Майкъл Корди
Чудото (5)

4

 

На следващата сутрин Том Картър се събуди рано. Протегна ръка към Оливия в другия край на широкото легло, усети хладната празнота на чаршафите и едва тогава си даде сметка, че жена му е мъртва. С тази мисъл се беше пробуждал през всичките дни след убийството и вече бе започнал да се пита винаги ли ще бъде така. Бавно отвори очи и извърна глава по посока на будилника до леглото. Светещите цифри показваха 5:16. В същия миг друга ужасна мисъл прониза съзнанието му.

Колко време е една година? Петдесет и две седмици? Триста шестдесет и пет дни? Осем хиляди седемстотин и шейсет часа? В каквото и да я превръщаше, годината си беше година. Крайно недостатъчна като време. Според заключението на ДАН точно толкова оставаше на Холи, при това в най-добрия случай… Без лечение тя ще извади късмет, ако отпразнува още един рожден ден.

В първия момент след присъдата на ДАН той почти изпита облекчение. Срокът беше толкова кратък, че никой не би могъл да стори каквото и да било. Това му предлагаше всички възможни оправдания — можеше да помогне при откриването на убиеца на Оливия, можеше да направи последните месеци на Холи максимално удобни и безболезнени. Разбира се, той не можеше да постъпи по този начин. Просто не беше от хората, които се примиряват.

Седна в леглото и разтърси глава, за да прогони тези мрачни мисли. Трябваше му трезво разсъждение и нови перспективи, ако наистина иска да направи нещо реално за Холи. А за това имаше само един начин. Преди да съобщи лошата новина на баща си и Джак, искаше да поговори с единствения човек, който го изслушваше в моменти на кризи и дълбоки съмнения.

Спусна краката си на пода, изправи се и бавно тръгна към банята. На масичката до ваната бяха струпани шампоаните и кремовете на Оливия. Над разноцветните шишенца се усещаше нейното присъствие, подобно на почти всичко в този дом, който бе създаден от нея. Том все още не беше готов да се освободи от тях, не можеше да си представи как изхвърля дори и най-незначителната вещ, която бе принадлежала на жена му.

Нагласи струята на душа на максимум, кожата му бързо почервеня под яростната атака на водата. Окончателно прогонил съня, той сведе поглед към грозния червен белег над дясното си коляно. Шведският доктор твърдеше, че е извадил голям късмет, тъй като куршумът бе пронизал крака и излязъл навън, без да засегне костта, оставяйки лесна за лечение рана в мускулната тъкан. Трябваха му няколко безкрайно дълги секунди, за да прогони от душата си мъчителното желание да усети в себе си куршумите, които бяха отнели живота на Оливия.

Избърса се, излезе от банята и отвори големия гардероб, който бе ползвал заедно с жена си. Дрехите й висяха на закачалките си някак безжизнено, продължавайки да излъчват аромата на тялото й. Награби слепешком първите неща, които напипа, после се наведе да вдигне коженото яке, което снощи бе захвърлил на пода.

Излезе на площадката, спря пред стаята на Холи и внимателно надникна през открехнатата врата. Свито на кълбо, детето спеше дълбоко. Промъкна се вътре, наведе се и го целуна по челото. Спрял поглед върху спокойното личице, той изпита чувството, че предсказанието на ДАН е един далечен и безумен кошмар. Беше спокоен. Ако не успееше да се върне до събуждането на Холи, за нея щеше да се погрижи Марси Кели, която обитаваше самостоятелното апартаментче на таванския етаж и която след нещастието с Оливия се зае с поддържането на дома.

Излезе от стаята на спящото дете, внимателно се спусна по все още тъмните стълби и излезе навън. Мина през задната врата, тъй като не искаше да се натъква на полицейската кола, паркирана пред къщата. Влезе в мерцедеса и запали мотора, мимоходом отбелязвайки пресния сняг, който бе навалял през нощта. Напусна имението през задния портал, незабелязан от пазачите си. Искаше да бъде сам, отказваше да приеме загрижеността на Джак, който твърдеше, че има вероятност убиецът да го е последвал и в Щатите. Според Том човекът, който застреля Оливия, в момента се укриваше, а полицията само си губеше времето да охранява къщата, вместо да се заеме с издирването му.

По централните улици на Бостън липсваше обичайното стълпотворение от коли, шофирането беше спокойно. Беше неделя, малко преди шест часа сутринта. За всичките петнадесет минути, които му бяха необходими да достигне целта на пътуването си, срещна само няколко коли. Един кафяв седан го задмина точно в средата на моста, все още непочистен от нощния сняг.

Воднисторозовите лъчи на изгряващото слънце го огряха в мига, в който спря колата пред входа на побелялото гробище. Високият портал от ковано желязо беше отворен. Мерцедесът бавно се плъзна напред и спря на малкото възвишение в средата на огромния парк, откъдето върху гроба на Оливия ясно се виждаше прясната купчина пръст, побеляла от сняг. Том изключи двигателя, излезе навън и се насочи натам, духайки в премръзналите си длани. Отпусна се в снега, прибра колене към гърдите си и започна да разказва на Оливия какво се беше случило.

Започна от самото начало, без да пропуска нищо. Имаше чувството, че тя е редом с него и го слуша, както бе правила, докато беше жива.

— Какво да правя? — попита на глас той. — Да приема неизбежното и да посветя времето си за Холи, или да рискувам да пропилея тази безценна година живот, търсейки начин да я излекувам?

Седеше в снега и гледаше как хладните и прозрачночисти пръсти на зората изтласкват остатъците на нощта. Спомни си любимото стихотворение на Оливия и се усмихна. Не беше в състояние да повтори всички стихове, които Дилан Томас бе посветил на умиращия си баща, но помнеше достатъчно от тях, за да е сигурен, че тя му е отговорила… Не бива да се примирява, не бива да остави Холи да бъде погълната от мрака. Трябва да бъде редом с нея, но да се бори. Да използва всички средства и цялото си умение, за да изтласка назад настъпващия мрак…

Беше сигурен, че Жасмин няма да сподели с никого присъдата на ДАН. Искаше нещата да останат така, особено за Холи, която не биваше да разбере за ужасното си заболяване. Утре ще сподели новината с Джак и Алекс, може би и с някои от останалите колеги, които могат да му помогнат. Ще изслуша мнението им, ще приеме съветите им с благодарност и облекчение. После заедно ще изготвят най-добрия план за действие. Защото ако те не могат да спасят Холи, значи никой друг на този свят не би могъл да го стори…

Зърна стъпките в снега в мига, в който лъчите на изгряващото слънце се плъзнаха из гробището. Проследи ги с очи до кафявия седан, който бе паркиран в дъното на алеята. До колата се беше изправил мъж с широки рамене. Слънцето беше зад гърба му и го превръщаше в неясен силует, но нещо в стойката му говореше, че е обърнат към Том и внимателно го наблюдава.

Том се изправи и сведе очи към дълбоките стъпки в снега, които свършваха пред гроба. Едва сега забеляза малкото букетче кървавочервени рози, поставено в основата на надгробния камък. Бе помолил близки и познати да не изпращат цветя на гроба, а да направят дарения за бедните, както би постъпила и самата Оливия. Кой ли бе оставил този букет? Той се наведе и вдигна розите. От тях падна малък плик.

Разкъса го с премръзнали пръсти и извади малка картичка. В горния й край имаше кратък цитат от Евангелието:

„Смъртта е разплата за сторените грехове.“ Думите под цитата го накараха да забрави за щипещия студ: „Този път жена ти плати за твоите грехове. Но наказанието няма да те отмине.“

Подпис липсваше.

Най-накрая душата му бе разтърсена от някакви чувства. Гневът и мъката, които бе сдържал през цялото време след смъртта на Оливия, го връхлетяха. Кръвта заблъска в слепоочията му, очите му се присвиха срещу изгряващото слънце. Скочи на крака и се втурна към неясния силует до колата, пренебрегвайки болката в ранения си крак. На места снежната покривка бе доста дълбока и трудна за преодоляване, от устата му започнаха да излизат облачета гореща пара. Измина така двадесетина метра, слънцето вече не го заслепяваше. Спря и безпомощно се огледа. От мъжа нямаше и следа, колата също беше изчезнала…

 

 

Три дни по-късно Жасмин Уошингтън, Том Картър и Джак Никълс седяха в заседателната зала на най-горния етаж на остъклената пирамида. Тук се намираха всички търговски помещения на „Джиниъс“, включително кабинетът на Джак. Главата на Жасмин продължаваше да се поклаща от смайване. Още не беше успяла да приеме прогнозата на ДАН за състоянието на Холи, а сега и това!

— Едно нещо не мога да разбера, Том — проговори с въздишка тя. — Защо полицаите, които те охраняват, не са направили опит да го хванат?

— Защото не са били там — отговори Джак, сключил силните си пръсти върху полирания плот на заседателната маса. — Защото нашият Айнщайн решил да им се изплъзне…

— Спести ми покровителствените си забележки, Джак! — уморено простена Том. — Твоите приятелчета в Бюрото вече ми изчетоха цяла лекция!

Лицето на Джак остана непроницаемо. Изглеждаше добре за петдесетгодишен мъж въпреки белега и силно прошарената си пясъчноруса коса. Жасмин го познаваше отдавна, почти откакто познаваше и Том. Освен че беше финансовият гений на компанията, бившият агент на ФБР притежаваше и други ценни качества. Той умееше да подрежда нещата и да изглажда недоразуменията, беше онази прагматична спирачка за развихрената фантазия на Том, която го сваляше обратно в реалния свят. Веднъж Джак й беше казал, че неговата главна роля в компанията е да пази крехките им идеи от грубите лапи на „онези с костюмите“, имайки предвид инвеститорите. С Том се бяха запознали преди дванадесет години на някаква конференция за инвестиции в областта на биотехнологиите, проведена в Манхатън. И оттогава насам бяха неразделни.

По онова време въпреки безспорните успехи на „Джиниъс“ Том Картър изпитваше нужда от свежи инвестиции за практическото създаване на геноскопа, но едновременно с това бе твърдо решен да не изпуска контрола над компанията. Джак, наскоро завършил Уартън Бизнес Скул с отлична диплома, беше изкарал една година в инвестиционната компания „Дракс Венчър Кепитъл“ и отчаяно се нуждаеше от просперираща фирма със смели идеи, в която да вложи част от капиталите на „Дракс“. Забравили за конференцията, двамата бяха разговаряли в продължение на тридесет и девет часа, разбира се, с известни паузи. В резултат Джак си подаде оставката, напусна „Дракс“ и постъпи на работа при Том. В рамките на някакви си три седмици той не само успя да събуди интереса на шест от най-големите инвеститори на Уолстрийт към проекта на Том, но и много повече. Изправяйки ги един срещу друг по елегантен и дяволски ефикасен начин, той благосклонно позволи на три от тях да предложат необходимите за проекта сто и петдесет милиона долара, но при условие да не се бъркат в бизнеса на фирмата за срок от десет години…

— Какво мислят във ФБР, Том? — попита Жасмин.

Той стана, пристъпи към остъклената външна стена на заседателната зала и се облегна на нея.

— Мислят, че това е работа на Проповедника — глухо отговори.

— Исусе! — прошепна тя с широко разтворени очи. — Наистина ли?

Джак Никълс докосна белега на лицето си — сигурен признак, че е изненадан и смутен, и попита:

— Сигурен ли си?

— Така ми казаха — сви рамене Том. — Снощи бях на „Федерал Плаца“ и разговарях с Карин Танър. Според нея почеркът без съмнение е на Проповедника, а библейският цитат е допълнително доказателство…

Джак тихо подсвирна:

— След като Карин мисли така, значи наистина е така…

Жасмин знаеше от какво е впечатлен Никълс. Преди петнадесет години Карин Танър е била негова партньорка, именно тя му беше помогнала да отстрани Щастливеца Сам, който изрязвал устните на жертвите си, за да им вземе щастието. Сюзън, съпругата на Джак, бе спасена от лапите на убиеца-психопат буквално в последния миг, пак с помощта на Карин. Получил белега на лицето си, той бе стигнал до решението да напусне Федералното бюро, да отдели повече време на жена си и двамата си сина, да потърси друг начин да бъде полезен на обществото…

А сега Карин Танър заявяваше, че Том Картър е избран за жертва на убиец, пред който Щастливеца Сам изглежда невинен аматьор! Ако не беше станала свидетел на жестокото убийство на Оливия, Жасмин едва ли щеше да повярва на всичко това.

Като всеки друг тя също бе прочела историите, които пишеха вестниците. А те никак не бяха малко. Проповедникът се представяше като някакъв смахнат религиозен фанатик, потеглил на кръстоносен поход за прочистването на света. Жертвите му най-често бяха хора, свързани с престъпния свят: адвокати на мафията, наркобарони, главатари на престъпни кланове — общо взето, хора, които бяха недосегаеми за закона.

Жасмин още помнеше репортажа за първото убийство на Проповедника, станало преди около тринадесет години. Полицията бе открила тялото на корумпирания проповедник-евангелист Боби Дули да се носи по течението на Хъдзън с прерязана от ухо до ухо шия, а в гърлото му, грижливо увито в найлон, било затъкнато послание с текст от Евангелие на Матея, глава седма, том петнадесети:

Когато бяха открити нови трупове с подобни послания, пресата побесня. Вестниците се надпреварваха да предлагат сензационни подробности за човека, нарекъл себе си „Проповедник на смъртта“. С течение на времето интересът към този убиец започна да спада. Полицията не успя да го идентифицира, а и повечето от жертвите му трудно биха влезли в списъка на кандидатите за носител на наградата „Хуманна личност на годината“. Днес, след шейсет подобни убийства, извършени в различни части на света, репортерите задаваха само един въпрос: дали полицията НАИСТИНА има желание да го залови, или просто го е оставила да убива на спокойствие, тъй като на практика той върши част от нейната работа…

— Но защо ТИ си избраната жертва, Том? — попита на глас тя. — Едва ли някой може да те свърже с престъпния свят, освен ако за представител на този свят се приеме и Комитетът за присъждане на Нобелови награди.

— Снощи зададох точно този въпрос на Карин Танър — мрачно се усмихна той. — Тя предполага, че Проповедникът не одобрява това, което върша. Специалистите по поведенчески реакции в Куантико са на мнение, че моята работа в областта на генетиката е изключително опасна в очите на религиозен фанатик като него, той с положителност ме смята за пръв помощник на Сатаната… Но да не забравяме, че не всички негови жертви са били престъпници. Помниш съдията от Върховния съд Макс Хейууд, нали?

Жасмин направи гримаса и неохотно кимна.

Единственият грях на Макс Хейууд беше едно негово изявление, че Конституцията на Съединените щати е свята като Библията. Не след дълго го откриха в кабинета му в сградата на Върховния съд, на гърдите му имаше цитат, изписан с кръвта му:

Беше заклан с остра гарота, а езикът му — изтръгнат с клещи.

— Но защо е решил да те ликвидира точно сега? — попита Жасмин. — С генетика ти се занимаваш от години!

— Кой знае? — сви рамене Том. — Може би е превъртял, след като ме удостоиха с Нобелова награда… Но това няма значение. Не ме интересува кой е Проповедникът. Ако той е убил Оливия, аз съм твърдо решен да го отстраня. Именно това е причината за тази наша среща. Искам да обсъдя с вас два основни въпроса с приоритетно значение. Първият засяга Холи, а вторият — как да помогнем на ФБР за залавянето на Проповедника.

— Ще извикам Пол и Джейн — каза Джак и посегна към телефона.

— Не — спря го Том. — Предпочитам да запазя в тайна състоянието на Холи, поне засега…

Пол Менделсън и Джейн Нейлър бяха останалите членове на борда. Никълс наблюдаваше всички дейности на компанията, свързани с финанси и маркетинг, в ресора на Картър влизаше отдел „Научноизследователска дейност“, в този на Жасмин — отделът „Информатика и технология“… Пол Менделсън беше изпълнителен директор на „Джиниъс“ и отговаряше за производствените въпроси, на Джейн Нейлър бяха поверени човешките ресурси.

Джак отдръпна ръката си от слушалката, облегна се назад и каза:

— Добре. Нека започнем с Холи. Предполагам, че става въпрос за прогнозата на ДАН.

— Винаги сме провеждали изследвания, които насочват вниманието ни към най-често срещаните генетични аномалии — започна Том. — По тази причина малко пренебрегваме по-рядко срещаните и по-трудни за лечение случаи, като рака на мозъка. В тази връзка — естествено, за да помогна на Холи по най-добрия възможен начин, реших да възложа на трите основни лабораторни екипа спешна разработка за лечение на гените, които имат връзка с кръвоснабдяването на мозъка и особено на онези от тях, които влияят пряко на полиморфния глиобластом. Това означава, че осъществяването на част от най-печелившите ни общи проекти ще бъде забавено, едновременно с това ще се наложи пренасочване на фондове, за което също трябва да държим сметка. Нищо друго няма да се промени. Съгласни ли сте?

— Разбира се — сви рамене Джак. — Ще направя всичко, което пожелаеш. Само ми дай разчетите, за да мога да разпределя разходите по отделните сметки.

Том се извърна към Жасмин:

— Жас, разказах на хората от ФБР за новия софтуер „ген-гени“. Проявиха голям интерес и искат да се запознаят с него. Изобщо нямат представа как изглежда тайнственият Проповедник. Убийството на Оливия е запечатано на филмова лента, но на нея се вижда само един мъж в дълго палто, грижливо закопчано заради студа… Въпреки всичко те са убедени, че рано или късно ще открият някаква генетична следа от него, оставена на местопрестъплението. Тогава ще приложат системата „ген-гени“ и аз съм готов да им помогна. Какви са резултатите на последния прототип?

Софтуерът „ген-гени“ представляваше допълнение второ поколение към общия софтуер на геноскопа. Действащите в момента апарати бяха в състояние да предложат едно напълно задоволително физическо описание на отделния индивид, базирано върху персоналните му ДНК: цвят на кожата, косата и очите, етническа принадлежност, приблизителна височина и тегло. „Ген-гени“ обаче правеше още една крачка напред. Използвайки разработената в началото на 90-те години технология за компютърни фотопортрети, новият софтуер беше в състояние да създаде триизмерна холограма на обекта, при това опирайки се единствено на гениите му характеристики, без да се влияе от несигурните и често противоречиви показания на очевидци…

Жасмин включи портативния компютър пред себе си и бързо влезе в програмата на най-новата си разработка.

— Нещата са в окончателна фаза — обяви след секунди. — Може да се каже, че разполагаме с почти готов продукт. Остава ни само провеждането на бета-тест, който ще приключи до десет седмици.

Том се намръщи.

— А колко време ще ти трябва, ако дадем приоритет на разработката, подкрепен със съответните допълнителни средства?

— Месец, може би пет седмици. При условие, че всичко върви гладко. Но разходите ще бъдат доста големи…

— Разходите са без значение — отвърна той. — Можеш да харчиш колкото е нужно, искам бърз резултат. Да се спрем на срок от четири седмици, става ли?

Джак изненадано го погледна. Скъсяването на сроковете за подобен проект струваше милиони долари.

— Защо бързаш толкова, Том? — попита той. — Този софтуер е надеждно патентован, няма опасност да ни изпреварят. Нима наистина мислиш, че с негова помощ ще пипнем убиеца на Оливия?

— Поне ще се опитаме.

Джак понечи да продължи спора, после се овладя, сви рамене и се облегна в стола си.

— Добре, добре — промърмори. — Но ще ти кажа едно — силно се съмнявам, че една машина за производство на призраци ще бъде достатъчна за залавянето на шибания Проповедник, който и да е той… Не забравяй, че действа вече тринадесет години и никой не е успял дори да се доближи до него… — Очите му се заковаха в лицето на Том: — По дяволите, човече! Тоя тип си е чист призрак, без помощта на машини!