Майкъл Корди
Чудото (22)

21.

 

Изцяло погълната от своята работа, Умницата се намираше на по-малко от четиридесет метра от мястото, където се разиграваха събитията. Изпаднала в нещо като транс, тя търпеливо търсеше проход през гъстата електронна защита на „Черната дупка“. Пръстите й докосваха клавиатурата бързо и леко, очите й бяха приковани върху виртуалната действителност, появила се на екрана.

Официалното заглавие на базата данни светеше в горната му част. То й напомняше както за сериозността на задачата, така и за евентуалните последици от нея, особено ако я спипаха… Същата функция изпълняваше и предупредителният яркочервен надпис, който мигаше в средата на екрана: ВКЛЮЧЕНА ЗАЩИТНА СИСТЕМА „ХИЩНИК — ВЕРСИЯ 3“! Умницата вече бе успяла да проникне отвъд първите три кодови думи на най-защитената система за съхраняване на ДНК-данни в света. Още малко усилия и последната червена линия на екрана щеше да се превърне в зелена, а това вече означаваше свободен достъп до секретните данни…

Но в същия този миг щеше да се задейства защитната система „Хищник“, която само за минута щеше да засече вида, произхода и модела на компютъра й. Следователно разполагаше с точно шейсет секунди, за да открие носител на необикновените гени в секретните файлове и да изчезне от тях, без да остави следи. Само миг забавяне бе достатъчен, за да попадне в капан, от който измъкване нямаше. Собствениците на системата щяха да я засекат и разкрият. А те с положителност не бяха хора, с които Умницата или доктор Жасмин Уошингтън биха желали да влязат в контакт…

Изведнъж екранът примигна, сякаш някъде в сградата бе станало късо съединение. После единичната червена линия ниско долу стана зелена. Достъпът до секретните досиета бе свободен…

Дотук добре. Даже МНОГО добре! Беше успяла да направи нещо, на което са способни само няколко души в света: да дублира огромна част от шифрованите кодове на програмата, без да докосне нито една от множеството алармени системи, заложени в нея.

Направи малка пауза, въздъхна дълбоко и едва тогава премести курсора върху единствения символ на екрана, който играеше ролята на електронен „Сезам“. В момента, в който пръстът й натиснеше клавиша, влизаше в действие и „Хищника“. Броенето щеше да започне, а тя нямаше да има друг избор, освен да върви напред, при това с максимална бързина.

Свали часовника от китката си и изпробва гласовата аларма, монтирана в него. „Пет секунди“ — съобщи с безжизнен глас машинката. Тя доволно кимна, включи алармения механизъм и остави часовника до клавиатурата. Отново хвана мишката и спря курсора върху файла с гените от Назарет. В него, пресовани по електронен път, бяха вкарани само генетичните вериги на трите хибрида. Това беше друга малка победа на Жасмин, благодарение на която търсенето на евентуален носител ставаше с максимална бързина. Нагласи символа в центъра на екрана — така щеше да й е най-удобно да влиза и излиза от отделните файлове на секретните бази данни.

Вдиша дълбоко, задейства алармата на часовника и едновременно с това натисна клавиша за начало на операцията.

В следващия миг вече беше вътре.

Пръстите й светкавично вкараха символа на гените от Назарет в квадратчето за търсене, избирайки командата „максимална бързина“.

Частица от секундата по-късно се задейства и „Хищника“. На екрана се появи яркочервен надпис ВНИМАНИЕ, от тонколоните се разнесе тенекиен глас: „Начало на проследяването! Разполагате с шейсет секунди да вкарате личния си идентификационен код и символа за разрешен достъп!“

Вдясно горе се появи едра цифра 60, която започна да се върти: 59, 58, 57…

Умницата запази спокойствие въпреки капчиците пот, които избиха по челото й. С усилие на волята отмести поглед от въртящите се цифри и го прикова в квадратчето за търсене, което продължаваше да мига в центъра на екрана. Отначало то беше бяло, после в десния му край се появи черна ивица, която бавно се разширяваше. Под черната ивица се въртяха цифри, отбелязващи процента на проверената информация във файловете.

Черната ивица запълни около една десета от квадрата, под нея светна надпис: „Десет процента база данни проверени“. След секунда, продължила сякаш цяла вечност, ивицата леко надебеля, цифрата десет се промени на петнадесет…

Часовникът горе вдясно продължаваше да отброява секундите: 42, 41, 40…

Черната ивица напредваше скокообразно: 20 процента, 25 процента…

32, 31, 30 секунди…

— ТРИДЕСЕТ СЕКУНДИ! — предупредително се обади дигиталният часовник до клавиатурата.

Леко насълзени от напрежение, очите й не се отделяха от екрана. Търсенето на максимална скорост беше в състояние да улови само най-общите характеристики на евентуалното сходство, но в замяна на това можеше да провери 100 процента от базите данни за кратко време. Но за колко кратко? Нещата ставаха сериозни.

СЕДЕМНАДЕСЕТ секунди.

78 процента от базите данни бяха проверени.

После, внезапно и леко, на екрана се появи съобщение за открито сходство.

— Слава тебе, Господи! — прошепна Жасмин и в следващия миг се превърна в истинска вихрушка. Без да си прави труда да разкрива съответния файл, тя светкавично го прехвърли в твърдия диск на своя компютър, извади файла с гените от Назарет от позиция „търсене“ и натисна клавиша за „изход“ в момента, в който часовникът на екрана изписа цифрата 3.

— ШЕЙСЕТ СЕКУНДИ! — безстрастно се обади часовникът й.

Едва сега Умницата вдигна ръка и избърса капчицата пот от веждата си, която всеки момент щеше да падне върху клавишите. От устата й излетя въздишка на облекчение. Да, все още си я биваше… Все още имаше право на гордата титла „кибернетичен Бог“, успяла да влезе и да се измъкне не някъде другаде, а в самата „Черна дупка“!

Изведнъж екранът трепна и избледня, после върху него се изписаха данните на общото меню. Жасмин се намръщи. Това означаваше повреда в модема или прекъсване на линията.

Вдигна слушалката и набра номера на рецепцията. Нищо. Пълна тишина. Какво ставаше, по дяволите?

Стана, премина в хладната компютърна зала и надникна през тонираното стъкло. Фоайето на входа беше празно, а също и столовете зад ниските масички, на които седяха пазачите. Заповедта на Джак след покушението срещу Картър беше абсолютно категорична: тук трябваше да има двама души въоръжена охрана, други двама пазеха в къщичката до портала непрекъснато, двадесет и четири часа в денонощието…

Жасмин се насочи към рецепцията и видя черната излъскана обувка, която стърчеше странно изпод плота. С нарастващ ужас тя заобиколи отзад и видя Джордж, проснат на пода с широко разтворени крака. Харесваше този мъж. През лятото, по време на един от общите пикници за служителите на компанията, се беше запознала с жена му и двамата му сина. Той я гледаше втренчено, но очите му бяха празни като екран на изключен монитор. На гърдите и шията му зееха три дупки от куршуми, към краката й бавно се точеше тънка струйка кръв.

Жасмин прескочи червената локвичка, потисна гаденето си и бавно се наведе да потърси пулса на все още топлата му китка. Но очите му й бяха казали истината: жената на Джордж вече бе вдовица, а двете му момчета — сираци. Погледът й попадна на втория труп зад съседната масичка, гаденето й се усили.

Вдигна ръка пред устата си и механично посегна към телефона, обзета от паника. Нямаше сигнал и тя се изруга за проявената глупост: „Мисли, да те вземат дяволите! Мисли!“

„БЯГАЙ! МАХАЙ СЕ ОТТУК! ВЕДНАГА!“ — Гласът прозвуча трезв, хладен, предупреждаващ… А заедно с него се появи и страхът. Тя вече не беше шокирана от това, което видя, беше обзета от изпепеляващ страх, че същото може да се случи и с НЕЯ. Обърна гръб на окървавените трупове, огледа редицата екрани и погледът й се спря на стълбището, което водеше към подземния гараж.

„МОНИТОРИТЕ!“ — сепна се изведнъж Жасмин.

На един от екраните за секунда й се мерна бяла престилка, изведнъж й се прииска това да е било оптическа измама… Едва потисна желанието си да побегне, обърна се и се загледа в мониторите. Да, бялата престилка наистина беше там и се движеше. Под екрана имаше надпис „Лаборатория «Крик»“.

Том все още беше там.

В същата секунда тя проумя всичко: Проповедника е тук, проникнал в централата с единствената цел да ликвидира Том Картър!

В главата й се появиха два гласа. Единият продължаваше да крещи БЯГАЙ! — още по-силно и по-настоятелно. „СКАЧАЙ В КОЛАТА И ИДИ ДА ПОТЪРСИШ ПОМОЩ! ТОВА Е ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО МОЖЕШ ДА НАПРАВИШ!“ А вторият — тих и почти неуловим шепот, печално я уведоми, че помощта ще закъснее, че само ТЯ може да помогне на приятеля си, или поне да го предупреди…

— Но как? — попита на глас Жасмин и сведе поглед към краката си, които сами се бяха насочили към стълбището за подземния паркинг. Рязко спря, обърна се и тръгна обратно към безжизненото тяло на Джордж. Обърна го, опитвайки се да не гледа нито кръвта, нито изцъклените очи.

Кобурът беше закопчан, от горната му част обаче стърчеше дръжката на тежък и грозен револвер.

С треперещи ръце разкопча дебелата кожа, измъкна оръжието и провери пълнителя — така, както някога я беше учил брат й. Пистолетът беше зареден, тя бавно го вдигна пред себе си. Припомни си думите на отдавна мъртвия брат: ВАДИШ ПАТЛАКА САМО АКО СИ ГОТОВА ДА ГО ИЗПОЛЗВАШ!

Беше ли готова да го използва? Беше ли решена да престъпи клетвата си и да насочи оръжие към жив човек? Устата й изведнъж пресъхна, краката неуверено я понесоха към асансьорите.

— НЕ! — спря я предупредителният глас. — НЕ ВЗЕМАЙ АСАНСЬОРА, ЗАЩОТО УБИЙЦАТА ЩЕ РАЗБЕРЕ, ЧЕ ИДВАШ! ТЯ НЕ ТРЯБВА ДА ПОДОЗИРА, ЧЕ СИ ТУК, ЗАТОВА ИЗПОЛЗВАЙ СТЪЛБИТЕ!

Обърна се и хукна нагоре, без да докосва перилата. Направи опит да си представи, че вече не е Жасмин, а някогашната Умница… Кралицата на кибернетичния свят, втурнала се в действителния… Имаше оръжие, имаше мотив да го използва…

Какво повече можеше да иска?

„КУРАЖ — безмълвно си отговори тя. — Имам нужда от смелост!“

Пое си дълбоко дъх, направи опит да овладее треперещите си нозе и продължи да се изкачва по затъмненото стълбище.

 

 

На горния етаж Том вдигна глава, изпусна една въздишка и се втренчи в очите на мъжа срещу себе си.

— Разкрий ми тайната на третия ген! — заповяда той. — Разкажи ми всичко за неговите функции! — Вдигна епруветката със серума и я плисна по посока на лицето му: — Искам да зная как действа това! По какъв начин действат проклетите гени, когато са в комбинация? Казвай, да те вземат мътните!

Мъжът мълчаливо го гледаше. Обзет от бяс, замахна да го зашлеви и ръката му потъна в празното пространство. „Това им е проблемът на холографските изображения — горчиво си рече той. — Не стават нито за компания, нито за боксов чувал!“

Въздъхна, прозя се и се върна при ДАН, който продължаваше да прехвърля всички възможни комбинации, които биха могли да разсекат Гордиевия възел на загадката на третия ген. Наведе се над клавиатурата, набра някаква комбинация и холограмата на Христос се стопи. От осем половин сутринта насам, от ВЧЕРА сутринта, той безуспешно проверяваше резултатите…

Взе една лабораторна стъкленица, надписана с прецизния почерк на Нора: „Naz 3 — Ешерихия коли“. Вдигна я срещу светлината и внимателно се взря в посявката. Никакви белтъчини. Нищо. Повтори операцията със стъкълцето, върху което имаше надпис: „Света Троица — Ешерихия коли“, чиято посявка съдържаше комбинация от трите гена на Христос. Тук положението беше друго: нов протеин, при това в огромни количества. Но, по дяволите, какви бяха неговите функции?

„МОЖЕ БИ ГЕНИТЕ НЕ ВЪРШАТ НИЩО — прошепна един глас в умореното му съзнание. — МОЖЕ БИ НЯМА ДА ТИ РАЗКРИЯТ НИЩО НОВО…“ Погледна ръчния си часовник и пристъпи към телефона. Може би Жасмин все още бе в кабинета си, нямаше да й е за пръв път… Притисна слушалката към ухото си, разтърси я, после с недоумение я погледна. Само това липсваше. Линията беше прекъсната.

Тресна слушалката и тръгна към асансьора. В мрака се размърда някаква фигура, мерна му се униформа.

— Ти ли си, Джордж? — нервно се обърна Том. — Какво става с телефоните?

— Изключих ги, доктор Картър. Сега сме сами, само вие и аз…

Дълбокият алт го накара стреснато да вдигне глава, целият настръхна.

— Какво става, по дяволите? — извика с несигурен глас той. — Коя сте вие?

Неясната фигура се раздвижи, ярката светлина от лабораторията попадна върху лицето й.

— Вие знаете коя съм…

Том застина, ледената ръка на страха го сграбчи. Жената насреща беше доста висока; атлетична, стегната, с добре оформени мускули. Лицето беше красиво и едновременно с това лишено от особени белези. Решително вирната брадичка, изящно очертан нос и добре оформени скули. Само странният глас и блестящите котешки очи — едното светло, другото тъмно — свидетелстваха, че пред него стои жена. Спомни си, че вече беше виждал тези очи… Да, това бяха очите на Проповедника, които го бяха наблюдавали от холограмата… Без съмнение пред него стоеше убийцата на Оливия.

В същия миг страхът го напусна, въпреки че жената насреща бръкна в чантата си и извади дълъг пистолет. Обзе го гняв — ослепително силен гняв. Никога досега не беше изпитвал подобно чувство…

Без да откъсва поглед от очите на жената, Том плъзна дясната си ръка по плота до себе си, опитвайки се да напипа клавиатурата…

Мария Бенариак пристъпи към Картър, верният „Глок“ приятно тежеше в дланта й. В момента беше мъничко по-лек, тъй като пълнителят съдържаше осем патрона по-малко — онези, с които бе убила хората от охраната. Но й оставаха още девет. Уби двамата униформени мъже във фоайето без никакви затруднения, после залости вратата, която водеше към болничното отделение. По този начин дежурната сестра нямаше да им пречи, най-сетне бяха сами — тя и доктор Картър…

Взря се в яркосините му очи и с изненада установи, че в тях няма страх. Нищо, рече си, страхът ще се появи, когато усети гвоздеите… А когато тези очи бъдат забулени от пелената на смъртта, посланието й ще бъде кратко и ясно: КОЙТО РАЗШИРЯВА ЗНАНИЯТА СИ, УВЕЛИЧАВА И МЪКАТА СИ.^[1] Послание, изписано със собствената му кръв…

Насочи пистолета към слепоочието му, на устните й се появи усмивка. Ето го блаженият миг на Възмездието!

— Стореният грях се изкупува със смърт, доктор Картър! — тихо, но ясно произнесе тя.

— А какъв е моят грях? — изстреля в отговор той. В гласа му се долавяше само едно чувство: гняв.

Лявата й ръка пусна чантата на близката маса, дясната продължаваше да го държи под прицел.

— Какъв е вашият грях? — повтори тя. — Аз ви наблюдавах, доктор Картър. Наблюдавах ви отблизо. Затова имам отговор на този въпрос: вашият грях е, че искате да се превърнете в Бог! Вие не само искате да промените реда, създаден от Бога, но не се посвенихте и да посегнете на Неговия Син!

— Това посягане СПАСЯВА човешки живот! — гневно отвърна Том. — А колко живота е ОТНЕЛ Проповедника?

Тя се усмихна на глупавия прякор, който й беше лепнала пресата. Едновременно с това й стана приятно, че този човек знае за справедливата й дейност.

— Само живота на тези, които са недостойни да бъдат сред нас! Те трябва да бъдат отстранявани!

— Отстранявани? Искате да кажете УБИТИ! Кой решава съдбата им?

С едно рязко движение на ръката тя очисти плота на работната маса. Върху пода с трясък се пръснаха шишенца, колби и епруветки. На сантиметри от крака й падна някакъв странен бял инструмент с кръгла гумена ръкохватка, на която пишеше „Омниген“. Очите й прецениха фигурата на учения, изчисленията й бяха бързи и точни. Масата ще е достатъчна, стига да не разпъва докрай ръцете му… Отвори чантата и започна да подрежда гвоздеите върху плота.

— Бог, разбира се — отвърна на въпроса му тя.

— Кой Бог? — презрително я изгледа ученият. — Не можете да прехвърлите отговорността върху някого, който не съществува! Ние, хората, създадохме Бога, тъй като нямахме обяснение за редица природни явления. Но днешната наука ни предлага обясненията, затова Бог вече не ни е необходим… Това ли е причината, поради която искате да ме убиете? Или убийството просто ви доставя удоволствие, което скривате зад вярата в Бога?

Тя положи въжето и чука редом с гвоздеите, опитвайки се да контролира гнева си. Контролът е важен, контролът е всичко… Но този арогантен учен не беше като останалите. Не изпитваше чувство на вина, не се страхуваше от предстоящата екзекуция. Вместо това продължаваше да се придържа към сляпата увереност, че правото е на НЕГОВА страна! Усети как я напуска обичайното хладно безразличие, което изпитваше към жертвите си. Вече не можеше да мисли за него като за една заплаха, която просто трябва да бъде премахната. Вече го МРАЗЕШЕ, той беше олицетворение на всичко, от което се страхуваше и което ненавиждаше!

— Ще ти дам правото на избор — промълви с коренно различен тон Мария. — Коя ръка?

Погледна я с недоумение.

— Какво означава това?

Очите му най-сетне се спряха на гвоздеите. Дали наистина се чудеше какво ще стане, или просто не искаше да мисли за това?

— Вече споменах, че непрекъснато те следях и отдавна съм наясно с какво се занимаваш… След като искаш да притежаваш силата на Исус, ще трябва и да умреш като него! — Насочи пистолета към лявата му ръка, отпусната безжизнено край тялото: — Възнамерявам да те вържа за тази маса и да те прикова към нея с помощта на гвоздеите… — На устните й се появи усмивка: — По един за всяка ръка и крак… За тази цел трябва да пробия съответните дупки, нали? С куршум ще стане най-лесно, така че избирай: коя ръка — лявата, или дясната?

Най-сетне! В блесналите от гняв очи насреща й най-сетне се появи страх. Много добре!

— Вече не сме толкова арогантни, нали, доктор Картър? — попита Мария. После, без да му дава нито секунда за опомняне, натисна спусъка.

— По дяволите! — изрева той и се преви от болка. Стана й смешно да го гледа как подскача и стиска продупчената длан на лявата си ръка.

Кръглата дупка бе пробита точно където трябва. Изпотен и бледен, ученият смаяно гледаше ръката, от която рукна кръв, а Мария си помисли, че всеки момент ще повърне… Но когато главата му се повдигна, тя с изненада установи, че в очите му пак няма страх.

— Мръсна болна кучка! — изръмжа доктор Том Картър.

Невероятно!

— Все още ли не се разкайваш? — остро попита тя. Искаше й се да я моли за пощада, искаше да го чуе как се отрича от всичко.

— Да се разкайвам ли?! — презрително се изсмя той. — За какво? За това, че искам да спасявам живота на хората?

Мария направи крачка напред и заби дулото на пистолета в слепоочието му. Стояха между работната маса и редицата столове на колелца.

— Ти нямаш ПРАВО да спасяваш ничий живот! — просъска тя. — Не можеш да променяш реда, създаден от Бога! Смъртните трябва да се борят за своето Спасение. Бог, а не хора като теб, решава кого да спаси със своите чудотворни способности!

Лицето на доктор Картър се стегна от острата болка в простреляната ръка. Думите излетяха като куршуми през стиснатите му зъби:

— Тези способности не са Негови, кучко! Те са НАШИ! Те са като огъня, те са като способността да летим! Но какво те кара да мислиш, че именно ТИ имаш право да тълкуваш волята МУ? Откъде знаеш КАКВА е тя?

— Избрана съм от Него!

— Как разбра? — разсмя се налудничаво Картър. — Лично Той ли ти го каза?

Мария започна да се дразни. Този фанатик очевидно нямаше да промени възгледите си, значи беше крайно време да го вразуми.

— Сложи лявата си ръка на масата! — просъска тя и притисна дулото в слепоочието му. Очакваше съпротива, но ученият безропотно се подчини. Положи ръката си върху масата с дланта нагоре, лицето му се изкриви от болка. Но в блестящите му очи нямаше страх.

Куражлия, призна пред себе си Мария, после прехвърли пистолета в лявата си ръка и посегна към първия пирон.

— Виждала ли си Христос? — попита с изненадващо спокоен глас Картър. Погледна я отново, очаквайки отговора й с явен интерес.

Тя предпочете да насочи вниманието си към гвоздея. Разполагаше само с една свободна ръка и бе принудена да раздели операцията на отделни етапи: първо да вкара пирона в дупката на дланта му, после да го притисне към плота и едва тогава да употреби чука… Всичко това трябваше да бъде направено точно, иначе имаше опасност ръката му да не бъде прикована добре и да се освободи…

Не забеляза как свободната ръка на доктора се плъзна към клавиатурата на компютъра, единственото, което регистрираха сетивата й, беше някакво внезапно движение вляво от нея… Някаква фигура, появила се в периферното й зрение. Извъртя се като вихрушка, пръстът й натисна спусъка. Но фигурата изобщо не трепна. Очите й се разшириха от изненада, тъй като пред нея, на по-малко от метър, бавно се оформяше полупрозрачното очертание на някакъв призрак.

— Хайде, не се страхувай — долетя някъде отдалеч гласът на доктор Картър. — Пред теб е Христос, можеш да го попиташ какво да правим с неговите гени…

Мария не беше в състояние да помръдне. Смаяна, тя гледаше голото тяло на мъжа, гладко избръснатото му лице, дългата кестенява коса…

После, в мига, в който вцепенението я напусна и тя си даде сметка за разноцветните прожектори в основата на пиедестала, чиито лъчи очевидно създаваха някаква оптична илюзия, в главата й се пръсна тежка стъкленица, а една силна ръка я блъсна на пода. Тренираното й тяло се извъртя още във въздуха, показалецът й бързо натисна спусъка три пъти.

Две секунди й бяха необходими да се надигне и да седне, после да изтрие кръвта от чело си. Рязко се извъртя към жертвата си, побесняла от гняв. Забрави за ритуалното разпъване на кръст, единствената й мисъл беше да ликвидира Картър веднага, още в същия миг…

Но той беше изчезнал.

Обърна се към изхода точно навреме, за да го види как с накуцване се скрива зад вратата. Скочи и се втурна след него. На прага спря и се огледа. Вляво беше просторната обща лаборатория, отвъд която мътно проблясваха стъклените врати на асансьорите. Видя доктора почти веднага. Високата му фигура стърчеше между работните маси на лабораторията, улученото в Стокхолм коляно му пречеше да тича бързо, тялото му смешно се поклащаше… Въпреки гнева на устните й се появи усмивка. Всичко е наред, справедливостта не може да не възтържествува… Стисна пистолета с две ръце и бавно се прицели в тила на бягащия учен. Крайно време беше да сложи край на тази глупава ситуация…

 

 

„МЪРДАЙ, ДЯВОЛ ДА ТЕ ВЗЕМЕ! МЪРДАЙ!“ — шепнейки несъзнателно тези подобни на заклинания думи, Том Картър се опитваше да не обръща внимание на острата болка в ранената длан, единствената му цел беше да стигне до асансьорите. Светкавично бе преценил, че ще има някакви шансове само ако успее да се добере до кабинета на Джак, който се намираше на върха на стъклената пирамида. Там можеше да се свърже с полицията по мобифона на съдружника си, а и да използва пистолета, който лежеше в най-долното чекмедже на бюрото му.

Зърна отражението на убийцата в огледалното стъкло на най-близката врата и разбра, че заклинанията му не действат. Тя се беше отказала да го преследва и бавно насочваше пистолета си в него. По дяволите! Строшената в главата й стъкленица не само не беше я накарала да изпадне в несвяст, но дори не я беше замаяла!

Понечи да се скрие под една от работните маси вляво, но веднага разбра, че това само ще отложи неизбежното. По-добре да получи куршум в движение, а не скрит като плъх зад някакви шперплатови мебели! Така имаше шанс, макар и минимален, да не бъде улучен… Сви глава към раменете си, напрегна докрай раненото си коляно и се понесе към асансьорите, от които го деляха още пет-шест метра.

В същия миг видя блясъка в стъклото и чу оглушителен трясък.

Той се строполи на мраморния под.

 

 

Изстрелът се оказа точен. Жасмин си даде сметка за това едва когато отвори очи.

Докато се изкачваше по стълбите, беше добре. Беше изплашена до смърт, но все пак контролираше действията си. Но когато предпазливо побутна открехнатата врата на лабораторията и видя жената, която преследваше Том, самообладанието й се стопи, защото разбра, че трябва да се изправи срещу самата Проповедница…

Не помнеше да е изпитвала по-голям ужас в живота си. Заляха я горещи вълни, не беше в състояние дори да вдигне ръка…

После убийцата прекрати преследването, изправи се с гръб към Жасмин и бавно вдигна пистолета си.

Жасмин успя да се изтръгне от парализата, открехна още малко вратата и се промъкна зад гърба на жената. Устата й беше толкова суха, че дори да искаше, пак не би могла да извика онова „Стой, не мърдай!“, Бог знае откъде появило се в съзнанието й. Стиснала тежкия служебен револвер с видимо треперещи ръце, тя бавно го насочи в широкия гръб на Проповедницата. После, припомняйки си инструктажите на мъртвия брат, леко натисна спусъка. Но едновременно с това затвори очи, в пълен разрез с тези инструкции…

Изстрелът беше оглушителен. Силният откат едва не й изкълчи рамото, а револверът спря на милиметри от носа й. Гърлото й се сви от острата миризма на барут, повдигна й се…

Умнице, Умнице, още много има да се учиш!…

Отвори очи и видя тялото на Проповедницата проснато на пода, някак нереално сред облачетата синкав дим. Но къде беше Том? Миг по-късно го видя да се надига от площадката пред асансьорите, изглеждаше невредим…

— Вземи й пистолета, Жас! — изкрещя той и бързо закуцука към нея.

Жасмин скочи по посока на неподвижното тяло и бързо изрита пистолета към Том, който се наведе и го сграбчи с дясната си ръка. Сведе очи към убийцата и видя капчиците кръв върху темето й — там, където куршумът бе одраскал черепа. Ако бе минал само един милиметър по-нагоре, изстрелът щеше да бъде пълен провал… И обратно — няколко милиметра по-надолу и сега мозъкът на убийцата щеше да покрива мраморния под… И двете възможности я накараха да посивее, отново и прилоша…

Тъмната коса на жената изглеждаше странно — набръчкана и изкуствена, подобно на нахлупена набързо шапчица за баня. Трябваха и няколко секунди, за да разбере, че това е перука, по всяка вероятност разместена от несръчния й изстрел. Отдолу светлееше бяла, гладко обръсната кожа. Силна тръпка разтърси тялото й…

— Добър изстрел, Жас! — похвали я Том и насочи пистолета към тялото на убийцата със завидно сигурни ръце.

— Не е точно така — промърмори в отговор тя, правейки отчаяни опити да прогони пристъпите на прилошаване. — Особено ако обърнем внимание на факта, че се прицелих в гърба й…

Той се усмихна и я прегърна.

— Няма значение! За мен ти си най-добрият стрелец на света, истински шампион! Ако не я беше улучила, ТЯ щеше да улучи мен, при това точно там, където се беше прицелила!

Краката й изведнъж се разтрепериха и тя се отпусна в прегръдката му. После очите й се спряха на окървавената му длан.

— Какво е това?!

— Нищо особено — сви рамене Том. — Да речем, че Проповедницата ми беше подготвила една по-изтънчена смърт…

— Значи това наистина е тя?

— Да. Ти току-що улучи един от най-търсените престъпници на Америка… — В гласа му се промъкна нотка на загриженост: — Добре ли си, Жас?

— Да, просто съм малко разтърсена… — Очите й се сведоха към мъжкия профил на убийцата, в главата й се появи спомен за холограмата, която бе показала пред специален агент Карин Танър и която нямаше почти нищо общо с това тук.

— Мисля, че той… че ТЯ май е успяла да те докопа…

— И аз мисля така — усмихна се Том. — Но сега…

Проповедницата се размърда и отвори очи. Жасмин моментално улови приликата й с холограмата, особено в цвета и формата на очите, които не можеха да бъдат сбъркани.

— Жас, качи се в кабинета на Джак и поискай помощ по мобифона, който ще намериш там — разпореди се колегата й. — А през това време аз ще се погрижа за нашата гостенка…

Тя кимна и тръгна към асансьора, после се закова на място, доловила въпроса на Том:

— Какво е станало с Джордж и другите момчета от охраната?

Обърна се, в очите й се четеше мъка и известна несигурност:

— Не зная нищо за онези, които охраняват портала…

— А тези във фоайето?

Жасмин само поклати глава, а той премести очи върху лицето на убийцата, която бавно идваше на себе си. Нещо в тези очи накара Жасмин Уошингтън да потръпне. За пръв път откакто се познаваше с Том изпита усещането, че човекът, който бе отдал всичките си усилия за спасяване на човешкия живот, в момента е готов да отнеме живот…

— Том! Добре ли си?

Той не я погледна, само поклати глава и промърмори:

— Някой някога беше казал, че отмъщението е израз на диво правосъдие, което е присъщо само на животните… Но това не е вярно. Животните не изпитват жажда за мъст, тя е присъща единствено на хората… А сега разбирам защо… — Обърна се, лицето му беше изкривено от силата на гнева. А Жасмин изпита огромно облекчение от факта, че е на негова страна…

 

 

Не болката в главата, а безсилната ярост върна съзнанието на Мария Бенариак. Беше преживяла нов провал. Зърнала своя пистолет в ръцете на доктор Картър, тя бавно осъзна мащабите на този провал. Някой се беше промъкнал зад нея в момента, в който се прицелваше в него… Защо не провери сградата след отстраняването на охраната? Защо се довери единствено на това, което показваха контролните монитори? Обладана от нетърпеливото желание да екзекутира омразния учен, тя отново се беше държала като аматьор!

Първото й решение беше да опита схватка, но нещо в погледа на мъжа над нея недвусмислено показваше, че ще натисне спусъка при първото й движение. Въпреки това беше готова да рискува, изгаряща от чувството на срам. Втори провал след инцидента в Стокхолм — това вече беше прекалено! Беше предала отеца, Братството и — което беше най-тежко — беше предала себе си! После професионалната й подготовка започна да надделява и тя си даде сметка, че колкото по-дълго остане жива, толкова по-големи са шансовете й да поправи стореното.

— Ти си голям късметлия, доктор Картър — прошепна тя.

— Сигурно — сви рамене той. — Особено ако приема, че в крайна сметка не си имала намерение да ме ликвидираш…

Тя се усмихна. По всичко личеше, че Дяволът иска душата на този учен, а Господ има свои, неизвестни засега мотиви да не му пречи…

— Бог ще ни съди — отвърна тя, без да отмества очи от лицето му.

— По всичко личи, че с твоята мисия е свършено — поклати глава доктор Картър. — Следващото си послание ще можеш да получиш лично от Създателя!

— Все още е рано за това! — прошепна с натежал от гняв глас Мария.

— Не и за теб… — отвърна той. После се засмя със странен горчив смях.