Лин Флюълинг
Скритият воин (61)

Глава шестдесета

Налия се събуди, някой рязко отваряше вратата й. Стаята все още бе мрачна — изключение правеше тънката ивица звездно небе, видима през двата прозореца на кулата.

— Милейди, събудете се. Всички са се побъркали!

Това бе пажът й. Детето звучеше ужасено. Страхът му можеше да бъде усетен съвсем ясно — досущ като вездесъщата влага, обгръщаща тази крепост.

С гневно изсумтяване дойката се обърна в леглото.

— Побъркали са се? Кой се е побъркал? Ако това е поредният от кошмарите ти, Алин, жив ще те одера!

— Не, Вена, чуй. — Налия притича до прозореца, който гледаше към крепостния ров. И го отвори. Далече под себе си тя различи движението на факли. Ехтеше стомана. — Какво става, Алин?

— Сивите стражи избиват гарнизона!

— Трябва да залостим вратата! — Вена запали свещ от въглените на мангала, след което помогна на Алин да премести тежкото резе. Сетне остави момчето да трепери край вратата, донесе шал за Налия и се заслуша в необяснимата суматоха.

Най-сетне битката заглъхна. Налия се притисна към дойката си, защото настъпилата тишина бе още по-страшна. Долиташе единствено далечният плисък на вълните.

— Милейди, погледнете! — Алин посочи към другия прозорец, обърнат към пътя на провлака. Дълга редица факли бързо напредваше към крепостта. Скоро Налия можеше да различи отделните ездачи и чуе дрънченето на сбруи и ризници.

— Нападение! — прошепна тя.

— Пленимарците са тук — започна да вие Вена. — Дална, спаси ни!

— Но защо им е на сивите стражи да нападат другите войници? Какво означава това?

Измина почти час, преди да чуят стъпки откъм стълбището на кулата. Вена и Алин избутаха Налия в най-отдалечения ъгъл и я прикриха с телата си.

Вратата се разклати.

— Налия, скъпа, аз съм. В безопасност си. Отвори.

— Нирин! — Налия притича до дверта и с усилие отмести резето. — Това на пътя ти ли беше? Ако знаеш само как ни изплаши! — Тя разтвори вратата и скочи в прегръдките на любимия си.

Двама сиви стражници стояха зад него.

— Какво става? — попита младата жена. При вида им страхът й припламна отново. Нирин никога не допускаше други да се качват в кулата й. В мрачната светлина червените ястреби върху униформите им изглеждаха гарвановочерни. — Алин каза, че войниците се сражавали едни с други.

Нирин внимателно я отдели от себе си, при което брадата му погъделичка рамото й.

— Бунт и измяна, мила, но вече всичко свърши и няма от какво да се страхуваш. Дори ти нося прекрасни новини. Но те са само за твоите уши.

Изчервявайки се от възторг, Налия отпрати Вена и Алин. Войниците им направиха път, но останаха.

— Мили, толкова ми липсваше…

Налия се опита да го прегърне отново, ала магьосникът не й позволи. Тя погледна към обичното му лице. За момент й се стори, че очите му я наблюдават безчувствено, само че това несъмнено се дължеше на някаква игра на светлината. Девойката направи крачка назад и се омота по-плътно с шала си.

— Нещо не е наред. Кажи ми, моля те.

Той отново се усмихна. Същата шегобиеща светлина придаде злоба на мимиката му.

— Днес е голям ден, Налия. Голям ден.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да те запозная с един човек.

След кимване от негова страна войниците отстъпиха встрани, за да пропуснат друг мъж. Шокираната Налия се вкопчи в шала си.

Той бе млад и много красив, но освен това бе мръсен, небръснат и вонеше отблъскващо. Все пак тя разпозна герба върху зацапаната му туника и се отпусна на колене пред него.

— Принц Корин?

— Крал Корин — меко поправи Нирин. — Представям ви лейди Налия.

— Това ли е тя? — Отвратата в очите на младия владетел я вледени далеч по-рязко от нощния мраз.

— Уверявам ви в най-благородния й произход — каза Нирин и се накани да си иде.

С нарастващ ужас Налия гледаше как любимият й започва да затваря вратата след себе си.

— Представям ти новия ти съпруг, Налия.