Лин Флюълинг
Скритият воин (27)

Глава двадесет и шеста

В седмиците след екзекуцията никой от компаньоните не се осмели да спомене открито за смразяващите изблици на краля или за факта, че той бе убил вързан човек с меча си. Но припадъкът на Тобин не се радваше на същите привилегии.

Кралят бе побеснял, че член на собственото му семейство е покварил събитието с проявата на такава слабост. Ки веднага изтъкна, че Тобин не е паднал от седлото си. По времето, когато сепнатият оръженосец се бе приближил до коня на приятеля си, принцът вече се изправяше. Ала хората бяха забелязали и белята бе сторена. На следващия ден всички в Дворцовия кръг говореха за това, макар и иззад шепа.

По-добронамерените отдаваха станалото на младостта на Тобин и дългото му изолиране. Но имаше и изказвания, които далеч не бяха толкова любезни. Макар че никой от компаньоните не се осмеляваше да се присмива открито на Тобин или да спомене нещо пред Корин, много често Ки виждаше Олбън и приятелите му да разиграват припадък зад гърба на принца.

Най-лошо от всичко бе мълчанието, в което Тобин бе изпаднал. Очевидно той се срамуваше от случилото се и не искаше да говори за него, дори и с приятелите си, а Ки не искаше да го тормози с въпроси. Екзекуцията действително бе отвратителна, самият оръженосец за малко не бе повърнал.

По-добре да не казвам нищо и да забравя, поне за момента, каза си Ки.

 

 

Няколко седмици по-късно той и Тобин се отправяха към столовата. Разговорът, който доловиха при влизането си, накара Ки да изтръпне.

— И как реагира той на смъртта на лорд Орун?

Тези думи принадлежаха на Олбън, придружени с обичайното презрение. Нямаше съмнение за кого говореше той.

Тобин спря пред вратата и веднага се отдръпна към стената, за да слуша. Ки искаше да го издърпа, за да го предпази, но не посмя да го стори — приятелят му бе пребледнял. От мястото си оръженосецът можеше да види половината помещение и част от намиращите се вътре. Олбън се бе облегнал на дългата маса, говорейки пред Зустра и Урманис. Изглежда Корин и Калиел ги нямаше, иначе Олбън не би се осмелил да говори така.

— Кого го е грижа за това? — изръмжа Зустра. Ки се обнадежди — Зустра бе грубоват, но като цяло честен. Ала следващите думи на едрото момче попариха симпатиите. — Щом не може да понесе гледката на шепа предатели, получаващи заслуженото, каква полза ще има от него на бойното поле?

Това вече беше прекалено. Ки рязко прекрачи прага, стиснал юмруци.

— Затваряй си човката! — изръмжа той, без да се интересува, че се обръща към благородник. Предпочиташе да понесе побой, отколкото да позволи Тобин да слуша това. Но когато погледна назад, принца го нямаше.

Зустра изглеждаше сепнат, а останалите двама се озъбиха презрително, когато Ки излезе.

 

 

Постепенно инцидентът бе изместен от други клюки и по-настойчиви проблеми.

Въпреки изпълнените с обещание думи в Атион Ериус все още отказваше да ги изпрати в битка. Изглеждаше, че всеки ден пристига нов доклад за разбойническа дейност или проявите на пирати, плячкосващи островите. И въпреки това кралят не обръщаше внимание на молбите на Корин.

Може би по тази причина по-възрастните момчета отново се насочиха към удоволствията на бедняшките квартали. Предвождаше ги, както обикновено, престолонаследникът.

Завръщането на краля с нищо не бе ограничило пиянството на принца и страстта му към долнопробни наслади. Никидес, тяхно ухо в дворцовите дела, твърдеше, че Ериус смигнал в отговор на доклада на Порион, казвайки: Нека лудува, сега му е времето!

Ако се съдеше по честотата, с която Танил отиваше да спи в трапезарията или в стаята на Тобин, престолонаследникът лудуваше доста. И някои от лудориите му покълнаха — още няколко слугини се оказаха бременни, но бързо бяха освободени от длъжността си. Никой, поне сред компаньоните, не знаеше точната бройка на Кориновите копелета.

Дори и сред злощастната екзекуция Корин не промени отношението си към Тобин. И все пак по-големите започнаха да се отправят сами на нощните си пътешествия.

 

 

Тобин не показваше да се интересува от увеличаващата се дистанция сред компаньоните — поне доколкото Ки можеше да прецени. Задушливото лято постепенно отстъпваше пред по-хладна есен, а принцът и приятелите му продължаваха да провеждат тайни тренировки с Аренгил и бойкините на Уна.

Почти дузина момичета пристигаха в повечето дни, макар Ки да беше убеден, че на повечето от тях просто им харесва да се преобличат в момчешки дрехи и да се промъкват тайнствено. Уна, Калис и момиче на име Силани бяха единствените, които показваха истинско умение.

Поредният урок щеше да се проведе няколко дни след тринадесетия рожден ден на принца. При пристигането си Тобин и Ки завариха момичетата да се кискат усилено. Уна силно се изчерви, когато една от девойките призна обсъжданата тема: дали според кралските закони Тобин е достатъчно голям, за да се ожени.

— Интересува ме да съм достатъчно голям за битка — заяви принцът и също се изчерви. Мразеше, когато флиртуваха с него.

— Ами ти? — каза Калис, обръщайки поглед към Ки. — Ти си петнадесетгодишен. В моя роден град това е достатъчна възраст.

— Да, ако искаш дете за съпруг — навъси се Аренгил. — Какво ще кажеш за мен? С моята възраст бих могъл да мина за твой дядо.

— Не приличаш на дядо ми — каза тя и помилва гладката му буза.

Ревнивият Ки се опита да привлече отново вниманието й, като изпълни изящен замах, който бе научил от Корин:

— Ако искаш да усетиш допира на брада под пръстите си, той няма да ти е от голяма полза.

Никидес отскочи от пътя на острието, което Ки размахваше.

— По-добре вложи тази си разпаленост в нещо практично, оръженосецо — засмя се Уна. Тя знаеше, че Ки харесва Калис.

 

 

Тобин се удивляваше от напредъка на Уна. Бяха започнали уроците преди по-малко от година, а тя вече не отстъпваше по умение на Никидес. Останалите момчета също не печелеха лесно, когато се дуелираха с нея. Беше й се наложило да измисля обяснение за няколко белега, получени по време на обучението, но тя с гордост носеше раните си.

Докато гледаше как тя се упражнява с Ки, Тобин се замисли за Граниа и момичетата, които тя обучаваше в Атион, надяващи се, че някой ден кралица ще ги призове. Колко ли като тях имаше из Скала? И колко ли бяха жените като Ахра, имащи късмет да служат открито?

Сред тези размишления погледът му попадна върху лицето на Никидес. Приятелят му се бе загледал в нещо зад тях и изглеждаше вледенен.

Тобин се извърна тъкмо навреме, за да види как кралят изниква измежду комините на няма и двадесетина крачки. Придружаваха го Корин и Порион, а старият им враг, Мориел Жабата, вървеше най-отпред. Лицето на краля излъчваше заплаха. Корин срещна погледа на братовчед си и поклати глава. Порион също му хвърли изпепеляващ взор.

Останалите също осъзнаваха новопристигналата публика. Няколко от момичетата изпищяха. Ки изпусна меча си и коленичи. Аренгил, Лута, Никидес и оръженосците бързо последваха примера му. Тобин оставаше вцепенен.

Ериус пристъпи сред тях и се огледа, запомняйки лицата им. Сетне той се обърна към Тобин.

— Какво става тук, племеннико? — остро попита той.

Сега Тобин осъзна, че той единствен е останал прав, ала краката все още отказваха да му се подчинят. Принцът се взря в очите на краля, опитвайки се да разчете какво вещае погледът. В тях разчете очаквания гняв, но и зараждащо се пламъче на лудост.

— Слушаме — мрачно напомни Порион.

— Ние… Ние просто си играем — промълви Тобин. Дори и за него самия това прозвуча неубедително.

— Играете си?

— Да, кралю — разнесе се треперещ глас. Това беше Уна. Тя бе поставила меча си с острието напред, сякаш го предлагаше на владетеля. — Това е просто игра — преструваме се, че се сражаваме.

Кралят рязко се извъртя към нея.

— И чия беше идеята за тази игра?

— Моя, Ваше Величество — веднага отвърна Уна. — Помолих То… принц Тобин да ни покаже.

Кралят повдигна вежда към племенника си.

— Истина ли е това? Идвате чак тук, за да си играете?

Мориел не криеше злорадството си. Колко ли дълго ги бе шпионирал? И колко от видяното бе казал на краля? Тобин го мразеше още по-силно.

— Уна ме помоли да я науча и аз го сторих — отвърна Тобин. — Идваме на покрива, защото баща й не би одобрил. И за да не ни се смеят останалите момчета, че се бием с момичета.

— Ами ти, Никидес? — попита Ериус. — Ти също си вземал участие, без да кажеш на дядо си?

Ник сведе глава.

— Така е. Ваше Величество. Виновен съм. Трябваше…

— И още как! — прогърмя владетелят. — Ти също е трябвало да проявиш малко разум, млада госпожице! — тросна се той към Уна. После Ериус отново се обърна към Тобин, за да продължи още по-гневно: — А ти, в чиито жили тече собствената ми кръв, да подемаш такава изменническа дейност! Ако враговете ми научат за това…

В този момент коленете на Тобин омекнаха и той се отпусна пред владетеля, убеден, че този път ще бъде ударен. Точно тогава той зърна някакво раздвижване с крайчеца на окото си. Още по-силен страх вледени дъха в гърлото му.

Братът бе застанал на издигнатия покрив, където кралят се бе появил. Тялото му се очертаваше на фона на небето. Дори и от това разстояние принцът можеше да види намерението за смърт, изникнало върху лицето на духа. Призракът пое напред, насочил се към краля, който продължаваше да крещи към Тобин.

В дома на Орун принцът бе прекалено изненадан, за да реагира. Този път той сключи пръсти пред устата си в привидна молба и зашепна.

Братът спря и се взря в Тобин, скривил устата си в ярост. Той се намираше само на няколко крачки от краля, почти можеше да го докосне. Гладният бяс на призрака се разгръщаше по покрива. Но принцът не обръщаше внимание на студеното излъчване, а бе вперил настойчив поглед в духа. Върви си. Върви си. Върви си.

Не можа да разбере дали братът го е послушал, защото Ериус пристъпи по-близо.

— Какво скимтиш, негоднико? — яростно попита той.

Изтръпнал от ужас, Тобин всеки момент изчакваше необяснимото рухване на краля.

— Да не си глух? — ревна Ериус.

— Не, вуйчо — прошепна Тобин. И незабележимо се отмести, за да погледне зад владетеля.

Братът си беше отишъл.

— Прости ми, вуйчо — продължи той, одръзновен от облекчение. — Не мислех, че би имало нещо лошо.

— Нещо лошо? След като знаеш, че изрично съм забранил…

— Ние не ги учехме наистина, кралю — изтърси Ки. — Просто преценихме, че ако се съгласим и ги изтърпим, те ще ни позволят да ги целунем. Никоя от тях не знае как да държи правилно меча.

Принцът се почувства отвратително. Уна несъмнено разбираше, че приятелят му бе казал това, за да смекчи гнева на краля. И все пак Тобин не можеше да я погледне.

— Той лъже! — заквича Мориел. — Наблюдавах ги. Те ги учеха наистина.

— Сякаш ти би могъл да видиш разликата, мухльо — тросна се Ки.

— Достатъчно! — ревна Порион.

Но ходът на Ки се бе оказал успешен. За момент кралят остана загледан в него, сетне се обърна към Тобин. По лицето му започваше да изниква усмивка.

— Истина ли е това, племеннико?

Тобин сведе глава, за да не му се налага да вижда лицата на момичетата.

— Да, вуйчо. Беше просто игра, за да имаме повод да останем насаме с тях.

— И да ги нацелувате, а?

Принцът кимна.

— Тихите води… — гръмна да се смее Корин.

Баща му също избухна в смях.

— За подобно нещо не мога да те виня, племеннико. Но вие, момичета, трябва да се засрамите. Би трябвало да бъдете по-внимателни. Сега отивайте при майките си, където ви е мястото. И не се надявайте, че те няма да узнаят!

Докато се обръщаше да си иде, Уна погледна към Тобин. Съмнението в очите й го нарани по-силно от всичко, което кралят би могъл да каже или стори.

— А що се отнася до вас — продължи владетелят, при което принцът изтръпна отново, — вървете да пренощувате при олтара на Сакор, за да размислите над глупостта си. Ще стоите там до утре сутринта.

 

 

Тази нощ Тобин действително разсъждава усилено, но над краля и над всичко онова, което си бе позволил да забрави. Въпреки нещата, които бе видял, принцът си бе позволявал да се подведе по щедростта и бащинското покровителство на Ериус.

Днешната поява на призрака бе строшила окончателно илюзията. И бе разкъсала сърцето му. Тя показваше, че кралят бе възнамерявал да го нарани, също като Орун.

Но не това или наказанието го накараха да заплаче безшумно в нощта. Вятърът бе променил посоката си и бе донесъл странната миризма на дима, долитащ от олтара на Илиор. Тази миризма бе обгърнала коленичилия и съкрушен принц и бе го накарала да си припомни — да си припомни как майка му го влечеше към прозореца, понечила да отнесе и него в смъртта си. Принцът си припомни как бе изглеждала реката тогава, чернота сред заснежени брегове. Краищата й бяха обгърнати в лед и Тобин се бе почудил дали падането би го разтрошило. Ариани щеше да го отнесе със себе си. За момент той действително бе полетял, но някой го бе дръпнал в последния момент — далеч от прозореца, далеч от предсмъртния писък на майка му.

Братът го бе спасил. Но защо не бе помогнал и на майка им? Дали не я бе блъснал?

Хлипанията го задяваха. Нужни му бяха огромни усилия, за да ги поддържа беззвучни. Когато започваше да му се струва, че няма да успее да ги потисне и за пореден път ще се посрами пред останалите, пръстите на Ки откриха ръката му и я стиснаха. Мъката и страхът бавно се оттеглиха, изглежда започнали отлив. Тобин не се изложи с ридание и посрещна утрото уморен, но странно спокоен. Брат му го бе спасил в кулата и в дома на Орун. Може би и вчера щеше да го стори, ако кралят бе изгубил контрол над себе си.

Той се нуждае от теб, а ти се нуждаеш от него, бе казала Лел. Изглежда братът също го знаеше.

 

 

Докато се прибираше към двореца заедно с останалите, Тобин научи от Балдус, че през нощта Уна е изчезнала.