвахме парижката лаборатория на „Джиниъс“, за да направим пълни кръвни анализи и на двамата пациенти — Валери и господин Корбасон, който лежи ей там… Генетичното сканиране показа, че в кръвта им преди ремисията са се съдържали всички характерни генетични дефекти, които водят до заболяването. Но след ремисията генната им характеристика е коренно променена…

— Искате да кажете, че генната последователност се е самовъзстановила? Във ВСИЧКИ клетки, а не само в поразените от болестта?

— Mais bien sûr — кимна французинът. — Само дето не знаем как е станало това. Двамата пациенти имат една и съща кръвна група и това е единственото, което ги свързва. Кръвопреливането е било осъществявано от една обща банка. За съжаление не разполагаме с проби от банките, които са били използвани…

— Получили са една и съща кръв и нищо повече, така ли? — втренчи се в него Том. — Никакви други връзки?

— Rien — поклати глава доктор Пети.

— Имате ли други пациенти, на които е преливана същата кръв?

— Да, но те не са сред раково болните. Кръвната им група е АБ, която се среща доста рядко… — В тъжните очи на Жан-Люк отново се появи живо пламъче: — Елате! Ще ви покажа и второто чудо в моето отделение. A bientôt, Валери…

Том благодари на младата жена и последва доктор Пети, който вече бе успял да прекоси отделението и нетърпеливо му махаше с ръка.

Вторият пациент със спонтанна ремисия се казваше Гийом Корбасон, четиридесет и пет годишен фермер от селата около Тулуза. Том стисна ръката му и го поздрави на френски.

Доктор Пети разтвори втората папка и започна обясненията си:

— Господин Корбасон имаше голяма саркома на бедрото, високо горе, както и вторични метастази из цялото тяло… — На рентгеновата снимка имаше огромна буца, силно деформирала бедрото на пациента. Туморът беше с големина на грейпфрут и сякаш всеки момент щеше да разкъса кожата.

— Кога е правена тази снимка? — попита Картър.

— Точно преди седмица. В рамките на осем седмици преди това той се развиваше бурно, удвоявайки размерите си, без да се влияе от терапиите, които опитвахме… Ремисията започна малко преди да започнем генна терапия…

— По същото време, когато регистрирахте подобрение в състоянието на Валери Дюбоа?

— Да, в рамките на един-два дни — кимна доктор Пети, после помоли пациента да покаже бедрото си.

— Mais bien sûr — усмихна се Гийом и бързо отметна завивките, горд да покаже доказателствата за победата си.

Том прокара пръсти по бедрото му. Беше съвсем гладко, без никакви подутини. Натискайки малко по-силно, той успя да усети топчето твърда тъкан, но то нямаше нищо общо с огромната буца на снимката.

— Невероятно! — прошепна.

— Oui. Incroyablement!^[3] — съгласи се пациентът, а широката му усмивка показа липсата на два предни зъба.

Том се усмихна в отговор, после се извърна към колегата си:

— Разсейките?

— Всички в некротично състояние, мъртви — отвърна доктор Пети. — А сега предлагам да се върнем в кабинета ми и да си поговорим на спокойствие…

Том благодари на господин Корбасон и последва доктор Пети в коридора. Докато вървяха към кабинета, той го засипа с въпроси.

— Това не може да е обикновено съвпадение, Жан-Люк… Имате двама пациенти в терминална фаза, броени дни преди смъртта, които изведнъж започват да се възстановяват… Единствената връзка между тях е общото болнично отделение и същите лекари. Другата е еднаквата кръвна група, която позволява да им бъде правено кръвопреливане от една и съща банка. Което означава, че има вероятност да са получили кръв от един и същи донор. Може би има нещо особено в самото кръвопреливане?

— Какво например? — попита доктор Пети.

Картър смутено поклати глава:

— Може би някакъв нов вирус… От рядък вид, с положителни характеристики, които играят ролята на коректив на генната верига… Това не е изключено, Жан-Люк…

— Съгласен съм, че не е изключено — въздъхна той и театрално извъртя очи. — Но това е само едно предположение, нали? И двамата пациенти бяха щателно изследвани за вирусни инфекции, но такива не бяха открити. Не трябва да забравяме, че банките с донорска кръв се подлагат на няколко вида термична обработка за отстраняване на всички вирусоносители, известни на медицината.

— Точно така, на ИЗВЕСТНИТЕ вирусоносители — подчерта Том.

— Но в кръвта на Валери Дюбоа и Гийом Корбасон нямаше НИКАКВИ вируси — напомни му доктор Пети и отвори вратата на кабинета си. Махна към един от свободните столове и се насочи към кафемашината в ъгъла.

Том пое чашата от ръцете на домакина и поклати глава:

— Но промяната е факт… Тя е сигурно доказателство, че нещо се е случило, че нещо се е задействало. Вероятно тайната се крие в генетичната схема на прелятата кръв… Може би нещо в нейната ДНК е подтикнало ремисията… Някакъв генетичен чип, който изхвърля увредената програма и я заменя с нова…

— Може и да е така — кимна с въздишка доктор Пети, седна зад бюрото и отпи глътка кафе. Тъмните му очи настойчиво се вгледаха в лицето на колегата му. — Вижте какво, аз също мечтая да открия причините за спонтанната ремисия. Защото бихме могли да опитаме да ги възпроизведем по изкуствен начин само ако успеем да ги изследваме. Но както добре ви е известно, кръводарителите са анонимни, банките се зареждат с кръвта на много хора, според качествената й характеристика. За съжаление въпросният контингент е напълно изчерпан и не можем да анализираме прелятата в моите пациенти кръв. Естествено, вие имате пълната свобода да вземете проби от ТЯХНАТА кръв, да подложите на анализ генната й характеристика. Но това няма да ви доведе до нищо. Все едно да използвате изгоряла клечка кибрит, за да запалите огъня си. Но искам да ви попитам нещо, Том… Ако този ваш чудотворен ретровирус наистина съществува, защо никой още не го е открил?

Върху лицето на Том легна сянка. От доста време избягваше да си задава този въпрос просто защото за него нямаше достатъчно убедителен отговор. Повечето силно заразни вируси имат ограничено действие върху човека поради една съвсем прозаична причина: те унищожават организма, в който са проникнали, но заедно с него унищожават и себе си. От друга страна обаче, в случай че чудотворният вирус наистина съществува, той не унищожава организма-реципиент^[4], а обратното — удължава живота му. Ако се направи едно най-общо логично предположение, според което подобен вирус действа от няколко десетилетия насам, неговото влияние върху хората би трябвало отдавна да се е усетило.

— Не зная, Жан-Люк — отвърна след продължителна пауза той. — Но всичко на този свят се подчинява на някаква причинна взаимовръзка, нали?

— Това е вярно — кимна доктор Пети. — Затова ще ви попитам възможно ли е вашият чудотворен агент да не е вирус, а химическа субстанция?

— Химическа субстанция? Искате да кажете нещо като феромоните?

— Защо не? — сви рамене французинът. — След като насекомите са в състояние да отделят химикали в своите секрети, защо и хората да не го правят?

Том кимна, давайки си сметка, че е готов да се залови и за сламка. Но някои насекоми действително отделяха феромони — една секреция с особен химически състав, която привлича партньор по време на размножителния период. Теорията, че и хората отделят подобни секрети чрез потта и кръвта си е стара и има доста привърженици. Той самият например беше добре запознат с едно безспорно доказано явление в тази сфера: когато две или повече жени живеят под един покрив, техният менструален цикъл се уеднаквява с течение на времето. Все още никой не е в състояние да докаже защо става така, но много учени вярват, че явлението се дължи на неизвестен химически стимулант, който проявява своето действие при продължителен контакт. Химическата същност на агента-причинител на ремисията веднага дава отговор и на въпроса защо това явление е толкова рядко. Някои от най-популярните лечители вероятно притежават особени и рядко срещани гени в своите ДНК, които им позволяват да отделят химически секрети с лечебно действие чрез докосване или пък телата им отделят особени флуиди, които лекуват дори и без пряк контакт…

— Всичко това звучи доста невероятно, нали? — уморено се усмихна той.

— Може би това чудотворно лечение няма нищо общо с науката, а идва направо от Бога — подхвърли доктор Пети и на лицето му се появи дяволита усмивка. — Ако сте вярващ християнин като мен, положително ще ме разберете… Неотдавна празнувахме Коледа, сега чакаме Великден… Може би Бог е дарил тези двама несретници със своята милост? Може би е решил да се намеси в природните закони, за да отбележи раждането, смъртта и възкръсването на своя син?

Том отвърна с разсеяна усмивка и веднага си помисли за Жасмин. Изпита завист към нейната вяра, към вярата на този учен. Когато се сблъскат с нещо неразбираемо, те просто си казват: „О, това е още един от неразгадаемите ходове на Бога…“ Толкоз. Край на въпросите, край на съмненията и главоболието. Проблемът е прекалено труден? Ясно. Значи е поставен от Бога…

— Добре, Жан-Люк — уморено въздъхна той. — Но защо не ми кажете как точно вашият Бог е спасил тези нещастници?

Французинът се усмихна; не можа да реши дали въпросът е зададен сериозно.

— Е, Бог върши каквото пожелае, защото е всемогъщ — отвърна, а ръцете му се разтвориха в театрален жест: — Може би нарочно е избрал тези двамата, може би е сторил това, което подозирате вие: вкарал е в кръвта на донорите нещо, което… — В главата му се появи нова мисъл, устните му се разтеглиха в широка усмивка: — Точно така, Том… Вероятно Той е пуснал в банките кръвта на Исус. Наближава Великден — съвсем подходящо време за подобни начинания. Кръвта на Неговия син отново ще спаси света…

Жан-Люк Пети се засмя, очевидно доволен не толкова от остроумното си обяснение, колкото от чудотворното избавление на двамата пациенти в отделението му.

Том обаче остана сериозен.

Французинът забеляза това и изведнъж млъкна, на лицето му се появи виновно изражение.

— Шегувам се, приятелю — рече. — Аз съм лекар, а не философ. Затова веднага си признавам, че не разбирам нищо…

Том не отговори. Мислите му бяха надалеч; опитваше се да направи връзка между две на пръв поглед коренно различни неща: идеята за лечебен вирус или феромон с нещо друго, подхвърлено от французина. Събрани заедно, двете оформяха невероятна, граничеща с абсурда идея. Припомни си една статия, която бе прегледал преди няколко седмици. Там се споменаваше за някакво особено място, но къде беше то? Май в Сардиния… Ще позвъни на баща си, Алекс положително ще разполага с цялата нужна информация…

— Жан-Люк? — вдигна глава той.

— Oui, mon ami.

Том стана и сложи ръка върху рамото на приятеля си:

— Благодаря за всичко. Бих ли могъл да ви помоля за още една-две дребни услуги?

— Разбира се.

— Първо, мога ли да използвам някой директен телефон?

— Mais bien sûr.

— Второ, бихте ли помолили секретарката си да смени билета ми? Искам да летя за Сардиния.

— Сардиния ли? — учудено се усмихна Жан-Люк, после стана и го поведе към съседната канцелария. — Няма проблеми, Том… Какво не е наред?

— Нищо, Жан-Люк, нищо — поклати глава той, съсредоточен върху хрумналата му идея. — Всичко е наред.