Майкъл Корди
Чудото (20)

19.

 

На първи април в 3:12 часа сутринта, петнадесет дни след откриването на необичайните гени от Назарет, в дома на Картър цареше тишина. От непрогледния мрак в спалнята на Холи долиташе единствено равното й дишане. Лицето й беше спокойно, дори леко се усмихваше. Сънуваше нещо приятно, без да има представа за злокачествените образувания, които нарастваха в нея.

От предателството на нервната клетка в мозъка й бяха изминали двадесет и четири дни. За това време тя вече беше успяла да се репродуцира многократно, раждайки безброй нови клетки с увредена ДНК. Този неуморен процес продължаваше дори по време на сън, развиваше се по-бързо отколкото бе предсказал ДАН. Нормалните мозъчни клетки бяха безсилни пред този бунт. А имунната система на организма — гвардията, която бе призвана да се бори с агресорите, възприемаше клетките-мутанти като свои и не вземаше никакви мерки срещу смъртоносната им дейност.

Преди два дни по време на прожекцията на „Звездни войни 7“, на която я заведоха Жасмин и Лари, тя усети първите симптоми на болестта: главоболие, придружено със световъртеж. Не каза на никого, тъй като се опасяваше, че баща й ще обвини компютъра и ще й забрани да играе с него. Взе решение да го включва само вечер, сигурна, че това ще е достатъчно, за да не страда повече от главоболие. Естествено, не стана така. Пристъпите ставаха все по-чести и по-мъчителни…

Дори сега, в момента, в който сънуваше златния плаж на Хорсшу Бей в Бермудите, където миналата година бяха ходили на почивка с мама и татко, клетките-предатели продължаваха своето клониране и вече навлизаха във втората му фаза… И ако не се вземеха спешни мерки за прекратяване на тази война на гените в главата й, любимата дъщеря на Том Картър скоро щеше да се присъедини към майка си не насън, а наистина…

 

 

На следващата сутрин както обикновено Том Картър потегли към работното си място. Той все още не подозираше нищо за това, което става в главата на Холи. Щеше да научи за заболяването й едва след седмица, когато предстоеше да й направят рутинното изследване със скенера. Вече петнадесет дни всичките му усилия и енергия бяха насочени към откриване тайната на необикновените гени, идентифицирани в пробите от Назарет. Нямаше време да оцени дори възстановения от холоизображението Христос в неговия автентичен вид, въобще не искаше да мисли за евентуално развитие на болестта у Холи…

След като пристигна в лабораторията „Крик“, първата му работа беше да провери галенкамповите инкубатори. Извика Боб Кук и двамата се заловиха за работа. Отвори вратичката на първия инкубатор, измъкна четири от кръглите стъкълца с посевки и се зае да ги изучава с безкрайно внимание. Върху три от тях имаше стрептококови бактерии, в които беше вграден материал, съдържащ по един от трите необичайни гени. Тези бактерии играеха ролята на фабрика с нови генетични инструкции за протеиновите кодове. В четвъртата стъкленица имаше микроорганизми с комбинация от трите гена.

— Някаква промяна? — попита зад гърба му Боб Кук.

— Не — отвърна Том. — Състоянието им е идентично с това на Ешерихия коли… Очевидно става въпрос за по-различни процеси, но общата картина е близка. Нали всички проби са третирани с едни и същи плазмиди и рестриктивни ензими?

— Да.

— Но генът Naz 3 отказва да реагира… Това означава, че не можем да разкрием протеините, закодирани в него, каквито и да са те…

Кук взе четвъртото стъкълце, носещо името „Троица-Стрептомиц“.

— Но един неизвестен протеин излиза наяве в момента, в който въздействат трите гена едновременно — замислено промълви той.

— И какво от това? — погледна го Том. — Посявката върху човешки клетки доказва, че Naz 1 съдържа код на някакъв протеин, който има ограничена способност да възстановява ДНК. Същото е положението и с протеина, който е кодиран в Naz 2 — той също притежава ограничена способност да контролира клетъчното делене. В общи линии това не е ново за нас. А аз искам да разбера какво представлява неизвестният и напълно нов протеин, който се проявява само при комбинация от трите гена… На този етап той сякаш не прави нищо.

Боб събра бележките си от масата и с въздишка изрече:

— Ех, ако можем да накараме проклетия Naz 3 да работи самостоятелно!

— Ако допуснем, че той изобщо може да прави това — добави Том.

— Ако не може, ще се ровим в комбинацията с месеци! — мрачно промълви калифорниецът. — Не е ли по-добре да се залавяме да му търсим двойника?

Том върна посевките в инкубатора, сключи ръце зад гърба си и започна да крачи напред-назад. Работата се оказа далеч по-трудна, отколкото си я беше представял. Нямаше съмнения относно избора на стратегията си, но може би трябваше да промени посоката на търсенето. Още от самото начало на лабораторните изследвания стана ясно, че ако гените от Назарет притежават някакви лечебни свойства, ключът към тях се крие именно в комбинираното действие на кодираните протеини. Загадъчният Naz 3 явно добавяше някакъв незабележим елемент към първите два и благодарение на този акт техните на пръв поглед обикновени протеини изведнъж се превръщаха в нещо ново — непознато и вълнуващо… Но разгадаването на изключително сложната композиция на Naz 3 щеше да отнеме прекалено много време дори и на ДАН. Това налагаше промяна на стратегията, която трябваше да се насочи в три основни направления.

Първото беше свързано със създаването на този протеин в лабораторни условия. Трите гена се вкарваха в бактерията и нейните клетки автоматично се превръщаха в минифабрики за производство на кодираните протеини. Том се надяваше, че след известни корекции тези протеини могат да бъдат инжектирани под формата на лекарство.

Второто направление беше свързано с експериментите с животни. Гените щяха да бъдат инжектирани директно в кръвоносната система на опитните животни, след което щяха да наблюдават действието им „на живо“…

Към третото направление щеше да се прибегне само в случай, че първите две не донесяха резултат или пък продължаха прекалено дълго. То трябваше да бъде свързано с търсене на индивид, в чийто организъм живеят и трите гена. В случай на успех Том щеше да получи възможността да изследва този организъм, да потърси в него точните механизми, чрез които въздействат гените. А при евентуален неуспех на тези изследвания щеше да има и още една, последна възможност: да убеди въпросното лице, че притежава необикновени лечителски способности, да му помогне да ги развие, а след това да ги приложи върху Холи… Отначало тази възможност му се струваше най-малко вероятната и най-далечната, но като отчиташе получените до момента резултати, той започваше да се убеждава, че нейното значение придобива все по-голяма тежест…

Първото направление в тяхната работа вече беше изпробвано многократно. Всички гени бяха подложени както на индивидуално, така и на комбинирано въздействие по всички възможни начини: чрез използване на различни бактериални щамове, а дори и култури от живи човешки клетки. Във всички случаи Naz 3 отказваше да произведе протеините си; това ставаше само когато се включваха трите гена заедно („Светата Троица“ — както ги беше кръстил находчивият калифорниец). Единствено в този случай се наблюдаваше появата на тайнствения протеин с неизвестен и изключително сложен състав, който обаче оставаше инертен и не реагираше.

Въпреки че тестовете още не бяха приключили, второто направление също нямаше изгледи за успех. До този момент Троицата не действаше нито на опитните мишки, нито на туморните клетки, в които проникваше посредством вирусен вектор. Вляво, зад стъклените вратички на шкафа се виждаха красиво подредените епруветки с готови серуми, всички до един предназначени да пренасят трите гена до болните клетки. Но озовали се в тях, те изобщо не реагираха.

Боб Кук май щеше да се окаже прав в твърдението си, че трябва да насочат усилията си към третото направление — тоест, да открият човек, който притежава тези гени, да ги подложат на анализи in vivo^[1], а след това да убедят носителя им да приложи лечителските си способности върху Холи. Том вдигна слушалката и набра вътрешния номер на Жасмин. Тя се обади на второто позвъняване:

— Жас…

— Здрасти, Жас, обажда се Том. Как върви търсенето?

— Зле — отвърна му след кратка пауза. — Открих една двойка, имам предвид семейна двойка, която притежава един от гените — Naz 1 или Naz 2. Но третият липсва. Все още не съм открила нито един носител на Naz 3, въпреки че „Голямата майка“ сканира непрекъснато. Скоро ще приключа с данните, които съхранява ИГОРИ.

— На какъв интервал се извършва сканирането?

— На обичайния — едно от пет…

— Направи го пет от пет. От този момент нататък искам информация за всеки индивид, който се подлага на геноскопичен преглед, независимо в коя точка на света става това.

— Но какво става, Том? — учудено попита тя. — Да не би тайнственият ти приятел Йезекия да те притиска?

— Не, от този момент ни делят цели три седмици… — Той си спомни вълнението на стареца, когато му върна реликвите и му съобщи новината за трите необичайни гена в тях. Йезекия моментално попита кога могат да очакват откриването на жив носител, но не промени първоначално определения за това петседмичен срок. — Притискат ме насоките, в които работим, Жас. — По всичко личи, че ще се окажат безплодни и единствената ни надежда си ти…

— Благодаря, това ме кара да се чувствам по-добре. Но не очаквай кой знае какво. Може да минат години преди носител на трите гена да се появи в паметта на ИГОРИ… Разбира се, ако допускаме, че такъв индивид изобщо съществува…

— А какво става с онези осемдесет процента от данните, които „Голямата майка“ не вкарва в ИГОРИ?

— Остават в раздела за лични данни на компютрите, пръснати по света — отвърна с лека въздишка Жасмин. — Всеки опит за проникване в тях е нарушение на закона.

— Ако някой разбере…

Тя се опита да изрази възмущение, но Том безпогрешно долови възбудата в гласа й.

— Те са изключително добре защитени, Том!

— Искаш да кажеш, че са недостъпни? — попита той. — Че само някой ГЕНИЙ може да се добере до тях?

Отвърна му тих смях.

— Доктор Картър, казвал ли ти е някой, че си голям омайник, стига да го поискаш?

— Не, доктор Уошингтън — засмя се на свой ред Том. — Честно си признавам, че никой не ми е казвал подобно нещо.

След кратка пауза Жасмин попита със сериозен тон:

— Как е моята кръщелница? Вчера в киното ми се стори необичайно кротка…

— Да, ти вече ми каза това… Но Холи твърди, че е добре.

— Кога ще я изследваш отново със скенера?

— След около седмица.

— Наистина ли вярваш, че носител на трите гена може да й помогне?

— Опитваме и другите направления, но поне засега резултат няма. Затова отговорът е да…

— Ще видя какво мога да направя — въздъхна Жасмин. — Но искам да ми обещаеш нещо, Том…

— Какво?

— Да ми носиш цигари в затвора!

 

 

Беше съвършен. Височината, стойката, дори чертите на лицето му бяха идеални. Освен това беше и самотник. В продължение на две седмици Мария Бенариак неотклонно следеше този тъмнокос мъж и вече беше сигурна, че той няма никакви познати или приятели в Бостън. На третия ден влезе в един клуб в центъра и тя откри, че е бисексуален, но това нямаше значение, защото партньорите му бяха случайни. Никой нямаше да усети отсъствието му за повече от седмица. И телефона си използваше рядко — това знаеше със сигурност от подслушвателното устройство, което бе монтирала в слушалката. А когато го търсеха отвън, предпочиташе да използва телефонния секретар…

С изключение на абсолютно наложителните промени този мъж беше точно това, което й трябваше. Дори сексуалните му предпочитания правеха задачата й по-приемлива, особено предвид това, което възнамеряваше да му стори. Те твърдо го поставяха в категорията на грешниците, а грешниците могат да бъдат похарчени…

Взе всички предохранителни мерки при проследяването му, тъй като мъжът се оказа бивш нюйоркски полицай и може би имаше някаква представа от подобна дейност. Забеляза прехвърлената върху дясното му рамо торбичка и кепето в ръката му. Очевидно обедното му интервю беше преминало добре.

Чудесно!

Ако не е получил мястото на пазач, значи и останалата му квалификация, каквато и да е тя, нямаше особено значение. И обратно — ако е получил мястото, всичко се подреждаше идеално. Този мъж се превръщаше в истински Божи дар…

Той влезе в колата си, тя го последва със своята. Не беше необходимо да го следва отблизо, тъй като вече знаеше къде може да отива и какво може да прави. Беше взел под наем един апартамент близо до Харвард. Десетина минути по-късно минаха покрай сградата на „Джиниъс“, на устните й се появи лека усмивка. Предвкусваше насладата, която щеше да й донесе убийството на проклетия учен. Само няколко дни я деляха от тази изключително приятна операция…

Щом наближиха апартамента на мъжа, Мария паркира взетата под наем кола една пресечка по-рано и продължи пеша. Когато стигна пред входа на големия блок с жълтеникава фасада, мъжът вече беше изчезнал вътре. Побутна вратата и тя се отвори. Също като вчера и като онзи ден… Огледа фоайето и се насочи към единствения работещ асансьор. Блокът беше в отвратително състояние, с надраскани и олющени стени. Повечето от обитателите му бяха студенти. Но това беше без значение, скоро всичко щеше да приключи. Брат Бернар несъмнено продължаваше да я търси. В лондонския й апартамент имаше три послания от него, което означаваше, че тревогата вече е вдигната… Но нито Бернар, нито копоите, които несъмнено е пуснал по дирите й, можеха да я открият тук. А когато най-сетне я засечаха, вече щеше да бъде късно…

Слезе на третия етаж, провери облеклото и чантичката с инструменти, после спокойно почука на вратата на апартамент №30.

Тишина.

Едва доловимо дишане зад вратата показа, че някой наднича през шпионката.

— Кой е? — попита приглушен мъжки глас.

Мария вдигна чантата с инструментите, после се обърна с гръб, за да покаже надписа на работния си комбинезон.

— От електроснабдяването, сър — изръмжа тя. — В съседния апартамент стана късо, трябва да проверим инсталацията… Само свързването на електромера и нищо повече… Ще ви отнеме минута…

След известна пауза той попита:

— Имате ли някакви документи за самоличност?

„Защо хората са толкова подозрителни? — кипна в себе си Мария. — По каква причина един млад и здрав мъж, бивше ченге, се съмнява в самоличността на някакъв загубен електротехник, при това жена? От какво се плаши?“

Бръкна в джобчето на комбинезона си и измъкна лист хартия, изписан с гъст машинописен текст.

— Това е писмо от шефа, написано е на бланката на фирмата — поясни тя, наведе се и го тикна под вратата. — Ако не ви е достатъчно, трябва да ровя за картата си… — Отвори чантата с инструменти и се престори, че търси нещо вътре. Започна да сумти и да издава нетърпеливи звуци, но всъщност чакаше реакцията на мъжа зад вратата.

Оттам се разнесе шумолене на хартия, но нищо повече. Мъжът не направи опит да позвъни в електрическата компания и това беше хубаво…

— Мамка му! — дрезгаво изруга тя. — Сигурна съм, че е някъде тук! Добре де, ако искате ще дойда по-късно… След като открия шибаната карта!

Оттатък настъпи тишина. Шумоленето на хартия се прекрати, Мария почти чуваше как мъжът напрегнато съобразява. За него повторното посещение на някакъв електротехник беше недопустимо, беше последното нещо на света. В момента единственото му желание беше тази шибана мадама в работен комбинезон да свърши каквото има да върши и да се маха по дяволите…

Разнесе се скърцане, предпазната верига издрънча и вратата се отвори.

— Влезте — каза мъжът и й върна писмото. Шапката все още беше на главата му. — Колко време ще отнеме всичко това?

— Пет-десет минути — отвърна Мария, затвори вратата и го последва в кухничката.

Мъжът отвори вратичката на нисък бюфет.

— Електромерът е тук, заедно с всичко останало…

— Благодаря.

Мария отвори чантата с инструментите, от която извади един пластмасов плик и полуавтоматичния пистолет „Глок“, на чието дуло стърчеше дълъг заглушител. Мъжът понечи да се обърне, но тя сръчно надяна плика на главата му. Заглушителят опря в слепоочието му, спусъкът меко щракна. Пликчето свърши своята работа и кухничката остана почти чиста. Замъкна трупа в банята, прехвърли го във ваната и пусна студената вода. С лед би могла да забави разлагането поне с една седмица, но в случая това не беше от особено значение.

Наведе се и вдигна шапката на мъжа от пода, избърса две-три пръски кръв от нея и я положи на главата си. Беше й съвсем по мярка. Усмихна се доволно, преценката й още веднъж се беше оказала съвсем точна. Този мъж беше идеален…