Лин Флюълинг
Скритият воин (21)

Глава двадесета

Вече минаваше полунощ, когато Солари и компаньоните изведоха краля от залата за пиршества. По време на изкачването към горните етажи Тобин се държеше колкото се може по-близо до Тарин и по-далеч от Нирин.

Принцът не спираше да поглежда към Ериус, опитвайки се да приравни този весел човек към историите, с които бе отраснал. Но тези му усилия приличаха на опит за уеднаквяване на сянка с хвърлящото я тяло: двете не бяха еднакви. Объркан, в крайна сметка Тобин преустанови тези си опити. Непостоянното му сърце копнееше за нов баща, но споменът за майка му все още го тормозеше прекалено силно, за да му позволи невнимание.

В едно нещо бе сигурен обаче — нещо, което му бе казано от Лел и Айя, а впоследствие и самият Тобин се бе убедил: мазолестите и яки ръце на краля държаха съдбата му. Ериус го бе поверил на Оруновите грижи, а сега бе предоставил грижата за Атион на Солари. Макар сред компаньоните Тобин да се радваше на привидна свобода, животът му в Еро бе ръководен от други. Точно както преди, само че този път той не смееше да се довери на тези други. За момента бе най-добре да се преструва, че обича човека, когото трябваше да нарича свой вуйчо. За момента изглеждаше, че ответното чувство е искрено.

Стаята на краля се намираше в съседство със спалнята на родителите на Тобин. Ериус поспря на прага й, стисна ръката на Тарин, после отново хвана брадичката на Тобин в ръката си и го погледна в очите.

— В името на светлината, сякаш отново виждам майка ти. Толкова са сини! Като вечерното лятно небе. — Той въздъхна. — Поискай нещо, дете. В памет на сестра ми.

— Какво да поискам, вуйчо? Ти вече прояви такава щедрост…

— Глупости. Все трябва да има нещо.

Всички се бяха вторачили в Тобин. Тарин леко поклати глава, сякаш в предупреждение. Застанал сред останалите оръженосци, Ки се усмихна и пиянски сви рамене.

Може би изпитото вино бе вдръзновило Тобин, а може би подсмихването на Маго.

— Не искам нищо за себе си, вуйчо, но наистина има нещо. — Без да се осмелява да поглежда към Ки, той хвана бика за рогата. — Би ли могъл да дадеш титла на бащата на оръженосеца ми?

— Молбата е добра — вметна почерпеният Корин. — Ки по нищо не отстъпва на останалите. Не е негова вина, че е селски рицар.

Ериус повдигна вежда и се засмя.

— Това ли е всичко?

— Да — потвърди окураженият Тобин. — Аз самият още не съм достатъчно възрастен, за да го сторя, затова моля теб. Искам да направя сър Ларент херцог на… — Тобин започна да претърсва паметта си, припомняйки си названията на земите, които притежаваше, но никога не бе виждал. За него между названията нямаше разлика. — На Цирна.

Веднага след изричането Тобин осъзна, че е направил някаква сериозна грешка, макар да не проумяваше защо. Тарин пребледня, а лорд Нирин леко трепна. Неколцина от останалите също реагираха.

Усмивката на краля изчезна.

— Цирна? — Той пусна Тобин и се отдръпна. — Странно място за дар. Това идея на оръженосеца ти ли беше?

Погледът, с който Ериус прониза Ки, накара Тобин да изтръпне.

— Не, вуйчо! Просто това беше първото име, което ми дойде на ума… Няма значение коя земя е, стига да идва с титла.

Но кралят все така местеше поглед между Тобин и Ки. В очите му бе пропълзяло нещо неприятно. Принцът все така не разбираше защо думите му бяха посрещнати по такъв начин.

За негова изненада Нирин беше притеклият се на помощ.

— Принцът е наследил благородството на майка си, кралю, щедър до крайност. Той още не познава земите си и няма как да знае какво предложи току-що.

Нещо в начина, по който магьосникът гледаше към краля, разтревожи Тобин още повече, макар Нирин да се опитваше да помогне.

— Изглежда — бавно отговори Ериус.

— Ако не се лъжа, принц Тобин притежава много подходяща земя северно от Колат — продължи Нирин. — Там има крепост, Рилмар.

Кралят видимо се успокои.

— Рилмар? Да, отличен избор. Сър Ларент ще отговаря за тамошните пътища. Какво ще кажеш, оръженосецо? Баща ти би ли приел?

Рядко събитие бе да видиш Ки безмълвен. Все пак младият Киротиус успя да кимне отсечено, докато коленичеше. Ериус изтегли меча си и го отпусна върху дясното му рамо.

— От името на баща си и всички негови потомци: заклеваш ли се във вярност към трона на Скала и към твоя покровител принц Тобин?

— Да, кралю — прошепна Ки.

Ериус премести острието пред лицето на Ки, който целуна върха на меча.

— Тогава се изправи, Киротиус, сине Ларентов. Дай целувката на вярност на своя господар пред тези свидетели.

Всички заръкопляскаха. Тобин почувства как пръстите на приятеля му треперят. Ки взе ръката му и я целуна. Ръката на самия принц също трепереше.

След като пожелаха лека нощ на краля, Тарин последва Тобин и Ки до стаята им. Той отпрати пажа да донесе гореща вода, сетне се отпусна в едно от креслата и провеси глава между ръцете си, мълчейки. Ки свали ботушите си и седна кръстато върху леглото. Тобин се настани пред огнището и зачака, загледан във въглените.

— Това беше неочаквано! — най-сетне проговори Тарин. — В името на светлината, имаше ли някаква представа какво правиш, когато посочи Цирна?

— Не. Не лъжех, когато казах, че това бе първото място, което ми хрумна. Това е малко имение, нали?

Тарин поклати глава.

— Откъм площ може би, но владеещият Цирна владее единствения вход към Скала по суша. Да не споменавам дяла от пътните такси, който остава за него. За момента лорд Нирин е този човек.

— Нирин? — възкликна Ки. — За какво са му на двубрадкото толкова пари? Той не е боец.

— Не се изказвай по такъв начин за него, Ки, дори и насаме. А причината, каквато и да е тя, е известна само нему и на краля. — Тарин замълча, опрял брадичка върху юмрука си. — Но това трябва да касае и теб, Тобин. В крайна сметка Цирна принадлежи на теб.

— Това означава ли, че Нирин е мой васал?

— Не. Същото се отнася и за Солари. Те са хора на краля. Но ти не се притеснявай. Почти няма да ти се налага да ги виждаш, освен това ти се намираш под закрилата на владетеля. Нему принадлежи последната дума.

— Това е добре — каза Ки. — Корин обожава Тобин, а сега и кралят го харесва, нали?

Тарин се изправи и разроши Тобин.

— Бих казал.

— Но аз все пак допуснах грешка, нали? Прочетох го в лицето му.

— Ако беше няколко години по-възрастен… — Мъжът поклати глава, прогонвайки някаква мрачна мисъл. — Не, той видя, че ти беше искрен. Няма за какво да се притесняваш. Сега е крайно време да си лягате. Денят беше дълъг.

— Ти също би могъл да останеш тук тази нощ — предложи Тобин. Тарин не му казваше всичко за реакцията на краля и това все още тормозеше принца.

— Обещах на Лития, че тази вечер ще я посетя — отвърна Тарин. — Но на връщане ще мина да ви нагледам. Приятни сънища.

 

 

Едва след излизането си Тарин позволи на слабостта си да се прояви и тежко се облегна на стената. Надяваше се, че войниците в коридора ще припишат проявата му на прекомерното количество вино. Той бе разпознал погледа в очите на Ериус — подозрение. Ако Тобин бе на шестнадесет, а не на дванадесет, тази му молба щеше да е обрекла и него, и Ки на смърт. Но принцът си оставаше все още дете, и то неопитно дете. Поне у краля все още бе останала достатъчна добрина, за да разпознае това.

И все пак Тарин прекара значително време в празни разговори с постовите, държейки под око стаите на краля и Нирин.

 

 

— Не беше нужно да правиш това. Да прахосаш кралско благоволение заради мен — каза Ки, когато Тарин излезе. Тобин все още бе приседнал върху килимчето пред камината, сключил коленете си по начина, който издаваше притеснение. — Ела в леглото. Огънят вече е угаснал.

Но Тобин не помръдна.

— Баща ти ще се ядоса ли?

— Ни най-малко! Но какво те накара да се сетиш за това, Тоб? Баща ми е много неща, но не и благородник. Вече си представям как се възползва от новата си позиция, за да краде коне с още по-голям размах!

Тобин обърна глава към него.

— Ти винаги казваше, че той не е конекрадец!

Ки сви рамене:

— Изглежда престоят сред свестни хора ми е позволил да разбера.

— Надали положението с роднините ти е толкова зле, Ки. Ти по нищо не отстъпваш на нас. А и така вече никой няма да може да ти се подиграва.

Но някои от тях така или иначе ще продължат, помисли си Ки.

— Обещах ти го в деня, в който напуснахме имението — продължи Тобин.

— Не помня да си ми обещавал нищо.

— Не го казах гласно. Помниш ли колко надуто се държеше Орун с теб и Тарин? Заклех се в Сакор, че един ден ще направя Тарин и теб благородници, така че Орун да е принуден да ви се кланя. — След миг принцът се плесна по челото. — Тарин! Трябваше да поискам нещо и за него, само че бях прекалено изненадан и забравих. Мислиш ли, че ми се е обидил?

— Мисля, че се радва на пропуска ти.

— Да се радва? Защо?

— Помисли, Тоб. Ти даде на баща ми Рилмар, което не променя нищо, аз си оставам тук. Но ако беше направил Тарин владетел на някое важно имение, каквото заслужава, той трябваше да ни остави, за да отиде там. Да ни остави. Не мисля, че това би му харесало.

— Не би харесало и на нас — поправи го Тобин, покатерващ се върху леглото. — Виж, за това не бях се замислял. Да, той щеше да ми липсва. И все пак… — Той свали ботушите си и се отпусна върху възглавниците. — Билайри да ме тръшне, Ки, Тарин заслужава много повече от това да предвожда стражата ми! Защо за толкова години татко не го е повишил?

— Може би самият Тарин го е помолил да не прави това — каза Ки. И веднага му се прииска да си бе затварял устата.

— Че защо му е да прави това?

Хубаво оплесках нещата, помисли си оръженосецът. Но вече бе късно да си вземе думите назад.

— Защо му е на Тарин да прави това? — повтори Тобин, който умееше да разчита лицето му като книга.

Малко неща оставаха скрити от Тобин. Ки или трябваше да излъже, или да каже истината. А той никога не би излъгал приятеля си. Освен това Тарин не се интересува кой знае. Сам е казвал това.

Оръженосецът се повдигна на лакът, колебаейки се как точно да премине към въпроса.

— Ами… когато двамата са били млади… баща ти и Тарин… са се обичали и…

— Естествено, че са се обичали. Ние с теб…

— Не! — Ки рязко повдигна ръка. — Не като нас, Тобин. Не само по нашия начин.

Очите на Тобин се разшириха, когато той осъзна думите на приятеля си.

— Като Орниъс и Риско?

— Да. Самият Тарин ми каза. Било е само докато са били млади. После баща ти се е оженил за майка ти. Но мисля, че чувствата на Тарин така и не са се променили.

Тобин се бе вторачил в него. Ки не би се изненадал, ако последваше скарване — както самият той ожесточено се бе нахвърлял срещу онези, обвинявали баща му в конекрадство.

Но принцът изглеждаше единствено замислен.

— Трябва да е било много тъжно за Тарин.

Ки си припомни изражението на боеца в онази дъждовна нощ:

— Да, но те пак са си останали приятели. Не мисля, че той би понесъл да бъде разделен от баща ти. Както аз не бих понесъл, ако Орун ме бе отпратил. — Тобин отново го наблюдаваше малко странно, затова оръженосецът побърза да допълни: — Но нямам предвид, че и аз…

Тобин веднага сведе очи.

— Не, разбира се.

Последва тягостно мълчание, което се проточи. Ки неимоверно се зарадва на завръщането на пажа.

Когато младият слуга накладе огъня и излезе, Ки можа отново да погледне Тобин в очите.

— Е, как ти се стори срещата с вуйчо ти?

— Странна. Какво мислиш за него?

— Трябва да призная, че не беше каквото очаквах. Корин винаги говори само хубави неща за него, но пък той му е син. — Ки замълча и продължи по-тихо, за всеки случай. — Баща ми винаги се е изказвал грубо за краля — заради забраната на жените да служат. И случвалото се с жените, Гоначите… Забеляза ли, че ние не сме първите му посрещачи? Двубрадкото — Нирин — не се отделя от него. Как е стигнал до краля преди нас?

— Той е магьосник. — Тобин отново бе придобил онова предпазливо изражение, изникващо в близост до двубрадкото. В отговор Ки се премести по-близо до него — без да го докосва, но достатъчно, за да изрази подкрепа.

— Мисля, че ако срещнех краля в някоя кръчма и не знаех кой е, щях да го сметна за добър човек — продължи оръженосецът, връщайки се към темата.

— След днешния ден и аз бих си помислил същото. И все пак…

— Принцът замълча, а оръженосецът осъзна, че приятелят му трепери. Когато Тобин заговори отново, гласът му не се отличаваше от шепот. — Майка ми толкова се страхуваше от него.

Тобин почти не говореше за майка си.

— Братът също го мрази — продължи принцът. — Вече не зная какво да мисля. Може би историите не са истина? Майка ми беше луда, а духът понякога лъже… Просто не зная!

— Той те харесва, Тоб, вижда се. Няма причина да не те харесва. — Ки притисна рамото си до неговото. — Но за историите… не зная. Радвам се, че не си роден момиче.

Внезапното му ужасено изражение прободе Ки.

— Прости ми, Тоб. Пак се разплещих. — Той взе ръката на приятеля си. Огънят в камината отдавна гореше силно, но дланта на принца бе ледена. — Може би мълвата не е истина.

— Няма проблем. Разбрах какво имаше предвид.

За момент двамата останаха неподвижни. Този път мълчанието беше приятно. Стаята бързо се затопляше, в леглото бе много уютно. Ки затвори очи и се засмя.

— Все пак се сещам за един човек, който ще си има неприятности с краля. Видя ли как кралят гледаше към виночерпеца към края на пиршеството, когато Корин се беше напил?

Тобин се засмя мрачно.

— Здравата се беше насмукал. Боя се, че самият аз нямам правото да се присмивам. Кой би помислил, че в избите на Атион имало толкова много вина?

Ки се прозина.

— Помни ми думите, след завръщането на краля учителят Порион ще наложи своето. Вече няма да има вино на трапезата ни. — Той отново се прозина. — И още по-добре. Вече няма да ми се налага да гледам как Корин и останалите си пропиват акъла всяка вечер.

Тобин изрази сънито съгласие.

Унасящият се Ки имаше усещането, че лети.

— Стаята се върти, Тобин.

— Изглежда Корин не е бил единственият прекалил. Недей да спиш по гръб, Ки.

Двамата се засмяха.

— Казваш, че братът мрази краля? — промърмори Ки в просъница. — В такъв случай е добре, че не изникна на пиршеството.

 

 

Последните промърморени думи на Ки не оставиха и следа от сънливостта на Тобин. Може би духът можеше да прозре в сърцето на краля, да разбере истинската му същина?

Не само тази надежда за знание тласкаше принца — макар лъжец и демон, братът оставаше единственият, комуто Тобин можеше да има доверие.

Когато Ки заспа дълбоко, принцът угаси лампите и извади куклата от багажа си. Слепешком той си проправи път до камината и коленичи. Кръвта шумеше в слуха му. Да го повика ли? В деня, в който Ериус бе дошъл в имението, духът бе подивял и бе започнал да троши всичко наред. Какво ли щеше да направи сега, когато кралят се намираше само през няколко стени от тях?

Тобин силно стисна куклата, сякаш за да удържи и самия призрак.

— Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост — прошепна той и се напрегна, изчакващ бурната проява.

Но духът изникна коленичил насреща му: Тобиново отражение. Единствен признак за гнева му представляваше вледеняващият мраз, който се излъчваше от него.

— Кралят е тук — прошепна принцът, готов да спре брат си.

Да.

— Не си ядосан?

Мразът стана непоносим, защото призракът се приведе напред. Носовете на двете момчета почти се докосваха. Ако братът бе жив, Тобин щеше да усети дъха му, придружил просъскваните думи.

— Убий го.

Едновременно с това болка прониза гърдите на Тобин. Точно на мястото на скритите шевове.

Принцът залитна и се подпря на ръце, полагайки усилия да не припадне заради болката. Усещането постепенно затихна. Когато той отново отвори очи, братът беше изчезнал. Тобин напрегна слух, дирейки очакваната суматоха. Нищо. Той отново прошепна заклинанието, за да се убеди, че духът действително си е отишъл, а после се върна в леглото.

— Той дойде ли? — тихо попита Ки, все пак буден.

Тобин се радваше, че бе угасил светлината.

— Ти не чу ли?

— Не. Помислих си, че си си променил мнението.

— Дойде — каза Тобин, доволен, че приятелят му не е чул опасните думи. Той се размърда, при което бутна босия крак на Ки със своя.

— Ама че си леден, Тобин. Завивай се по-бързо.

Принцът се пъхна обратно под юргана, само че не можеше да се стопли. Тракането на зъбите му накара Ки да се премести по-близо, за да го стопли.

— Да не си болен? Студен си като камък. — Оръженосецът разтри ръцете му, после допря длан до челото.

— Не — отвърна Тобин, установявайки, че е трудно да се говори с тракащи зъби.

След известно мълчание оръженосецът попита:

— Какво каза духът?

— Той… Той все така не харесва краля.

— Не съм изненадан. — Ки отново разтри ръцете на приятеля си, после се намести и се прозина. — Както казах, радвам се, че не си момиче.

Тобин стисна очи до болка, за втори път благодарен на скриващия го мрак.

 

 

Същата нощ женските болки се появиха отново. Понякога при пълнолуние Тобин усещаше смътна болка в таза си — същата болка, подтикнала го да избяга. Той бе забравил билките, дадени му от Лел, и можеше единствено да се свие по-плътно, благодарен за топлината на Ки зад гърба му.

 

 

Нирин се канеше да позволи да бъде разсъблечен, когато го усети отново: странно и почти недоловимо енергийно потръпване. Както и преди, то изчезна прекалено бързо, преди той да е успял да го прецени. Но това беше първият път, в който го долавяше извън Еро. С жест той отпрати лакея, отново пристегна робата си и тръгна да търси източника на обезпокоилата го магия.

Стори му се, че долавя остатъчни следи пред вратата на принц Тобин, но зрящото заклинание, което запрати вътре, му показа единствено, че двете момчета са заспали дълбоко, сгушени като кученца.

Или като любовници.

Устните на магьосника се свиха в кисела усмивка, а паметта му прибра този факт за по-нататъшна употреба. Човек никога не знаеше какво и кога щеше да му потрябва. Принц Тобин бе прекалено млад, за да представлява заплаха, но пък кралят вече показваше зачатъци на благосклонност. Освен това съществуваше и онзи тягостен момент, в който глупавият мърляч се бе опитал да му открадне Цирна. Нирин нямаше да забрави това. О, не.