Майкъл Корди
Чудото (29)

28.

 

Мария изяде закуската си със завиден апетит. Чувстваше се спокойна и жизнена, въпреки че часът на екзекуцията й беше определен — днес, точно в полунощ. Яйцата имаха отличен вкус, сякаш ги бе приготвил готвачът на най-добрия френски ресторант в града. Млякото беше студено и прясно, такова не беше пила от години. Сетивата й бяха изострени до крайност, дори най-простите възприятия й се струваха прекрасни. Затворническата дреха изведнъж й се стори много красива, с чист и толкова наситен син цвят, че тя дори изпита съжаление за досегашното си равнодушие към него. Килията, в която я бяха преместили в навечерието на екзекуцията, прие като едно желано разнообразие. През целия вчерашен ден се бе забавлявала да открива разликите между нея и предишното далеч по-обикновено затворническо помещение. Но най-голяма наслада изпитваше от простата, но невероятна сила, която се криеше във всяка клетка на тялото й…

Тя е Избраницата. Вече бе осъзнала и приела този факт. Изкъпана в гените на Бога, тя беше господарката на Живота и Смъртта. Вече не се страхуваше от нищо. Последната среща с отец Йезекия накара душата й да се свие в сладко предчувствие. В мига, в който докосна ръката на стареца и излекува язвата му, тя усети как енергията, не, СИЛАТА на Бога започна да се прелива от нейното тяло в неговото. Последвалото изтощение беше нищо в сравнение с радостната възбуда от мисълта, че необикновените й способности са останали недокоснати от времето…

Срещата с доктор Картър също премина изключително добре. Винаги бе изпитвала приятна тръпка в момента, в който осъществяваше Справедливото отстраняване. В ОТНЕМАНЕТО на човешкия живот имаше нещо първично и чисто, но нито едно от наказанията над различните грешници — дори когато надзърташе дълбоко в разширените им от ужас очи, не можеше да се сравнява с удоволствието да отхвърли молбата на доктор Картър. Едва в онзи кратък миг откри, че има огромна разлика между убийството и отказа да спасиш нечий живот… Това всъщност беше съвършеното убийство: да разполагаш с властта да ДАВАШ живот, но да откажеш да се възползваш от нея. Никога досега не бе изпитвала по-дълбоко удовлетворение. То беше нещо като… нещо като… като да се почувстваш БОГ!

До слуха и достигна познатото потракване на токчета. Надзирателката отново идваше към килията й, а това означаваше, че нейният духовен наставник е вече тук, за последната си визита…

 

 

Девет минути по-късно вече седеше срещу отец Йезекия и гледаше в уморените му очи.

— Уредено ли е всичко?

Той кимна.

— В качеството си на твой духовен наставник аз ще присъствам на екзекуцията заедно със свидетелите и директора на затвора. А хора на Братството ще се погрижат персоналът да направи необходимото… — Замълча за момент, после попита: — Все още ли си убедена, че планът ще успее?

— Имай ми вяра, отче — отвърна Мария, трогната от загрижеността му.

— Аз ти имам вяра, дете мое, но се страхувам, че след толкова дълго очакване… — Гласът му се снижи: — Просто бих предпочел някой ПО-КОНВЕНЦИОНАЛЕН начин за твоето спасение…

— А как ще покажем на света коя съм аз? Това е единственият начин всички да разберат, че съм Богоизбраната!

Йезекия сви рамене, опипа рубиновия си пръстен и промърмори:

— Дано да си права…

— Права съм! Доктор Картър ще присъства ли на екзекуцията? — Колкото по-малко се виждаха Картър и отецът, толкова по-добре.

— Не мисля — отвърна Йезекия Дела Кроа. — Само двама грешници са поискали това, но доктор Картър не е между тях. Дъщеря му умира и той е непрекъснато край нея. За всеки случай обаче трябва да вземем мерки… Той вероятно знае, че аз съм твоят духовен наставник, но едва ли допуска, че те познавам далеч преди откриването на необичайните гени… Според мен е напълно справедливо след две хиляди години очакване да присъствам на последните мигове на новия Месия, нали?

Тя кимна.

— Трябва да вървя — надигна се старецът. — Искам да проверя дали всичко върви по план… — Поколеба се за момент, въртейки пръстена си, после добави: — Може би няма да имаме време да си поговорим преди екзекуцията… — Обикновено безизразното му лице изведнъж се превърна в екран на бурните чувства, които се бореха в гърдите му — мъка и тъга, надежда и страх, но най-вече обич… ДА, ОБИЧ КЪМ НЕЯ! Бавно заобиколи масата и се изправи над главата й. Този път не коленичи, а се наведе и я прегърна. После стори нещо, което я трогна толкова силно, че в очите й се появиха сълзи: целуна я по бузата…

Прииска й се да отвърне на прегръдката, но белезниците не й позволяваха. Примигна, за да прогони издайническите сълзи, чу шепота му в ухото си:

— Дете мое, МНОГО се радвам, че успях да те открия навреме! — После, още преди Мария да отговори каквото и да било, той се отдръпна, а лицето му отново стана безизразно: — Трябва да вървя…

Отиде до вратата и натисна бутона.

— Да бъдеш спасена…

В блесналите й от влага очи се появи усмивка:

— За да спася и Праведните, за да накажа безбожниците!

Отецът изчака надзирателите да отключат белезниците от масата и да я поведат навън. На устните му играеше лека усмивка.

Вляво от коридора между стаята за свиждане и килиите на смъртниците имаше прозорци, които гледаха към външния свят, към светлината на деня. Обикновено пазачите я побутваха пред себе си, насочвайки я бързо в обратна посока — покрай камерата за екзекуции и хладния полумрак на бетонната килия. Но днес, по неизвестни причини, те забавиха ход и й позволиха да проследи с очи прегърбената фигура на Йезекия, която бавно се смаляваше по посока на ярката дневна светлина.

Понечи да му обърне гръб и да поеме по обичайния маршрут, но изведнъж забеляза как раменете му се изправят, а краката му забавят ход. Отначало помисли, че иска да се обърне и да й каже още нещо, но очите му бяха заковани в блиндираното стъкло на вратата, която водеше към изхода. Миг по-късно тази врата се отвори и на прага се появи висок мъж. Макар да се намираше само на десетина метра оттам, Мария бе заслепена от ярката дневна светлина и не успя да зърне чертите на лицето му. Мъжът се наведе и стисна десницата на Йезекия, който вдигна глава и каза нещо. Личеше, че бърза да си върви, но все пак размени още няколко думи с мъжа, преди да кимне и да протегне ръка за сбогом… После съсухрената му фигура се стопи в тунела на ярките слънчеви лъчи…

Пазачите не я подканиха да тръгва, вратата се затвори зад Йезекия, светлината намаля. Едва сега разпозна новодошлия — доктор Картър. Явно беше тук с намерението да я види. Изпита раздразнение. Тя също искаше да го види отново, но не тук, а навън… Не сега, когато все още не е готова за последната им среща, а когато ще го накара да плати за всичките си грехове… Но дълбоко в себе си изпита любопитство…

Изчака го да се приближи, но той остана там, на около десетина метра от нея. В лявата си ръка държеше свита на руло хартия. Изглеждаше странно променен, коренно различен от човека, който я бе посетил преди единадесет дни… Беше облечен в синьо поло и избелели джинси, но не облеклото го беше променило. После на устните му се появи усмивка и тя веднага разбра. В усмивката му имаше не толкова арогантност, колкото самоувереност. Лицето му изведнъж се промени и стана по момчешки красиво. И Мария разбра каква е разликата: мъжът пред нея беше щастлив… Това я накара да изпита нервност, вероятно защото най-малко го беше очаквала.

Видя как Картър се обръща и моли пазача да отвори вратата. В коридора отново нахлу ослепителната светлина на деня, миг по-късно сред нея се очерта фигурата на още един човек, доста по-дребна от тази на Картър, по-дребна дори от Йезекия Дела Кроа. Беше момиченце, нахлупило яркочервена бейзболна шапка на главата си. Едната му ръка се протегна към доктор Картър, а другата весело й помаха. Едва сега Мария го позна. Беше момиченцето от снимката, обречената дъщеря на доктора…

В очите й се появи недоумение. Това дете би трябвало да е на смъртно легло, дори вече мъртво… Но единственото нещо, което не му беше наред, беше остриганата коса под червената шапка. Иначе изглеждаше напълно здраво. Здраво и ЖИЗНЕНО!

КАКЪВ Е ТОЗИ НОМЕР НА СЪДБАТА? КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО?!

Още преди да се освободи от вцепенението, вратата се отвори, фигурката на момиченцето се стопи в ярката светлина. После Картър бавно закрачи към нея. Пазачите се раздвижиха и като в забавен кадър я побутнаха обратно към стаята за свиждане, където не забравиха да заключат белезниците й за масата…

 

 

Том Картър бавно се отпусна на стола срещу Мария Бенариак. В душата му нямаше омраза. Тя беше обречена да умре, а Холи — да живее. Това му стигаше, това беше повече от достатъчно. Изпитваше състрадание единствено към Йезекия Дела Кроа, към човека, с когото току-що бе разменил няколко последни думи. Много добре си представяше какво цари в душата на стареца. Цял живот бе търсил своя Месия, а когато най-сетне го бе открил, това става в килията на смъртниците, броени дни преди екзекуцията му…

Самият Том дойде тук, защото не искаше Мария да умре с мисълта, че е победила. Искаше да й докаже, че в крайна сметка всичко е било напразно: както фанатичната й омраза, така и безпощадната злоба, с която бе преследвала жертвите си. Искаше да й разкаже и за гените — за чудотворните гени, които бяха спасили дъщеря му…

Спомни си как бе седял на същия този стол, а в устата му властваше металическият вкус на страха и яростта. Но сега беше друго, сега вече не се страхуваше от Мария Бенариак. Облегна се назад, опипа свитъка в ръцете си и зачака.

— Какво се е случило с дъщеря ви? — попита миг по-късно тя.

— Умря — отвърна той.

— Но аз я видях…

— Точно така. Вие видяхте Холи…

— Не разбирам… Нали казахте, че е мъртва?

— БЕШЕ. Но вече не е…

Ясно видя шока в очите на жената.

— Как така?

— Използвах гените…

— МОИТЕ гени?!

— Не, предпочетох оригиналните… Гените на Христос. Но бих могъл да използвам и вашите…

Мария Бенариак изгуби самообладание. На лицето й се изписаха смесени чувства: безсилен гняв от успеха на проекта „Кана“, но и още нещо… Нещо, което наподобяваше нетърпеливо очакване…

— Но по какъв начин ги използвахте? — попита тя.

Том разгърна свитъка в ръката си. Хартията беше изписана с красив и равен почерк.

— Тук ще намерите някои интересни неща в тази връзка — каза той, наведе се през масата и й го подаде. Мария механично протегна окованите си длани, очите му попаднаха на кръстовидния белег върху китката й. Беше стар и отдавна завехнал, но опитното око на хирург моментално определи, че е бил нанесен с груб инструмент, най-вероятно остър нож… Обзет от естествено любопитство, той понечи да я попита как е получила белега, но навреме се овладя. Отговорът положително се криеше някъде в бурното й минало…

Облегна се назад и спокойно я изчака да се запознае със съдържанието на текста. После хладно подхвърли:

— Страхувам се, че не е написан с кръв, но Проповедницата с положителност ще оцени един кратък библейски цитат… Знаете ли откъде е той?

— Разбира се — без колебание отвърна тя. — „Актове“, глава 20, текст 35…

— Не се съмнявах в това — усмихна се Том. — Аз самият много харесвам тази част от християнските проповеди…

Раменете й нетърпеливо потръпнаха.

— Все още не разбирам какво общо с гените има всичко това! — малко троснато каза тя.

Той отново се облегна назад. Не искаше да бърза, стремеше се да подбере най-точните думи. В очите на жената срещу него имаше безкрайна омраза.

— Въобразявате си, че победихте, нали? — ледено процеди тя, а вътре в душата си отчаяно се молеше това да не е така. С цялото си поведение се стремеше да му покаже, че играта все още не е приключена, че продължава да държи в ръцете си последния коз…

Том тъжно поклати глава. Спомни си за Оливия, Боб Кук, Нора Луц и всички останали, които бяха изгубили живота си.

— Не се чувствам победител — призна. — Особено над вас, защото никога не съм имал чувството, че водим война… Вие бяхте решили да воювате с мен… А моята война беше друга… Водех битка срещу други убийци, далеч по-опасни от вас.

Мария здраво стисна зъби, мускулчетата върху скулите й заиграха като живи.

— Какво общо има с гените този библейски цитат? — попита със заповеднически тон тя, а пръстът й се заби в хартията. — Какво общо има той с МОИТЕ гени?

— Ще ви кажа — кимна ученият, прочисти гърлото си и започна…

Когато свърши, остана изненадан от реакцията на Мария. Беше по-скоро смаяна, отколкото разгневена. От арогантното й поведение нямаше и следа, за миг дори му се стори, че в очите й забелязва страх. Стана и се насочи към бутона на стената, а тя дори не извърна глава. Пазачите се появиха и я подканиха да тръгва, но тя не помръдна от мястото си. Наложи се да я вдигнат на ръце от стола. През цялото време очите й останаха приковани върху листа хартия, който пръстите й здраво стискаха. По-скоро върху изписаното на него послание:

Очевидно си даваше сметка какво означава това послание, но Том я гледаше с дълбоко недоумение. Защо се промени тази жена? По какъв начин й въздействаха думите му? След няколко часа щяха да я екзекутират, времето й безвъзвратно изтичаше…