Майкъл Корди
Чудото (28)

27.

 

Жасмин Уошингтън седеше на един от тапицираните в синьо столове, пръснати в чакалнята пред операционната зала. Направи опит да се почеше под гипса на лявата ръка. Знаеше, че през живота си е изпитвала и по-голяма болка, но не помнеше кога… При катастрофата счупи лявата ключица и лъчевата кост на ръката си, освен това имаше и доста порезни рани. Разбира се, че беше карала бързо — нали затова хората си купуват спортни коли? Но досега не се беше случвало някой да среже спирачните маркучи на колата й… Беше благодарна само за едно: камионетката за хранителни стоки, в която се натресе, беше спряла, а на тротоара нямаше пешеходци…

Да, общо взето, можеше да се каже, че извади късмет. Преди два дни погребаха Нора Луц в Бостън, а тленните останки на Боб Кук бяха пренесени в Калифорния. Мисълта за тяхната смърт я накара да потръпне, а когато си помисли за това, което предстоеше да стане зад вратата отсреща, стигна до заключението, че НАИСТИНА има голям късмет…

Измина една седмица откакто Проповедницата отказа да помогне на Холи, през това време се случиха много неща. Първо, състоянието на детето рязко се влоши. Никой не знаеше дали Боб Кук е успял да открие загадката около опитните мишки, тайната отиде в гроба заедно с него… Холи направи две тежки кризи и Том вече нямаше друг избор освен операцията. Нито той, нито Карл Ламбърт бяха срещали толкова агресивен тумор — развиваше се изключително бързо и натискът в черепа на детето ставаше все по-силен и по-болезнен…

Летящата врата вдясно от нея се отвори, в чакалнята се появи Алекс Картър с посивяло от умора лице.

Бащата на Том изглеждаше състарен, всяка от неговите шейсет и осем години бе оставила отпечатъка си върху някак изведнъж прегърбилата се фигура. Очите му с недоумение пробягаха из помещението, усмивка на облекчение се появи на лицето му едва когато забеляза Жасмин, седнала до машината за кафе в ъгъла.

— Как е тя? — попита Алекс, заемайки съседния стол. — Започна ли операцията?

— Все още я подготвят — поклати глава младата жена и вдигна палеца на здравата си ръка към стената зад нея. — Том и Карл Ламбърт вече цял час са в операционната и уточняват плана за работата. Сигурно скоро ще започнат…

— Ясно, ясно — промърмори Алекс Картър и нервно сплетените му пръсти силно пропукаха. Изглеждаше дълбоко разтревожен, в очите му се четеше безпомощен ужас. А Жасмин изведнъж си спомни, че този човек вече е преживявал подобен кошмар, защото съпругата му е починала от абсолютно същото заболяване…

— Карл Ламбърт е отличен хирург — промълви тя и сложи ръка на рамото му. — А за Том няма да ти говоря… Тя не може да бъде в по-добри ръце…

Възрастният мъж се извърна към нея, на лицето му се появи нещо като усмивка. Но в очите му се четеше отчаяние. Знаеше, че това е краят, или, в най-добрият случай — началото на края… Очите на Жасмин изведнъж се насълзиха и тя направи върховно усилие да не се разплаче на глас. Господи, колко несправедлив е животът понякога! Направиха всичко, което беше по силите им, загинаха хора! И за какво? Проектът „Кана“ бе прекратен от една безскрупулна убийца, предизвикала серията от нещастия, а шансовете на Холи станаха нула… Не можеше да се примири с мисълта, че само след четири дни Мария щеше да бъде екзекутирана. Каква тъжна и безсмислена загуба!

Алекс стана и пристъпи към машината за кафе, явно не го свърташе на едно място.

— Искаш ли?

— Да, благодаря — усмихна му се тя. — Черно, без кофеин и без захар…

Летящата врата отново се отвори, двамата обърнаха глави в очакване да зърнат Холи. Но в чакалнята пристъпи Джак Никълс. Едрият мъж им хвърли разсеян поглед и замислено поглади белега на лицето си. Сякаш не беше сигурен, че трябва да бъде тук.

— Реших да отскоча насам… — промърмори той. — И без това не мога да работя, Том и Холи непрекъснато са в главата ми…

— Разбирам — съчувствено го погледна Жасмин.

— Кафе? — попита откъм машината Алекс.

Джак му отправи една крива усмивка, сякаш искаше да каже нещо за чудотворните качества на кафето. Сдържа се и леко кимна:

— Да, благодаря. Слабо, с четири бучки захар…

Алекс се приготви да коментира този избор, но вратата се отвори и в помещението се появи легло на колела, в което лежеше Холи. Тикаха го двама мъже в зелени престилки, главата на детето бе гладко избръсната. В съзнанието на Жасмин изплуваха думите на Том: ЕДНО ЛЕКО ПОМРЪДВАНЕ НА ЛАЗЕРА И ПАРАЛИЗАТА Е СИГУРНА… АКО НЕ И НЕЩО ПО-ЛОШО… Загледана в уплашените очи на любимата си кръщелница, Жасмин се запита дали ИМА нещо по-лошо от това, което става, дори то да е самата СМЪРТ.

Двамата с Алекс едновременно се доближиха до количката, която спря пред вратата на операционната. Жасмин протегна ръка, а Холи, подобно на новородено, моментално сграбчи показалеца й. Другата й ръка се вкопчи в Алекс, Джак Никълс бавно се присъедини към тях, пръстите му очертаха едно оптимистично кръгче:

— Ще се видим съвсем скоро! — каза с широка усмивка той.

Детето направи опит да отвърне на усмивката му и пусна пръста на Жасмин, за да копира кръгчето му.

— Късмет, Хол! — обади се с прекалено ведър глас младата жена.

— Всичко ще бъде наред — рече Алекс и леко погали бузката й. — Татко ти ще се погрижи за това…

На вратата на операционната се появи Том Картър, следван от доктор Карл Ламбърт. И двамата бяха облечени в зелени хирургически халати. Маската на Том висеше от врата му, Жасмин ясно видя болката в очите му, докато се навеждаше да целуне челото на дъщеря си. Гласът му прозвуча с необичайна нежност:

— Не се страхувай, Холи. През цялото време ще бъда до теб. Готова ли си?

— Да, татко — отвърна тя. Чертите на лицето й се отпуснаха, страхът в очите й бавно се стопи.

Том я целуна още веднъж, после се изправи.

— Е, тогава да започваме…

Жасмин безмълвно гледаше как количката потегля към ослепително бялата вътрешност на операционната. Миг преди летящите крила на вратата да заемат местата си, тя успя да зърне как четирима души повдигат кръщелницата й и я прехвърлят на операционната маса. Ръката й механично се повдигна да очертае традиционния баптистки кръст, в главата й се появиха думите на гореща молитва към Бога. Най-горещата в живота й…

 

 

На двадесет и пет километра от „Джиниъс“ Йезекия Дела Кроа нервно крачеше напред-назад. Намираше се в стаята за свиждане на щатския затвор в Масачузетс, пред него, закопчана с белезници към металната маса, седеше Мария Бенариак — новият Месия…

— Извинявай, но не успях да дойда по-рано — каза той. — Трябваше да проведа няколко спешни срещи, да открия хората, които ще те измъкнат оттук…

Пръстите й леко забарабаниха по масата.

— Нали ти казах, че няма нужда? — спокойно изрече тя. — Имам по-добър план, който може да се осъществи единствено с твоята помощ…

Йезекия все още не беше свикнал с мисълта, че трябва да се подчинява на жената, която доскоро бе изпълнявала собствените му заповеди. В продължение на една седмица бе притискал членовете на Вътрешния кръг, които трябваше да одобрят плана за бягството. За тази цел прие дори и условието на вечно скептичния брат Бернар, който настояваше да получи доказателства за чудотворните способности на Мария… А сега, когато планът най-сетне беше готов, тя го отхвърляше! Беше толкова сигурна в ефективността на своя, че дори не пожела да го изслуша… А Месията трябва да бъде сигурен в своето освобождение! От устата му се откъсна уморена въздишка. С нетърпение очакваше Мария да излезе на свобода и да поеме функциите си, официално провъзгласена за Спасител пред пламъка на Свещения огън. Тогава той най-сетне ще свали от плещите си тежкото бреме на отговорността…

— Много добре — рече, извади едно хапче от кутийката, с която никога не се разделяше, лапна го и тръсна глава: — Да чуем плана ти…

Тя му направи знак да седне, огледа се, сякаш се опасяваше да не ги подслушват, после леко се наведе напред. Гласът й прозвуча толкова тихо, че Йезекия се принуди да напрегне слух. Отначало я слушаше механично, после интересът му бавно се повиши. А когато жената насреща млъкна, устата му вече бе зяпнала от смайване. Планът й беше брилянтен, но той откровено не виждаше начин за изпълнението му. Рискът беше невероятно голям!

Помълча известно време, после бавно вдигна поглед към разноцветните й очи.

— Откъде знаеш, че ще стане така? — попита. — Как можеш да си толкова сигурна?

Мария се усмихна, от цялата й фигура се излъчваше самоувереност, когато отвърна:

— Имай ми доверие.

— Имам ти доверие, но…

— Аз ли съм новият Месия, или не?

— Ти си, но…

Жената разтърси белезниците си и му направи знак да се приближи:

— Хвани ръката ми!

Той се поколеба.

— Не се страхувай, хвани я!

Йезекия предпазливо се подчини. Пръстите й здраво се преплетоха с неговите, лицето й пребледня сякаш от непоносима болка, клепачите й се спуснаха. После ръката му бе пронизана от странна топлина, която бързо се разпространи в цялото му тяло. Сякаш някой го бе разтъркал с парче груб вълнен плат… Тя изведнъж разхлаби хватката си, на устните й се появи лека усмивка.

— Нищо не разбирам — промърмори той и механично посегна към кутийката с хапчета, която стоеше на масата между тях.

— Забрави ги — тихо и някак унесено промълви Мария.

— Какво?

— Забрави хапчетата, вече нямаш нужда от тях.

Той замръзна на мястото си. Това не можеше да бъде! Но болката в стомаха му наистина бе изчезнала. Не да стане поносима както обикновено, а НАПЪЛНО изчезнала!

Мария се усмихна на смайването му, но нещо в очите й показваше, че изненадата й не е по-малка от неговата…

— Сега вече вярваш ли, че планът ми е осъществим?

Той смутено кимна с глава. Брат Бернар бе получил доказателството, което търсеше.

— Тогава тръгвай — каза с нетърпящ възражение тон тя. — Имаш много работа!

 

 

Том внимателно наблюдаваше действията на Карл Ламбърт, който бавно насочваше лазерния скалпел към черната маса на тумора. Тук беше необходима изключителна точност, в противен случай лазерът щеше да засегне и здрава тъкан в мозъка. В мозъка на любимата му дъщеря…

Част от съзнанието му отчаяно искаше той да оперира, а не да се задоволява с ролята на асистент. Но другата, по-трезвата част хладно го предупреждаваше, че това в случая е невъзможно, дори ако не се вземе под внимание още неизлекуваната рана в лявата му длан. Винаги беше вярвал, че може да оперира с клинична точност, без намесата на чувства и емоции. Сега обаче разбра, че това не е така. Въпреки усилията си така и не успя да възприеме Холи като един обикновен пациент. Защото тя беше неговата скъпа дъщеричка, още по-мила в своята безпомощност. Ръцете му започваха да треперят само при мисълта, че може да я докосне със скалпела.

Около операционната маса имаше четири монитора, които следяха състоянието на Холи. Три от тях контролираха жизнените й функции, от този в средата долиташе успокоителното „бийп-бийп“, което отразяваше ритъма на сърцето й. Четвъртият показваше действието на микроскопичния лазерен скалпел, който търпеливо отстраняваше тъмните туморни клетки. Показанията на мониторите се следяха от старша сестра Лоурънс и едно младо момиче, на име Фран Хъкълбъри. Анестезиологът Тим Фулър беше седнал в края на операционната маса, на около метър от Карл Ламбърт и Том.

Макар че се водеше асистент на Карл, технически погледнато, Том не вършеше почти нищо, а само наблюдаваше действията му. Операцията беше толкова деликатна, че дори един чифт ръце изглеждаха прекалено много. Направи опит да се успокои, като отново си повтори, че Карл Ламбърт е един от най-добрите неврохирурзи в света. Но успокоението отказа да го споходи, тъй като прекрасно съзнаваше, че дори успешен изход на операцията ще даде на детето му само неколкомесечна отсрочка. Отново се запита дали си струва да удължава страданията на Холи, а и собствената си мъка…

Все още не можеше да приеме мисълта, че Мария Бенариак предпочете смъртта пред опита да помогне на Холи. Нейното поведение му се струваше абсурдно, безсмислено отмъстително. На какво се надяваше тази жена само четири дни преди екзекуцията си? Отново си спомни за случките от детството й, за които му разказа майка Клеменца. Спомни си и дълбокото й убеждение, че стига да пожелае, би могла да помогне на Холи… Каква загуба, Господи!

Равномерните сигнали от монитора изведнъж промениха тона си, после млъкнаха. Той рязко се извърна към екрана, на който се очерта една плътна линия. Сърцето на Холи бе спряло!

Времето изведнъж престана да съществува. Като в просъница видя разтревоженото лице на Карл да се извръща към него. Очевидно бе докоснал някой от жизнените центрове в мозъка и бе предизвикал шок. Ръцете му светкавично се протегнаха към плоските ръкохватки на апарата за електрошок, сестра Лоурънс вече полагаше върху гърдите на Холи гел за улесняване на проводимостта. Левият крак на детето се разтърси от конвулсии, миг по-късно конвулсиите обхванаха цялата лява част на тялото й. Том се наведе и здраво притисна ръкохватките към гърдите на детето, опитвайки се да забрави, че то е собствената му дъщеря, опитвайки се да не мисли за жестоката травма, на която подлага крехкото й тяло. Концентрира се само върху непосредственото, само върху онова, което щеше да й спаси живота…

Първият електрошок беше без ефект, на екрана на монитора продължаваше да се вижда една права черта.

Том изчака зареждането на ръкохватките и отново ги притисна към гърдите на Холи. Тялото й подскочи, за миг му се стори, че линията на екрана оживява, но това беше само илюзия…

Трети шок, отново нищо.

Четвърти…

Имаше чувството, че епичната битка за живота на дъщеря му се води часове наред, но на практика бяха изтекли само деветдесет и две секунди. Точно в 11:09 часа преди обед всички около операционната маса си дадоха сметка, че са безсилни.

Холи Картър беше мъртва.

Тогава се случиха две неща. Първото беше протяжен вой на отчаяние. Изминаха няколко агонизиращо дълги секунди преди Том да осъзнае, че този вой излиза от собствената му уста. Второто беше едно прояснение, толкова внезапно и ярко, че от устата му излетя втори вик, още по-нечовешки от първия…

Преди останалите да се опомнят, той изкрещя едно: НИКОЙ ДА НЕ ПИПА НИЩО! и се понесе към вратата. Прелетя покрай вцепенените от смайване Алекс, Джак и Жасмин и затича колкото го държат краката към лабораторията „Крик“…

 

ОРГАНИЗМЪТ УМИРА ПОСТЕПЕННО, А НЕ ИЗВЕДНЪЖ. РАЗБИРА СЕ, КОГАТО СЪРЦЕТО ПРЕСТАНЕ ДА ИЗТЛАСКВА КРЪВ, ДРОБОВЕТЕ НЕ МОГАТ ДА ПОЕМАТ КИСЛОРОД И МОЗЪКЪТ СПИРА ДА ФУНКЦИОНИРА, ТОГАВА НАСТЪПВА ТАКА НАРЕЧЕНАТА КЛИНИЧНА СМЪРТ. НО ОРГАНИЗМЪТ СЕ СЪСТОИ ОТ МИЛИАРДИ КЛЕТКИ, НЕ ВСИЧКИ ОТ КОИТО УМИРАТ ВЕДНАГА…

 

За част от секундата зърна светещия бутон на асансьора, промени посоката на движението си и хукна по стълбите. Без да обръща внимание на болката в ранения си крак, блъсна вратата на общата лаборатория на втория етаж, разбута хората с бели престилки, обсъждащи нещо току зад нея, и тежко залепи длан върху екрана на сканиращия механизъм, който освобождаваше ключалките на лабораторията „Крик“. Изобщо не забеляза озадачените погледи на колегите си, които се бяха обърнали след него.

Вратата тихо изсъска и се отвори, Том се втурна към фризера, в който се съхраняваха тринадесет епруветки с готов серум „Света Троица“. Измъкна първата, която попадна под трескавите му пръсти, извърна се към лабораторната маса и потърси някаква спринцовка. Разкъса стерилната опаковка, заби иглата в капачката на епруветката и бързо издърпа серума. После натисна буталото, за да прогони въздуха от спринцовката, нави ръкава на зеления хирургически халат и го пристегна малко над лакътя. Вената изскочи, иглата без колебание потъна в нея…

 

 

Жасмин първа влезе в операционната, следвана по петите от Алекс и Джак. Все още никой нямаше представа някъде хукна Том. В първия момент тя понечи да изтича след него, но Алекс я спря.

Карл Ламбърт беше бледен, лицата на хората от екипа му — мрачни и тъжни. Хирургът вдигна ръка, сякаш да ги отпрати, после се отказа и поклати глава. Обърна се към Холи, прихвана с щипци ръбовете на отвора в главата й, после бавно я покри със зелено парче плат.

Личицето на детето беше спокойно. Със затворени очи то изглеждаше така, сякаш спеше… Сърцето на Жасмин се сви от мъка, отчаяно й се прииска да го докосне, да върне живота в мъничкото телце.

Не стори нищо подобно. Дори не се разплака, макар в душата й да се промъкна онази хладна печал, която беше изпитала при смъртта на Оливия и на брат си. Не се разплака и когато видя мъката, разкривила лицето на Алекс. Разрида се едва когато видя как една самотна сълза се откъсва изпод клепача на Джак и тръгва по белега на обезобразеното му лице. Именно сълзата на твърдия като гранит бивш агент на ФБР я накара да осъзнае жестоката трагичност на това, което се бе случило…

Внезапен шум накара всички присъстващи да се обърнат към вратата. Том не влезе, а просто влетя като ураган в операционната. Левият ръкав на хирургическия му халат бе навит, в очите му светеше трескав огън. Насочи се право към масата, очите му не виждаха нищо друго освен безжизненото тяло на малката му дъщеря. Жасмин забеляза как треската за момент напусна погледа му, заменена от безкрайна нежност. Той се наведе, ръцете му се протегнаха към Холи, сякаш искаше да я вдигне и да я притисне към гърдите си.

Жасмин не можеше да зърне лицето му, сведено надолу, но за сметка на това ясно видя бледото личице на Холи, което сякаш надничаше иззад рамото му. Рамо, което видимо започна да трепери…

Алекс Картър протегна ръка да докосне сина си, после изведнъж я отдръпна, сякаш пръстите му бяха пипнали нагорещена печка. На лицето му се появи объркано изражение.

А след това пред очите на Жасмин се появи гледка, която нямаше да забрави до края на живота си. Всичко стана толкова — бързо, че тя не успя да разбере какво вижда и какво означава това, което вижда…

Клепачите на Холи потрепнаха.

Младата жена неволно се огледа, сякаш искаше да бъде сигурна, че и другите виждат това, което беше видяла тя. Но Джак и хирургът се бяха обърнали с гръб, очевидно решили да оставят Том насаме с мъката му. Дори Алекс бе свел очи към върховете на обувките си, потънал в нерадостни мисли. С изключение на нея никой не виждаше лицето на Холи…

После детето отвори очи и тя замръзна на мястото си.

„Или съм се побъркала, или тук става нещо много странно“ — едва успя да си помисли тя. Отново се огледа за реакцията на околните, като едновременно с това се опитваше да овладее дишането си и да затвори устата си, зяпнала от изумление. Присъстващите продължаваха да не забелязват нищо, всеки потънал в скръбта си…

После Холи сънливо се усмихна и каза:

— Жас, би ли ми донесла чаша вода?

А Жасмин направи това, което не бе правила никога в живота си.

Просто припадна…