Мария Бенариак смени предавката на взетия под наем рейнджровър и се усмихна. Навсякъде около нея се простираше девствената, напълно лишена от живот пустиня. Удобният, отлично климатизиран пашкул плуваше сред безбрежния пясъчен океан, в душата й цареше чувство на неземен покой. Далеч на хоризонта се очертаваха петте скални пилона, отдалече изглеждаха като кърмите на потъващи кораби, вирнати към небето. От неспокойната и безсънна нощ в Лондон бяха изтекли три дни, през които настроението й бе ведро и оптимистично. Това се дължеше на решението й да посети Отеца. Съжаляваше само за едно — че не взе това решение по-рано.

Няколко пъти бе посещавала Пещерата на Свещения огън, но сега за пръв път отиваше там без предварително поискано разрешение. Но тя отлично знаеше, че днес е денят, в който Йезекия провежда среща с двама от най-близките си сътрудници, а това означаваше, че със сигурност ще го завари. Разчиташе на срещата с него, беше сигурна, че ще го убеди да промени решението си за доктор Картър.

Слънцето грееше ослепително от кобалтовосиньото небе, колата плавно се полюшваше по пясъка, в който нямаше дори коловози. Мария шофираше механично, мислите й се рееха надалеч. Представи си, че е любимата дъщеря на баща си, която след дълга раздяла се завръща у дома. Сърцето й тръпнеше от вълнение преди срещата с Йезекия. Почти пет месеца не беше разговаряла с него насаме. Представи си приятната му изненада, на устните й заигра радостна усмивка. Беше абсолютно сигурна, че той ще се зарадва да я види, а след това ще й възложи окончателното изпълнение на задачата. Нали постоянно й повтаряше, че тя е истинската Немезис, че никой не притежава нейната решимост и талант при изпълнението на Праведното прочистване? Спомни си за първото си убийство — онова, с чиято помощ бе привлякла вниманието му…

Решението да убие отец Анджело не беше взето лесно, но Мария Бенариак, тогава едва петнадесетгодишна, с изненада откри, че идеалният шанс да го изпълни й се предостави бързо и лесно…

Две бяха събитията, довели я до това решение. Първото от тях беше самоубийството на младичката и съвсем наскоро постъпила в манастира сестра Долфин, а другото — третото поред изнасилване, което изтърпя от отец Анджело.

След първия насилствен акт отецът настояваше да я „съветва“ при всяко от своите посещения в сиропиталището. Извратената и садистична майка Клеменца правеше всичко необходимо да осигури спокойствието на тези срещи, твърдейки, че Мария трябва да е благодарна за времето и грижите на този велик човек.

При второто му посещение направи безуспешен опит да се скрие. Той обаче обърна манастира наопаки и я откри. Резултатът беше ново изнасилване, още по-брутално от първото. В първия момент реши да покаже раните и синините си на майка Клеменца, но после размисли и се отказа. Това нямаше да й донесе нищо добро.

Третият път беше най-лошо. Вбесен от съпротивата й, отец Анджело я завърза с въже, след което я принуди на орален секс и накрая отново я изнасили… Докато проникваше в нея с бързи и груби тласъци, той непрекъснато й повтаряше да не забравя, че е безсилна пред него, че е негова робиня и трябва да му се подчинява завинаги. После ухилено й се похвали, че тя не е единствената, че похотта му задоволяват и доста по-млади момичета от нея.

Десет дни по-късно намериха сестра Долфин да виси на гредата над леглото в килията си. Оказа се, че е била бременна в четвъртия месец и не е понесла този срам. Разбира се, никой нямаше представа кой е бащата…

С изключение на Мария.

Тогава разбра, че ако не иска да свърши по същия начин, ще трябва да убие отец Анджело. Нямаше къде да отиде, тук беше единственият й дом. Но убийството трябваше да бъде извършено така, че никой да не се усъмни в нея. И без това от наказания й беше дошло до гуша…

Отец Анджело се появи две седмици по-късно и с радостно учудване установи, че Мария се е променила. Непокорството й беше изчезнало, на негово място бе дошло пълното, по детински трогателно подчинение. Обзет от похотливо нетърпение, той й съобщи, че ще нощува в Калви и тя може да направи тайно посещение в хотелската му стая. Мария моментално прие.

Доволен и щастлив, отецът й подаде един ключ, около който бе увита стофранкова банкнота.

— Ще напуснеш сиропиталището след полунощ — започна да я инструктира. — Ще вземеш такси, а в хотела ще влезеш през страничния вход. Така никой няма да те види… Аз ще имам грижата да те върна обратно преди разсъмване…

Тя прибра парите, но нямаше намерение да взема никакво такси. Следобед влезе в кухнята да изхвърли боклука — едно от ежедневните й задължения. Излезе оттам с най-дългия нож, който успя да се побере под полата й. После се прехвърли в пералнята, наведе се над коша с мръсните дрехи, които трябваше да изпере на следващата сутрин, и издърпа един лекьосан работен комбинезон. Накрая се насочи към навеса, под който монахините държаха велосипедите си. Изкара оттам колелото на майка Клеменца и го скри в гъстия храсталак в близост до входната врата…

През останалата част от деня се отдаде на молитви, прекъсвани от изпълнението на неотложните си задачи. По този начин не й оставаше време да мисли за това, което бе решила. Много й се искаше да поговори с някого, да приеме приятелски съвет. Но момичетата от сиропиталището отдавна я гледаха под око и се държаха на разстояние от нея. Денят се изтърколи, тя най-сетне се озова в леглото си. Лежеше с широко отворени очи, тялото й потръпваше от възбуда и страх. Опасност да заспи и да пропусне тайната среща изобщо не съществуваше…

Отец Анджело заслужава да умре, повтаряше си Мария. Той трябва да бъде спрян преди да нарани още някое момиче, преди да убие и самата нея… Скрит под одеждите на Бога, този човек беше слуга на Дявола. А Бог й заповядва да го убие. Тя е инструмент в Неговите ръце, тя ще отмъсти както за Него, така и за самата себе си… Намеренията й бяха благочестиви, бяха праведни…

Изчака тридесет и пет минути след полунощ и безшумно стана. Измъкна се от килията, облечена в лекьосания работен комбинезон. Пъхна комплект чисти дрехи в една найлонова торбичка и я взе със себе си. Сградата тънеше в сънна тишина. Добра се до скрития велосипед без никакви проблеми и секунда по-късно вече въртеше педалите по посока на града. Нощният въздух беше хладен, но тя бързо плувна в пот. Скоро стигна до пристанището. Намери скрито място за велосипеда, уви главата си в голям шал и предпазливо прекоси паркинга пред хотела. Вмъкна се вътре през страничната врата, използвайки ключа на отец Анджело.

Стаята му беше на първия етаж. Стигна до нея без да срещне никого. Беше леко изненадана от спокойствието си. Дишаше равномерно и дълбоко. Мисълта, че вече е тук и връщане няма, изобщо не я притесни. Леко почука на вратата. Сипаничавото лице на отеца се появи в процепа почти веднага. Мишите му очички похотливо проблеснаха, главата му се подаде навън, огледа коридора в двете посоки, ръцете му припряно я придърпаха в стаята.

— Радвам се, че дойде, дете мое — дрезгаво рече той.

Мария едва успя да се огледа. Отецът припряно се освободи от робата си и застана пред нея гол, с твърд и зачервен член.

Без да си прави труда да я съблича, той я накара да се отпусне на колене, извърна лицето й към възбудения си орган и нетърпеливо простена:

— Хайде, покажи ми своето уважение!

А тя отново се учуди на спокойствието си. Ужасът от предишните изнасилвания беше изчезнал. На негово място в душата й цареше спокойна увереност. Погледна нагоре, отвори уста и се наведе напред. Видя самодоволната усмивка на отеца в момента, в който измъкна ножа изпод полата си.

Беше помислила както за кръвта, така и за шума, който би се вдигнал. Действията й бяха светкавични. В мига, в който дясната й ръка отряза пениса, лявата сграбчи възглавницата и здраво я притисна в лицето на отец Анджело. Но в продължение на няколко безкрайно дълги секунди очакваният писък не дойде… В първия момент върху лицето му се изписа по-скоро изненада, отколкото болка. Сякаш не можеше да повярва, че някой е в състояние да му причини подобно нещо…

После краката му се подгънаха, ръката му инстинктивно се плъзна надолу, към слабините. Мария го блъсна и той се просна по гръб, а в очите му се появи неописуем ужас. Когато вцепенението най-сетне го напусна и той понечи да крещи и да се бори, тя скочи отгоре му и натика част от възглавницата дълбоко в раззинатата му уста. После сръчно завърза ръцете му за таблата на кревата с окървавените чаршафи. Кръвта вече беше навсякъде, но вместо очакваното отвращение изпитваше радостна до главозамайване възбуда.

Остави безсилно гърчещото се тяло върху леглото, отпусна се на подгизналия от кръв килим и започна да го опипва. Намери това, което търсеше, скочи обратно в леглото и се усмихна на насилника си.

— И сестра Долфин ли беше една от твоите робини? — попита тя. — Обещавам, че ако ми отговориш честно, ще извикам лекар… — Размаха отрязания член пред изпълнените му с ужас очи, обзе я чувство за безконтролна власт: — Това тук все още може да бъде спасено… Отговаряй: и нея ли изнасили?

Той гледаше като хипнотизиран кървавото парче месо, легнало безжизнено в разтворената й длан.

— Отговаряй! Кимни с глава за „да“!

Той бавно кимна.

— Много добре…

Мария отмести възглавницата, но в момента, в който той разтвори уста да изкрещи, тя натика отрязаната му мъжественост дълбоко в нея, после върна възглавницата на мястото й.

— Кой е робът сега? — тихо попита тя, втренчила поглед в изцъклените очи на отец Анджело, вслушвайки се гъргорещите звуци, долитащи от гърлото му и пламналите от липсата на кислород дробове.

Наблюдаваше приближаването на смъртта с невероятно спокойствие. А когато зениците на отеца трепнаха за последен път и започнаха да помътняват, през тялото й пробяга тръпка на приятно удовлетворение. Увери се, че е мъртъв, после бавно слезе от леглото. Огледа чаршафите, откри едно чисто място върху тях и бавно изписа с върха на окървавения нож думите: ОКО ЗА ОКО, ЗЪБ ЗА ЗЪБ…

После свали окървавения работен комбинезон, влезе в банята и взе душ. Старателно почисти ножа и облече чистите си дрехи, а комбинезона натика в найлоновата торбичка. Огледа за последен път касапницата, изпита дълбоко задоволство от възстановената справедливост. Излезе от хотелската стая без да си прави труда да склопи клепачите на мъртвия отец Анджело…

В дъното на полуосветения коридор помръдна силуетът на някакъв мъж. Мария придърпа забрадката около главата си, плъзна се покрай него и напусна хотела. Докато въртеше педалите по обратния път, непрекъснато имаше чувството, че някой я следи…

Когато се прибра в сиропиталището, чувството й за сигурност се възвърна. Остави колелото и ножа по местата им, натика окървавения комбинезон дълбоко в коша с мръсните дрехи и безшумно се промъкна в леглото си. Тъй като бе отсъствала някакви си незначителни четиридесет и пет минути, никой не би могъл да я заподозре в убийството на отец Анджело…

Но една седмица по-късно я повикаха в кабинета на майка Клеменца и тя разбра, че се е заблуждавала.

Жабата все още беше в шок от самоубийството на сестра Долфин и смъртта на отец Анджело, което обаче изобщо не обясняваше странното й поведение към Мария. Държеше се топло, почти майчински. Това със сигурност се дължеше на присъствието на един мъж с умни черни очи и тъмен костюм, настанил се на стола срещу писалището й.

— Добър ден, Мария — усмихна й се любезно игуменката. — Имаш посетител… — Каза го така, сякаш при момичето всеки ден се редеше опашка от посетители: — Този господин иска да поговори с теб…

Сърцето й подскочи. Моментално усети за какво може да става въпрос. Нима е оставила някаква улика в хотелската стая? Нима е възможно този човек да знае, че именно тя е убила отец Анджело?

Жабата се изправи и тръгна към вратата.

— Ще ви оставя на спокойствие — заяви. — Сигурно имате за какво да си поговорите…

Мъжът любезно стана на крака.

— Ще ви бъда много благодарен, ако никой не ни безпокои — каза той. Гласът му беше тих и възпитан, но думите му прозвучаха като заповед.

— Разбира се — нервно се усмихна майка Клеменца и несъзнателно избърса потните си длани в полите на дрехата.

Мария беше смаяна. Никога досега игуменката не беше отстъпвала кабинета си на когото и да било, дори и на отец Анджело.

Мъжът изчака вратата да се затвори след нея, представи се и с жест й посочи стола зад писалището.

— Но това е мястото на майка Клеменца! — боязливо го погледна тя.

В черните му очи се появи заговорнически блясък:

— Какво от това? Никой няма да разбере, че си седяла там…

Мария се усмихна и усети как тялото й започва да се отпуска. Може пък да е дошъл за нещо друго… Но следващите му думи я опровергаха, коленете й се подкосиха и тя неволно се отпусна на тапицираната седалка.

— Мария аз зная, че ти уби отец Анджело — заяви непознатият. — Един приятел те е видял да влизаш и излизаш от стаята му в предполагаемия час на убийството…

Тя се сви на стола, очите й се сведоха надолу. Явно нямаше смисъл да отрича.

— Той беше олицетворение на злото — прошепнаха устните й. — Бог пожела да го накажа… Той ме изнасили три пъти, заради него се самоуби и сестра Долфин… — Изрече всичко това с безжизнен и монотонен глас, убедена, че непознатият няма да й повярва.

— Зная това — тихо отвърна мъжът и тя изненадано вдигна глава. — Отец Анджело действително беше олицетворение на злото и смъртта му е напълно заслужена…

Очите й смаяно се спряха на лицето му. Той я гледаше с топла, разбираща усмивка. Така бащата се усмихва на пакостите, сторени от любимата му дъщеря. В гърлото й изведнъж набъбна огромна буца, сълзи премрежиха очите й.

— Знаеш ли защо си страдала толкова много, Мария? — Въпросът бе зададен така, сякаш този човек знаеше всичко за нея.

Неспособна да произнесе дори една дума, тя само поклати глава.

— Защото си специална…

— Специална ли? — зяпна от изумление тя.

— Да, специална и богоизбрана…

— Не ви разбирам…

— Бог те е избрал за свой верен слуга, дарявайки те с ум, красота и кураж. Но преди това те е подложил на сурови изпитания, които ти издържа блестящо… Дойде времето за нови, наистина славни дела, за които ти трябва да бъдеш подготвена… Разбираш ли?

Мария се втренчи в умните черни очи срещу себе си и бавно кимна. Наистина разбра, всичко си дойде на мястото. Бог я бе белязал, тежкият й живот бе Неговата проверка… А сега с помощта на този мъж тя ще поеме по предопределения си път…

— Ти си надарена и красива — рече мъжът и набръчканото му лице се разтопи в топла усмивка. — Аз съм извършил необходимите формалности, можем да тръгваме веднага… Ако, разбира се, нямаш нищо против…

Мария отвърна на усмивката му. Това беше най-лесното решение в живота й…

Споменът за топлата усмивка на Йезекия й беше достатъчен, ръцете на Мария с нова увереност насочиха колата към петте скални отломъка, които вече ясно се очертаваха сред безбрежните пясъци. Разбира се, по онова време тя не можеше да знае, че сестра Долфин е племенница на брат Гулас — един от най-влиятелните членове на тайното общество. Нито пък че новата послушница бе оставила предсмъртно писмо, в което запознаваше чичо си с всички мръсни дела на отец Анджело. На практика беше станало така, че Братството изпратило предшественика на Мария — предишния Немезис, да извърши именно това, което беше извършила тя. Той беше човекът, с когото момичето се бе сблъскало в коридора на хотела; пак той — Немезис, бе препоръчал за своя наследница тази невероятно хладнокръвна за годините си убийца. След което, преди да осъществи пряк контакт с нея, Йезекия старателно се бе запознал с живота й…

От този момент всичко се промени. Последваха пет години специална подготовка в школата, ръководена от брат Бернар. Там я научиха на всичко — от чуждите езици до Справедливото възмездие. Запозна се с историята и целите на Братството, за пръв път в живота си изпита чувството, че има семейство, че има вяра. Все още помнеше гордостта, която я обзе при полагането на кръвната клетва в Пещерата на Свещения огън. Йезекия бе забил в ръката й церемониалния кинжал, а тя дори не усети болката. По-късно той я похвали пред всички, нарече я най-предания наемник на Братството, който бе срещал през живота си…

Изминаха още две години преди официално да я обявят за новата Немезис. А после — цели тринадесет години безупречна работа.

До Стокхолм…

До доктор Картър.

Вирна брадичка, напомни си, че скоро ще поправи тази единствена грешка в живота си. Пред очите й се появиха един хеликоптер и два ландровъра, скрити в сянката на скалите. Насочи джипа към входа на пещерата. Двамата мъже там внимателно се взряха в нея, докато бавно полагаше бейзболната шапка върху бръснатата си глава. Изключи мотора, отвори вратичката и излезе навън. Горещината беше като във вътрешността на фурна. Затръшна вратата и тръгна право към двамата мъже.

Единият от тях отвори уста, но тя го изпревари:

— Да бъде спасен…

Дясната й ръка се протегна напред.

Напрегнатото лице на мъжа се отпусна, той кимна и пое ръката й. С другата си ръка хвана лявата й китка, при което се образува нещо като кръст.

— За да спаси и праведните…

На седемдесет метра по-долу Том Картър изпита огромно облекчение. Хладното острие на ножа се отдели от тила му и преряза превръзката, която покриваше очите му. Обърна се, изчака очите му да свикнат със златистата светлина и видя леката усмивка на Хеликс, който се беше изправил до него с нож в ръка.

— Добре дошли в Пещерата на Свещения огън, доктор Картър — обяви тържествено високият мъж, а ръката му направи леко кръгообразно движение. — Намирате се в главния храм на Братството на Второто пришествие…

Очите на Том с удивление се спряха на извития орнаментиран свод, легнал върху четири колони от масивен камък, всяка от тях широка като хилядолетен дъб. Златистата светлина идваше от безброй свещи, закрепени върху поставки по високите десетина метра стени, отблясъците им рисуваха странни фигури по назъбената повърхност на тавана от червен мрамор. Допълнително осветление идваше от газовите фенери и факлите, натикани в специални поставки от ковано желязо и прикрепени към носещите колони. Стените на залата бяха покрити със стари на вид килими, които се спускаха от специални железни корнизи и наподобяваха платна на древна галера. На всеки от тях бяха втъкани различни религиозни сцени, които сякаш оживяваха под трепкащата светлина на свещите.

В дъното се издигаше олтарът, покрит с бял саван, пресечен от кървавочервен кръст. Погледът на Том беше привлечен от ослепителнобял пламък, който излизаше от дупка, пробита направо в скалата. В стената зад него се виждаше широка, херметично запечатана каменна врата.

В центъра на помещението, стъпила с масивните си крака върху древната мозайка на пода, бе разположена огромна маса. Дебелият дървен плот бе отрупан с храна в различни по форма подноси и чинии, краката под този плот бяха извити и с нокти накрая — като на скален орел. Край масата бяха подредени шест стола от същото солидно дърво.

Том усети величието на това място, сърцето му се сви. Приличаше на някакъв огромен мавзолей, събрал в утробата си всички реликви на човешката вяра…

— Добре дошли, доктор Картър — прозвуча един изненадващо силен и ясен глас. — Радваме се, че сте тук… — Извърна глава и едва сега забеляза двамата мъже, изправени до колоната в дъното. В огромната пещера те изглеждаха дребни и незначителни. Това с особена сила се отнасяше за мъжа, който бе проговорил.

— Доктор Картър — обади се Хеликс. — Позволете да ви представя отец Йезекия Дела Кроа — ръководител на Братството на Второто пришествие, а също така и брат Бернар…

Йезекия се насочи към новодошлия с думите:

— Извинявам се за начина, по който ви доведоха тук. Но предпазните мерки са задължителни, вече две хиляди години ние стриктно се придържаме към тях.

— Разбирам — кимна Том. — Всичко това ми дава основание да се надявам, че поканата ви е сериозна…

— Можете да бъдете сигурен в това.

Не можеше да определи какъв е акцентът на този човек. Някаква странна смесица от френски с близкоизточните диалекти. Йезекия вече беше на няколко крачки от него и той добре видя, че въпреки любезната усмивка хладните очи изпитателно се взират в лицето му. Косата на стареца беше снежнобяла, прегърбената му фигура едва ли надвишаваше метър и шестдесет, но въпреки това имаше достолепна осанка…

Костеливата ръка се протегна напред, върху безименния, деформиран от артрита пръст проблесна най-големият рубин, който Том бе виждал в живота си. И веднага го позна: именно с този пръстен бе запечатано писмото, което бе причина за появата му тук… Пое протегнатата ръка и изпита чувството, че държи нещо крехко и изсъхнало, което всеки миг ще се разпадне. Спря поглед върху бледото лице на стареца: тънката като пергамент кожа беше болезнено изпъната, под нея ясно се очертаваха костите на черепа. Имаше чувството, че тази кожа ще се разпадне и при най-лекото докосване, а костите под нея ще са сухи и студени, като костите на отдавна погребан скелет… Йезекия беше облечен в тъмен официален костюм, от сухото му тяло се излъчваше странна енергия. Но силата му личеше най-ясно в очите — черни, живи, интелигентни. Лишени от възраст, те блестяха, погледът им беше буден и изпитателен. „Никой не бива да подценява такъв човек — рече си Том. — Нито пък да му се доверява…“

— Вече познавате брат Хеликс — каза Йезекия. — И той е учен като вас. Негов дълг е да пази светостта на нашата Първа заповед, а освен това да ни държи в крак с последните достижения на модерните технологии… — Извърна леко глава към третия присъстващ: — А това е брат Бернар, той отговаря за… — помълча за миг, сякаш искаше да подбере точните думи, после добави: — … за проблемите, свързани със сигурността на Братството…

Картър стисна ръката на брат Бернар и се взря в лицето му. В косата и козята брадичка на този човек преобладаваше сивото, беше някъде към седемдесетте, доста по-възрастен от Хеликс. Едър, дори дебел, висок най-малко метър и осемдесет. Увисналата долна устна — широка и влажна, му придаваше вид на жесток и капризен хлапак и това предизвика неприязнено чувство у Том…

— Кои сте вие? — попита ги той. — Какво означава „Първа заповед“?

Върху лицето на Йезекия отново се появи хладната усмивка.

— Не бързайте, доктор Картър. Всяко нещо с времето си… — Посочи масивната маса: — Елате, нека обсъдим начините, по които ще обединим нашите способности и ресурси… Нашите древни съкровища с вашата технология на бъдещето…

Том понечи да поиска обяснение, но старецът се обърна и с изненадващо пъргава походка тръгна към масата.

— Тук има храна и напитки, моля заповядайте… Вероятно имате нужда да се подкрепите след дългото пътуване.

Том беше жаден. Заемайки мястото, което му посочи брат Хеликс, той хвърли поглед на часовника си. От кацането му в Тел Авив бяха изминали три часа. Направи кратки изчисления, за да определи колко е часът в Бостън, и стигна до заключението, че Холи вече трябва да е тръгнала на училище…

Йезекия се настани начело на масата, олтарът и ослепителният огън останаха зад гърба му. Братята заеха места от двете му страни, а Картър се оказа най-накрая, непосредствено до Хеликс. Огромната маса, която би могла да побере поне три пъти повече хора от шестте стола, подредени около нея, си остана почти празна.

— Моля, заповядайте — покани го отец Йезекия и махна с ръка към платата с храна и каните с напитки.

Такова вероятно е било менюто на средновековните пиршества, рече си Том. Калаени тави със смокини, фурми и сирене, подноси с агнешки котлети, бифтеци и печено пиле, купички с лозови сърми и кисели краставички… Ароматизирана вода за миене на пръстите в керамични съдове, делвички с вино, изрисувани на ръка преди столетия. Хеликс протегна ръка към една от тях и напълни високия бокал пред него с гъсто рубиненочервено вино, Бернар побутна по-наблизо подносите с храна. А Том изведнъж осъзна, че не се е хранил от доста време насам, нервността го напусна. Онази квачка Джак го беше предупредил да не се докосва до нищо, но посрещането, което му устроиха тези мъже, едва ли можеше да се нарече враждебно. Ако целта им беше да му сторят нещо лошо, те отдавна да бяха го направили…

Йезекия проговори отново, акустиката на пещерата придаде на гласа му особена тържественост.

— Тук сте по наша покана, затова смятам, че е редно ние да поемем инициативата. — Подкрепете се спокойно, а през това време аз ще ви разкажа с няколко думи за нашата организация. След това ще обсъдим и деловите въпроси…

Том кимна, сякаш имаше право на избор, после поднесе гъстото вино към сухите си устни. Вкусът му беше ароматичен и малко странен, но безспорно го ободри. Опитвайки се да сдържа нарастващото си вълнение, той си даде сметка, че това странно приключение започва да му харесва…

Йезекия Дела Кроа стана на крака и дребната му фигура хвърли чудовищно голяма сянка върху близката каменна колона. Известно време очите му изпитателно оглеждаха лицето на госта. Беше доволен, че доктор Картър прие поканата им, беше впечатлен и от поведението му. Ученият се оказа доста по-различен от представата, която си беше изградил за него. Да пропътуваш половината свят само за да провериш дали непознати хора действително притежават това, което ти трябва, означаваше само едно — този човек действително цени високо техните реликви. Йезекия не можеше да повярва, че мъжът срещу него е мотивиран единствено от търговската страна на въпроса. Още повече, че той отдавна вече разполагаше с повече пари, отколкото може да похарчи… Но главното беше поведението на този мъж: очевидно смел и решителен, той със сигурност щеше да прояви интерес към офертата…

— Ще започна малко по-отдалеч — започна той. — Преди две хиляди години Лазар — човекът, когото Христос възкресил, станал свидетел на едно от най-отвратителните дела в историята на религията — приковаването на Исус към кръста. Потресен до дъното на душата си, той се заклел никога повече да не позволи подобно нещо на извратените и корумпирани духовници. В нощта след Голгота му се явило видение — в съня си видял тази древна пещера и огъня, който пламти в нея. На следващия ден повел своите последователи към това свещено място, което единствено предлагало сигурност… Така се родило Братството на Второто пришествие, чиято главна задача е да чака появата на новия Месия, да го открие сред смъртните и да го обяви за Спасител пред олтара на Свещения огън. Тази ясна и проста цел ние преследваме и до днес, именно нея наричаме Първата заповед…

Йезекия извърна глава към огъня:

— Това е Свещеният огън, дал името на мястото, където се намираме. Тук се е състояло първото съвещание на Вътрешния кръг — ръководното тяло на организацията, тук, пред този олтар, нашите деди са отправяли своите молитви за спасението на света…

Погледна към Картър и със задоволство установи, че той го слуша с изключително внимание.

— В съня си Лазар видял, че в момента, в който Исус умрял заради нашите грехове, пламъкът променил цвета си — от ослепителнобял станал жълтеникавочервен. Но един глас му нашепнал, че пламъкът отново ще стане бял, когато Месията се появи между нас… За изтеклите две хилядолетия това се е случило само два пъти… — Замълча за момент пристъпи към каменната урна: — Първият път — когато Исус от Назарет се появил на земята. Вторият път — СЕГА… ДНЕС! Новият Месия е сред нас вече тридесет и пет години и ние сме длъжни да го открием!

— Но откъде ЗНАЕТЕ, че вашият Месия действително ходи по земята? — попита с леко свъсени вежди Картър. — Не допускате ли, че пламъкът е променил цвета си случайно, по стечение на обстоятелствата? Че това може би се дължи на геологически причини, че огънят се захранва от друг вид газ?

— ЗНАЕМ! — натъртено и с леко нетърпение отговори Йезекия.

Картър протегна ръка към подноса с печенето пиле.

— А как възнамерявате да откриете този нов месия?

— С ВАША помощ, доктор Картър!

Йезекия се върна на мястото си и кимна на брат Хеликс.

Високият мъж намести телените рамки на очилата си, плешивата му глава се извърна към Том.

— Възнамеряваме да открием Месията с помощта на вашия проект „Кана“ — поясни той.

— Не ви разбирам.

— От известно време насам наблюдаваме работата на вашите екипи и знаем, че търсите проба от ДНК на Бога…

Картър замълча.

Хеликс направи пирамида с пръстите на ръцете си, очите му се сведоха към добре поддържаните нокти:

— Мислим, че е доста странно атеист като вас да се занимава с подобна дейност — продължи с тих глас. — Допускаме, че това може би се дължи на чисто комерсиални подбуди, че искате да създадете някакво чудотворно лекарство от Божиите гени… В подобно предположение има логика, патентоването на такъв лек ще ви превърне в най-могъщия сред смъртните…

Картър продължаваше да мълчи.

— Но вашите опити да откриете автентична проба от кръвта на Исус са безплодни, нали? — обади се брат Бернар.

— Така е — кимна ученият и отпи глътка вино. — Това е причината да съм тук.

По лицето на Бернар се плъзна обичайната зловеща усмивка.

— Но първо трябва да получим достъп до базата данни, които се крият в паметта на вашия ИГОРИ — подхвърли той. — Онзи, нелегалният компютър…

— За какво са ви те? — вдигна глава Том.

Йезекия и двамата братя изненадано го погледнаха. Отдавна бяха приели, че Картър се досеща за причините, поради които искат достъп до паметта на ИГОРИ, съхраняваща генетични проби на около сто милиона души.

— За да открием онзи, когото търсим, разбира се — смръщено отвърна брат Хеликс.

Йезекия забеляза облекчението, което се изписа върху лицето на доктор Картър. Очевидно за пръв път му хрумваше мисълта, че някой жив човек може да е носител на божествените гени. Той помълча и замислено опипваше сребърния обков на бокала. После вдигна глава и погледна Хеликс:

— Добре… А нима този ваш Месия вече не използва своите чудотворни способности? Нима човек с подобни способности все още не е влязъл в полезрението ви?

— Това не е задължително — отвърна той. — Може би знае, че ги притежава по рождение, но са го „научили“, че не бива да ги използва… Казано с други думи — той потиска своите способности, за да се придържа към установените норми, за да не бъде по-различен от околните… Това състояние може да продължи дълго, а дори и завинаги…

Картър замислено кимна.

— Има и друга вероятност — продължи Хеликс. — Да не познава чудотворната сила на това, което е заложено в гените му. И да не знае как да го използва… В крайна сметка всяка дарба трябва да бъде практикувана, за да се прояви силата й…

— Това също е възможно — сви рамене Том.

Настъпи кратка пауза, Йезекия усети погледите на двамата си подчинени и се прокашля:

— Да преминем на основния въпрос, доктор Картър. Ако разполагате с автентична проба от ДНК на Христос, ще можете ли да откриете данните на новия Месия във вашия ИГОРИ, използвайки възможностите на геноскопа?

— Да, ако такъв човек действително съществува — отвърна след кратка пауза Картър. — И ако в ИГОРИ се съдържат генетичните му данни, разбира се…

Бернар и Хеликс стрелнаха отеца с блеснали очи и победоносно се усмихнаха. И двамата изпитаха увереност, че в крайна сметка ще излезе нещо от този нечестив съюз…

— Доктор Картър, в случай че ви предоставим автентична проба, вие ще трябва да изпълните останалата част от сделката — тоест, да хвърлите всички сили и средства в търсенето на човек с идентични генетични данни… Ако не сторите това, тогава ние ще бъдем принудени… хм… да РЕАГИРАМЕ… — Йезекия сурово изгледа Том. Този учен трябваше ясно да разбере, че ако наруши условията на предстоящата сделка, ще бъде сурово наказан.

— Не се тревожете — усмихна се Картър. — Аз съм не по-малко заинтересован да открия вашия месия. Но не забравяйте една малка подробност — имаме нужда от АВТЕНТИЧНА проба, а не от някакъв правдоподобен фалшификат. Без нея никаква оценка няма да има…

Йезекия замълча, погледът му се насочи към огромния рубин, който проблясваше на ръката му. Ето го мигът на истината. Връщане назад вече не можеше да има.

— Тогава да приключим със сделката — рече, изправи се и тръгна към олтара: — Елате, доктор Картър, искам да ви покажа нещо…

Към следващата част или към съдържанието

Майкъл Корди Чудото (17)

Метаданни

Данни

Чудото

Информация

История

Сваляне / Връзки

16.

Майкъл Корди
Чудото (17)