Майкъл Корди
Чудото (14)

Майка Клеменца повика Мария при себе си един ден преди момичето да навърши петнадесет години. Майката беше игуменка на корсиканския манастир-сиропиталище, разположен в околностите на Калви. Строга и студена жена, тя изобщо не направи опит да скрие своята неприязън към момичето, което боязливо пристъпи към масивното писалище в мрачния кабинет. Дебела и тромава, тя носеше многодиоптрови очила в телени рамки, които сякаш пърхаха върху издутите й, розови бузи. Очите зад очилата гледаха злобно и мрачно. Приличаше на огромна тлъста жаба, която търпеливо клечи зад писалището и чака появата на някоя заблудена муха… Мухата вече беше тук, жабата се втренчи в нея и проговори. Мария имаше чувството, че розовият й език всеки момент ще се стрелне напред и ще й нанесе смъртоносен удар…

— Мария, ти вече знаеш, че отец Анджело е тук, на едно от своите редовни посещения. Той изяви желание някое от момичетата да отиде да му почете горе, в кулата-библиотека. Честно казано, в сиропиталището има много по-подходящи от теб момичета, но отецът изрази желание да чуе именно теб. Това е голяма чест, затова внимавай как ще се държиш. Знаеш какво те чака, ако отецът се оплаче от теб…

Момичето кимна. Прекрасно познаваше изобретателността на тази огромна жаба, когато ставаше въпрос за наказания. Отдавна ги беше изпитала на гърба си, просто защото я бяха захвърлили тук още като бебе, едва на три дни…

Тънките устни на игуменката се разтеглиха в нещо като усмивка, но очите й останаха студени.

— Много добре — рече тя. — А сега бягай, защото отец Анджело те чака.

Изкачвайки стръмните каменни стълбища на кулата, която се извисяваше над старото сиропиталище, Мария се питаше защо отецът е повикал именно нея. Като една от най-старите обитателки тук тя знаеше кой е отец Анджело, но за пръв път го видя едва при предишната му визита. И то защото той случайно се беше натъкнал на нея в пералнята, по време на една от тъй наречените си „обиколки“. За разлика от останалите момичета на нея възлагаха прекалено много работа, за да не остане време да я представят на важните посетители.

Отдавна бе престанала да се пита защо сестрите я мразят. Но това беше безспорен факт. Непрекъснато я отделяха от останалите, постоянно я наказваха. Усещаше, че това се дължи на външния й вид. Заради различните й очи монахините я наричаха „дъщеря на дявола“ и с особено удоволствие подстригваха кестенявата й коса късо, чак до кожата. „Не си въобразявай, че красотата ти дава някакви предимства“ постоянно й повтаряха те. Мария така и не направи опит да вникне по-надълбоко в думите им. Знаеше само едно: до дъното на душата си мразеше своя външен вид, страстно мечтаеше да бъде по-обикновена и по-незабележима… Само така сестрите щяха да я оставят на мира, само така щеше да си намери приятелки сред останалите момичета…

Стигна до масивната дървена врата на малката библиотека и отново се запита защо отец Анджело беше повикал именно нея, а не някое от „по-добрите“ момичета. Притесняваше се, стомахът й се сви в топка, защото отец Анджело беше важна личност в Църквата, дори дебелата жаба майка Клеменца се държеше раболепно пред него.

Вдигна ръка да почука, но се поколеба. А какво ще стане, ако просто се върне обратно и пак се завре в пералнята? Щяха да я накажат, разбира се… Представи си противната стаичка без прозорци на карцера, пое си дълбоко дъх и леко почука на вратата.

— Влез! — обади се звучен глас отвътре.

С разтреперани пръсти откачи резето и бутна тежката врата. Отец Анджело беше сам, настанил се удобно на диванчето до прозореца, от което се виждаше входната алея. В скута му лежеше голяма книга. По стените от двете страни на диванчето бяха наредени лавици, отрупани с тежки книги с кожени подвързии. Мария беше идвала тук много пъти, но сега й се струваше, че влиза за пръв път. Изпитваше неудобство пред този човек.

Отец Анджело беше болезнено слаб, одеждите му стояха като на закачалка и това се виждаше дори докато седеше. На продълговатото му лице се открояваше огромен, безформен нос, над който мърдаха две малки, близко разположени очички. Но за Мария най-противна беше кожата му: набръчкана, цялата на петна и черни точици — от тези, които имат тежко болните хора. Усмивката му разкриваше два реда редки пожълтели зъби. Момичето замръзна на мястото си. Отчаяно му се прииска да се обърне и да избяга. Но отецът вече потупваше празното място до себе си:

— Ела, дете мое. Седни до мен. Казваш се Мария, нали?

Тя стисна юмруци толкова здраво, че ноктите се забиха в дланите й. Вдървено се отправи към дивана.

— Да, отче Анджело…

Седна на ръба, но дори оттам усети зловонието на дъха му, което моментално й напомни за разваленото зеле, което изхвърляше в кофите за боклук. Той й подаде книгата, която лежеше в скута му. Беше Библията. После се изправи и тръгна към вратата, а тя изпита огромно облекчение. Но това чувство трая кратко, тъй като отецът сложи резето на вратата и се върна.

— Така няма да ни безпокоят — усмихна се с жълтите си зъби той. — Ти ще ми четеш, а аз ще слушам…

Върна се на дивана и седна, този път толкова близо до нея, че бедрата им се докосваха. Мария направи опит да се отдръпне, но нямаше накъде.

— Какво искате да ви прочета? — попита с леко потрепващ глас.

— Избери сама, дете мое. Но не стой толкова далеч от мен… — Потупа я по бедрото и тя видя добре поддържаните му нокти: — Ела и седни на коляното ми…

— Благодаря, отче, и тук ми е добре… — едва успя да промълви, внезапно останала без глас.

Потупването стана по-нервно и по-властно:

— Глупости! Ела и седни тук!

Тя се обърна, видя похотливия му поглед и потръпна от страх. В него имаше нещо животинско. По челото му бяха избили ситни капчици пот, кожата над горната му устна също блестеше от влага.

Усмивката му беше най-ужасното нещо, което беше виждала. Треперещите й ръце разгърнаха напосоки Библията:

— „А после ангелът каза…“

Ръката му легна върху лявата й гърда и я стисна толкова силно, че тя подскочи от болка. Не можеше да повярва, че отец Анджело е способен на такава низост. Направи опит да не обръща внимание на това, което вършеше, надяваше се, че той ще спре. Продължи да чете, като с мъка задържаше погледа си върху текста.

Той пъхна другата си ръка под блузката и сутиена и обхвана дясната й гърда. Започна да диша тежко, сякаш беше тичал. Мария разбра, че няма смисъл да остава пасивна, пусна Библията и направи опит да отмести ръцете му.

— Моля ви, отче Анджело, оставете ме на мира!

— Не мога, дете мое! Ти си толкова красива! Не съм виновен, че ме изкушаваш!… — Тъмните му очи светеха с трескав огън: — Стой мирно и няма да бъдеш наказана!

Тя започна да се бори, но той внезапно я бутна назад и легна върху нея. Слабото му тяло притежаваше невероятна сила. Мария понечи да вика, но той покри устните й с вонящата си уста. Езикът му се преплете с нейния и тя едва не повърна. Лицето му беше толкова близо, че се виждаха всички петна по сипаничавата му кожа, всяка черна точица върху гнусния му, деформиран нос. Дясната му ръка се вмъкна под полата й и грубо смъкна пликчетата, костеливите му пръсти започнаха да я опипват. Тя се бореше с всички сили, но тялото му я приковаваше към дивана. Дишаше трудно, тъй като вонящата му уста продължаваше да се впива в нейната. Пръстите му й причиняваха болка. Изведнъж той ги отдръпна и тя изпита огромно облекчение. Но това бе за кратко. Отецът направи нещо с робата си, после тя усети нещо друго, далеч по-голямо и болезнено, което проникваше между бедрата й. Той започна да сумти като див звяр, а тя изпадна в паника. Не можеше да вика, не можеше да се съпротивлява. Сълзите се стичаха по бузите й.

Рязък тласък, голямото нещо проникна дълбоко в нея. Пареща болка прониза тялото й. Никога не си беше представяла, че такава болка може да съществува. Сякаш я разрязаха на две… Направи нов опит да изкрещи, но не беше в състояние дори да се помръдне. Имаше чувството, че ще се побърка от болка… После съзнанието й бавно се оттегли някъде встрани, стори й се, че това се случва не с нея, а с някой друг… Че е просто зрител на този чудовищен акт, а не негова жертва.

Тласъците и стоновете на мъжа идваха някъде отдалеч, тя смътно си даде сметка за усилващата се интензивност в тях. Изведнъж по тялото му пробяга силен гърч, устните му просъскаха „Моето ангелче на злото“, между краката й се появи някаква влага. В следващия момент отецът тежко се претърколи встрани. Още преди да разбере какво става, той се надвеси над нея, помогна й да се изправи на крака и я поведе към малката тоалетна в съседство с библиотеката.

— Престани да плачеш и се измий, дете! — заповяда с дрезгав глас отец Анджело. — На никого не казвай за това, което стана! Това е ТВОЯТ грях и ако кажеш на някого, ще бъдеш сурово наказана! Нека тази случка бъде нашата малка тайна…

Мария влезе в тоалетната с разтреперени нозе. Две тъмни капчици се появиха на линолеума под нея. Вдигна полата си и видя струйките кръв, които се стичаха по бедрата й. Онемяла от страх, тя се избърса с кърпата, окачена до умивалника, после нахлузи обратно пликчетата си. Погледна се в огледалото и наплиска лицето си със студена вода. Очите й бяха зачервени и подпухнали. Все още не можеше да повярва, че всичко това се беше случило с нея. Нима отец Анджело — представител на Светата църква, можеше да й стори такова зло? И защо точно на нея? Каква беше вината й? Гледаше се в огледалото, в душата й бавно се оформяше убеждението, че трябва да разкаже на игуменката за всичко това.

Когато излезе от тоалетната, отецът го нямаше. По диванчето липсваха следи от насилието. Мария бавно се спусна по стълбите и се насочи към кабинета на майка Клеменца.

Спря на крачка от отворената врата и видя, че отец Анджело вече е там и спокойно разговаря с игуменката. Дебелата жаба дори се смееше.

Стоеше нерешително пред вратата, не знаеше какво да прави. Какво ли бе казало отчето на майка Клеменца? Защо тя се смееше? После, за пръв път през всичките тези години, дебелата жаба се извърна към нея с усмивка на уста. Зла и насмешлива усмивка, в която обаче се долавяше одобрение.

— Отец Анджело каза, че четеш много добре и поведението ти е било безупречно — рече игуменката. — Затова предлага да те пусна на утрешния пикник заедно с останалите момичета…

Отецът се обърна и й намигна, ръката му дружелюбно разроши косата й.

— Добро дете — рече с усмивка той.

Мария не беше в състояние да говори. Гърлото й беше толкова стегнато, че едва дишаше. Обзе я силен гняв, сълзите отново потекоха по лицето й.

— Недей да плачеш, Мария! — сви вежди жабата.

— Но той ме нападна! — успя да промълви тя сред конвулсивните ридания, а ръката й се плъзна надолу по полата: — Отец Анджело ми направи нещо тук, майко! Много ме боли!

Настъпи тишина. Жабата погледна отеца, който изглеждаше шокиран, после очите й отново се спряха на Мария. Туловището й бавно се надигна, заобиколи бюрото и спря пред момичето.

— Какво каза?!

— Той ми направи нещо, ей тук! — разплака се на глас Мария. — Той ме нападна!

Майка Клеменца протегна дясната си ръка, Мария инстинктивно понечи да се сгуши в прегръдката й. Дебелата жаба трябваше да я успокои, трябваше да й каже, че всичко е наред!

Плесницата беше силна и оглушителна, но тя беше толкова смаяна, че почти не я усети.

Лицето на жабата стана сиво, като буреносен облак.

— Как можеш да кажеш подобно нещо за отец Анджело, и то ПРЕД НЕГО?! — прогърмя гласът й. — Мария, всички знаем, че още от малка ти непрекъснато лъжеш и си измисляш разни истории, но това вече е прекалено! Веднага се извини на отец Анджело, чуваш ли? Иначе ще бъдеш жестоко наказана!

— Но това е вярно!

Лицето на жабата започна да се налива с кръв.

— Или ще се извиниш веднага, или ще получиш наказание, което дори не си сънувала!

Мария млъкна. Не би се извинила на този изрод за нищо на света.

Тишината бе нарушена от отец Анджело.

— Бедното дете е разстроено и се нуждае от помощта ни — рече той с болезнена усмивка на лице. — Може би трябва отново да я видя по време на следващото си посещение…

— ТОЛКОВА сте състрадателен, отче Анджело! — погледна го с раболепие игуменката. — Но Мария е изпечена лъжкиня, страхувам се, че дори ВИЕ не можете да я промените…

— Все пак можем да опитаме, нали?

Мария беше толкова смаяна, че безропотно позволи да бъде отведена долу, във влажното каменно мазе. Беше сигурна, че някоя от придружаващите я монахини всеки момент ще каже, че й вярва; че отец Анджело е този, който трябва да бъде наказан. Но когато пред очите й се появи стоманената врата на карцера, тя разбра, че това е илюзия…

Отдавна вече не помнеше колко пъти я бяха заключвали тук. За пръв път я тикнаха в тъмната дупка, когато беше едва на четири — тогава, когато според монахините, беше започнала да „лъже“… Вече не беше сигурна дали е лъгала или не, но страхът остана… Не понасяше тъмнината и затворените помещения, в душата й се надигаше панически ужас от тях. Обикновено наказанието траеше само няколко часа, но дни след това в главата й плющяха крилете на черни демони…

Грубо я блъснаха в тъмната дупка, ключалката изщрака зад гърба й. Разбра, че този път ще бъде тук дълго, вероятно през цялата нощ. Никога досега не бяха я заключвали за повече от пет часа… Борейки се с паниката, тя пипнешком се насочи към походното легло в ъгъла. Легна, сви се на кълбо и притисна колене към гърдите си. Започна да се люлее напред-назад, широко отворените й очи напразно търсеха искрица светлина в задушаващия мрак…

С изненада установи, че този път страховете й са поносими. Беше толкова възмутена от несправедливостта, че умът й отказа да потъне в лепкавите вълни на ужаса. Прие тръпките на гнева с радост, омразата й беше толкова силна, че всички останали чувства отстъпиха на заден план. Стигна до заключението, че Бог не може да не поиска жестоко наказание за отец Анджело — един от Своите доверени наместници на земята. И започна да крои планове. Именно тя беше тази, която ще накаже богоотстъпника… Престана да забелязва нощта и тъмнината, в душата й нахлу невероятен покой…