Майкъл Корди
Чудото (34)

Епилог

Високият мъж тромаво слезе от коня. Не го биваше в ездата, но до това забравено от Бога място можеше да се стигне само на кон. Би могъл да наеме и хеликоптер, разбира се. Под негово разпореждане се намираха неограничени средства, това личеше дори само от количеството на шифрованите банкови сметки в Женева. Но той искаше да огледа района дискретно, без да привлича вниманието. А за тази цел най-подходящ беше конят, с него беше достатъчно подвижен и анонимен…

Разгледа една стара карта, извадена от банковия трезор по указания от Водача, после внимателно огледа петте скални къса, които стърчаха от пясъка на пустинята. Слънцето немилостиво прежуряше, околността беше пуста, ако не се брояха четиримата мъже, които дълбаеха с лостове в подножието на средната скала. С това те се занимаваха вече два часа, неотклонно следени от високия човек на коня, но до този момент усилията им не даваха резултат.

Той беше разучил картата подробно, до последния детайл. Беше обиколил скалите с коня, сравнявайки реалните им размери с това, което сочеше картата. Символът на древния документ беше категоричен — това са скалите, това е мястото, на което трябва да се копае. Тук нищо не беше пипано в продължение на повече от хиляда години, но мястото би трябвало да е съхранено, би трябвало да бъде използваемо… При условие, че изчисленията на древните инженери са били точни, разбира се…

Повдигна широкополата панамена шапка и избърса потта от плешивата си глава. Очите му зад очилата с дебели стъкла примигнаха, краката го понесоха към копачите.

Един от тях изведнъж се изправи и извика нещо, но вятърът отнесе думите му. Гол до кръста, човекът размаха лоста над главата си.

Високият мъж се затича по нагорещения пясък.

— Открихте ли нещо? — задъхано попита той.

— Погледнете тук, отец Хеликс — отвърна голият и посочи към дъното на изкопаната дупка.

Той надникна в указаната посока, сърцето му ускори ритъма си. На дъното на ямата се виждаше правоъгълен каменен блок, който очевидно играеше ролята на врата. Грабна лоста от ръцете на най-близкия работник, скочи в дупката и започна да разчиства камъка. Оказа се обаче, че това не е камък, а мека глина, прикриваща тайния вход. Няколко силни удара бяха достатъчни. Пред очите му зейна тъмен тунел.

— Факла! — заповяда той. — Запалете факла!

Един от братята — нисък и набит, с гъста черна брада, бързо се насочи към злонравната камила, тежко натоварена с багаж. Извади от дисагите три дълги самозапалващи се факли „Маглайт“ и се върна при изкопа. Хеликс грабна едната от тях и се спусна в дупката.

Пред очите му, танцуваща в светлината на факлата, се очерта някаква стръмна пътека. Тя се спускаше надолу, под ъгъл от четиридесет и пет градуса. От двете й страни стърчаха заплашително остри скални отломъци. Перила липсваха, но на всеки десетина метра пътеката правеше остър завой. Там би се спряло тялото на онзи, който би имал нещастието да се подхлъзне или да изгуби равновесие… Но Хеликс нямаше никакво намерение да пада върху острите скали.

— Внимателно! — извика той към двамата братя, които го последваха. — Не искам някой от вас да се стовари отгоре ми!

Въздухът беше застоял, мускулите на бедрата му се напрягаха от опасното спускане. Но той не усещаше нищо.

ДЕСЕТ КРАЧКИ, ЗАВОЙ… ДЕСЕТ КРАЧКИ, ЗАВОЙ…

Направи опит да брои завоите просто за да потисне нетърпението, което го обземаше. Стигна някъде до четиридесет, после се отказа. Под краката му нещо проблесна точно в момента, в който вече беше сигурен, че никога няма да стигне дъното. Преглътна внезапно появилата се буца в гърлото и побърза да угаси факлата. Блясъкът остана, въпреки че наоколо се възцари непрогледен мрак. Това беше Огъня, това беше доказателството, че все още не е закъснял!

С нови сили Хеликс запали факлата и измина почти тичешком последните десетина метра от пътеката. Озова се на малка хоризонтална площадка, метър на метър. Пред очите му се появи каменна врата, встрани от нея стърчеше дебела греда. Не се наложи да използва този лост, тъй като вратата беше открехната толкова, че да може да се промъкне. През процепа се виждаше белият пламък, по-ослепителен, отколкото го помнеше…

Хеликс изчака двамата мъже, които предпазливо слязоха по пътеката и задъхано се изправиха до него.

— Чакайте тук! — заповяда им той. — Ще проверя какво е положението и тогава ще ви повикам.

Обърна гръб на разочарованите им лица и се промъкна през процепа. Озова се в Стаята на спомените и за малко не пропадна в една грозна и разкривена пукнатина с ширина около двадесет сантиметра, която се виеше по каменния под. Свещеният огън гореше в противоположния й край, на светлината му се виждаше някаква обгоряла купчина, издигаща се край насрещната стена. Хеликс знаеше, че отвъд тази стена се намират останките от Свещената пещера, сърцето му се сви при спомена как бе успял да се измъкне от нея в онзи ужасен момент и душата му се изпълни с благодарност към Бога…

Вдясно беше нишата със златното сандъче, което съхраняваше реликвите на Христос. И друг път бе влизал тук, но изобщо не бе забелязал тайната врата, която му осигури достъпа до това свято място днес… Нима само преди четири месеца беше идвал тук за благовонните масла и балсами, с които обработи тялото на Мария?

Огледа вътрешността на камерата. Въжената стълба я нямаше, от нея беше останала само една овъглена следа на стената. Пораженията бяха съвсем малки. За разигралата се тук драма свидетелстваха единствено почернелият таван и останките в близост до входа. И величественият меч, който по неизвестни причини лежеше на пода в средата на камерата с пречупен връх, надвиснал над дълбоката пукнатина…

Хеликс се отърси от вцепенението и предпазливо тръгна към овъглената купчина до вратата. Разгледа я и установи, че това са останките от човек. От мътно проблясващия рубин на един от почернелите пръсти веднага разбра на кого принадлежат те…

Наведе се, направи гримаса и измъкна пръстена. Избърса го в ризата си, в очите му се появи страхопочитание. Кървавочервеният камък на Водача светеше с цялото си мрачно великолепие, недокоснат от огнената стихия, бушувала в тази пещера. Кръстът от бяло злато беше почернял, но други поражения нямаше. Постави го на безименния си пръст и с удовлетворение установи, че му е съвсем по мярка. Душата му запя.

Когато получи поста Пазител на Първата заповед, той беше уведомен, че е определен за наследник на Йезекия Дела Кроа. Запознаха го с всичко, което по право е достояние само на Водача: шифрованите банкови сметки на Братството, трезорите, в които се пазеха древните карти, списъците с личния състав, оригиналната документация, съдържаща правилата и целите на Братството. Но в хаоса преди четири месеца той не успя да ПОЧУВСТВА, че е встъпил в правата си. Това стана едва сега, когато сложи рубинения пръстен на ръката си. Това беше истинското коронясване. Свали очилата си, избърса ги в грубата материя на ризата си и едва тогава осъзна, че не вижда от сълзите, бликнали от очите му…

Овладя се, изправи гръб и се приготви да повика двамата братя, които търпеливо чакаха отвън. В този момент забеляза и другата, по-малка купчинка пепел, която се издигаше на няколко сантиметра от обгорелите останки на Йезекия. На върха й белееше парченце плат.

Устата му пресъхна.

Погълнат от пръстена и от новия си пост като Водач на Братството на Второто пришествие, той за миг беше забравил най-важната, основната функция на този пост… Отпусна се на колене върху каменния под и внимателно разгледа купчинката. Беше пепел, подредена така, сякаш представлява останки от напълно изгорял плат… Докосна я и тя се разпиля върху камъка, превръщайки се в ситен прашец… Внимателно повдигна парченцето плат с обгорели краища, което едва ли бе по-голямо от четири-пет квадратни сантиметра. Хеликс го поднесе към носа си. Миришеше предимно на изгоряло, но той моментално усети и нещо друго: аромата на ритуалните билки и балсами, който не можеше да сбърка с нищо друго на този свят…

Това късче плат беше единствената останка от плащаницата, която преди четири месеца бе подготвял със собствените си ръце.

Но от тялото, което бе увито в тази плащаница, нямаше и следа.

Край