Майкъл Корди
Чудото (3)

2.

 

Доктор Жасмин Уошингтън не можеше да разбере поведението на Том Картър, особено ако се вземе предвид краткото време, изминало от убийството на жена му. Поведението му може би имаше нещо общо с тумора в мозъка на Оливия, открит от шведския лекар, който беше изследвал раната на главата й.

Тревата на гробището „Маунт Ашбърн“ беше сиво-бяла от скреж, зимното небе имаше абсолютно същия цвят. Бледото следобедно слънце не можеше да стопли стотината присъстващи на погребението.

Жасмин Уошингтън стоеше между своята кръщелница и годеника си Лари Страмър. С облекчение установи, че представителите на печата най-сетне бяха проявили уважение и се държаха на почетно разстояние. Полицията също бе дискретна, най-близкият униформен беше на петдесетина метра от опечалените. Сред присъстващите, освен роднините на Оливия и колегите от „Джиниъс“ — представители на научните и медицинските среди, тя разпозна губернатора на щата, застанал редом с шведския посланик. До тях беше групичката учители от началното училище в Южен Бостън, където покойната бе преподавала английски и музика. Присъстваха и няколко деца от нейната паралелка — същата, в която бе учила и Холи. По лицата на някои от тях се стичаха сълзи, но всички пазеха мълчание. Оливия би се гордяла с тях…

Жасмин бе твърде разгневена от загубата на най-добрата си приятелка, за да плаче. Освен това през последните единадесет дни бе проляла повече сълзи, отколкото през целия си тридесет и три годишен живот. С Оливия се бе запознала в Станфорд, току-що спечелила една от престижните стипендии за млади програмисти. Нещо, което по онова време не й се струваше кой знае какъв успех. Израснала в семейство на силно религиозни баптисти, Жасмин бе лишена от каквато и да била възможност да скита по улиците на Южен Лос Анджелис заедно с другите деца. По тази причина създаде първия си компютър още на единадесетгодишна възраст, годините до пълнолетието й преминаха главно в „скитане“ из кибернетичните „улици“ на машината. По ирония на съдбата именно компютърна грешка я събра в една стая на общежитието с русото и подчертано артистично момиче от Мейн, което бе решило да специализира английска литература. Неволно се усмихна, като си спомни как двете — безкрайно различни по възпитание и интереси, изпитаха неудържимо привличане една към друга още в първия миг на срещата си.

Жасмин загърна около шията си яркожълтото кашмирено палто. Това беше най-шарената дреха, която успя да открие за погребението. Направи си този труд, тъй като беше убедена, че приятелката й би се зарадвала да я види в ярки тонове. Застанала неподвижно, тя наблюдаваше как Том и няколко приятели носят ковчега към пресния гроб. Бе трогната от усилията на Том да не куца с ранения си крак. Очевидно го болеше, но той се стараеше да не обръща внимание на болката. Какво ли бе изпитал горкият човек през тези единадесет дни, които за самата нея бяха истински ад? Но въпреки съчувствието продължаваше да е бясна от това, което той беше направил след убийството. Или от това, което тя си въобразяваше, че е направил… Доказателствата, които откри в лабораторията едва днес сутринта, все още не бяха стопроцентово сигурни…

Сведе поглед към кръщелницата си, притихнала до дядо си. Алекс Картър беше слаб, възсух човек с бяла коса, професор по теология в Харвард, който от няколко години насам беше пенсионер, но продължаваше да чете лекции. Как ли ще обясни убийството на Оливия с методите на своята наука, запита се Жасмин. След този брутален акт самата тя се чувстваше доста разколебана във вярата си. Според версията на шведската полиция, възприета почти напълно от ФБР, ставаше въпрос за някакъв смахнат противник на генното инженерство, който искал да ликвидира Том. И това горе-долу беше всичко. Въпреки че разполагаха със снимки на убиеца, органите на реда в двете страни нямаха представа кой е той и защо е извършил това отвратително престъпление.

Единственият светъл лъч беше поведението на Холи. Според психиатрите детето се справяше много добре. Разбира се, не се бе освободила от ужаса да види убийството на майка си. Обаче в много отношения тя се оказа далеч по-подготвена от възрастните за жестоката истина. Жасмин я чу как пита Том, дали той се справя добре… Именно този невероятен кураж и държанието на детето я караха да изпитва още по-силен гняв към баща му…

Очите й изпитателно се спряха на издълженото лице на Том. Процесията бе стигнала до гроба, мъжете внимателно положиха ковчега на заскрежената трева. Колкото по-дълго се взираше в тези яркосини очи, толкова по-твърдо ставаше убеждението й, че в тях има и нещо друго освен тъга… Може би страх, или нещо близо до страха… От начина, по който той поглеждаше дъщеря си, Жасмин разбра, че това, което бе открила сутринта в лабораторията, е именно негова работа…

То с положителност имаше връзка с тумора, който шведският хирург беше открил в мозъка на Оливия. Тумор, който със сигурност щеше да я убие, ако куршумите на неизвестния стрелец не бяха го изпреварили. Тя знаеше, че майката на Том бе умряла от подобен тумор съвсем млада, преди повече от тридесет години. Не беше нужно да е ясновидка, за да проумее, че това беше една от причините Том да се посвети на борбата с коварната болест. Той бе завършил медицинския факултет в „Джон Хопкинс“ с пълно отличие и две години преди съвипускниците си, излизайки оттам с репутацията на блестящ хирург. След което бе защитил докторат по генетика в Харвард с лекотата, с която средно интелигентните момчета завършват гимназия. Въпреки това нямаше право да подлага Холи на пълни генетични изследвания само защото майка му и жена му бяха страдали от един и същ вид заболяване…

Том се отмести от ковчега, а Жасмин си спомни една случка, станала през третата година от следването й в Станфорд. Преди повече от дванадесет години… Преди да посети лекцията на Том Картър, доктор на медицинските науки, тя имаше доста високо мнение за себе си, смяташе се за наистина умна и интелигентна млада жена. По онова време той едва бе надхвърлил тридесетте, но вече си беше създал име в средите на генетиците главно с непоколебимото си убеждение, че генната терапия е единственото средство за лечение на рака и наследствените заболявания. Вече бе основал специализираната в тази област компания „Джиниъс“, създавайки цяла гама от протеини на базата на генното инженерство. Най-известните сред тях бяха комбинираният препарат „Интерлевкин-2“ и един особено сполучлив растежен хормон. Фирмата му беше сравнително малка, но вече се радваше на отлична репутация и имаше всички шансове да се разрасне.

Лекцията на Том в Станфорд беше „Ролята на компютрите в декодирането на човешкия геном“. Жасмин помнеше как с мъка удържа ироничната си усмивка, когато видя високата и някак недодялана фигура на Том със стърчаща във всички посоки коса, насочила се към катедрата. Но в момента, в който той започна да излага възгледите си относно създаването на хибрид между компютър и микроскоп, който ще е в състояние да разчита гениите карти на всеки индивид по ДНК от една-единствена клетка, тя забрави за всичко друго. Машината, за която говореше този човек, щеше да е в състояние да идентифицира всеки от стоте хиляди гена в човешкото тяло само от една-единствена луковичка на косъмче! На практика се оказа, че този Том Картър си бе поставил задачата да декодира софтуера на човешкия род! В този момент Жасмин вече знаеше, че трябва да работи с него, че трябва да приеме смелите му виждания…

Преди малко повече от три години техните виждания се увенчаха с успех, който имаше съвсем конкретни измерения: създаден бе геноскопът… Но в душата й отново нахлу яростта. Тя просто не можеше да си представи, че Том използва гениалното им изобретение върху своето осемгодишно дете, което бе съвсем здраво! Причините не бяха от значение, не беше от значение и гениалният му ум… Защото въпреки този ум на моменти Том Картър се държеше като абсолютен глупак!

Той обърна гръб на ковчега и като накуцваше, се отправи към тях. Зае място между Алекс и Холи и свещеникът започна опелото. Ръката му се спусна надолу и стисна пръстчетата на момиченцето.

Жасмин се опита да срещне погледа му, но той упорито гледаше право пред себе си, към гроба. Има време, рече си тя. Макар да беше извършил сканирането, все още можеше да му попречи да разчете получените резултати.

 

 

Том не обръщаше внимание нито на настоятелните погледи на Жасмин, нито на монотонното мърморене на свещеника. Мислеше единствено за Оливия и за своята вина.

Винаги бе признавал пред себе си, че съдбата е проявила незаслужена щедрост, свързвайки го с Оливия. Към жените той винаги се бе отнасял като към приятни и дори очарователни създания, които обаче пречат на работата му… Все още нямаше представа с какво бе успял да спечели малкото приятелки, които бе имал в живота си. Всички те бяха умни и красиви, а той не бе сторил нищо, за да ги привлече. Но те, сякаш се бяха наговорили, действаха по един и същ начин: отнасяха се към него като към проблемно дете и смятаха, че с достатъчно обич и възхищение ще могат да го превърнат в мъжа на своите мечти. Впоследствие, разбира се, се разочароваха и го напускаха…

Но със златокосата Оливия Джейн Малъри нещата се развиха различно. В момента, в който рано съзрялата Жасмин Уошингтън го запозна със своята съквартирантка, той изведнъж разбра какво означава израза „любов от пръв поглед“, толкова често използван от поетите. Реакцията му беше клинична, като по учебник: изпотени длани, сърцебиене, разсеяност, пълна загуба на апетит. Нямаше проблеми с определянето на синдромите, но в случая болестта и причините за появата й бяха по-скоро метафизични, отколкото научни… В един спиращ дъха миг Оливия се превърна в част от него, в нещо като жизненоважен орган, без който организмът му просто не можеше да съществува. След това се втурна да я преследва с непозната до този момент страст, по-силна дори от страстта му към работата. Осем месеца по-късно, в Париж, тя окончателно го смая, като прие предложението му за женитба. Никога в живота си не беше танцувал, но през онази паметна нощ в Монмартър двамата с Оливия танцуваха до зори…

А сега тя беше мъртва. Той все още не можеше да повярва. Едва вчера следобед бе седял в консерваторията — любимото й помещение в къщата на Бийкън Хил. Влезе вътре с почти мистичното убеждение, че ще я завари да чете или да полива цветята си… Все още продължаваше да вярва, че Оливия ще остане част от този дом, че винаги ще бъде близо, в съседната стая…

Усети натиск в дланта си, наведе се и срещна огромните очи на Холи. Детето правеше върховни усилия да не се разплаче. Гледката беше толкова затрогваща, че той бе готов да се разплаче вместо нея.

Приклекна и я стисна в прегръдките си, сякаш за да прогони болката от мъничкото й сърчице.

— Мама много ми липсва, татко… — прошепна между сподавените си ридания детето. — Много ми се иска онзи лош човек да не я беше убил!

— И на мен, Холи, и на мен… Но сега мама е на сигурно място, всичко ще бъде наред… — Не виждаше как може да стане това, искаше му се да докосне мъката на детето, да я отнеме от него. Самият той беше като вцепенен и дори не можеше да изпита гняв към човека, причинил трагедията.

От това вцепенение го изкарваше единствено чувството за вина. Когато благодари на Джак, че му спаси живота, и двамата отместиха очи… И двамата знаеха, че бързите рефлекси на колегата му бяха спасили живота му, но едновременно с това бяха убили Оливия. Отпусна тежестта на тялото си върху ранения си крак, наслаждавайки се на болката. Един-единствен куршум бе пронизал крака му, всички останали бяха отишли в тялото на Оливия…

Вината пробуждаше спомени за смъртта на майка му, за безсилието му да й помогне. После, научил за тумора в главата на Оливия, той отново изпита вина. Инстинктивно притисна Холи към себе си. Дали вече не бяха изстреляни други, по-бавни куршуми? Куршуми, които отново няма да улучат него, а ще попаднат в нова, още по-уязвима цел?

Той трябваше да знае.

Ковчегът започна да се спуска в гроба, свещеникът продължаваше да говори. Едва в момента, в който бледите слънчеви лъчи докоснаха за последен път месинговите ръкохватки, Том разбра, че наистина е изгубил жена си, че слънцето никога вече няма да освети златистите коси на Оливия. Двамата с Холи се присъединиха към останалите опечалени и хвърлиха пръст в гроба, после търпеливо изчакаха свещеника да приключи.

Хората бавно тръгнаха към колите. Някой го дръпна за ръкава. Обърна се и видя лицето на Жасмин, вдигнато към неговото. Беше сама, годеникът й вече се бе отправил към лимузината си.

— Том, трябва да поговорим!

— Сега ли?

— Да, сега!

Алекс Картър крачеше редом с Том. Лицето му под бялата коса бе напрегнато, пронизителните му сини очи бяха скрити зад очила с елегантни рамки.

— Какво има? — попита той с онзи тон, с който разговаряше със студентите си по теология.

— Искам да поговоря с Том насаме — поясни Жасмин.

Том изведнъж разбра. Сутринта бързаше и остави лабораторията в пълен безпорядък. Реши да подреди след погребението или пък след като получи резултатите. Сътрудничката му вероятно беше отскочила до „Джиниъс“ и бързо беше разбрала за какво става въпрос.

— Татко, би ли отвел Холи? Ние с Жасмин бързо ще се присъединим към вас.

— Но ти трябва да си там! — погледна го с недоумение Алекс Картър. — Трябва да си с Холи!

— Моля те, татко — вдигна ръка Том. — После ще ти обясня всичко. — Приклекна пред дъщеря си и се взря в зачервените й очи, потъмнели от разочарование. — Хол, трябва да си поговоря с Жас. Ти ще отидеш у дома с дядо, ще се видим там, нали? — Не искаше да разочарова детето, но не можеше да говори пред него. Прегърна дъщеря си и я целуна по бузата: — Няма да се бавя!

Холи кимна с глава.

— Но, Том… — понечи да протестира Алекс.

— По-късно, татко! — прекъсна го той, хвана Жасмин за ръката и я дръпна встрани от хората, които чакаха да поднесат съболезнованията си. Насочиха се към една от чакащите лимузини.

— Кога ще провериш резултатите от сканирането на Холи? — попита тя в момента, в който затръшна вратата на колата след себе си.

В първия момент Том не отговори. Изпита странно облекчение. Не обичаше загадките.

— Веднага след като си отидат хората — кратко отвърна той.

— Защо го направи, Том?

— Нямам друг избор. Трябва да зная.

— Глупости! — кипна Жасмин. — Пълни глупости! Геноскопът ще ти предложи данни, които не искаш да знаеш, които не трябва да знаеш! Особено пък сега, в този момент!

 

 

В „Джиниъс Байътек Диагностикс“ беше тихо. Компанията заемаше средна по размер площ на три километра североизточно от Харвардския университетски комплекс. Централната административна сграда беше пуста, тъй като никой не работеше в събота, особено пък в късния вечерен час. Всичко тънеше в мрак, с изключение на правоъгълните постройки на протеиновите лаборатории, които бяха осветени от халогенни прожектори и наблюдавани от автоматични телевизионни камери.

Няколко лампи светеха върху фасадата на огромната пирамида, покрита с фоточувствително стъкло. Тук беше разположен централният офис на най-голямата компания за генетични продукти в света. Двата най-горни етажа бяха напълно затъмнени. Там се намираха търговският отдел, заседателната зала на управителния съвет и кабинетите на ръководните кадри, включително този на Джак Никълс. Светеше в една от лабораториите, разположени на средните етажи. Технологично-информационният отдел на Жасмин Уошингтън се намираше на партера, луминесцентното осветление над вратата на рецепцията винаги беше включено. Тук се работеше непрекъснато, тъй като трябваше да се обработва информацията от филиалите на „Джиниъс“, която постъпваше от всички краища на света. Както обикновено се случваше преди Коледа, малкото болнично отделение в дъното беше празно и тънеше в мрак.

В момента, в който Том Картър и Жасмин Уошингтън отдаваха последна почит на Оливия, в сградата на компанията нямаше жива душа, с изключение на двамата пазачи на бариерата и други двама под покрива на стъклената пирамида, обслужващи телевизионните камери.

Но в лабораторията „Мендел“ на втория етаж работеше един пъргав ум. Той принадлежеше на апарат, наречен от своите създатели ДАН — един прост акроним на дезоксирибонуклеиновата киселина, тоест ДНК.

През 1990 година след поредица от предварителни съвещания и уточнения започна най-значимото научно изследване след Космическата програма „Аполо“ — проектът „Човешки геном“^[1]. Целта на това начинание беше кратка и ясна: да се идентифицират всички гени на човешкия организъм, около сто хиляди на брой, да се декодират три милиарда записа на генетични програми, покриващи почти напълно индивидуалната ДНК характеристика на всеки земен жител. Ръководен първоначално от Джеймс Уотсън, съоткривател на структурата на ДНК, проектът „Геном“ обхваща цялата планета. Учени от различни страни му сътрудничат по безпрецедентен начин, но в средата на деветдесетте години се ражда съперничеството. Въпреки безспорните успехи различни научни екипи започват да патентоват откритите от тях гени и духът на безкористното сътрудничество бързо умира…

В началото на 1989 година доктор Том Картър създава теоретична разработка за уникален апарат — наполовина компютър и наполовина микроскоп, който ще може да разчита и идентифицира ДНК директно от хромозомите^[2] на човешката клетка. Той действа на принципа на скенера и наподобява контролен компютърен панел — като онези, които разчитат кодовете на обикновена електронна карта. През 1990 година Картър нанася последни корекции върху своята теоретична разработка. За създаването на действащ прототип му липсва единствено достатъчно мощен компютър. Същата година по време на една от лекциите си в Станфорд той среща млада студентка по информатика, запалена от идеята за създаване на процесори на протеинови бази. Това е Жасмин Уошингтън. За девет години двамата създават геноскопа и постигат успех там, където до този момент се провалят всички световни научни екипи: идентифицират и локализират всеки от 99966 гена на човешкия организъм…

В момента един от тези апарати издаваше басово боботене, „окото“ му сканираше трите милиарда букви и символа в безкрайно дългото изречение на ДНК, кодирало в себе си всички индивидуални данни на човешкото тяло:

 

— ATG — AAC — GAT — ACG — CTA — TCA…

 

Подобно на повечето апарати в главната квартира на „Джиниъс“ и този ДАН беше машина от четвърто поколение. Това означаваше, че е в състояние да сканира около петдесет проби едновременно. Но тази вечер той беше настроен да изследва една-единствена човешка клетка.

Върху черната, извита като дъга конструкция проблясваха разноцветни лампички, големи колкото котешки очи. Под капака се криеше „умното око“ — електронен микроскоп, управляван от лазерен лъч. Контролните светлинки мигаха в момента, в който лещата с висока разделителна способност се местеше от един ДНК участък на друг. Лазерът „четеше“ гениите кодове с лекотата, с която уличният банкомат разчита шифъра на обикновена кредитна карта.

Бученето идваше от овална черна кутия, която беше основа на лебедоподобния микроскоп. Вътре беше разположен „мозъкът“ на геноскопа — биокомпютър от седмо поколение, който беше толкова мощен, че спокойно имитираше отделните възли и цялостната мрежа от неврони на човешкия мозък. Този компютър беше „жив“ в буквалния смисъл на думата, тъй като вместо микрочипове използваше бактериородопсин — един сравнително прост фоточувствителен протеин, благодарение на който обаче стигаше до логични заключения с фантастична бързина и висока степен на достоверност. Процесорният блок на този компютър беше хиляда пъти по-бърз от най-модерния си електронен съперник. ДАН тихо бръмчеше, изкуственият му интелект дешифрираше данните, които му изпращаше „умното око“, възприемаше и анализираше генетичната програма на един от организмите, който го беше създал. На един човек…

Този ДАН беше един от шестте геноскопа в лабораторията „Мендел“. Край стената на дългото помещение бяха разположени осем работни места, акуратно подредени и излъскани до блясък. С изключение на едно.

До портативния микроскоп се търкаляше празна опаковка от спринцовка, микропипета бе захвърлена под магнитния анализатор, който изпускаше бледо флуоресциращо сияние. Множество епруветки бяха пръснати около тумбеста колба с вода, на няколко сантиметра встрани проблясваше стъкълце за слюнчена проба. Всичко това говореше за набързо направен генетичен тест.

Процедурата на този тест беше съвсем стандартна: първо се взема генетичен материал (достатъчни са луковичка от косъмче или капчица слюнка). После с помощта на микроскопа се изолира една отделна клетка от тях, слага се в миниатюрна епруветка „Епендорф“ и се покрива с тънък пласт флуоресциращ гел, необходим за магнитния анализатор. По този начин се идентифицират всичките двадесет и три чифта клетъчни хромозоми, а основата на всеки от четирите клетъчни нуклеотида на ДНК се оцветява различно. Накрая оцветената клетка се запечатва в биостерилна опаковка и се поставя във вътрешността на двуметровия апарат с извита като лебедова шия конструкция. Геноскопът работи на постоянен режим, винаги буден и нащрек, дори в момента от недрата му се разнасяше напрегнато бучене.

 

— CAT — ACG — TAG — GAC…

 

„Умното око“ на ДАН методично разчиташе ДНК-спиралата на двадесет и три чифта клетъчни хромозоми, използвайки различното оцветяване в клетъчните ядра. Получената информация преминаваше по дългата, извита като на лебед шия, след което влизаше за обработка в електронния мозък на машината. Този мозък проверяваше точния ред на постъпващите буквени съчетания, всяко от които даваше определена информация за клетъчното ядро: цитозин, аденин, гуанин, тимин. Въз основа на тази информация се обработваше и генната характеристика, като в хода на този процес ДАН извършваше постоянни сравнения с натрупаните в паметта му база данни за милионите неврални връзки. По този начин се идентифицираше веригата аминокиселини, която е кодирана във всеки отделен ген: вид, количество, начин на свързване. Накрая вечно жадният за нови познания „виртуален мозък“ определяше какъв тип протеин ще се образува на матрицата.

Протеините са „тухлите“, с които се гради животът. Чрез тях гените командват всички физиологични промени на организма, определят клетките, от които се изграждат отделните органи, решават как тези клетки ще се делят и умират. С помощта на протеините човешките гени предизвикват растежа на косата, карат стомаха да храносмила, произвеждат сълзи и слюнка, определят не само деня на нашето раждане, но и този на смъртта ни…

Апаратът, който в момента застрашително бучеше в дъното на помещението, разчиташе генетичното наследство на една определена човешка клетка, заложена в стерилната му електронна паст. Той с лекота идентифицираше физическите характеристики на индивида — от цвета на косата до формата на носа, акцентираше върху всяко преимущество, заложено в тялото — от интелигентност до атлетизъм, предсказваше всяко бъдещо заболяване — от невинната кистозна фиброза до рака… Геноскопът беше в състояние да засече и всички отклонения от нормалните параметри, проверката на буквените съчетания беше достатъчно прецизна за издаването на напълно достоверна „присъда“.

Внезапно монотонното бучене на апарата промени тона си, котешките очи, пръснати по лебедовата му шия, започнаха да изгасват, накрая остана да свети една-единствена червена лампичка. Геноскопът бе приключил своята работа. Успял да разчете всичките три милиарда буквени съчетания на генната проба, проверил всеки един от онези 99966 гена, които се съдържат в клетката.

В рамките на броени часове геноскопът бе разшифровал жизнения код на човешкия организъм, известен под името Холи Картър. И бе издал присъдата му — смърт.

 

 

Хората се разотидоха два часа и тридесет и шест минути по-късно. Том Картър сложи детето да си легне, качи се в колата и потегли към „Джиниъс“ в компанията на Жасмин Уошингтън. Пазачите от нощната охрана вдигнаха бариерата броени секунди след като фаровете на специалния му мерцедес SEL осветиха хромираната табела с надпис:

Колелата изскърцаха по замръзналия чакъл на алеята. Вдясно тъмнееха грамадите на протеиновите лаборатории, в средата на затревената площ се очертаваше изящният силует на малък фонтан. Точно насреща се издигаше внушителната пирамида на централната сграда. Том спря на метър от главния вход, забравил за подземния паркинг.

— Все още си убеден, че трябва да го направиш, нали? — обади се седналата до него Жасмин Уошингтън. — Господи, Том! Умен човек си, но понякога се държиш като абсолютен кретен!

Той изключи мотора и я погледна:

— Не искаш да ме разбереш и това си е… Нима не виждаш, че тук не става въпрос за лично желание? Господ ми е свидетел, че това е последното нещо на света, което бих ИСКАЛ да сторя! Но ТРЯБВА да го сторя, Жас! Не е нужно да присъстваш…

— Добре де, този въпрос вече го изяснихме — въздъхна тя, слезе от колата и затръшна вратата. — Все пак не мога да разбера защо…

— Казах ти, Жас. Многоформеният глиобластом, който откриха в мозъка на Оливия, не се различава кой знае колко от астроцитома на майка ми…

— Добре, Оливия е имала тумор в мозъка — изрече с въздишка сътрудничката му. — Но тя вече е мъртва и ти не можеш да я съживиш, нали?

Прекалено уморен, за да спори, Том само поклати глава. Жасмин беше изключително умна жена, но не понасяше неяснотата. За нея нещата бяха или черни, или бели, правилни или погрешни. В съжденията й липсваха нюанси, мозъкът й действаше почти като сложните компютри, които създаваше. Дори алогичната си вяра в Бога приемаше като някаква даденост и не я подлагаше на абсолютно никакви съмнения. Том пристъпи към вратата от дебело блиндирано стъкло, постави длан върху сензора за ДНК и зачака. Идентификацията стана за секунди, вратата просъска и се отвори.

— Нещастието с Оливия й спести доста страдания — обади се зад гърба му Жасмин. Гласът й прозвуча доста по-меко.

Том кимна на двамата пазачи, прекоси мраморното фоайе и се изправи пред асансьорите с изцяло остъклени панели.

— Точно там е работата, Жас — рече с лека въздишка той. — Не искам Холи да страда като мама, също както щеше да страда и Оливия… Нима не разбираш? Ние сме наясно, че този тип мозъчни тумори са с изключително сложна генетика. Аз се спасих от куршумите, които убиха Оливия. По същия начин съм избягнал и гените, които причиниха рака на мама. Просто защото здравите гени на баща ми са се оказали по-силни. Но при Холи нещата стоят различно. Има вероятност да е наследила комплект увредени гени от Оливия, а чрез мен — и непълноценни от майка ми… Точно това искам да разбера…

Жасмин замълча. Влязоха в стъклената кабина и Том натисна бутона за втория етаж. Вратите се затвориха, асансьорът безшумно пое нагоре. Том гледаше как входният вестибюл и пазачите бързо се смаляват. Беше толкова тихо, че чуваше дишането на жената до себе си.

В един момент тя понечи да каже нещо, но само поклати глава и замълча.

— Хайде, питай — обади се той.

— Добре. Какво ще стане, ако Холи наистина е наследила увредените гени? Как можеш да й помогнеш?

Вратите на асансьора се отвориха и Том излезе в коридора, който свършваше пред блестяща с металните си части блиндирана врата, на която имаше табела: „Лаборатория «Мендел». Вход за външни лица забранен.“ Сложи длан на сензора и изчака компютърът да разчете ДНК-данните му.

— Доколкото си спомням, в близките пет години се очаква лекарство за генна терапия — промърмори той. — Възнамерявам да направя всичко възможно да се спази този срок. Тъй че ако Холи наследствено е обременена, болестта ще се прояви някъде около тридесетгодишната й възраст, като на Оливия и мама, и тогава нещата вече ще подлежат на контрол.

Вратата безшумно се отвори. По стените замигаха сензори, бързо реагирали на присъствието им. Включиха се специалните лампи на тавана, имитиращи почти идеално дневната светлина. Вдясно тихо жужеше криобанката, където при температура от минус 180 градуса по Целзий се съхраняваха живи туморни проби. Пустата лаборатория изглеждаше странно със своите празни работни места. Едно море от снежнобяла апаратура, хром и стъкло. Тишината се нарушаваше единствено от шепота на климатичната инсталация. Макар да си даваше ясна сметка, че ДАН трябва да е приключил с теста, Том все пак напрегна слух да долови монотонното му бучене. Очите му се спряха на вратата в дъното, стомахът му се сви. Беше правил хиляди генни тестове, търсейки симптоми на смъртоносни образувания, но никога на близък човек.

— Но какво ще стане, ако болестта е факт, Том? — обади се зад гърба му Жасмин. — Как ще реагираш, ако Холи не разполага с тези пет години?

На този въпрос нямаше отговор. Мълчаливо отвори вратата на апаратната и спря поглед на шестте черни машини с лебедови шии, които сякаш го гледаха със скрито съчувствие.

— Ела, нека видим какво ще ни каже ДАН — дрезгаво прошепна той.

Жасмин обичаше геноскопите. Те бяха нейни рожби, благодарение на тях от просперираща, но неголяма биотехнологична компания „Джиниъс“ се бе превърнала в световен лидер.

По своите технологични възможности геноскопът се оказа уред на бъдещето — толкова авангарден, че за трите години на съществуването му конкурентните фирми просто си плащаха да го ползват, вместо да се опитват да разработят своя версия. Джак Никълс вкара в действие огромните си познания в областта на маркетинга и инвестициите, резултатите бяха наистина впечатляващи: днес геноскопи действаха по всички части на света, неизменно лицензирани и проверени от лабораториите на „Джиниъс“. По собствените му думи „изпращането на генна проба за анализ вече се е превърнало в толкова обичайна и разпространена практика, колкото промиването и проявяването на фотолента в някое от многобройните представителства на «Кодак»…“ Геноскопите бързо се превърнаха в златен стандарт за разчитане на човешкия софтуер и това бе причината един от последните броеве на списание „Тайм“ да нарече Том Картър „Бил Гейтс на генетиката“.

Тези апарати бяха толкова мощни, че дори Джак изпитваше притеснение от този факт. Жасмин често го бе чувала да пита с нервна усмивка на уста: „Нима тоя шибан робот познава МОИТЕ клетки по-добре от самия мен?“ Естествено, този въпрос се задаваше далеч от ушите на клиентите…

Жасмин беше сред първите, които подложиха на тест гените си. Не беше особено нервна, но когато разбра, че нищо не я заплашва в близко бъдеще, все пак изпита дълбоко облекчение. Но в този момент, пристъпвайки безшумно след Том в залата с черните апарати, тя осъзна страховете на Джак: имаше нещо дълбоко обезпокояващо в тези машини, които знаят повече от теб и за теб… А тази вечер едно от нейните деца щеше да каже безпощадното си мнение за малката Холи…

Придърпа стола и седна до апарата, разположен в дъното на помещението. Откъм закръглената му основа долиташе тихо жужене, но мониторът на поставката до него беше тъмен.

— Сигурен ли си, че го искаш? — извърна се тя към Том. Той кимна, по лицето му се плъзна скована усмивка.

— ДАН — приведе се към микрофона тя. Не всички харесваха това име, измислено от нея, но с течение на времето хората свикнаха.

Светлините върху лебедовата шия на машината се включиха като живи очи. Върху овалната база светнаха три бели лампички. Жуженето се усили и премина в монотонно бучене.

— Дай образ — заповяда тя.

— Аз също съм тук, ДАН — обади се Том.

Мониторът изведнъж грейна. На екрана се появи емблемата на „Джиниъс“ — електрическа крушка, около която се увиваха спиралите на ДНК. Под нея беше изписан девизът на компанията: ВАШИТЕ ГЕНИ, ВАШЕТО БЪДЕЩЕ, ВАШИЯТ ИЗБОР.

— Моля, изберете меню — проговори с кънтящ монотонен глас компютърът веднага след като паметта му идентифицира гласовете на неговите създатели. Жасмин много искаше да снабди ДАН с красиво модулиран глас, още повече че технологичните възможности за това отдавна бяха налице. Но Том и Джак категорично се възпротивиха, предпочитайки монотонния глас на робот. Вероятно защото това им помагаше да не забравят, че въпреки органичната си биоструктура геноскопът все пак си остава един компютър и нищо повече…

— Дай меню с готовите резултати — заповяда Том. В ъгъла на екрана се изписаха точните му думи за визуална проверка правилността на командата.

— Името на обекта? — любезно попита машината.

— Холи Картър — отчетливо произнесе Том.

— Обектът идентифициран. Моля изберете една от опциите, изписани на екрана: ОБЩИ ЗАКЛЮЧЕНИЯ, ХРОМОЗОМЕН АНАЛИЗ, ДЕТАЙЛНА ГЕННА ХАРАКТЕРИСТИКА.

— Общи заключения, моля.

— Веднага, Том.

На екрана се появи съответното меню, монотонният глас на ДАН започна обясненията:

— Пред вас е специфичното меню на обекта. Изборът на профил ви предлага общо описание на обекта, базиращо се на неговата или нейната ДНК: цвят на косата, цвят на кожата, очи, височина, тегло и пр. Профил „Активи“ предлага възможност за сравнение на онези гени, които надхвърлят общоприетите стандарти. Например: по-силен имунитет спрямо заразни болести, по-голяма интелигентност. Профил „Пасиви“ показва податливостта на обекта към неопасни за живота заболявания и наличието на гени под нивото на общоприетите стандарти. Профил „Заплахи“ съдържа всички гении дефекти на обекта, които представляват заплаха за живота му. Той е кодиран срещу нежелани интервенции. Моля, направете своя избор.

Том прескочи първите три категории и каза:

— Профил „Заплахи“, ДАН.

— Личният ви код, моля.

— „Откритие“.

— Благодаря, Том. За достъп до профил „Заплахи“ ми е нужен персоналният код и на другото лице.

Жасмин потисна една въздишка и се наведе към микрофона:

— „Дървото на познанието“.

— Благодаря, Жасмин. Сигурни ли сте, че желаете да проникнете в профил „Заплахи“? Да или не?

Пауза.

Жената се обърна и внимателно погледна приятеля си. В очите му се четеше нерешителност, зад нея прозираше желанието да побегне от лабораторията, да грабне Холи и да избяга на хиляди километри от проклетия геноскоп.

— Не!

Чу собствения си глас някъде отдалеч, като на страничен наблюдател, застинал в неподвижния въздух на залата.

— Какво?! — смаяно възкликна Том.

Светлинките на геноскопа примигнаха, бученето в основата му за миг промени интензивността си, после отново се нормализира.

Картър се обърна към нея. В очите му се четеше гняв, но и някакво скрито облекчение.

— Какво правиш, по дяволите?

— Още не е късно, Том — умолително промълви тя. — Прекрати тази история!

— Моля потвърдете отговора — обади се с монотонен глас ДАН.

Нова пауза. Резултатите от теста на Холи бяха на една сричка разстояние. Том погледна към нея, после към ДАН, в очите му имаше несигурност.

— Да! — прошепна дрезгаво той. — Покажи ми профил „Заплахи“!

Жасмин поклати глава и насочи поглед към екрана. Бученето на ДАН леко се усили, после на монитора се изписаха три цифри: 9, 10 и 17.

Нещо не беше наред. Самото изписване на цифри върху екрана означаваше, че в организма на Холи са заложени опасни генетични дефекти. Всеки от тези номера съответстваше на хромозома с генетични увреждания.

— Наличие на сериозни отклонения в гениите кодове на хромозоми 9, 10 и 17 — съобщи ДАН.

— Първо ми покажи 17 — заповяда с посивяло лице Том.

— Разбира се, Том — отвърна машината. Екранът на монитора за миг се изчисти, после върху него се появи нещо като шарена винтообразна стълбица. Това беше графично изображение на оцветената двойна спирала на ДНК. Отгоре светна надпис „Хромозома 17“. Редом със спиралата се появиха две групи от по три букви. Първата група отговаряше на генната верига на Холи, а втората — на стандартната „здрава“ верига, взета за сравнение от човешка клетка с напълно нормални гени. От дълбочината на екрана изплува стрелка-курсор, която бавно се насочи към спиралата, опря в един от винтообразните елементи и застина там.

— Наличие на дефект в p53^[3] на хромозома 17 — обяви ДАН. — В тази позиция се намира ген, който потиска туморните образувания. Дефектът се дължи на наследена по майчина линия анормалност, към нея се прибавя и мутираща генна функция по бащина линия. — Стрелката започна да се движи в синхрон с обясненията, спирайки се точно на онези спирални кръгове на ДНК, които се отличаваха от стандарта. После на екрана се изписаха наследените по майчина линия дефектни образувания:

CAT — ACG — TAG — GAC, всяко в ярък цвят за подчертаване на аномалиите.

— Каква по-точно е функцията на p53? — нервно попита Жаклин, която познаваше добре не толкова резултатите от изследванията на ДАН, колкото начина, по който машината стигаше до тях.

— Ген p53 помага за възстановяването на увредена ДНК — отвърна Том, изпреварвайки отговора на геноскопа. — Неговите мутации са основа за клетъчното клониране — процес, който води към рака. Но дефектът на този ген още не означава, че Холи ще се разболее. При формирането на туморни образувания участват множество други гени, точно по тази причина ракът се лекува изключително трудно. За да се разболее, Холи трябва да е наследила една особена комбинация от дефектни гени, които задължително се намират в хромозомите и на майката, и на бащата…

— Значи тя може и да е здрава още, така ли?

Преди Том да отговори, върху екрана се появи нова секция от спиралата. В ъгъла се изписа „Хромозома 9“.

— Наличие на пакет увредени гени в хромозома 9 — обяви ДАН. — Бащиният комплект е дефектен, майчиният напълно липсва. Рискови са групите cer 6 и cer 14, наличие на обратим кодов дефект в групи inf 19 и inf 27.

Без да поглежда към посивялото лице на Том, Жасмин разбра, че положението е лошо. ДАН смени картината на монитора още преди да успее да възприеме информацията в цялата й тревожна пълнота. На екрана се изписа „Хромозома 10“. Диагнозата на машината беше безстрастно неумолима, в нея нямаше нито такт, нито съчувствие.

— Пропуски в последователностите^[4] на четири ras-гена в хромозома 10 — обяви ДАН с равнодушието, с което синоптиците съобщават за промяната на времето. — Неизбежна мутация.

— Господи! — сподавено простена жената.

Картър гледаше право пред себе си и мълчеше.

— По-лошо е, отколкото си представях — промълви най-сетне. — Един вроден дефект обикновено не е опасен. Ако наследствеността от единия родител е качествена, има шансове за корекции и на трите хромозоми, показали отклонения. За съжаление Холи е получила в наследство най-лошата възможна комбинация… У нея просто са се събрали всички възможни генетични инциденти…

Извърна се към Жасмин, в сините му очи имаше повече гняв, отколкото тъга.

Тя мълчаливо поклати глава и сложи ръка на рамото му. Думите бяха излишни.

Известно време останаха така, после той отново се обърна към равнодушния черен лебед.

— Казвай каква ти е прогнозата, копеле такова! — изръмжа. — Какво ще стане с нея?

Жасмин ясно усети, че приятелят й умишлено дава воля на гнева си. Просто защото алтернативата бе отчаянието, черно и напълно безполезно…

Машината зажужа, после притихна. Секунда по-късно безстрастният металически глас обяви:

— Комбинацията от генетични увреждания на обекта Холи Картър води до 99-процентова вероятност за развитие на полиморфен глиобластом^[5].

Този медицински термин прозвуча като екзотичното латинско наименование на рядко цвете, далеч не толкова страшен като „рак“ или „тумор“. Но Жасмин не се остави да бъде заблудена. От Том вече беше научила, че полиморфен глиобластом означава най-злокачествената форма на астроцитома, или казано с обикновени думи — рак в мозъка.

Пред очите й се появи Холи, смела и сдържана край гроба на майка си, облечена в аленото си палтенце, нахлупила черната кожена шапчица на главата си. Изпита дълбока омраза към ДАН, сякаш машината беше виновна за всичко.

Обърна се да погледне Том. Той седеше напълно неподвижен, в очите му светеше студен арктически пламък.

— Съжалявам, Том…

— Още нищо не се знае! — процеди с обичайното си упорство той. — Имам да му задам и един друг въпрос!

Личеше, че въпреки студената ярост в душата му Том бе буквално парализиран от страх. Изтекоха няколко дълги секунди, преди да се овладее. Командата, отправена към ДАН, беше изречена със силен и ясен глас:

— ДАН, мръсно копеле! Искам да определиш началото на мутацията, оптималните фактори на околната среда и най-добрата употреба на лекарства. В допълнение искам да изчислиш кога ракът на Холи ще навлезе в своя четвърти и фатален стадий!

Настъпи тишина. Геноскопът зажужа на високи обороти, после също притихна, сякаш потънал в дълбок размисъл.

Металическият глас се обади няколко секунди по-късно. Заслушана в него, Жасмин бавно поклати глава. Винаги се беше гордяла със своето изобретение, но в този миг изпита чувство на дълбок срам. Сякаш свръхмодерният биокомпютър изведнъж се беше превърнал в злобна вещица, която с наслаждение предсказва смъртта на любимата й кръщелница…