Майкъл Корди
Чудото (16)

15.

Том Картър нагласи часовника си на 1:58 часа местно време и въздъхна с облекчение, тъй като огромният „Боинг-747“ на авиокомпания „Ел Ал“ приключи с рулирането и спря на обляната от слънце писта на летище „Бен Гурион“. Пътуването по въздуха му се отразяваше почти толкова зле, колкото и това по вода. В Бостън успя да се измъкне от полицейския си ескорт и без проблеми се озова на летище „Логън“. Там целуна Холи за довиждане и зае мястото си в туристическата класа на големия лайнер. По време на полета постепенно го обзе нетърпеливо очакване, но то съвсем не намали пристъпите на обичайното прилошаване. По едно време му стана толкова зле, че едва не повърна. Въздържа се с огромни усилия на волята просто защото се страхуваше, че заедно със съдържанието на стомаха си ще изхвърли и миниатюрния нискочестотен предавател, който бе погълнал по изричното настояване на Джак. Самият Джак бе отлетял няколко часа по-рано с обяснението, че трябва да се посъветва с „един приятел“ относно начините за проследяване на Том и неизвестните му посрещачи.

Високоговорителят над главата му тихо пропука.

— Благодарим ви, че избрахте „Ел Ал“ — обяви гласът на стюардесата. — Напомняме ви да приберете личните си вещи, преди да напуснете самолета. От името на капитан Давид Ури и неговия екипаж ви пожелаваме…

Том разкопча предпазния колан и се приготви за слизане, без да обръща внимание на приятния женски глас. Ръчният му багаж се изчерпваше с малък сак, който небрежно прехвърли през рамото си. Кимна на двете момичета, които любезно се сбогуваха с пътниците, после прекоси ръкава и се озова в сградата на терминала. Усети нервното настръхване на врата си, пръстите му механично посегнаха да разхлабят яката на вече разкопчаната риза. Секунди след като стъпи на плочките, с които беше покрита общата зала, до него изведнъж се появи непознат висок мъж.

— Добре дошли, доктор Картър — поздрави той. — Казвам се Хеликс, Хеликс Къркъм… Насам, моля…

Непознатият беше около петдесетгодишен плешивец, носеше очила с дебели рогови рамки, зад които проблясваха умни очи. Приличаше по-скоро на учен, отколкото на професионален убиец.

Посрещачът се усмихна и протегна ръка. Том я пое и с известно чувство на изненада усети здравото му ръкостискане.

— Надявам се, че полетът ви е бил приятен — рече любезно непознатият. — Ако бъдете така добър да ми дадете паспорта си, ще си спестим всички досадни процедури с имиграционните власти…

Говореше безупречен английски с лек британски акцент. Но нещо в него свидетелстваше, че не е роден на Острова, а някъде другаде.

Том механично протегна ръка към лекото памучно сако, което бе преметнал през рамото си.

— Къде отиваме?

Хеликс пое паспорта му и го подаде на единия от двамата едри мъже, които изневиделица се бяха появили зад него. Издаде някаква заповед на непознат за Картър лаещ език, двамата смениха посоката на движение и се смесиха с пристигащите пътници.

— Не е необходимо да знаете къде отиваме — обърна се той към Том и на лицето му отново се върна любезната усмивка. — Но няма от какво да се безпокоите. Ще ви задържим за кратко време, само колкото да изясним някои подробности относно бъдещото ни сътрудничество…

Гостът понечи да попита още нещо, но високият мъж ускори крачка, мина покрай двамата въоръжени полицаи, които охраняваха тясно стълбище, водещо направо към пистата, после се насочи към един хеликоптер „Чайнук“, който чакаше на напечения бетон.

— Елате — подхвърли през рамо. — Ще отговорим на всичките ви въпроси, след като пристигнем…

Редом с Том се появи трети непознат мъж, също така едър като предишните двама. Никой от тях не му се представи, но задачата им явно беше да следят всяка негова крачка. Онзи, който взе паспорта му, беше широкоплещест здравеняк със среден ръст и безлично лице. Но този до него беше различен: в поведението му се долавяше високо самочувствие, явно беше нещо повече от обикновена охрана. На ръст беше почти колкото Том, със здраво телосложение. Синкавочерната му коса беше подстригана късо, имаше зеленикави очи и приятно лице. Ако Том вече не беше сигурен, че Проповедника е жена, положително би го взел за него. От този човек се излъчваше някаква скрита заплаха. Дори името, с което Хеликс се обърна към него, прозвуча странно… Защото Гомора едва ли можеше да се окачестви като нормално и често срещано име…

Когато най-сетне стигнаха до хеликоптера в далечния край на пистата, човекът с паспорта му вече беше там. Хеликс взе документа и го върна на притежателя му, после му направи знак да се качи в машината. Вратата се затръшна зад него, ключалката рязко щракна. В главата му неволно изплуваха всички предупреждения на Джак…

Замисли се за Холи. Снощи, когато я целуна за сбогом, тя някак инстинктивно разбра, че това пътуване е по-особено. Попита го къде отива и кога ще се върне — нещо, което никога досега не бе правила. Той отвърна, че заминавала да помогне на един болен, и тя веднага разбра. За нея това беше основното занимание на баща й. Спомни си една случка в училището, за която му бяха разказали. Госпожа Хойт, учителката по английски, бе поискала от децата да опишат с едно изречение какво работят родителите им. Отговорът на Холи бил кратък и ясен: „Моят татко помага на хората да не умират…“

Оглеждайки полутъмната кабина, Том си напомни, че и в момента се опитва да прави именно това. Бе предприел пътуването в неизвестното с единствената цел да помогне на Холи да не умре… Постъпи правилно, като пренебрегна съветите на Джак, тъй като те поставяха под заплаха единствения му шанс. Отново си напомни, че просто няма друг избор. Просто и ясно, повече обяснения не бяха нужни…

Но когато роторите засвистяха и няколко секунди по-късно хеликоптерът се отдели от земята, той не можа да спре едно нервно преглъщане. Край, вече нямаше връщане назад… Стомахът му се преобърна, напрегна се докрай, за да не повърне. Изведнъж му се прииска Джак да е тук, имаше нужда от неговия кураж…

Особено в мига, в който ръката на Гомора се протегна към него.

В дланта му се поклащаше нещо като електрическа самобръсначка, върху която мигаха няколко червени лампички. Том мълчаливо му позволи да прокара уреда по дрехите, сака и обувките му. В един момент разбра, че го проверяват за предавателни устройства, и въздухът изведнъж застина в дробовете му. Бе приел да глътне онова миниатюрно копче само защото Джак го увери, че става въпрос за „истинско произведение на изкуството“, което не може да бъде открито с никаква апаратура. Така и стана. Мъжът със зелените очи видимо се отпусна, главата му кимна по посока на Хеликс.

— Моля да ни извините, но предохранителните мерки са абсолютно задължителни — обади се домакинът.

Том кимна, опитвайки се да не показва никакъв страх. Но точно когато започна да се отпуска, Гомора измъкна от джоба си нещо, което приличаше на превръзка за очи. Това го хвана абсолютно неподготвен. Прекрасно знаеше, че в момента, в който бъде лишен от възможността да вижда, той положително ще повърне. Което щеше да доведе до загубата на миниатюрния предавател и още по-лошо — щеше да бъде демонстрация на слабост пред неговите домакини (или врагове)… На безупречен английски Гомора го помоли да се наведе напред. В първия миг бе твърдо решен да се съпротивлява, но после стисна зъби и позволи на високия мъж да закрие очите му с парчето плат, което излъчваше лека миризма на машинно масло. „Мисли за Холи!“ — заповяда си той.

Чувството за дезориентация бе изключително силно, главата му се замая. Слухът и обонянието му рязко се изостриха, сякаш за да компенсират временната слепота. Вътрешността на кабината натежа от миризмата на бензин и пот. Придружителите му поведоха спокоен разговор, сякаш бяха сигурни, че превръзката го е лишила не само от зрение, но и от слух…

Разговорът се водеше на гърлен, напълно непознат език, често заглъхващ в грохота на хеликоптера. Том усети как гърдите му се стягат, а съдържанието на стомаха му заплашваше да се излее навън. Изпита чувството, че са го покрили с дебело одеяло, което лишава дробовете му от всякакъв достъп на кислород. Безумно му се прииска да махне превръзката от очите си, да дръпне плъзгащата се врата на машината и да напълни гърдите си със свеж въздух. Не го стори. Вместо това вдигна шепи пред лицето си и започна да вдишва въглеродния двуокис на собственото си тяло. С усилие на волята си наложи да мисли за светлината и простора на любимата си лаборатория. И да си представя, че стои здраво на твърда земя, с Холи до себе си. „Все пак вършиш нещо — напомни си той. — Каквото и да е то, все пак е по-добро от бездействието. Затова да става, каквото е писано да става!…“

КАКВОТО Е ПИСАНО!

Заслушан в шума на двигателя и ритмичното свистене на витлата, той бавно се затвори в себе си. Този грохот му напомни за един отдавна забравен звук от далечното детство. Беше през лятото на 1974 година, малко след дванадесетия му рожден ден…

Майка му умря, когато стигна до двеста шейсет и девет… Неусетно преброил до тази цифра, Том Картър разтърси глава и се върна в настоящето. Боботенето на хеликоптера вече не звучеше като повредения климатик в спалнята на родителите му преди години… Наложи му се дори да напрегне слух, за да открие някаква далечна прилика…

И до ден-днешен не беше сигурен дали трябваше да попречи на майка си да се самоубие. Въпреки уверенията на баща си, че е постъпил правилно, някъде дълбоко в душата му остана чувството на вина. Защото инстинктивно усещаше, че Алекс е дълбоко огорчен от постъпката на сина си, лишила го от възможността да каже последно сбогом на жената, която бе обичал силно и всеотдайно. Толкова силно, че след смъртта й така и не погледна друга…

Постепенно с годините и житейския опит Том стигна до две сигурни заключения. Първо, след като Бог позволява добър до съвършенство човек като майка му да бъде отнесен от рака, значи този Бог (ако изобщо го има) не заслужава нито вяра, нито молитви за милосърдие. А ако във Вселената все пак властва някаква висша сила, тя положително е Нейно Величество СЪДБАТА — една капризна и жестока дама, която се крие под маската на Майката-Природа… И някакви шансове срещу капризите на тази дама има единствено науката…

Второто му заключение беше също така категорично: ако стане така, че някой отново се нуждае от неговата помощ, той трябва да бъде максимално подготвен, за да я окаже… Дори в годините на съзряването героите във фантазиите му бяха хора с бели престилки, които държат готови за операция скалпели, взират се в окулярите на мощни микроскопи и са готови за бой с коварните болести, решени да се борят със смъртта… Още от най-ранна възраст беше убеден, че за да спечели този бой, той трябва да стане нещо повече от лекар, нещо различно от обикновен „кърпач на рани“. Затова се насочи към генетиката, затова нямаше никакво намерение да бъде безучастен и да се откаже от този тежък кръстоносен поход точно сега, когато собствената му дъщеря се нуждаеше от помощ…

Съдържанието на стомаха му отново заплаши да се излее навън. С известно закъснение разбра, че хеликоптерът рязко губи височина и скоро ще кацне. С вълнение и страх Том Картър си даде сметка, че е стигнал крайната точка на своето рисковано пътешествие.

Мисълта за скорошния край на мъките го ободри. Направи опит да прецени колко минути бяха пътували, но бързо се отказа. Мракът и спомените го бяха лишили от представа за времето. Полетът беше продължил може би минути, може би часове. Двигателят рязко изрева, хеликоптерът се разтърси за последен път, после утихна.

— Пристигнахме — обяви гласът на Хеликс някъде вдясно от него.

Том чу как вратата се отваря, ярката светлина проникна дори през плътната превръзка на очите му. Усети как го обзема огромно облекчение. В кабината нахлу топъл и сух въздух, който като някакъв вълшебен балсам прогони световъртежите. Долови миризма на сух пясък и прах, примесена с аромата на непознати подправки. Пое си дълбоко дъх, мускулите му бавно започнаха да се отпускат.

— Мога ли да сваля превръзката?

— Още не — промърмори успокоително Хеликс, хвана го за ръката и му помогна да слезе. — Но съвсем скоро ще можете…

Том тромаво се спусна по металната стълбичка. Хиляди микроскопични песъчинки се забиха в лицето му, запратени там от бавно намаляващото скоростта си витло. Слънцето затопли тила му, краката му направиха първите несигурни крачки по пясъка.

Моторът най-сетне млъкна и ушите му писнаха от внезапната тишина. Нарушаваше я единствено свистенето на вятъра, което бързо отнесе думите, които си размениха придружителите му. Никакво движение, никаква човешка глъч. Нищо. Само собственото му дишане, примесено със звука от неуверените му стъпки в пясъка. Обзе го чувство на дълбока самота.

После под краката си усети твърда почва и слънцето престана да пари тила му. От звука на стъпките си разбра, че влиза в някаква сграда. Невидими ръце го насочиха навътре, към прохладната й вътрешност. После същите ръце го задържаха на място…

— Внимавайте, стъпала — обади се гласът на Хеликс.

Том прехвърли тежестта на тялото си върху здравия крак и внимателно започна да спуска десния надолу. Стъпалото се оказа необичайно далеч, за миг изпита главозамайващото чувство, че пропада в бездънна пропаст. После, миг преди да изгуби равновесие, кракът му най-сетне стигна до каменното стъпало. За пръв път в живота си слизаше по толкова дълга стълба. Спускането продължи безкрайно, ръката му здраво стискаше дебелото въже, изпълняващо ролята на парапет.

В главата му изведнъж се появи единствената логична мисъл: СЛЕД КАТО ВСЕ ОЩЕ СИ ЖИВ, ТЕ ТРЯБВА ДА СА ТИ КАЗАЛИ ИСТИНАТА… ЗНАЧИ ДЕЙСТВИТЕЛНО ПРИТЕЖАВАТ ТОВА, КОЕТО ТИ ТРЯБВА.

Изпита дълбоко вълнение, страховете му се стопиха, заменени от непоносимо очакване. Краката му продължаваха да следват стръмната, спираловидна стълба, която го отнасяше дълбоко в земните недра…

Най-сетне стигнаха дъното. Придружителите му го накараха да се наведе и го преведоха през нещо, което положително беше нисък коридор с тесни стени. Веднъж или два пъти главата му се удари в тавана, изостреният му слух моментално улови особеното кънтене на стъпките им върху твърдия под.

После кънтенето изведнъж изчезна и се превърна в обикновените звуци, които издават човешките нозе. Коридорът беше свършил в някакво по-просторно помещение. Така ромонът на поточето се стопява, когато то се влее в някое пълноводно езеро…

Рязко подръпване го принуди да забави ход, в носа го удари позната от детството миризма на прах и разтопен восък, акустиката на това затворено пространство беше забележителна, като в църква. Обгърна го плътна, почти физически осезаема тишина. Изведнъж усети, че стъпва на пръсти, сякаш се страхуваше да наруши някаква непозната церемония, натежала от тържественост…

Ново рязко подръпване го принуди да спре, тежка длан се стовари върху рамото му. После усети как едно леденостудено острие се докосва до основата на тила му…