Майкъл Корди
Чудото (18)

17.

 

Том Картър последва ръководителя на Братството, опитвайки се да осъзнае важността на чутото. Разкриването на ИГОРИ само потвърждаваше това, което беше написано в поканата. Но идеята, че жив човек може да носи гените на Христос, беше колкото проста, толкова и гениална. Тя отваряше нов, широк булевард пред усилията му да помогне на Холи. В момента, в който ДАН анализира гените на Исус, той ще може да търси сходна ДНК характеристика в паметта на ИГОРИ — тоест сред живите…

Йезекия мина покрай белия пламък, който изскачаше от една обкована с олово дупка в каменния под, после се насочи към плътно запечатана каменна врата зад олтара. Вляво от нея стърчеше дебела греда с примка. Том я докосна, усуканото въже леко се разклати.

— Не пипайте! — предупредително го изгледа старецът.

— Защо? Какво е това? — Той побърза да отдръпне ръката си.

— Нещо като последна предохранителна мярка — отвърна с крива усмивка Йезекия. — Моля ви…

Наведе се и дръпна някакъв дървен лост, скрит зад олтара.

Разнесе се скърцане, тежката врата бавно се плъзна встрани. Цепнатината беше толкова тясна, че през нея можеше да мине само един човек, при това с доста усилия. Старецът изчезна през нея, а Том очаквателно изгледа Хеликс и Бернар. Но те не помръднаха. Очевидно нямаха достъп до тайнственото помещение.

Въздухът оттатък беше застоял и наситен с прах. Малкото и безлично помещение се осветяваше от две електрически крушки, захранвани от бензинов генератор. Кислородът между тези високи стени беше малко. Погледът му попадна върху още една каменна врата, чиито очертания трудно се различаваха на отсрещната стена. Веднага разбра, че се намират в нещо като преддверие или буферна зона, зад които имаше друга пещера. Йезекия се обърна и натисна малък дървен лост, вратата зад гърба им се затвори. После лидерът на древното Братство прекоси преддверието и натисна някаква издутина на стената. Далечната стена се плъзна встрани, пространството зад нея бе абсолютно тъмно. Дребната фигура на Йезекия се стопи в мрака, миг по-късно щракна електрически ключ и блесна ярка светлина.

— Това е Стаята на спомените — обяви лаконично старецът.

Най-напред Том изпита разочарование. Очите му постепенно свикнаха с ярката светлина. Не можеше да се каже, че бе очаквал да види купища злато и скъпоценни камъни, но помещението изглеждаше съвсем прозаично — нещо средно между килер и мъничък, прашен музей. Стените му бяха заети от дълги лавици, отрупани с кашони и документи. Върху грубо изсечения каменен под лежаха пет очевидно стари дървени сандъка, акуратно подредени един до друг. В дъното се виждаше въжена стълба, увиснала от някаква дупка в тавана. От нея полъхваше свеж въздух и Том предположи, че това е някакъв тунел за проветрение, по който може да се стигне до повърхността, стига човек да притежава достатъчно мотивация и кураж за подобно начинание… Непосредствено до стълбата се очертаваше нещо като малка ниша с височина не повече от метър, вътрешността й беше скрита зад завеса. Поне на пръв поглед нищо в тази стая не изглеждаше ценно…

Пристъпи към един от сандъците и надникна вътре. Беше пълен с отлично запазени, навити на руло папируси, чиято възраст беше стотици, ако не и хиляди години. В единия ъгъл имаше купчина стари книги, написани на отдавна мъртви езици. Плъзна поглед по рафтовете, отрупани с оръжия и предмети, надживели със столетия цивилизацията, която ги беше създала. Отдръпна се назад, огледа малкото помещение и отново бе обзет от вълнение. Бавно осъзна, че съкровищата пред очите му са наистина безценни, това беше ясно дори за неспециалист като него…

Вниманието му привлече един ръкопис с напукан от времето пергамент, който висеше от някакъв остър ръб на каменната стена. Приведе се да го огледа, но без да докосва крехкия материал. С гърба си усети внимателния поглед на Йезекия.

— Това е описание на съня на Лазар — поясни възрастният човек. — Написано със собствената му ръка. Съдържа всичко — от точното местонахождение на тази пещера до предсказанието на Свещения огън… Освен това съдържа първия устав на Братството, неговите цели и задачи… На практика към този устав се придържаме и днес, след почти две хилядолетия…

Том кимна, опитвайки се да осъзнае важността на чутото. Очите му огледаха рафтовете и се спряха на някакъв предмет, старателно увит в старо й доста препатило парче плат. Йезекия проследи погледа му.

— Знаете ли какво е това? — попита той.

Том поклати глава. Беше сигурен, че баща му би имал отговор на този въпрос. А още по-сигурен беше, че Алекс би дал едната си ръка, за да разгледа тези съкровища…

Старецът изрече със страхопочитание:

— Това е плащаницата на нашия Господ-Бог!

Макар и убеден атеист, Картър изпита благоговение.

— Но нали тя се намира в Торино?

— Глупости! — отсече отецът и от устата му излетя сух, презрителен смях. — Елементарна фалшификация, предназначена да заблуди вярващите и да укрепи господството на шепа корумпирани духовници! Естествено, и за да им носи печалба…

Том замълча. Пък и какво би могъл да каже? За пръв път в живота си виждаше реални доказателства на религиозните догми, които отдавна бе отхвърлил като фалшиви. Историческата стойност на тези предмети не подлежеше на никакво съмнение, но той продължаваше да изпитва несигурност по отношение на тяхната духовна стойност.

С крайчеца на окото си зърна стар шлем с предпазител за лицето. До него, облегнат на стената, мътно проблясваше най-дългият меч, който бе виждал в живота си. Страховитото острие беше изработено от закалена стомана, тежката ръкохватка бе богато орнаментирана, а дръжката — покрита с протрит плат от неизвестна материя. Тя завършваше с огромен рубин, вграден дълбоко в метала — поне два пъти по-голям от този, който проблясваше на ръката на Йезекия. Огромното оръжие изглеждаше тежко цял тон, Том не можеше да си представи човек, който би го вдигнал с една ръка, да не говорим да го размахва в бой…

— Този меч е принадлежал на благородния рицар Антоан Дела Кроа, един от кръстоносците на „Рицарите на Светия храм“, които са използвали за база замъка Крак дьо Шевалие в Сирия — гордо поясни Йезекия. — Шлемът също е негов… Той е бил водач на Братството преди около хиляда години, а аз съм негов наследник по права линия…

— Забележително оръжие! — промълви с дълбоко възхищение Том. — Но как го е използвал? То с положителност тежи повече от сто килограма!

— По онова време мъжете са били други! — с леко пренебрежение отвърна Йезекия, а раменете му презрително се повдигнаха.

Ученият премести поглед към останалите ръкописи. Вниманието му бе привлечено от каменна плоча, чиято повърхност бе гъсто изписана с непознати букви. Смаяно поклати глава.

— Откъде имате всички тези съкровища? — попита тихо. — И защо ги държите в тайна от света?

— Основоположникът на нашето Братство и хилядите негови последователи са спасили всичко това — изрече възрастния мъж. — Запазили са го за нас, предавали са го от поколение на поколение в течение на цели две хилядолетия… — Главата му леко се поклати: — Историята не е наука, а само памет, доктор Картър… Селективната памет на могъщи люде. И ако тези люде са предпочели да забравят нещо от своето минало, те са го сторили… Но никой не може да оспорва това, което са ни оставили. То е доказателство на историята, твърдо като скала… А самата история е като вярата: тя зависи от това, в което вярва човек… Но за разлика от вярата, историческите спомени могат да бъдат подкрепени от доказателства… — Крехките и сухи ръце описаха лек полукръг: — Всичко, което виждате тук, са доказателства… Твърди и неоспорими доказателства, които ни помагат да поддържаме своята вяра! И докато те са надеждно защитени от днешните жадни за власт управници на света, чиято основна цел е да унищожат религията, ние винаги ще разполагаме с материални доказателства за своята вяра… Или за това, което УСЕЩАМЕ дълбоко в сърцата си!

Том изведнъж изпита неудобството на външен човек. Беше очевидно, че към „днешните жадни за власт управници“ Йезекия включва и него — един учен атеист, чиято дейност е изцяло насочена към подронване устоите на религията. Защото тази дейност съдържа в себе си обещанието на бъдещето и загърбва миналото…

— Убеден ли сте, че след като видя тези реликви, аз ще повярвам в това, в което вярвате вие? — попита той.

— Може би — сви рамене старецът.

— Историята НЕ Е религия — продължи Том. — Аз вярвам, че Кенеди е съществувал и че е бил велик човек. Но не го БОГОТВОРЯ поради този факт!

— Искам за момент да си представите нещо, доктор Картър — погледна го Йезекия. — Представете си, че не сме вярвали в божествеността на Христос и не сме събирали всички доказателства за тази божественост, които подкрепят вярата ни… Представете си, че сме обърнали гръб на историята и сляпо се надяваме на технологичните достижения на едно бъдеще, което е напълно лишено от духовност. В такъв случай щяхме ли да разполагаме с това, от което вие така силно се нуждаете днес?

Том само сви рамене. Колекционерската страст на Братството, събирало сувенири в продължение на хилядолетия, за да оправдае вярата си; очевидно враждебното отношение на Йезекия към стремежа на човечеството само да решава съдбата си — това бяха неща, върху които той бе готов да спори с часове… Но ясно съзнаваше, че сега съвсем не му е времето.

Старецът втренчено го изгледа, изчака малко, после рязко се обърна:

— Край на приказките, време е за работа…

Свали малко златно ключе от верижката около шията си и тръгна към нишата в дъното. Дръпна завесата и Том почти хлъцна от възхищение. В средата на нишата имаше един изключително красив сандък, висок около метър и също толкова широк. Извитият му капак беше покрит с изящни позлатени орнаменти, кацнали като живи върху фината, подобна на мрежа рамка. Работа на гениален майстор…

Безмълвно гледаше как старецът се навежда и пъха златното ключе в ключалката. Пантите изскърцаха, капакът се отвори, ръцете на Йезекия бавно потънаха във вътрешността. Измина цяла вечност преди прегърбената му фигура да се изправи. В ръцете си държеше нещо, което приличаше на кутийка от благороден метал, покрита със скъпоценни камъни. Той повдигна капачето, а Том протегна врат, но не успя да зърне съдържанието…

— Това е било донесено тук заедно с плащаницата от Лазар, основоположникът на нашето Братство — вдигна глава Йезекия. — Целта му е да ни напомня за онзи ден, в който човечеството е разпънало на кръст своя Спасител…

Пристъпи напред, притиснал отворената кутийка към гърдите си, Картър мълчеше и чакаше. Кутийката беше изработена от ковано злато, ъглите й се държаха на огромни, невероятно чисти изумруди. Върху предната стена бе инкрустиран изящен кръст от рубини в сребърни легла.

— Това сандъче напуска хранилището си за пръв път от две хиляди години насам — тихо промълви старецът.

Очите му се втренчиха в лицето на Том, мършавите, прорязани от жили ръце се протегнаха към него. Изящната кутийка бавно се приближаваше. Том я пое и сведе поглед към съдържанието й, като не пропусна да отбележи факта, че здравите му ръце на опитен хирург видимо треперят… Предметите вътре бяха подредени върху меко легло от фина коприна в пурпурночервен цвят. Когато ги разгледа, очите му се разшириха от удивление. Вдигна глава към Йезекия и направи опит да каже нещо, но от устата му излетяха някакви нечленоразделни звуци.

Черните очи на стареца не се отместваха от шокираното му лице, побелялата глава леко кимна.

— Докоснете ги, ако все още храните някакви съмнения — тихо прошепна той.

Том положи кутийката върху лявата си длан, пръстите на дясната му ръка предпазливо измъкнаха двата предмета от коприненото им ложе. Едва сега, когато ги постави върху дланта си, съмнението го напусна…

Единият от предметите беше огромен, потъмнял от времето и дълъг почти двадесет сантиметра гвоздей, а другият — жълтеникав човешки зъб…

 

 

Заела добра позиция близо до входа на пещерата на Свещения огън, Мария Бенариак видя, че срещата върви към своя край. Охранителите й позволиха да стигне дотук, поставяйки условието да не безпокои отеца, преди да е приключило заседанието. Наложи й се да чака почти час, като гореше от нетърпение да види приятната изненада, която несъмнено щеше да се изпише на лицето му.

Надникна през открехнатата врата и видя отец Йезекия, изправен отвъд подпорните колони на пещерата в компанията на брат Хеликс и брат Бернар. Имаха и някакъв гост, който бе скрит зад колоните. Значи трябваше да се въоръжи с търпение и да чака… Протегна врат с надеждата да зърне лицето на този гост, но то остана скрито в сянката на колоните. Оттук не можеше да долови това, което си говореха мъжете, но от тона им беше ясно, че скоро ще приключат.

В този момент Хеликс протегна ръка към госта, той от своя страна направи крачка напред и Мария успя за миг да зърне високата му, странно позната фигура.

После четиримата мъже се раздвижиха и тръгнаха към изхода. Тя се отдръпна в плътната сянка и напрегна взор. От езика на телата им, както и от спокойните им гласове стигна до заключението, че срещата е приключила успешно и всички са доволни. Дойде ред на Бернар да разтърси ръката на все още невидимия посетител. Братът го стори с подчертана сърдечност — нещо доста неприсъщо за него. Явно гостът бе важен за Братството на Второто пришествие, тъй като Пазителят на Втората заповед рядко показваше подобно уважение към когото и да било. Най-малко пък към самата НЕЯ…

Мъжете спряха на около тридесет крачки от Мария, гласовете им станаха по-ясни, но думите — все още неразбираеми. В ръката на госта имаше някакъв малък пакет, но самият той продължаваше да е в сянката на колоните. Младата жена видя как Бернар доволно поглажда козята си брадичка, а Хеликс кима в знак на съгласие. Изправен между Хеликс и високия гост, Отецът изглеждаше още по-дребен…

Изведнъж вдясно от нея се чуха стъпки. Един мъж излезе от сянката на входа и пристъпи във вътрешността на пещерата. Очевидно беше охранявал току-що приключилата среща и сега отиваше да получи нови заповеди. Мина под една от факлите и лицето му за миг блесна под ярката светлина.

Гомора!

Какво правеше тук Гомора? Защо бяха избрали точно НЕГО да охранява тази очевидно важна среща на ръководството? Гомора бе вторият по важност оперативен агент на Братството, а първият бе ТЯ, Мария! Но въпреки това именно Гомора бе тук, именно на него бяха възложили важната задача!

Видя усмивката, с която отецът посрещна съперника й, и сърцето й се сви от мъка. После Йезекия протегна ръка на госта, нещо в топлото им ръкостискане я накара да потръпне от ревност. Явно този човек разполагаше с огромна власт, явно отецът държеше на него. В следващата секунда мъжът пристъпи крачка напред и се озова под светлината на факлите.

Доктор Картър!

Мария не можеше да повярва на очите си. Как се бе озовал тук този богохулец?! Нима беше възможно някой да го покани в Свещената пещера?! Тръсна глава, за да прогони смайването си. От опит знаеше, че самоконтролът е всичко. Дали не беше зрителна измама? Тя примигна няколко пъти, направи две-три дълбоки вдишвания и издишвания и всичко си дойде на мястото. Не, грешка нямаше… Доктор Картър НАИСТИНА беше тук, при това не като пленник или враг, а като почетен гост. Как ли бе успял да заблуди отеца? До какви трикове беше прибягнал, за да получи сърдечното му ръкостискане?

Групичката отново се раздвижи и тръгна към изхода. Мария се шмугна в тъмната ниша зад вратата, в устата й се появи неприятен вкус. Първи излязоха Гомора и Бернар, следвани от останалите. Доктор Картър мина толкова близо до нея, че би могла да докосне косата му. Сега вече чуваше всяка дума от разговора.

— Значи се споразумяхме — доволен изрече отец Йезекия и протегна ръка за сбогуване.

— Да — отвърна доктор Картър. — Ще ви уведомя в момента, в който открием някакви необичайни гени в пробите. Естествено ще сторя същото и ако, или по-скоро КОГАТО засечем гените на вашия нов Месия…

ГЕНИТЕ НА НОВ МЕСИЯ?!

Мария не можеше да повярва на ушите си.

ТЕ РАБОТЯТ ЗАЕДНО!

По някакъв начин този учен бе успял да убеди отеца да работят заедно! Мария буквално остана без дъх, осъзнала важността на този нечестив съюз. Сега й стана ясно защо я отстраниха от работа, защо й забраниха да се занимава с Картър. Отец Йезекия, най-праведният сред праведните, е бил подмамен да сключи съюз със самия Дявол! Безмълвно гледаше как Бернар слага превръзка върху очите доктор Картър и го засипва с извинения, а след това го хваща за ръка и го повежда към Великата стълба. Отецът остана в подножието й редом с Хеликс, а Гомора ги охраняваше на крачка встрани.

— Надявам се, че постъпихме правилно, братко Хеликс — изрече отецът. — Но все още малко се притеснявам, че ще работим с него…

— Нямате причини за безпокойство — меко, но убедително отвърна Хеликс. — Взехте правилно решение и скоро ще получим доказателства за това.

Това вече беше прекалено! Отецът беше предаден, при това не от друг, а от Пазителя на Първата заповед! Обзета от задушаващ гняв, Мария направи крачка напред и застана пред тримата мъже, които зяпнаха от изненада.

— Не го слушайте, отче! — извика извън себе си тя. — Как е възможно да сключите съюз с този атеист?!

Йезекия се овладя за секунда, в черните му очи проблесна гняв.

— Немезис! Какво правиш тук?

— Дойдох с надеждата, че ще успея да ви убедя да отстраните този учен! — отвърна му с горчива усмивка. — Но сега виждам, че брат Хеликс предпочита да си стискате ръцете с него!

— Има неща, които не разбираш — отсече той.

— Така ли? Напротив, отче, разбирам всичко, при това много добре! Взели сте решение да използвате по някакъв начин светотатствената дейност на Картър, за да откриете новия Месия. Но това е абсурд: все едно да използвате светлината от огъня на Луцифер, за да откриете рая!

Ясно видя как челюстите на отеца се стягат.

— Нека с две думи ти обясня състоянието на нещата — пристъпи напред Хеликс. — Генетиката на доктор Картър ни предлага уникалната възможност да открием Спасителя. Нещо, което без нея едва ли ще сторим… Искаме го жив и на наша страна, докато изпълним задачата. Това е единствената причина за отлагане на Справедливото възмездие…

Но Мария дори не го погледна, очите й не се откъсваха от лицето на отец Йезекия.

— Но доктор Картър иска да докосне самата същност на Бога! — извика тя. — Как е възможно да му позволите това?!

— За нас най-главното е да открием новия Месия — отвърна с въздишка отецът. — Другото е без значение. Първата заповед се простира далеч отвъд понятията за добро и зло. Аз съм длъжен да изпълня това, което ме задължава тя, дори ако трябва да се съюзявам с безбожници.

— Но Бог е идеал, а не сделка, доброто — също — не се предаваше Мария. — Вие сам сте ме учили на това! А този човек е корумпиран и брат Хеликс му позволява да…

— Немезис! — изгуби търпение Йезекия. — Твоето мнение не ме интересува! Сделката е сключена, а ти нямаш нищо общо с нея! Сега си тръгвай, Гомора ще те изпрати. Иди си у дома и се успокой. Скоро ще получиш новите си заповеди чрез брат Бернар…

Отецът се обърна и тръгна към вътрешността на храма, Хеликс го последва. Аудиенцията приключи.

Пламнала от гняв, Мария понечи да се втурне след тях, но Гомора й препречи пътя. Беше бясна, всеки момент щеше да се нахвърли върху съперника си. С крайчеца на окото си зърна и двама от охраната на пещерата, които безшумно се приближаваха. Нямаше нищо против да се бие и с тях.

Все пак успя да се овладее и си даде сметка, че така няма да постигне нищо. Освен това я чакаше много работа…

Шумно изпусна въздуха от гърдите си, обърна се и тръгна към Великата стълба. Вървеше бързо, сякаш усилието щеше да я освободи от гнева. Йезекия беше проявил слабост. За пръв път в живота си тя разбра, че възрастният отец вече не е онзи светец, когото беше издигнала на пиедестал. Твърде стар за голямата отговорност, той очевидно бе отстъпил пред увещанията на Хеликс и беше сключил сделка с Дявола. Гневът постепенно я напусна, на негово място се появи желязна увереност.

Съсредоточи вниманието си върху една-единствена мисъл, върху собствената си Първа заповед: ДОКТОР КАРТЪР ТРЯБВА ДА ПЛАТИ ЗА ГРЕХОВЕТЕ СИ И ЩЕ ПЛАТИ НА НЕЯ. НА НЕМЕЗИС, БЕЗПОЩАДНИЯ АНГЕЛ НА ВЪЗМЕЗДИЕТО! Беше дълбоко убедена, че отец Йезекия не желае истински тази сделка с Картър. И не би могъл да я желае…

Започна да изкачва стръмните стъпала, душата й се проясни. Времената се промениха, вече не беше длъжна да чака заповедите на отеца и брат Бернар. Сега трябва да поеме всичко в собствените си ръце…