Майкъл Корди
Чудото (26)

25.

 

Картър провери адреса в папката на ФБР, която лежеше на седалката до него, после отново насочи поглед към изпълнения с остри завои път. След няколко минути пред наетото пежо-кабрио изскочи първата крепостна кула, очертала се като декор на фона на синьото небе.

Вдясно лениво се плискаха вълните на Средиземно море, позлатени от лъчите на залязващото слънце. В огледалото за обратно виждане се очертаваше средновековната цитадела на Калви, извисяваща се над къщите с плоски покриви, накацали в дъното на голям, сърповиден залив.

Денят си отиваше, но въздухът беше топъл и той се чувстваше много добре в откритата кола. Последните лъчи на слънцето приятно галеха лицето му. Спомни си за Оливия, в душата му се прокрадна тъга.

Преди три дни се срещна с Карин Танър и научи от нея всички известни подробности за убийцата. Тя му предаде и копията от досиетата. Отначало се почувства обезкуражен от чутото и прочетеното. Всичко недвусмислено показваше, че тази жена има една-единствена специалност — да ОТНЕМА човешкия живот. Нищо не сочеше, че в душата й съществува желание или способност да СПАСЯВА живот. Това го накара да тръгне на далечен път, да направи опит да открие всичко в нейната биография, до последната незначителна подробност…

Карин недвусмислено го предупреди, че Проповедницата не е склонна да сключва сделки, но въпреки това вчера той бе поискал среща с губернатора на щата Лайл Мелиш, от когото се надяваше да получи информация за всичко, което би могло да се предложи на тази жена. Губернаторът Мелиш беше негов стар приятел, прям и откровен, доколкото това определение можеше да се използва за един опитен политик. Неотдавна Том беше излекувал внука му от фиброзна кистоза. Всичко това му даде правото да зададе въпроса си директно и без усукване: какви са шансовете смъртната присъда на Мария да бъде забавена или заменена с доживотен затвор? На което Мелиш също така директно отговори, че тази присъда е окончателна и само чудо може да я отмени.

— Избран съм на този пост именно заради твърдото си отношение към престъпността, Том — каза му той. — Няма начин да проявя снизходителност към една от най-опасните убийци на нашето време, просто ей така…

— А нима твоите избиратели няма да са ти далеч по-благодарни, ако узнаят, че си подхванал битка с далеч по-опасни убийци? — попита го Том. — Като например рака и сърдечните заболявания?

— Зависи — наостри уши губернаторът. — Какво по-точно имаш предвид?

Ученият накратко му обясни за лечебните гени, подчертавайки факта, че организмът на Мария ги съдържа в една изключително рядко срещана комбинация. Интересът на Мелиш видимо се увеличи.

— Какво точно ти трябва? — попита той, след като прекоси поне пет пъти просторния си кабинет.

— Неограничен достъп до затворничката и евентуално разрешение да я подложа на изследвания.

— Това ли е всичко?

— Искам да бъда в състояние да й предложа нещо, срещу което тя да приеме да ми сътрудничи.

— Например?

— Например замяна на смъртната й присъда с доживотен затвор.

— За Бога, Том! Нима забрави, че тя уби собствената ти съпруга?!

— Не забравям това нито за миг! — скръцна със зъби той. — Но трябва да й предложа НЕЩО! В противен случай тя няма да има мотив, за да ми помогне…

Мелиш преброди кабинета си още веднъж, след което вдигна глава:

— Но тя трябва да извърши нещо наистина необикновено, за да искаме промяна на присъдата й… При това ПРЕДИ определената дата за екзекуцията!

— Какво ще кажеш, ако това нещо бъде излекуването на безнадеждно болен пациент?

— Става — кимна след кратък размисъл Мелиш.

— Много добре. Точно това ще поискам от нея.

Получил съгласието на губернатора, Том взе първия самолет за Париж, откъдето се отправи насам, към малкото градче Калви на остров Корсика.

Пежото взе поредния завой, пред очите му най-сетне се появи сивата постройка в готически стил, над която се извисяваше древна бойница. По гърба му пробягаха хладни тръпки. Сградата представляваше някаква смесица между тъмница и запуснат мотел и едва ли беше най-подходящото място за детството на самотно дете.

Порталът беше широко отворен, но градината беше неподдържана. Том подкара пежото по алеята, която водеше към главния вход. Стъклата на високите прозорци бяха изпочупени. Отдавна превзел чакълестата настилка на алеята, дивият здравец вече пълзеше и по стените. Вдясно от масивната входна врата беше паркиран жълт булдозер, до него имаше купчина тухли и други строителни материали. Новичка табела на стената осведомяваше евентуалните посетители, че хотел „Наполеон“ ще бъде отворен през лятото на 2004 година.

Сиропиталището е било закрито преди четири-пет години, но служителите от „Юрокар“, които му предложиха пежото, бяха единодушни, че в сградата все още живее някаква старица, която преди години е работила тук. От известно време насам се грижела за градината, срещу което я оставили да обитава една от стаите. Мъжът зад гишето в агенцията беше почукал с пръст слепоочието си, за да подчертае, че мадам Льофорже е малко „чалната“…

Но побъркана или не, тя не се виждаше никъде… Опитвайки се да прогони обзелото го разочарование, Том спря колата и се огледа. Какво всъщност бе очаквал? Да дойде и веднага да открие старицата, която се разхожда из парка и го чака? Скоро ще се мръкне, очевидно ще се наложи да се върне в Калви и утре отново да дойде тук. Подкара бавно напред, търсейки място за обратна маневра. Вляво от себе си зърна едно празно място сред храстите бугенвилия, от него започваше пътечка, която завиваше зад сградата. „И тъй и тъй вече съм тук, нека погледна“ — рече си той.

Спря колата, слезе и тръгна по затревената пътечка. Въздухът под издължената сянка на мрачната сграда тежеше от аромата на цъфналите бугенвилии. Отзад имаше детска площадка, зад нея започваше малка, но добре поддържана градина, очертана от бяла дъсчена ограда, висока около метър. За разлика от запуснатия парк всичко тук изглеждаше чисто и подредено. Детските люлки светеха с прясно положената червена боя, лехите в градинката бяха отлично поддържани, без нито един бурен, редувайки се с малки тревни площи. Един остров на реда сред морето на забравата…

Очевидно мадам Льофорже все още беше в състояние да изпълнява задълженията си.

Тихо пропукване го накара да се обърне надясно. Под сянката на близките дървета стоеше жена на около седемдесет години и безмълвно го наблюдаваше. Беше ниска и тантуреста, с кръгло червендалесто лице. Очите зад големите очила приличаха на черни точици, потънали в изобилието на подпухналата плът, устните й изглеждаха като тънка двойна черта над увисналата гуша, свита в неодобрителна гримаса. От главата й висяха проскубани сиви валма, които отдавна не бяха виждали гребен, роклята й беше стара и раздърпана. Изпъкналите, подобни на копчета очи го гледаха без да мигат.

— Мадам Льофорже?

Жената не реагира.

Том пристъпи към нея и се представи на тромавия си френски, забързано обяснявайки, че не е нахлул по погрешка във владенията й, а е дошъл специално, за да я види…

— Pourquoi? — равнодушно попита тя.

Том обясни, че иска да научи нещо за едно момиче, живяло в сиропиталището между годините 1968 и 1983.

Старицата се замисли, после все така равнодушно промълви:

— Тук имаше много деца… — Гласът й изведнъж натежа от тъга: — Elles sont disparu… Всички си отидоха, но пак ще се върнат… Тогава ще видят, че градината и площадката са готови и ги чакат…

— Тук е много хубаво — кимна в знак на уважение Том.

— И БЕЗОПАСНО! — добави с непонятен гняв старицата. — Тук нищо не може да им се случи!

Сърцето му се сви. Беше ясно, че тази жена наистина е побъркана. Едва ли може да се надява да получи от нея някаква полезна информация.

— Извинете за безпокойството, мадам — каза той и се обърна към колата. — Исках да науча нещо за живота на едно момиче, казва се Мария Бенариак…

Промяната беше колкото внезапна, толкова и рязка. Очите на възрастната жена се проясниха, тялото й се стегна.

— Мария ли? — тихо попита тя. — Всичко стана по моя вина… По моя и на никой друг!

— Каква беше вашата вина?

Безформеното тяло изведнъж се сгърчи.

— Отец Анджело, сестра Долфин… — изфъфли тя. — Не им повярвах, знаете… Бях убедена, че момичетата си фантазират. Мислех, че Мария е лъжкиня… Умна и красива, но лъжкиня…

— Добре ли познавахте Мария?

— Всички сестри я помнят…

Очите му се плъзнаха по безформената дреха.

— Вие сте били монахиня тук?

Кратък, натежал от горчивина смях.

— Бях игуменка, но отдавна… Преди много, много години… После дойдоха неприятностите… Опитаха се да ме прогонят, но успях да ги убедя, че трябва да остана и да изкупя греховете си с упорит труд…

— Ще ми разкажете ли за Мария? Как изглеждаше тя?

Възрастната жена остана неподвижна на мястото си, очите й не се отделяха от лицето му.

— Елате — изведнъж се раздвижи тя. — Защо пък да не се изповядам пред вас?…

 

 

Отвън постройката беше паянтова, но отвътре — неочаквано уютна. Том беше настанен на кухненската маса, пред него с изненадваща бързина се появи купа с рибена чорба, чиния варени картофи с настъргано сирене и чаша червено вино. После домакинята се настани насреща му и започна да разказва за момичето на име Мария Бенариак.

— Сестрите не знаеха дали е ангел или дявол… Беше много красива и умна, но беше ужасна лъжкиня. Така поне си мислех аз… Горката, непрекъснато понасяше наказания. — Тъжно поклащане на главата, последвано от признание: — АЗ я наказвах!

Том отпи глътка вино и попита:

— А защо я смятахте за лъжкиня?

— Ами защото постоянно дрънкаше небивалици — сви рамене старицата. — Но около нея непрекъснато се случваше нещо — добро или лошо…

— Какво по-точно?

— Ами накрая, когато вече беше голямо момиче — все ужасни неща… Твърдеше, че била изнасилена от отец Анджело — един от нашите най-уважавани проповедници. Бях убедена, че лъже, но после сестра Долфин се самоуби, а отецът… Гласът й изтъня.

— Какво стана с отеца?

— Постигна го ужасна смърт…

— Мария имаше ли нещо общо с това?

Някогашната игуменка сви рамене, очевидно подготвена за подобен въпрос.

— Казахте, че около нея са се случвали и добри неща — подхвърли Том, без да очаква кой знае какво.

— О, да — оживи се лицето й. — Особено като беше малка… Невероятни, фантастични истории, които нямаше как да не приемам като измислици, като игра на Дявола… — Очите й станаха замислени, устата й тихо промълви: — La grand tombée… — Тръсна глава и отново погледна госта: — Беше една ясна нощ през юни. Събудих се от някакъв шум под прозореца… Излязох навън и видях четири от най-малките момичета да пищят пред портала… Най-голямото беше на около осем години, а най-малкото — някъде около шест… Послушниците нямаха право да напускат спалните си след залез-слънце, затова ги наказах. Мария се разплака и каза, че не бива да я наказвам, защото излязла навън само за да помогне на другите момичета. Видяхте ли бойницата, която се извисява над покрива?

Том кимна.

— Е, добре… Мария твърдеше, че момичетата паднали от терасата и тя хукнала да им помогне. Разбира се, останалите деца отрекоха това, като заявиха, че изобщо не са били на балкона… Прегледах ги внимателно, никое не беше наранено. Ако наистина бяха паднали от тази височина, щяха да се убият…

— И? — попита той, обхванат от дълбоко вълнение.

— Наказах Мария по-сурово от останалите — въздъхна старицата. — Заради лъжата… Доста по-късно едно от момичетата призна, че действително е било на балкона. А дърводелецът на дома откри една счупена дъска, която вероятно е станала причина за падането…

— Значи в крайна сметка Мария е казала истината, така ли? Значи наистина им е помогнала?

— Това не беше единственият инцидент — с въздишка рече игуменката. — Имаше и много други. Като например онзи с пчелите…

— С пчелите ли?

Клеменца Льофорже допълни чашата си с вино и започна:

— Един ден момичетата бяха на пикник в Корсика. Като се върнаха, разбрах, че Мария и Валери разтурили гнездо на диви пчели. Хвърляли камъни по него… Един от местните фермери бил много ядосан, защото пчелите нападнали стадото му. Мария каза, че пчелите нападнали Валери и я изпожилили цялата, но тя й помогнала да се оправи…

— А какво каза Валери?

— Потвърди думите й, но аз реших, че лъже, за да отърве наказанието. Бях много ядосана от глупостта им, защото Валери беше алергична към пчелната отрова… Лекарите ме бяха предупредили, че само едно ужилване е достатъчно, за да я убие… Естествено, веднага я изпратих на преглед. Докторът не откри никакви следи от ужилване… Това означаваше, че или всичко е лъжа, или Мария е успяла по някакъв начин да неутрализира пчелната отрова. Вероятно се досещате коя от двете вероятности избрах… Но имаше и нещо много странно, на което по онова време умишлено, отказах да обърна внимание…

— Какво?

— Докторът каза, че алергията на Валери е изчезнала и пчелната отрова вече не може да й стори нищо… По някакъв начин детето се беше излекувало…

Том помълча известно време, после се вгледа в лицето на жената срещу себе си:

— Защо не й вярвахте?

— Защото я мразех. Беше изключително красиво и умно дете, което не познаваше смирението. На такива деца трябва да бъде даден добър урок. И когато ми заяви, че може да лекува всякакви болести, аз кипнах. Защото това вече не бяха детски фантазии, а богохулство!

— Имаше ли и други такива истории?

— Цял куп. За истинността на една от тях съм абсолютно сигурна, независимо от това, което исках да вярвам в онези дни… Най-често наказвахме Мария, като я затваряхме в мазето. Като малка тя изпитваше ужас от тъмнината… Един ден, малко преди да изтърпи поредното си наказание, тя се разплакала и помолила сестрата да не я заключва в мазето. В замяна й обещала да изпълни каквото пожелае… Сестрата, естествено, не повярвала на тези обещания, но й станало мъчно за нея и я изпратила да си легне. Една седмица по-късно същата сестра, която страдаше от диабет, отишла да си направи поредната кръвна проба и докторите открили, че е напълно излекувана…

— Сигурна ли сте, че това е било работа на Мария?

— Абсолютно!

— Защо?

— Защото сестрата, за която става въпрос, бях АЗ — отвърна с неудобство Клеменца.

— И въпреки това продължавахте да НЕ й вярвате?!

— Не можех, а и не исках — въздъхна старицата и разпери ръце: — Отдадох всичко това на случайността… А ако бях й повярвала, бих могла не само да я спася от лапите на отец Анджело, но и да й помогна да развие дарбата си… — В очите й имаше болка. — Вие знаете ли къде е тя сега?

Том реши, че няма смисъл да й разкрива истината, особено след като му стана ясно, че Клеменца няма никаква представа за хода на събитията.

— Да — кратко отвърна той.

— Един ден ще й поискам прошка — промълви старицата.

Той замълча, обзет от уважение към тази жена. Разсъдъкът й очевидно беше засегнат, но това правеше разказа й още по-достоверен. Ако тези истории не бяха истински, тя едва ли би ги споделила с един непознат човек, който дори не я беше попитал дали Мария обладава лечителски способности, или не…

— Кое ви накара да повярвате, че Мария действително може да лекува? — попита той.

— Не знам.

— Но какво МИСЛИТЕ?

Отвърна му с леко свиване на раменете.

— Аз не съм лекар, вече не съм и монахиня… Но мисля за тези неща вече цели двадесет години… И стигнах до едно съвсем просто заключение: Мария е била надарена от Бога. С дарба, която е прехвърляла върху другите… Все едно, че е била болна от заразна болест, но с обратен знак. И с нея е заразявала околните…

Том мълчаливо се усмихна.

— Звучи глупаво, нали? — погледна го жената.

— Не, поне за мен — поклати глава той. — Но защо използвате минало време? Защо казвате „била е надарена“?

Майка Клеменца тъжно се усмихна и доля вино в чашата му.

— Защото постоянно я наказвах за нейните „лъжи“ и в крайна сметка я принудих да се откаже от тези способности. — Инцидентът с пчелите беше тяхната последна проява, малко след него Мария навърши осем годинки… Съмнявам се, че днес изобщо помни на какво е била способна като дете…

 

 

 

Боб Кук се обърна в леглото. Сънуваше, че кара сърф по прекрасните вълни на калифорнийските плажове, далеч от бостънския си апартамент. Обичаше научната си дейност, беше изключително доволен, че работи в екипа на великия Том Картър, но от време на време го обземаше носталгия по миналото и тогава беше готов да зареже всичко и да хукне обратно към златистите плажове…

Звукът го събуди в мига, в който се канеше да яхне поредната огромна вълна. „Кога ще дойде август?“ — запита се в полусънно състояние той. Тогава щеше да си вземе отпуск и да се присъедини към старата банда заклети сърфисти, да лети по вълните, да се излежава на топлия пясък и да си хапва хамбургери…

Звукът се повтори.

На долния етаж май имаше някой. Стори му се, че шумът идва от кухнята… После настъпи тишина.

— Хей, Даун! — надигна се на лакът той и погледна жената до себе си. — Чу ли това?

— Какво да съм чула? — сънливо промърмори тя, обърна се и притисна твърдото си задниче в слабините му.

— Стори ми, че долових нещо…

Жената се намести в новата поза, после ръката й бавно се плъзна назад и обхвана члена му, който бързо започна да се втвърдява.

— Нищо не чувам, но със сигурност УСЕЩАМ нещо — полугласно промърмори тя.

— Сигурно така ми се е сторило, няма нищо — отвърна той и се предаде на приятното усещане, предизвикано от опитните й пръсти.

— Не бъди толкова суров към себе си — засмя се Даун и здраво го стисна. — Това тук съвсем не ми изглежда НИЩО!

— Имах предвид шума — поясни с усмивка Боб.

— Шум ли? — простена тя. — Ако използваш както трябва това тук, ще разбереш какво означава истински шум!

Младият мъж затвори очи и се отдаде на насладата. Даун майсторски пое твърдия член, бедрата й се раздвижиха в приятен ритъм. После го обърна по гръб и го възседна, едрите й гърди докоснаха устните му. „Има някои неща, които са по-приятни и от сърфа — призна пред себе си той. — Да не говорим за научната дейност…“

Половин час по-късно вече спяха, здраво преплели телата си. Ако бяха останали будни още десетина минути, може би щяха да усетят миризмата на газ, която идваше от един прерязан маркуч в кухнята… И вероятно щяха да се справят с простата запалка до него, направена от кибрит, гласпапир и малка пружина…

 

 

 

Нора Луц постави препечената филийка на подноса редом с вносния шотландски мармалад, който майка й много обичаше. После напълни чаша с чай, като преди това не забрави да налее на дъното един пръст мляко — след последното си пътуване до Англия през 1978 година майка й не признаваше никакъв друг начин за приготвяне на чай… Върху подноса остана място само за купичката овесени ядки и малката каничка със студено мляко. Уверила се, че всичко е наред, тя напусна кухнята на малкия си мезонет в Чарлстън, заобиколи двете котки в антрето и пое по износените дървени стъпала към втория етаж, където беше спалнята на майка й…

Някога, преди много години, Нора изпитваше дълбока омраза към болестта на майка си. Но това беше отдавна, когато самата тя беше съвсем млада и все още мечтаеше за личен живот. Днес, вече надхвърлила четиридесет и пет, дните й протичаха между грижите за болната майка и лабораторията в „Джиниъс“… А проекта „Кана“ прие като манна небесна, тъй като той й предлагаше предостатъчно ангажименти, за да не мисли за нищо друго. Нямаше значение, че майка й нито разбира, нито одобрява работата, с която се занимаваше. Картър и останалите членове на екипа оценяваха нейните способности, а това беше единственото нещо на света, което я интересуваше… „Кана“ и вълнуващите открития, които бяха свързани с него, бяха нейното спасение от пристъпите на клаустрофобия и емоционалното изнудване, на които я подлагаше майка й — жената, която обичаше повече от всичко на този свят, но която понякога толкова я вбесяваше, че неволно пожелаваше смъртта й…

Кракът й се вдигна към петото стъпало. Всеки момент щяха да долетят думите, които чуваше всяка сутрин, точно по това време и на това място: НОРА, КОГА НАЙ-СЕТНЕ ЩЕ ПРИГОТВИШ ЗАКУСКАТА?

Но този път не чу нищо. Никакви викове, никакви изисквания. На горния етаж цареше пълна тишина.

Сети се да извика едва когато подмина завоя на стълбището:

— Закуската е готова, мамо… Приготвих чая точно както го обичаш!

Тишина.

— Мамо?

Несъзнателно ускори ход, тъй като не помнеше майка й да се е успивала някога. Спомни си за миговете, в които беше пожелавала смъртта й, и изпита разкаяние. Спря на междинната площадка и отново извика:

— Мамо, добре ли си? Отговори ми, стига с тези номера!

Отвърна й само тишината.

Затича се нагоре, чаят се разля върху препечената филийка и овесените ядки. „На мама това няма да й хареса“ — механично си рече тя, докато буташе с крак вратата на спалнята.

— Мамо, събуди се!

После пръстите й се разтвориха, подносът с трясък се стовари на пода, ръцете й се вдигнаха пред устата. Искаше да изкрещи, но ужасът я накара да занемее.

Този ужас не бе предизвикан единствено от сгърченото и безжизнено тяло на майка й и възглавницата, която покриваше главата й. Срещу нея се изправи тъмнокос мъж със зелени очи, който притисна с една ръка собствената й длан към устата, а с другата ловко заби в рамото й игла, прикачена към дълга спринцовка…

 

 

 

Няколко минути по-късно Жасмин Уошингтън бръкна в чантичката си за ключовете от колата и се наведе към Лари, който седеше пред чаша портокалов сок на огряната от слънцето тераса.

— Ще се видим довечера — целуна го тя.

Той остави списанието си върху масата и отвърна на целувката й.

— Приятна работа — рече. — Предай специални поздрави на Холи…

— Непременно.

Целуна го още веднъж и тръгна към площадката за паркиране.

— Кога ще се върнеш? — долетя зад гърба й гласът му.

— Няма да закъснявам.

— Какво искаш за хапване?

Жасмин седна зад волана на своето БМВ 325i, свали гюрука и завъртя стартерния ключ. Изкара колата на заден ход и погледна към Лари, който се беше надвесил от терасата. Изпрати му въздушна целувка, даде газ и извика:

— Изненадай ме!

Ако въпросът му не я бе накарал да вдигне глава, тя може би щеше да забележи малката хлъзгава локвичка върху плочките, точно на мястото, където колата й обикновено нощуваше. Няколко часа по-късно самият Лари щеше да определи съдържанието й като спирачна течност…