Лин Флюълинг
Скритият воин (29)

Глава двадесет и осма

Дори и в планините се усещаше, че тази пролет и приближаващото лято ще бъдат по-горещи от миналогодишните. Търговците повишаваха цените, оплаквайки се от измиращ добитък и опустошавани от суша, болести и насекоми ниви. Брезите пожълтяваха от жега. Дори Лел изглежда бе засегната, а Аркониел никога не я бе чувал да се оплаква от горещина или студ.

— Проклятието на земята се разгръща — предупреди тя, докато очертаваше символи в земята около лагера си.

— Тобин все още е прекалено млад…

— Да, прекалено млад. Скала ще трябва да потърпи още малко.

 

 

Към края на горатин жегата се поотдръпна. Разразиха се страховити гръмотевични бури.

Аркониел бе придобил навика да спи през най-горещата част от деня. Звукът от първата гръмотевица се стовари върху замъка като лавина, карайки магьосника да подскочи върху подгизналото от пот легло. В просъница той реши, че е спал прекалено дълго, защото стаята бе почти притъмняла. Навън небето бе скрито от облаци с цвета на прясна синина. Нов синьо-бял проблясък полетя към земята, втори гръм разтърси дома. Влажен вятър облъхна лицето на магьосника, последван от внезапно рукнал дъжд, скрил цялата гледка зад пелената си. Капките се стоварваха в земята с голяма сила — пръските им отхвърчаха на няколко крачки. Аркониел се приближи до прозореца, приветстващ разхладата, ала дори и дъждът бе топъл.

Мълниите продължаваха да вбиват гневни тризъбци в земята, предизвикващи оглушителни разпуквания. Гръмкостта на бурята бе заглушила приближаването на Витнир. Аркониел усети присъствието му едва след допира върху ръката си.

Момчето бе ужасено.

— Бурята ще удари ли къщата? — попита то с треперещ глас.

Аркониел го прегърна през рамо.

— Не се тревожи. Това имение е престояло тук дълго време.

Сякаш за да оспори думите му, мълния блъсна мъртвия дъб в края на поляната, разцепи го и го подпали.

— Огънят на Сакор! — възкликна магьосникът и се затича към кабинета си. — Къде са онези гърнета, които ти почиства онзи ден?

— На полицата край вратата. Да не се каниш да излизаш?

— Само за малко.

Нямаше време за обяснения. Аркониел знаеше множество еликсири, приготвяни с помощта на такъв огън. Стига да успееше да се добере до него, преди дъждът да го е угасил.

Гърнетата действително стояха на указаното място. Месинговите им капаци блестяха — Витнир бе проявил обичайното усърдие. Кръглите им търбуси бяха пълни със суха кедрова кора и намаслена вълна. Магьосникът грабна най-голямото и изтича надолу по стълбите. На долния етаж Каулин викна подире му, но Аркониел не спря.

Само в рамките на секунди дъждът притисна косата му към черепа и прилепи килта към бедрата. Босият маг притича по моста и се втурна през поляната, чиито треви му стигаха почти до кръста. Притискаше гърнето към гърдите си, за да го запази сухо.

За щастие бе стигнал навреме. Пламъци все още просъскваха сред цепнатините на строшения дънер и Аркониел успя да отчупи няколко клонки с ножа си. Това бе достатъчно — праханта пламна и свещеният огън бе налице. Точно затваряше капака, когато Каулин и момчето дотичаха задъхани. Все още изплашен, Витнир се сви, когато мълния падна недалеч от реката.

— Донесъл съм само едно гърне — обърна се Аркониел към колегата си. Не му се искаше да дели придобивката си, защото това отслабваше силата на огъня.

— Не съм дошъл за това — промърмори Каулин. Той приведе широкия си гръб край дървото и започна да рови из тревата със сребърен нож. Витнир стори същото от другата страна на дървото и скоро се изправи с победоносен вик.

— Погледни, учителю Каулин, ето един голям! — провикна се той, подхвърлящ нещо между ръцете си: някакво черно образувание с големината на човешки пръст. Каулин също намери нещо подобно.

— Отлично — възкликна едрият магьосник, повдигайки находката си към дъжда, за да я охлади.

— Какво е това? — попита Аркониел. По вида на Каулин личеше, че последният се е сдобил с нещо, не по-малко ценно от огъня на Сакор.

— Небесен камък — отвърна другият и му подхвърли парчето. — Съдържа силата на мълнията.

Късът все още бе горещ, но Аркониел усети и друго върху дланта си: почти неуловима вибрация, плъзнала нагоре по ръката му.

— Да, усещам я. Какво ще правиш с него?

Каулин протегна ръка и Аркониел неохотно му подаде обратно камъка.

— Много неща — рече другият и се зае да разклаща отломъка в ръката си, за да го охлади. — Ако успея да намеря подходящ купувач, толкова голямо парче ще ми осигури няколко месеца безгрижен живот. То може да възстанови твърдостта на всеки старец.

— Импотентност? Не бях чувал за този лек преди. И как действа?

Каулин прибра камъните в кожена торба.

— Парчето се привързва към члена с червен копринен конец и се оставя до първата гръмотевична буря. Щом пациентът зърне три мълнии, силата му се възстановява. Поне за известно време.

Аркониел потисна изсумтяването си. Подобни народни церове почти винаги се оказваха безполезни деяния, дължащи ефекта си на увереността на наивниците. Именно на подобни измами се дължеше лошото име на магьосниците. И все пак той бе почувствал нещо в камъка.

Доволни от находките си, магьосниците поеха обратно. Дъждът съскаше по капака на гърнето.

За момент Витнир забави ход, за да се изравни с Аркониел, мълчаливо притисна нещо в ръката му и отново забърза да настигне Каулин. Аркониел сведе поглед към шепата си и откри в нея един от горещите камъни. Усмихнат, той го прибра в джоба си.

Дъждът бе започнал да отслабва и това им позволи да дочуят дрънченето на сбруи, разнасящо се откъм пътя. Аркониел подаде гърнето на Каулин:

— Отнесете го в кабинета ми и останете там. Не се показвайте, докато не ви дам знак.

Едрият магьосник и момчето се затичаха по моста, а Аркониел се втурна към празната казарма, където долепи око до процепа на едни от кепенците, гледащи към пътя. Дъждът отрязваше видимостта, ала магьосникът не смееше да се появи открито.

Вече можеше да дочуе тежко пръхтене и проскърцването на кожа. Изсред пелената на бурята изникна кафяво-бял вол, впрегнат в кола. Двама души седяха на капрата, увити в плащовете си. Пътникът отметна качулката си назад и сърцето на Аркониел трепна. Това беше Айя, очевидно откриваща лицето си пред наблюдаващите от дома. Водачът последва примера й — той се оказа млад, русокос мъж с ауренфейски черти. Това беше Иоли от Кес, младият умозамъглител, отглеждан от Виришан. Може би в колата имаше и други от нейните сираци.

Макар да не блестеше с големи магически умения, Виришан бе спечелила уважението на Айя с делата си — бе се заела да събира изоставените деца с магьоснически таланти, за да им предостави шанс да оцелеят. Твърде често невръстните мистици биваха експлоатирани, малтретирани и убивани от невежите. Самата Айя отлично познаваше тази орис, затова с радост помагаше на Виришан.

— Ето те и теб. Какво време! — възкликна Айя, когато Аркониел излезе, за да ги посрещне. Иоли спря колата и протегна ръка към него. Магьосникът се покатери, за да надникне отзад. Само пет деца се бяха сгушили сред багажа. Покровителката им я нямаше.

— Къде е учителката ти? — попита Аркониел. Иоли леко плесна по гърба на вола с юздите.

— Почина от треска миналата зима. Дванадесет от децата също измряха. Другите останаха да разчитат на мен. Но е малко трудно да преживяваш, когато почти не притежаваш магия. Твоята наставница ни откри да просим в Кингспорт и ни предложи да се подслоним тук.

Аркониел отново се обърна към треперещите деца. По-големите три бяха момичета. Двете момчета бяха на възрастта на Витнир.

— Добре дошли. Съвсем скоро ще ви изсушим, нахраним и нагостим.

— Благодаря ти, учителю Аркониел. Радвам се да те видя отново — отвърна една от девойките и свали натежалата си качулка. Тя бе станала почти жена, с големи сини очи и светлоруса коса. Изглежда той несъзнателно се бе вторачил в нея, защото усмивката й трепна. — Аз съм Етни, не ме ли помниш?

— Малката опитомителка на птици? — При предишната им среща тя бе достатъчно малка, за да седи в скута му.

Етни се усмихна широко и повдигна ракитена клетка, за да покаже два кафяви гълъба.

— Тогава ти ми помогна. Научих някои неща, които бих искала да ти покажа.

Ще ми бъде интересно да ги видя! — помисли си Аркониел, чудещ се дали и сега тя би проявила интерес да седне в скута му. В следващия момент се улови и побърза да прогони тези мисли. Но истината беше, че Етни бе първата красива девойка, която виждаше след отхвърлянето на безбрачието си. Това осъзнаване и реакцията на тялото му бяха притесняващи.

— А нас спомняш ли си? — укориха го другите две момичета, обръщайки към него еднакви лица. Дори гласовете им си приличаха.

— Рала и Илина! — напомни му една от близначките.

— Ти ни изработи талисмани и ни учеше да пеем балади.

Аркониел им се усмихна. Все още усещаше погледа на Етни върху себе си.

— А кои са тези господа?

— Това е Данил — каза една от близначките, прегръщайки тъмноокото момче.

— А това е Тотмус — допълни сестра й, за чието представяне остана блед и дребен хлапак.

— Кой още е тук? — попита Айя.

— Каулин и едно момче.

Наставницата му придърпа плаща си по-плътно и се навъси.

— Само те? След толкова време?

— Ти с колцина се свърза?

— Само около десетина след последната ни среща. Все пак не бих искала насам да поеме тълпа. Но очаквах, че поне някой от тях ще е пристигнал. — Едно от момчетата изскимтя. — Не се притеснявай, Тотмус, почти пристигнахме.

Нари и готвачката веднага поведоха децата към кухнята, където ги увиха в сухи одеяла.

По-късно, когато децата си бяха легнали върху сламеници в залата, Аркониел и Айя отнесоха виното си в неговата стая. Вече не гърмеше, но продължаваше да вали. На свечеряване вятърът изстина, а дъждът премина в град с големината на лешници.

Известно време магьосниците отпиваха мълчаливо, заслушани в трополенето върху покрива и кепенците.

— За момента магьосниците ни са жалка колекция — най-сетне каза Аркониел. — Един стар измамник, полузрял илюзионист и шепа деца.

— Ще има и други — увери го Айя. — И не бързай да подценяваш Иоли. Уменията му може да са ограничени, но той ги владее добре. Мисля, че ще свърши добра работа да наглежда Тобин. Рисковано е, но Иоли ще привлича най-малко внимание.

Аркониел отпусна брадичка върху ръката си и въздъхна.

— Еро ми липсва. Липсват ми и пътуванията с теб.

— Зная, но и това, което правиш тук, е важно. А и се съмнявам, че Лел те оставя да скучаеш — добави тя с намигване.

Магьосникът се изчерви и не каза нищо.

Тя се засмя, а после посочи към кутрето на десницата му.

— Какво ти се е случило?

— Щастлива случайност. — Аркониел гордо повдигна ръка. Благодарение на готвачката кожата се бе затворила чисто. Новият връх на пръста бе по-розов и прекалено чувствителен, но магьосникът бе привикнал с него. — Имам прекрасни новини, но ще е по-лесно да ти покажа, отколкото да разказвам.

От джоба си той извади монета и взе жезъла. Изгради заклинанието, създаде черен диск с големината на юмрука си. Повърхността му бе паралелна с пода. Айя се приведе напред и с интерес проследи как ученикът й перва монетата с палец, за да я запрати към диска. Златната монета потъна в отвора и изчезна, самият той също се скри. Аркониел се ухили широко:

— Погледни в джоба си.

Айя протегна ръка и извади монетата. Върху лицето й се изписа удивление.

— В името на светлината! — прошепна тя. — В името на светлината! Аркониел, никога не съм виждала нещо подобно. Лел ли те научи на това?

— Не, това е заклинанието, над което непрекъснато работех. Но то се основава на една от нейните магии. — Той оформи знака на прозоречното заклинание и Айя получи възможност да надникне към Нари и готвачката, които плетяха край кухненския огън. — Впоследствие аз го надградих.

— А какво общо има това с пръста ти?

Аркониел се приближи до бюрото си и взе една свещ. Отново създаде заклинанието, пъхна свещта до половината и задейства магията. Свещта бе срязана наполовина, а Айя откри отсечената част в джоба си.

Магьосникът отново повдигна ръка.

— Това е единственият път, в който проявих непредпазливост. Поне до този момент.

— В името на Квартата, осъзнаваш ли колко опасно е това? Колко големи можеш да правиш тези… тези… Как ги наричаш?

— Портали. Отварял съм достатъчно големи за промъкването на куче, ако това загатваш, но няма да проработи. Опитвал съм с плъхове, но те изникват смазани. Солидните предмети преминават без проблем. Представи си какво би означавала способността да изпратиш нещо до Еро в рамките на миг! Още не съм опитвал толкова амбициозен пренос, но няма причина да не проработи.

Айя се взираше в срязаната свещ и монетата.

— Не си показвал заклинанието на Каулин или момчето, нали?

— Виждали са ме да го правя, но не могат да си служат с него.

— Това е добре. Представи си какво би станало, ако подобна способност попадне в погрешните ръце.

— Осъзнавам. Освен това заклинанието още не е завършено.

Тя взе осакатената му ръка в дланта си.

— Може би трябва да си благодарен за това. Тази рана ще те прави предпазлив до края на живота ти. Но трябва да ти кажа, че се гордея с теб! Повечето от нас прекарват живота си в изучаване на чуждите магии, без да създадат нищо свое.

Аркониел отново седна и отпи от виното си.

— Дължа го на Лел. Никога не бих се справил, ако не беше това, на което ме научи тя. Показа ми и много неща за кръвната магия. Удивителни неща, Айя, които нямат нищо общо с некромантството. Мисля, че е време да престанем да мислим за народа й по такъв начин и да започнем да се учим от него, преди да е станало късно.

— Би ли поверил всекиму власт над мъртвите като нейната?

— Магията й не касае само това.

— Така е, но ти не по-зле от мен знаеш, че за прогонването на народа й е имало причини. Не допускай привързаността ти към една вещица да те заслепи. Лел си е имала основания да не ти показва тъмната страна на уменията си, но тя съществува. Усещала съм я… И все пак постигнатото от теб е забележително — продължи Айя, нежно докосвайки бузата му. В гласа й се прокрадна тъга. — Предстои ти да сториш още неща. Още много неща. Разкажи ми за Витнир. Изглеждаш привързан към него.

— Няма много за разказване. От това, което Нари и аз успяхме да разберем, ранният му живот не се е отличавал от този на децата, които пристигнаха днес. Но няма да повярваш колко бързо усвоява всичко, което му покажа.

Тя се усмихна.

— И как е усещането да имаш свой собствен ученик?

— Ученик? Не, той дойде с Каулин и принадлежи нему.

— Не. Той е твой ученик. Разбрах това още в мига, в който за пръв път го видях да поглежда към теб.

— Но аз не съм го избирал, а…

Айя се засмя и го потупа по коляното.

— Тогава това е първият известен ми случай, в който ученикът сам си избира наставника. Витнир е твой ученик, без значение дали двамата с Каулин вече сте постигнали съгласие. Не се отказвай от него. Той ще бъде велик.

Аркониел бавно кимна. Никога не бе гледал на Витнир по такъв начин, но знаеше, че наставницата му е права.

— Ще говоря с Каулин. Ако се съгласи, ще станеш ли свидетелка?

— Разбира се. Но трябва да се разберете още утре сутринта.

Сърцето на Аркониел се сви.

— Изобщо ли няма да останеш?

Айя кимна:

— Все още ми предстои много работа.

Това беше неоспоримо. Двамата допиха виното си в мълчание.

 

 

Каулин нямаше нищо против да отстъпи Витнир, особено когато Аркониел предложи щедра компенсация. Самият Витнир не каза нищо, но засия от щастие, когато Айя привърза с копринен конец ръката му към тази на Аркониел и изрече благословията.

— Ще се закълнеш ли на новия си учител, дете? — попита тя.

— Да, ако ми кажете как — отвърна ококореният Витнир.

— Аз не съм стигал до това — промърмори Каулин.

Айя го изгледа презрително, а после се обърна към детето и меко му обясни:

— Заклеваш се в Илиор Светлоносител, в ръцете, сърцето и очите си, че винаги ще се подчиняваш на своя наставник и ще се стараеш да му служиш по най-добрия възможен начин.

— Заклевам се — с готовност повтори Витнир, докосвайки чело то и гърдите си по начина, който му бе показала Айя. — В… в Илиор, в ръцете, сърцето и… и…

— Очи — тихо подсказа Аркониел.

— И очите си — гордо довърши Витнир. — Благодаря ти, учителю Аркониел.

Магьосникът бе изненадан от връхлетялото го чувство. За пръв път момчето се обръщаше към него по име.

— А аз се заклевам в Илиор, ръцете, сърцето и очите си, че ще те науча на всичко, което зная, и ще те защитавам, докато станеш способен сам да направляваш силата си.

Той се усмихна на детето, спомняйки си деня, в който Айя бе изрекла същите тези думи към него. Тя бе спазила обещанието си, Аркониел също щеше да го стори.

 

 

Заминаването на Айя го изпълни с обичайната тъга, само че имението изглеждаше съвсем различно, изпълнено с толкова много хора. Макар да притежаваха магия в кръвта си, те пак си оставаха деца и не спираха да щуреят из коридорите и поляната. Каулин мърмореше заради шума, но Аркониел и жените се радваха на новия живот, с който се бе изпълнила старата къща.

Присъствието докара не само радост, но и неочаквани проблеми. Новопристигналите деца бяха далеч по-шумни от Витнир и в дните, когато пристигаха доставчици, биваха отвеждани в гората, където Иоли и Каулин ги наглеждаха.

Останалите деца се присъединиха към уроците на Витнир, така че Аркониел се сдоби не само с чирак, но и със собствена школа. Покрай останалите Витнир забрави срама си и скоро се присъедини към игрите им — за радост на наставника си.

Красивата Етни също бе приветствана добавка към домакинството, макар и донякъде смущаваща. Тя непрекъснато флиртуваше с Аркониел, което го ласкаеше, но и същевременно натъжаваше. Етни бе два пъти по-голяма от Витнир, но не притежаваше и частица от потенциала му. И все пак магьосникът я насърчаваше и хвалеше всеки неин напредък. Харесваше му как се усмихва тя в тези случаи.

 

 

Още при първото му посещение при Лел вещицата долови чувствата му. Тя се засмя, докато се разсъбличаха в дъба й:

— Виждам чифт красиви сини очи в сърцето ти.

— Тя е само момиче! — отвърна Аркониел. Чудеше се под каква ли форма би се проявила ревността на една вещица.

— Сам знаеш, че това не е така.

— Пак си ме шпионирала!

Лел отново се изсмя.

— Как иначе бих могла да те защитя?

И днешното им съешаване бе не по-малко пламенно от друг път, но след акта Аркониел се улови, че сравнява кафеникавото гърло на Лел с гладката бяла шия на Етни. И кога бръчиците около очите на дивата му любима бяха станали тъй многобройни и тъй дълбоки? Засрамен от себе си, той зарови лице в косата й, стараейки се да не обръща внимание на увеличилата се сивота.

— Ти не си мой съпруг — промърмори Лел, галейки го по гърба. — Аз не съм твоя съпруга. И двамата сме свободни.

Аркониел се опита да разгадае лицето й, но тя отново притисна главата му към себе си, продължавайки да го милва. В унасянето си магьосникът осъзна, че през всичките тези страстни години никой от двама им не бе споменавал за любов. Лел така и не бе го научила на тази дума.