Лин Флюълинг
Скритият воин (13)

Глава дванадесета

Тобин не бе имал време да свикне с присъствието на Айя, а тя вече обявяваше напускането си. Той и Ки мрачно гледаха как тя приготвя оскъдния си багаж.

— Но до празника на Сакор остават само няколко дни! — възкликна оръженосецът. — Не искате ли да останете за него?

— Не, не искам — промърмори Айя, натъпквайки шал в торбата си.

Тобин можеше да види, че нещо я притеснява. Магьосницата бе прекарала много време в града и очевидно не й харесваше какво вижда там. Принцът предполагаше, че това е свързано с Гоначите, само че Айя не му позволяваше дори да споменава за тях.

— Дръж се настрана от тях — предупреди магьосницата, разчела изражението му. — Не си мисли за тях. Не говори за тях. Същото се отнася и за теб, Киротиус. В днешно време дори невинните разговори на децата не остават незабелязани.

— Деца? — изтърси Ки.

За момент Айя преустанови събирането на багажа и го погледна топло.

— Може вече да не си онова хлапе, което отведох, но пак… И общите ви години са само миг от живота на един магьосник.

— В имението ли ще се връщаш? — попита Тобин.

— Не.

— А къде?

Старческите й устни се изкривиха в странна усмивка и тя повдигна пръст.

— По-неизвестно — по-безопасно.

Айя не каза нищо повече. Двамата я съпроводиха до южната порта. Там подскачащата на гърба й плитка бързо се изгуби сред тълпата.

 

 

Празникът на Сакор биваше отбелязван с голяма тържественост, макар отсъствието на краля и мрачните слухове, донасяни от завръщащите се ветерани, да помрачиха обичайния блясък на тридневните тържества. Ала за Тобин, до този момент ставал свидетел единствено на нескопосаните провинциални чествания в Алистън, празненството изглеждаше невероятно.

Висшите благородници и компаньоните на принц Корин трябваше да прекарат Нощта на скръбта в най-големия храм на Сакор, разположен недалеч от портата на Дворцовия кръг. Площадът пред светилището бе изпълнен с хора. Всички ликуваха шумно, когато заместващият баща си Корин уби жертвения бик с един замах. Жреците се мръщиха над вътрешностите и не казаха почти нищо, но събраните се радваха отново, когато младият принц повдигна меча си и се закле да защитава Скала. Свещенодеятелите му поднесоха свещения огнен съд, роговете на храма затръбиха и целият град започна да угасва. Тъмнината се разпростря и отвъд градските стени. Предстоеше най-дългата нощ в годината, в която всички огньове в Скала угасваха — това символизираше ежегодната смърт на Сакор.

Компаньоните будуваха заедно с Корин, а в края на мрачната и студена нощ му помогнаха да отнесе новия огън обратно в града.

Следващите два дни се сляха в неясна поредица от балове, разходки с коне и среднощни празненства. Корин бе най-търсеният гост в града. Канцлер Хайлус и писарите му бяха изготвили списък с домове, храмове и гилдии, в които принцът и спътниците му трябваше да се явят. На много места посещението бе съвсем символично, продължаващо единствено с дължината на ритуалното възлияние.

 

 

Скоро след това настъпи същинската зима. Дъждът премина в суграшица, а впоследствие и в мокър, тежък сняг. Облаци покриха небето от морския хоризонт до вълните. На Тобин започваше да му се струва, че никога вече няма да зърне слънцето.

Наставникът им все така продължаваше да настоява за сутрешното тичане и конни упражнения, но дуелирането с мечове и стрелбата с лък бяха преместени вътре. Залата за пиршества бе разчистена, мястото на масите и столовете бе заето от фехтовални кръгове и позиции за стрелба. На моменти металният екот ставаше нетърпим, а и всички трябваше да внимават да не изскочат пред прицела на стрелците, но иначе престоят вътре не бе неприятен. Около тях все така се навъртаха обичайните зрители.

Уна също бе там през повечето дни. Гузният Тобин не пропусна да забележи начина, по който тя не го изпуска от поглед. Задълженията му не му бяха оставили време да изпълни обещанието си — или поне така си казваше той. Всеки път, когато я погледнеше, му се струваше, че усеща устните й върху своите.

Ки често подпитваше относно даденото обещание.

— Ще си удържа на думата — винаги отвръщаше Тобин. — Просто сега нямам време.

 

 

Зимата донесе и други промени в дневната им програма. По време на студените месеци всички благородни момчета получаваха уроци при генерал Марнарил, възрастен боец, служил на крал Ериус и две кралици преди това. Неговият хрипкав, дрезгав глас — следствие от рана в гърлото — му бе спечелил прозвището Гарвана, но то винаги биваше произнасяно с голяма почит.

Той преподаваше, припомняйки си забележителни сражения, в много от които бе участвал лично. Макар и в напреднала възраст, Гарвана бе енергичен учител и изпъстряше историите си с интересни подмятания за странностите на хората, редом и срещу които се бе сражавал.

Освен това той илюстрираше лекциите си по начин, който Тобин обожаваше. Когато описваше битка, генералът присядаше на пода и започваше да очертава бойното поле с тебешир, върху което разполагаше цветни камъчета и дървени късчета, за да илюстрира разположението на силите и последвалите маневри.

Някои от момчетата шаваха неспокойно и тайничко се прозяваха по време на тези уроци, но за Тобин те бяха много интересни. Те му напомняха на часовете, които двамата с баща му бяха прекарвали край модела на Еро. Особено го изпълваха с възторг моментите, в които Гарвана говореше за жените, прославили се с бойните си дела. Възрастният военен се изразяваше с голяма почит и срязваше с остър поглед онези, които се подсмихваха презрително.

Тобиновият приятел Аренгил бе сред младите благородници, които се присъединиха към кралските компаньони за тези уроци. Дружбата му с Тобин и Ки скоро укрепна още повече. Остроумният и весел ауренфейски младеж умееше да се превъплътява по удивителен начин и често изнасяше цели представления в стаята на Тобин, по време на които се превръщаше ту в наперения Олбън, ту мрачнееше като Зустра или се прегърбваше като Гарвана.

Корин и Калиел понякога се присъединяваха към тях, но по-често се измъкваха из града. В утрините след тези екскурзии те се явяваха за сутрешното тичане с недоспали очи и усмивчици на превъзходство. И освен това не пропускаха да се похвалят пред по-малките със завоеванията си — когато бяха убедени, че Порион не ги чува, разбира се.

Останалите слушаха със смесица от възхищение и завист. Само че Ки започна да се притеснява за Риско, защото неговият господар, Орниъс, редовно вземаше участие в среднощните експедиции и не обръщаше никакво внимание на оръженосеца си.

— Не разбирам какво Риско вижда в онзи непрокопсаник — изръмжаваше Ки, виждайки как покрусеният оръженосец почиства повърнатото от приятеля си или го отнася обратно в стаята, когато Орниъс бе прекалено пиян, за да се прибере сам.

— Той не беше такъв в началото — разказа Руан, когато една вечер приятелите се бяха събрали в стаята на Тобин и си печаха сирене над камината. Вън валяха гъсти парцали сняг, а отсъствието на големите придаваше уют на атмосферата.

— Прав си — съгласи се дъвчещият Лута. — Имението на баща ми се намира до неговото, така че често виждах Орниъс на различни празненства. Двамата с Риско бяха като братя, а после… — Той замълча, изчервявайки се. — Знаете. Както и да е, Орниъс е свестен, но мисля, че бе избран за кралски компаньон единствено заради баща му. Херцог Орниъс притежава огромно имение. Почти като твоето в Атион, Тобин.

— Ако някога доживея да го посетя, ще разбера какво имаш предвид — изсумтя Тобин. Орун вече не представляваше пречка, но лошото време бе отложило плановете му. А и Корин изглежда не си спомняше даденото обещание.

— Така стоят нещата — каза Никидес. — Самият аз нямаше да седя тук, ако не бях единствен внук на главния канцлер.

— Но на теб поне ти сече акълът — каза Лута, винаги отзоваващ се да подкрепи приятеля си. — Докато нас ни насичат на някое бойно поле, ти ще седиш тук с дядовата шапка на главата си и ще управляваш страната от името на Корин.

— А клетият Риско все така ще привързва Орниъс към седлото, за да не се изсули — засмя се Ки.

— Риско трябва да бъде лорд — разпалено се намеси Бариеус. — Орниъс не е достоен дори да му чисти ботушите.

Всички изненадано се обърнаха към него, тъй като дребният оръженосец бе изключително мълчалив и рядко се изказваше против някого, още по-малко компаньон. Бариеус се изчерви и побърза да се заеме със сиренето си.

Ки поклати глава:

— Аз ли съм единственият тук, който се интересува от момичета?

 

 

В началото Тобин мълчеше по време на уроците на Гарвана. Той не всякога разбираше думите на възрастния човек, но слушаше напрегнато и се консултираше с останалите момчета. Първоначално той се обръщаше към Корин, но бързо разбра, че Калиел и Никидес са далеч по-запознати. Калиел бе генералски син и разбираше от стратегия. А Никидес обожаваше историята и бе изчел повече книги от всички останали момчета вкупом. Когато Тобин и Ки проявиха интерес към миналото, именно той ги заведе в кралската библиотека, разположена в същото крило като изоставената тронна зала.

Всъщност библиотеката заемаше почти цялото крило: множество стаи, обърнати към източните градини. В началото Тобин и Ки се чувстваха безнадеждно изгубени сред безкрайните лавици свитъци и книги, но Ник и услужливите библиотекари им обясниха последователността на подредбата. Скоро приятелите усилено четяха трактати върху сражения и оръжейна изработка, а също и исторически и художествени книги.

Тобин бързо се ориентира и откри цяла стая, посветена на историята на семейството му. Той попита библиотекаря за кралица Тамир, но получи единствено няколко прашни свитъка, в които се споменаваха законите и данъците, които тя въвела. Никъде не бе описан краткият й живот, а запитаният библиотекар не знаеше други източници.

Принцът си припомни странната реакция на Нирин, когато в гробницата бе споменал пред него, че знае за убийството й. Магьосникът разпалено го бе отрекъл, макар че и херцог Риус, и Аркониел бяха разказали на Тобин една и съща история. Братът на Тамир я бе убил, за да се възкачи на престола, но бе намерил смъртта си скоро след това.

Разочарован, Тобин се отдели от приятелите си и се отправи към запечатаните врати на тронната зала. Той притисна длани до резбованите панели и зачака, надявайки се да почувства духа на убитата кралица — както бе усещал призрака на майка си през вратата на кулата. Говореше се, че Старият дворец е обитаван от какви ли не духове. Самият Корин твърдеше, че призракът на баба му все още щъкал из коридорите — тъкмо това била причината баща му да построи новия палат.

Изглежда нямаше слуга, който да не разказва история за призраци, но като се изключеше краткото зърване на Тамир в тронната зала, Тобин не бе виждал нищо друго. Той смяташе, че това не е повод за оплакване, но понякога му се искаше кралица Тамир да се върне и да се изрази по-ясно. Предвид знанието за същината си той бе убеден, че владетелката бе опитала да му каже нещо важно, протягайки меча си. Но Корин и останалите го бяха разсеяли и тя бе изчезнала преждевременно.

Дали Тамир бе затворена в тронната зала, неспособна да излезе?

Той се върна в библиотеката, откри празна стая недалеч от тронната зала, отвори един от прозорците и излезе върху широкия каменен перваз. С напълнени от сняг обувки принцът се добра до счупения прозорец, през който в онази нощ се бяха промъкнали заедно с останалите компаньони.

Заради тогавашния мрак Тобин не бе могъл да зърне нищо. Сега той можа да различи цялата сенчеста зала. Слаба зимна светлина се просмукваше през процепите на запечатаните прозорци.

Захабеният мраморен под все още показваше следи от пейки и фонтани. Тобин се отправи към средата на залата, където огромният трон все още се издигаше върху подиума си.

Заради уплаха при последното си посещение принцът не бе успял да го разгледа внимателно, но сега можеше да види, че престолът е изключително красив. Подлакътниците се извиваха в удобна гънка, а символите на Квартата красяха облегалката, обградени в червено, черно и златно. Несъмнено бе имало и възглавнички, само че отдавна вече ги нямаше. В един от ъглите на седалката се бяха настанили мишки.

Помещението изглеждаше мрачно и запустяло. Настанявайки се на престола, Тобин отпусна ръце встрани и се огледа, представяйки си как предците му изслушват донесените молби и приемат пратеници от далечни земи. Навсякъде около себе си можеше да види тежестта на годините. Стълбите на подиума бяха захабени на мястото, където стотици хора бяха коленичили пред кралиците.

Тогава той долови въздишка, разнесла се съвсем близо до ухото му. Тобин се сепна. Би трябвало да изпитва страх, но той не се боеше.

— Кралице Тамир?

Стори му се, че долавя хладния допир на пръсти до бузата си, но това можеше да се дължи на ветреца, навлизащ през строшените прозорци. Той долови друга въздишка, по-силна, този път долитаща от дясната му страна.

Тобин проследи звука с очите си и забеляза дълго, правоъгълно петно край подиума. То бе с дължина три крачки и съвсем тясно, не повече от дланта му. Все още стърчащите железни болтове указваха, че там е стояло нещо.

Нещо. Сърцето на принца трепна.

Възстанови я…

Гласът бе слаб, но сега ясно можеше да долови присъствието й.

Присъствието им, защото към него се присъединиха и други гласове. Женски гласове.

Възстанови я… Възстанови я…

Тъжни и слаби като шумола на вятъра.

Дори и сега Тобин не изпитваше страх. Тези прояви не приличаха на присъствието на брат му или майка му. Тук той се чувстваше приветстван.

Принцът слезе от престола и се отпусна на колене пред мястото, където се бе издигала златната плоча с посланието на Оракула.

Дордето Телатимида властвува…

От времето на Герилейн, през всички тези години и кралици, думите на плочата бяха оповестявали пред всеки, приближил трона, че заемащата го жена се е възкачила на него с благословията на Илиор.

Възстанови я.

— Не зная как — прошепна Тобин. — Зная, че трябва да го сторя, но не зная какво да правя. Помогни ми!

Призрачната ръка нежно го помилва по бузата. Нямаше съмнение кому принадлежи тя.

— Ще опитам. Обещавам. Заклевам се в меча.

 

 

Тобин никому не разказа за случилото се, а продължаваше усилено да посещава библиотеката. Историята, разказана от Аркониел и баща му, оживя под прочита на думите, оставени от преживелите ги кралици и бойци. Ки също се зарази от ентусиазма му. Двамата често оставаха до късно през нощта, редувайки се да четат на глас под светлината на свещта.

Тебеширените линии на Гарвана също придобиха ново значение. Тобин започна да вижда логиката във формациите, които възрастният воин препредаваше с изместването на камъчетата. Понякога можеше да си представи битката съвсем ясно, сякаш четеше някоя от историите на Герилейн или генерал Милиа.

— Хайде де, все някой трябва да има мнение! — един ден се тросна генералът, нетърпеливо потропвайки по пода с показалката си. Настоящата схема представляваше огромно поле, оградено от двете страни с дървета.

Тобин несъзнателно се надигна, за да отговори. В следващия момент всички се бяха вторачили в него.

— Искате да предложите стратегия, Ваше Височество? — осведоми се Гарвана, учудено повдигайки вежда.

— Б-бих се възползвал от прикритието на нощта, за да скрия конниците си в горичката на източния фланг…

— Друго? — Сбръчканото лице не издаваше нищо.

Тобин продължи:

— И около половината си стрелци в гората от другата страна. — Той поспря, припомняйки си битката, за която бе чел няколко дни по-рано. — А останалите бих накарал да заемат укрепена позиция тук. — Започнал да потъва в любимата си тема, Тобин приклекна и посочи към ивицата открита земя в скаланския край на полесражението. — От позицията на врага силите ни ще изглеждат много по-малобройни. Бих накарал конниците да заглушат конете си, за да заблудим противника, че насреща си има само пехота. Щом вражеската конница се хвърли в атака, ще изпратя своята да я отреже, а скритите ми стрелци ще започнат да обстрелват вражеските пехотинци.

Генералът замислено подръпна брадата си и изхриптя:

— Възнамерявате да разделите силите им? Това ли е планът ви?

Някой се изсмя, но Тобин кимна.

— Да, генерал Марнарил, това бих направил.

— Същия замисъл е използвала прабаба ви във втората Исилска битка. И с голям успех.

— Браво, Тобин! — провикна се Калиел.

— Личи моята кръв — гордо каза Корин. — Ще се радвам той да се намира сред генералите ми, когато стана крал.

Удоволствието на Тобин веднага се превърна в паника и той побърза да седне. През целия ден думите на братовчед му не му даваха покой.

Когато стана крал.

Начело на Скала можеше да застане само един владетел, а дори Тобин не си правеше илюзии, че братовчед му би отстъпил просто така. Вечерта, когато Ки заспа, той стана и изгори в нощната лампа едно от бухаловите пера, само че нямаше представа с каква молитва да придружи пламъка му. През цялото време си мислеше за усмихнатото лице на Корин.