Майкъл Корди
Чудото (27)

26.

 

След една нощ на черно отчаяние Мария Бенариак си каза, че е време да се примири с неизбежното. Два дни по-късно вече се контролираше напълно. Няма да има възмездие, няма да има Божествена намеса, плановете й за ликвидирането на Картър са осуетени. Успя да приеме всичко това с помощта на желязната си воля.

Закуската й се състоеше от бъркани яйца в обикновена бяла чиния. Ядеше бавно и съсредоточено, опитвайки се да изтръгне максимално удоволствие от храната.

До слуха й достигна потракването на обувките на надзирателката, което спря пред килията, в очите й се появи гняв.

— Още не съм свършила! — тросна се на дебелата жена в униформа, която се бе спряла до решетките. — Не е изтекло дори половината от времето, което се полага за закуска!

Жената продължително я изгледа и отвърна:

— Спокойно, Проповеднице, никой няма намерение да те лишава от храна. Дойдох да ти кажа, че имаш посетител…

Мария простена. Тоя Хюго Майърс вече прекаляваше с показния си професионализъм! Беше се надявала, че най-сетне ще я остави на мира. За какво й е адвокат, след като няма никакви шансове за обжалване?

— Каза ли какво иска този път гениалният ми адвокат? — язвително попита тя, без да очаква отговор.

— Адвокат ли? — ухили се надзирателката. — Посетителят ти едва ли има нещо общо с юристите… По-скоро ми прилича на изповедник.

 

 

Изправена между двамата пазачи с белезници на ръцете, Мария Бенариак усети как в душата й потрепва вълнение. Вървяха по дълъг коридор, облицован с бели плочки, който водеше от килията й в Сектор Б към стаята за свиждане. Отминаха камерата за екзекуции и продължиха напред.

А когато Йезекия Дела Кроа стана от стола и й се усмихна, тя толкова се трогна, че понечи да се хвърли на врата му. Овладя се с цената на доста усилия и внимателно се взря в тъмните му очи. Надзирателите я сложиха да седне и щракнаха белезниците в специалната халка на стоманената маса. После тръгнаха към вратата. По-високият спря и се обърна към Йезекия:

— Тази стая е за свиждане с осъдените на смърт, сър. — Право на достъп в нея имат само техните адвокати и духовни съветници. Разговорът ви няма да се записва или подслушва, но ви е забранено да осъществявате физически контакт с осъдената. — Пръстът му се насочи към голям бутон на стената: — Натиснете това копче, когато свършите или ако имате нужда от нещо…

— Добре — кимна той. Пазачите напуснаха стаята и заключиха след себе си.

Едва изчакала да останат насаме, Мария започна:

— Отче, съжалявам! Много моля да ми…

Замълча, тъй като Йезекия допря пръст до устните си, заобиколи масата и се изправи над нея. Дълго време стоя абсолютно неподвижен, очите му изпитателно я оглеждаха. Тя понечи да го попита какво се е случило, но се сдържа. Беше ясно, че отецът съвсем скоро ще обясни причините за странното си поведение.

Изведнъж видя сълзите, които се търкаляха по бузите му. Старецът плачеше, без да издава никакъв звук. После се отпусна на колене пред нея и склони глава. Проговори нещо, но толкова тихо, че тя не го чу. А когато повтори думите си с по-висок глас, тя не го разбра…

— Да БЪДЕШ спасена! — промълви той.

— Какво означава това? — сви вежди Мария.

Все така на колене и със забит в пода поглед, Йезекия тихо поясни:

— Проектът „Кана“ на доктор Картър приключи…

— И? — нетърпеливо го погледна тя.

— Той идентифицира човека, който притежава гените на Месията — онзи, който се е родил в деня на промяната на Свещения огън. Онзи, който от дете притежава лечителската дарба на Христос… — Главата му се повдигна, в очите му гореше огън: — Този човек си ТИ, Мария! ТИ си новият Месия, ТИ си избраницата на Бога!

Тя замръзна от смайване, очите й останаха приковани в неговите, умът й отказваше да приеме това, което чуха ушите й. Изпадна в нещо като шок. Стори й се, че е подслушала някъде отстрани откровенията на Йезекия.

ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ТОВА?! НИМА МОЖЕ ДА БЪДЕ ИСТИНА?!

Дълбоко в себе си знаеше отговора на тези въпроси. Някакъв глас тихо й прошепна: ВИНАГИ СИ ЗНАЕЛА, ЧЕ СИ БОЖИЯТА ИЗБРАНИЦА! А СЕГА ГО ЗНАЯТ И ДРУГИТЕ!

— Да БЪДЕШ спасена! — повтори със страхопочитание Йезекия.

Колебанието й този път продължи само секунда.

— За да СПАСЯ праведните! — тихо, но отчетливо отвърна.

Отецът бавно се изправи и се върна на мястото си.

— Сега, след като най-сетне научи истината, аз трябва да ти кажа още много неща — започна той. — Предстои ни много работа!

Все още неспособна да оцени рязката промяна на ситуацията, Мария просто се отпусна и започна да се наслаждава на топлата обич на отеца, която я обливаше с приятните си струи. На устните й се появи усмивка, тялото й се приведе над масата, доколкото й позволяваха белезниците. Наостри уши и се приготви да чуе това, което щеше да й каже…

 

 

През нощта почти не мигна. Отчаянието й се стопи, изчезна дори и желязната воля, с която бе очаквала неизбежното. Непрекъснато мислеше за това, което й разказа Йезекия, особено за отдавна забравените случки от детството й.

Нима всичко е било истина? Нима се е случило в действителност? В главата й бавно изплуваха спомените за всичко онова, което бе потискала на младини, което бе смятала за фантазиите на едно самотно и нещастно дете… Разказът му върна скритата логика на нещата, крито бе вършила преди много, много години… И които винаги бе смятала за плод на въображението си…

Отвори очи, отправи предизвикателен поглед към потискащия мрак на килията. Сега вече искаше да си спомни и най-дребните подробности на събития, които умишлено бе гонила от съзнанието си. Най-ясно си спомняше страха и невероятната умора, които я бяха обзели, докато обикаляше окървавените тела на момиченцата, паднали от кулата на сиропиталището, опитвайки се да върне живота в тях. Отпусната на затворническия нар, тя отново усети тъпата болка, която съпътстваше невероятно силните енергийни импулси, излъчвани от краищата на пръстите й, докато докосваше изпотрошените кости на децата, сковаващата умора след тях… Но особено ясно си спомни огромното чувство на облекчение, което я обзе, когато момиченцата започнаха да се изправят едно по едно и да почистват дрехите си от праха, сякаш нищо не се беше случило…

Разкритията на Йезекия неусетно стопиха патината на годините, собственият й отказ от истинността на тези случки, картината в главата й беше ясна и сякаш недокосната от времето…

Йезекия подробно й разказа за посещението си в лабораторията на доктор Картър, за начина, по който ученият бе определил генетичното й наследство. После добави, че заповедта за ликвидирането на Картър и екипът му вече е в ход, а работата е възложена на Гомора. Тя не успя да се сдържи и настоя сама да свърши тази работа, но отецът само сви рамене. За него това беше второстепенен въпрос. По-важното беше, че Вътрешния кръг все още нямаше готов план за измъкването й от затвора. А до екзекуцията оставаха само дванадесет дни…

Мисълта за предстоящата екзекуция я върна към необичайните й способности. Едва сега разбра защо всяко Справедливо отстраняване изпълваше душата й с чувство на необхватна власт, с чувство за добре свършена работа. Онази случка с пчелите я засегна по-дълбоко от останалите не само защото си я спомняше съвсем ясно, а и защото благодарение на нея в душата й се появи една прекрасна идея. Идея, която я накара да потръпне от вълнение…

Запита се дали все още е в състояние да прояви необичайните си лечителски способности. Направи опит да си спомни мига, в който взе решение да се откаже от тях, но той се губеше в пелената на времето. Помнеше единствено отчаянието и страха, обземащи я при поредното наказание заради „лъжите“, но някъде дълбоко в душата й тлееше увереност, че ако извика тези дълбоко погребани качества, те с готовност ще й се подчинят…

Винаги бе усещала, че е избрана. Но едва сега си даде сметка, че животът й е бил подчинен на една велика цел и съмненията й в тази посока са били напълно неоснователни. Тялото й се разтърси. Човекът открай време е в състояние да предизвиква смърт — това тя знаеше най-добре от всички. Но единствено Бог можеше да спасява и съхранява живота… А какво представлява самата тя, след като също е способна на подобни чудеса? Нима наистина е дете на Бога?

Слезе от нара и започна да крачи напред-назад, нетърпеливо очакваща разсъмването. Тялото й тръпнеше от възбуда. Беше напълно наясно с това, което трябваше да направи — то й се струваше повече от очевидно. Надяваше се, че утре отецът отново ще я посети, защото планът й вече беше готов… За да се измъкне оттук, щеше да й бъде необходима неговата помощ, както й помощта на цялото Братство. На НЕЙНОТО Братство! На устните й се появи усмивка, мракът вече не й се струваше заплашителен.

Предстоеше й много работа.

 

 

Йезекия Дела Кроа не се появи на следващия ден, но надвечер Мария Бенариак отново имаше посещение.

Том Картър я чакаше сам в безличната стая за свиждане на щатския затвор, заел същия стол, на който вчера беше седял Йезекия. Синята риза и памучното му сако бяха измачкани, под очите му имаше тъмни кръгове, болеше го глава. Разсеяно огледа потискащата обстановка около себе си — безлично белите, лишени от прозорци стени, луминесцентните тръби, от които струеше остра, дразнеща очите светлина. Но умът му беше другаде, дори не знаеше защо е тук…

Завърна се от Корсика вчера, в душата му се бореха вълнение и смут. Вече беше абсолютно сигурен, че Мария е в състояние да помогне на Холи, но не знаеше дали ще пожелае да го стори. Беше сред първите пътници, които напуснаха самолета на летище „Логън“, очите му бързо огледаха лицата на посрещачите. Искаше да зърне шофьора на фирмата, който трябваше да го откара направо при Холи.

Но вместо шофьора на летището го чакаше Джак, изправен между двама униформени полицаи. Лицето на приятеля му беше мрачно, сърцето на Том се сви от тревога. Първата му мисъл бе свързана със състоянието на Холи. Влошило ли се е то? Или се е случило най-лошото?! Когато разбра, че не става въпрос за дъщеря му, изпита огромно облекчение. Което обаче бързо го напусна…

— Какво?! Бомба в апартамента на Боб Кук?! Как е той?

— Мъртъв е, Том — поклати глава Джак. — Заедно с приятелката си и един възрастен човек, който живее в апартамента под него…

— Мъртъв?!

Умът му отказа да приеме чудовищната новина.

ДАЛИ Е УСПЯЛ ДА РАЗРЕШИ ЗАГАДКАТА С МИШКИТЕ? Това бе първият въпрос, който се появи в главата му след първоначалния шок. Направи опит да го прогони, обзет от чувство на вина, но въпросът си остана там — в периферията на шокираното му съзнание.

Оказа се, че новината за смъртта на Боб Кук не е последната. Когато научи, че Нора Луц е починала от сърдечен удар, вероятно след като е открила мъртвата си майка в леглото, Том бавно започна да си дава сметка за какво става въпрос…

— Нора да почине от инфаркт? — повтори с недоверие той. — Не, това не може да е вярно. Тя беше здрава като вол, а майка й беше болна от години… Смъртта й едва ли би предизвикала една толкова фатална реакция…

Накрая, вече в колата на път за „Джиниъс“, Джак сподели с него и последната лоша новина: за катастрофата на Жасмин.

— О, не! — извика извън себе си Том. — Кажи ми, че поне ТЯ е добре!

Приятелят му уморено поклати глава:

— Все още е рано…

Нещата се подредиха с безпощадна яснота.

— Изводът е напълно категоричен — сякаш отгатна мислите му Джак. — Хората зад Мария Бенариак, които и да са те, продължават да искат прекратяването на проекта „Кана“! А това ще рече, че с Проповедницата или без нея, ти пак се намираш в смъртна опасност!

В продължение на един безкрайно дълъг миг Том беше на прага да зареже всичко, веднъж и завинаги. Не защото се страхуваше за живота си — с това чувство отдавна беше свикнал, а защото отчаяното търсене на лек за болната Холи бе довело до смъртта на прекалено много хора. Той вече не беше сам в списъка на неизвестните фанатици, които не бяха съгласни с научната му дейност и искаха смъртта му. Очевидно тези хора искаха не само неговата смърт, но и отстраняването на ВСИЧКИ, свързани с тази дейност. И вече го правеха, вече убиваха, отнемаха живота на НЕГОВИ близки, заради НЕГОВАТА дейност! Заради егоистичната, шибана, налудничава и още Бог знае каква дейност, породена от силното му желание да спаси дъщеря си! Но дали всъщност желае да я спаси? Или всичко това е израз на натрапчивата му идея да даде поредния „урок“ на Природата? Да ликвидира веднъж и завинаги рака и всички други нещастни стечения на обстоятелствата, чрез които Майката-Природа напомня колко жалки и безнадеждно незначителни са всичките ни научни достижения? Не е ли вярно, че той всъщност прави налудничави усилия да наруши един хилядолетен баланс, да предаде кралския жезъл в ръцете на смъртните, да лиши Природата от основната й ръководна функция, при това без да го е грижа какво ще струва това на околните?

Това беше въпросът, който си зададе с безпощадна яснота, докато лимузината спираше пред централата на „Джиниъс“. И този въпрос изчезна от главата му едва когато се взря в доверчивите очи на Холи, когато нейният кураж прогони демоните от душата му по един наистина чудодеен начин… Едва тогава усети чистотата на своето дяволски трудно начинание, едва в този миг със сигурност разбра, че използва всички възможни средства, за да спаси живота на детето си. Толкоз. Нито повече, нито по-малко…

А ако този процес завърши успешно и благодарение на него бъде спасен животът на ДРУГИ хора — още по-добре. В тази насока вече се работеше — както в централата на „Джиниъс“, така и на много други места по света. Но неговата грижа бе свързана ЕДИНСТВЕНО със спасението на собственото му дете и с работата по проекта „Кана“. Затова този проект трябваше да бъде доведен до край. Само по този начин жестоката смърт на близките му сътрудници щеше да има някакъв смисъл… А ако някой се опитваше да го спре, ТОЙ или ТЕ щяха да бъдат злите сили, които се бъркат в реда, установен от Майката-Природа. Защото щяха да ПРЕЧАТ на най-естественото чувство на този свят — желанието на бащата да спаси не себе си, а любимото си дете…

Отпуснат на стола в приемната и заслушан в приближаващите стъпки, кънтящи по дългия циментов коридор, Том обаче беше съвсем наясно за ситуацията, в която се намираше. Предстоеше му да преговаря с убийцата на съпругата си, от която ще иска спасение за детето си. Една без съмнение доста необичайна ситуация…

Две неща го впечатлиха в мига, в който пазачите въведоха Мария. Първото от тях беше странното самодоволство, което се излъчваше от нея — едно доста необичайно състояние за осъден на смърт престъпник. Никой нормален човек не може да изглежда толкова спокоен и доволен от живота, когато броени дни го делят от смъртта… Второто нещо беше липсата на изненада в очите й. Мария сякаш отдавна знаеше, че в стаята за свиждане ще види именно него. В един кратък миг му се стори, че в погледа й се мерна нещо като разочарование. Кого ли бе очаквала?

Остана мълчалив, докато пазачите закопчаваха белезниците й в стоманената халка, изслуша безмълвно и обичайните инструкции, свързани с бутона на стената. А Мария му се усмихна. Една победоносна и едновременно с това леко съжалителна усмивка…

Пазачите излязоха и двамата останаха сами. Мария продължаваше да мълчи. Косата й беше доста пораснала. Ако не бяха необикновените очи и особената структура на лицето й, човек лесно би я оприличил на нежно, а дори и безпомощно новоизлюпено пиленце… На път към затвора Том се бе опитал да репетира това, което възнамеряваше да й каже… Но останал насаме с нея, той го изхвърли от съзнанието си и започна направо. Разказа й за работата си по проекта „Кана“, описа й начина, по който бе успял да открие жив носител на Христовите гени. Остана озадачен от липсата на реакция от нейна страна. После й съобщи, че именно ТЯ е носител на тези гени. Тя отново не реагира и озадачеността му се превърна в шок.

— Какво мислите за всичко това, което чухте? — попита накрая той, неволно прибягвайки до официалния тон. А тя само сви рамене, сякаш я питаха какъв сладолед предпочита…

— Нима не виждате нищо интересно в него? — настоя той. — Или пък иронично?

— Разбира се, че виждам — кимна тя, а гласът й прозвуча отчуждено и хладно. — Особено интересен е фактът, че идвате на крака да ми съобщите тези новини. Това потвърждава думите, които подхвърлих при последната ни среща: нещата още не са приключили…

Том прехапа устни, с мъка потискайки желанието си да зашлеви това хладно и зло лице срещу себе си. Какво му казваше Алекс след поредната приказка за лека нощ, в която се говореше за призраци?

— ВЕЩИЦАТА Е ЖЕНА КАТО ВСИЧКИ ДРУГИ, КОЯТО МОЖЕШ ДА ЗАШЛЕВИШ…

— А АКО Е ДЯВОЛ В ЖЕНСКИ ОБРАЗ?

— И НЕГО СЪЩО, СИНКО… НО ИМА ЕДНА РАЗЛИКА — КОГАТО СРЕЩНЕШ ДЯВОЛ В ЖЕНСКИ ОБРАЗ, ТРЯБВА ДА ГО УДАРИШ С ВСИЧКА СИЛА, ЗА ДА СИ СИГУРЕН, ЧЕ НИКОГА НЯМА ДА СЕ ИЗПРАВИ…

АКО НЕ ГО СТОРИШ, ТОЙ СЕ ЗАВРЪЩА И ТЕ НАПАДА С УБИЙСТВЕНА БЕЗПОЩАДНОСТ…

Положи неимоверни усилия, за да запази спокойствие. Явно Мария вече знаеше, че е носител на необичайните гени. Но кой й бе съобщил това? Прозрението го осени изведнъж, без никакво предупреждение: Йезекия! Очевидно старецът е дошъл да се представи пред новия Месия… Месия, който несъмнено е предизвикал коренни промени в плановете на Братството, което хилядолетия бе очаквало Спасител, а се бе сблъскало с брутален убиец… Месия, който променяше и собствените му планове по отношение на Холи…

Пое дълбоко дъх и вдигна глава. Беше ясно, че ако иска да постигне нещо с тази жена, ще трябва строго да се придържа към фактите. Пък да става каквото ще… Ако помогне — добре, а ако не…

— Госпожице Бенариак — започна делово той. — Проверихме геномите на малко повече от петстотин милиона души, пръснати по целия свят. Само у трима от тях открихме комбинацията на трите мутирали гени, за които става въпрос. Двама са покойници — един индианец от Колумбия и самият Христос. Вие сте третият… Извън гените вие имате и още една обща черта: лечителски качества, проявени в различни етапи от живота ви… — Замълча в очакване на някаква реакция, не я получи и продължи: — Вярвам, че вие все още обладавате тези качества и искам да ви помогна да ги развиете…

Необикновените очи продължаваха да го оглеждат с нещо като любопитство, усмивката леко се разшири:

— Защо?

Няколко нощи подред не беше спал, търсейки отговор на този въпрос. Отговор, който ще убеди една хладнокръвна убийца да спаси Холи. Прехвърлил всички възможности, в крайна сметка стигна до решението, че трябва да играе с открити карти. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади една снимка на Холи. Беше я правил миналата година по време на почивката им на Бермудските острови. Облечена в цял бански от яркочервена материя, тя махаше с ръка към обектива, а зад гърба й се разстилаха златистите пясъци на Хорсшу Бей. Постави снимката пред Мария и зачака. Искаше му се жената зад металната маса сама да направи визуален контакт с Холи, да забрави за него и да помогне на дъщеря му. Нали все пак е жена?…

— Искам да я спасите — тихо промълви той.

— Коя е тя?

— Дъщеря ми, казва се Холи.

Мария кимна и се вгледа в снимката, после я взе.

— Има вашата брадичка — промълви с усмивка, сякаш разглеждаше семеен албум. А Том изпита чувството, че в очите й се мерна нещо като безпомощно колебание.

После дойде ред на въпросите.

— Много ли я обичате?

— Много — кимна той.

— А тя знае ли това? Казвате ли й, че я обичате?

— Да.

— Знае ли за усилията ви да й помогнете? Знае ли, че сте тук?

— Не. За вас не съм й разказвал нищо.

— От какво е болна?

— Тумор в мозъка.

— Колко време й остава? Повече, отколкото на мен?

— Не знам… Надявам се…

— И искате от мен да й помогна?

— Ако можете…

— О, мисля, че МОГА — кимна тя и се облегна назад.

„Нима?“ — учуди се Том. Не беше очаквал тя да осъзнава необичайните си способности, а още по-малко да демонстрира подобна самоувереност. В душата му нахлу онова особено чувство, което го бе обзело при завръщането от Европа — някаква непонятна смесица от смут и вълнение. Наложи на лицето си безстрастната маска на покерджия и хвърли най-важния си коз:

— Говорих с губернатора… Мисля, че ако й помогнете, ще мога да променя смъртната ви присъда.

— В какво, в доживотна ли? — разшири се усмивката й. — Живот за живот, а?

— И така може да се каже — сви рамене Картър.

Мария имаше вид, че обмисля предложението. Очите й се местеха от лицето на Том към снимката на Холи и обратно.

— Как мислите, дали Холи е извадила лош късмет?

Въпросът й го изненада, но той постъпи по единствения правилен начин — отговори честно:

— Положително, след като на тази възраст има тумор в мозъка. Това наистина е лош късмет.

— Аз не мисля така — тихо изрече Мария, а очите й гледаха снимката на детето с непонятна завист. — Според мен тя е извадила невероятен късмет, защото има любящи родители…

— Само един, ако нямате нищо против! — въпреки желанието си избухна Том.

Но тя сякаш не го чу и продължи унесено:

— Била е желана и обичана още от деня на своето раждане…

— Това е вярно — овладя се той, стремейки се да улесни контакта на затворницата с детето му. — Но ако не й се помогне, тя ще бъде мъртва след месец, а може би и по-рано… Макар да е едно съвсем невинно дете…

— Няма СЪВСЕМ невинни хора, доктор Картър — усмихна се Мария. — Вие искате от мен да я излекувам, нали? Да прекратя една проява на несправедливост към нея, да го сторя, защото я обичате?

Том мълчаливо кимна.

— А в замяна вие ще премахнете моето фатално заболяване — продължи тя. — Ще предотвратите преждевременната ми смърт, която трябва да настъпи след единадесет дни…

Той отново кимна, опитвайки се да запази безизразното изражение на лицето си. Единственото му желание беше да не я предизвиква по никакъв начин.

Тя изви глава и го погледна, сякаш се вслушваше в някакви тайнствени звуци.

— И сте готов на това, макар да НЕ МЕ смятате за невинна?

— Да.

Тялото й се приведе напред, той с усилие преодоля желанието си да се отдръпне по-надалеч и направи точно обратното: на свой ред също се приведе над масата. Изведнъж заприличаха на двама влюбени, които споделят интимни мисли под светлината на свещта. Ноздрите му доловиха лекия аромат на катранен сапун, примесен с ментовата миризма на паста за зъби.

— Въпреки че хладнокръвно застрелях съпругата ви? — продължи с въпросите си тя, доближила устни на сантиметри от неговите.

— Да.

— Готов сте на всичко това, за да спасите дъщеря си?

— Да, дори и на повече… Ще й помогнете ли?

Мария замълча, на устните й отново се появи усмивката. Том направи безуспешен опит да я разгадае, да открие някаква следа от злорадство… Очите й се сведоха към белезниците, спряха се на ръцете й и ги огледаха като някакво чуждо тяло. Когато отново вдигна глава, усмивката се беше стопила. На нейно място се бе появила хладна враждебност.

— Не, доктор Картър — отчетливо произнесе тя. — Няма да помогна на дъщеря ви. Това е последното нещо на света, което бих сторила.