Лин Флюълинг
Скритият воин (15)

Глава четиринадесета

Тобин посети тронната зала още няколко пъти, но повече не видя духове. Той бе все още дете и това му позволяваше бързо да отмести страховете си след отминаването на страшния момент. Призраците, боговете или Айя щяха да му кажат, когато настъпеше времето да се разкрие. За момента той си оставаше просто Тобин, любимият братовчед на младия принц, племенник на краля, когото още не бе срещал. Компаньоните бяха посрещани с приветствия навсякъде, а Корин бе всеобщ любимец.

 

 

Порион и Гарвана не спираха да пришпорват момчетата, ала последните пак запазваха време и за специалните удоволствия, достъпни единствено зиме. В този сезон театрите в Еро изнасяха най-пищните си представления, същински чудеса, включващи истински животни, хитроумни приспособления и фойерверки. Театър Златното дърво надмина всички останали сцени, като постави пиеса, включваща истински еднорози от Ашекските планини — първите от тези благородни създания, които Ки и Тобин виждаха.

Канцлер Хайлус бе щедър опекун и се грижеше Тобин винаги да разполага с джобни пари. Той му даваше далеч повече от сумите, които бе предоставял Орун. Принцът не бе привикнал да разполага със злато или възможност да го харчи и щеше да остави монетите да прашасват в стаята му, ако Корин не бе изредил редица от любимите си магазини, където братовчед му да обнови гардероба и въоръжението си. Пак по негово окуражаване Тобин се отърва от захабените и мрачни драперии в стаята си, за да ги замени с нови в синьо, бяло и сребърно.

Освен това редовно посещаваше занаятчиите от златарската улица, където отново започна да прави статуетки и бижута. Един ден той срамежливо отнесе брошка, с която много се гордееше, до един ауренфейски бижутер, на чиято работа особено се възхищаваше. Брошката представляваше прекрасен бронзов филигран, напомнящ преплетени клони. Тобин дори бе изработил няколко листенца и бе добавил дребни кристалчета, заменящи цветове. Вдъхновение за изработката бе почерпил от нощното небе, разгръщало се над поляната на Лел — тогава звездите бяха проблясвали вълшебно през зимните клони.

Майстор Тирал бе слабоват мъж с посребряла коса, бледосиви очи и ярък син сен’гай. И той, като всички останали от народа на ауренфеите, удивляваше Тобин. Принцът вече бе свикнал да различава отделните кланове по начина, по който те омотаваха дългите ивици плат около главите си. Тирал и работниците му увиваха своите сен’гаи подобно на сплескани тюрбани, чиито краища оставаха да висят над левите им рамене.

Тирал го посрещна с обичайната топлота и подкани Тобин да покаже донесеното. Принцът разгърна брошката и я положи върху предоставеното му черно кадифе.

— Ти ли си я правил? — попита бижутерът с напевния си глас. — И това ли? — допълни, загледан в талисмана, окачен на шията му. — Може ли да го разгледам?

Тобин свали златния кон и му го подаде, а сетне остана да потръпва нервно, докато мъжът внимателно оглеждаше двете украшения. Заобиколен от великолепните огърлици и пръстени, изложени за продан в дюкяна, принцът започваше да съжалява за идването си. Бе свикнал да получава хвалби от приятелите си, но те не бяха бижутери. Как ли щеше да се присмива един истински майстор на тромавите му опити…

— Разкажи ми повече за брошката. Как си постигнал толкова фини ивици? — попита Тирал, поглеждайки към него с изражение, което Тобин не можа да разгадае.

Със заекване момчето обясни как оформило всяка клонка чрез восък, сетне вплело затоплените нишки и изляло разтопения метал. Усмихвайки се, майсторът не го доизслуша.

— Вече съм сигурен, че действително ти си я направил. Прости съмнението ми, но рядко виждам подобно умение в тирфеец на твоята възраст.

— Харесват ли ти?

Тирал повдигна талисмана.

— Това е много красиво. Умно си постъпил, като си запазил линиите прости, загатвайки детайл, вместо да го наблъскаш в малката площ. Окото чувства енергичността на животното в начина, по който вратът е изпънат, и в постановката на краката. Някой с по-малък талант би изобразил краката изправени, като на крава. Да, красиво бижу с умела изработка. Но това! — Той взе брошката и внимателно я обгърна с дланта си. — Това показва не само умение. Бил си тъжен, когато си изработвал тази брошка. Може би си тъгувал за дома?

Поразеният Тобин кимна.

Тирал взе дясната му ръка и се загледа в пръстите по начина, по който бе оглеждал брошката.

— Ти се обучаваш да станеш воин, но си роден да бъдеш човек на изкуството, създател. Обучават ли те в това там горе на хълма?

— Не. Това е мое хоби. Майка ми също изработваше различни неща.

— В такъв случай тя ти е оставила голям дар, принце. Дар, който може би не си бил научен да цениш по полагащия му се начин. Светлата е вложила голямо умение в грубите ти млади ръце. — Майсторът приседна и въздъхна. — Родът ти се слави с бойното умение, но с ръце като тези ти винаги ще бъдеш по-щастлив в творенето, отколкото в разрухата. Ако ти беше обикновено момче, а не принц, веднага бих те поканил да станеш мой чирак. Не казвам това, за да ти се подмазвам или да си спечеля благоволението ти. Ти си първият тирфеец, комуто съм казвал подобно нещо.

Тобин се огледа към околните работни маси, отрупани с тегели, необработени камъни и разнообразни инструменти — чукчета, пили, клещи.

Тирал се усмихна тъжно, разчел копнежа в очите му.

— Ние не избираме живота си. Не би подобавало на един скалански принц да стане обикновен занаятчия. Но мисля, че ще откриеш начин да поддържаш страстта си. По всяко време си добре дошъл. Ще се постарая да ти помогна с каквото мога.

 

 

Думите на Тирал дълго останаха запечатани в съзнанието на Тобин. Наистина беше невъзможно да заживее като обикновен занаятчия, но можеше да продължи да изработва дарове. Той оформяше малки талисмани и закопчалки, украсени с животински глави и скъпоценни камъни. Никидес го помоли да изработи изумруден пръстен за рождения ден на дядо му. Хайлус остана толкова доволен от подаръка, че не го сваляше от ръката си. Умението на принца бързо се разчу и скоро започнаха да пристигат поръчки от останалите благородници, които му донасяха злато и скъпоценности за материал. Изглежда, както Ки отбеляза, Тобин можеше да работи за останалите аристократи.

 

 

Когато наставникът Порион се излъжеше да им даде свободен ден, Корин отвеждаше по-малките момчета в новите си любими свърталища: кръчми, където красиви момичета с разголени пазви бързаха да се настанят в скутовете на по-възрастните и гальовно се прехласваха над останалите. Актьори и актриси ги приветстваха зад сцената на най-прословутите театри, а търговците от по-богатата част на града неизменно донасяха по нещо специално за специалните посетители.

На моменти — най-често, когато Корин бе пиян, както Ки веднага изтъкваше — престолонаследникът вземаше по-малките дори и на нощните си прояви. Това изискваше измъкване от Порион, но пък то бе част от веселието. Сред мразовитите лунни нощи момчетата извършваха сложни маневри из улиците, а после се отправяха към най-долнопробните квартали. Дори и сред сковаващия студ тези улици смърдяха на фекалии и мърша, а виното в долнопробните пивници бе отвратително. Но Корин изглеждаше най-щастлив именно на тези места, докато пиянски ревеше заедно с пресипнали менестрели или се ръгаше сред докери, моряци и прочие долнопробни типове, за да наблюдава поредното сбиване или надпиване с бира.

По-големите момчета вече бяха добре известни сред тези места. Младият лорд Никой бе посрещан със съзаклятнически смигвания. Много пъти инициаторите оставяха по-младите си придружители да изчакват на някой мразовит ъгъл, докато самите те приключеха работата си с подбраните леки момичета. Единствено Риско отказваше да взема участие в тези отвратителни веселия. Той оставаше да изчаква заедно с малките и изглеждаше изключително отвратен от разнасящите се викове и сумтения. Бариеус неизменно се навърташе около него, за да го утеши, но Риско бе прекалено покъртен, за да му обърне внимание.

— Просто не проумявам! — отвратено възкликна Ки една вечер, когато по-малките сами бяха поели обратно. — Тези противни моряци и момичета не биха се посвенили да наръгат собствените си майки в замяна на една нощ под истински покрив, а нашите глезени благородници стремглаво и във възторг търчат към техните кочини. Валят се в мръсотията като свине, начело с Корин. Съжалявам, Тобин, но си е точно така. Прекрасен престолонаследник, няма що. Ще ми се да можеше Калиел да го вразуми.

Ала и двамата знаеха, че това е малко вероятно.

 

 

Все пак не цялото им време минаваше в долнопробни пиянства и оргии. Ежедневно пристигаха покани за пореден бал, лов или празненства на открито. В отсъствието на краля кралските спътници бяха търсени гости, още повече когато престолонаследникът наближаваше възрастта за сключване на брак.

Принцът нямаше навика да отклонява покани. Петнадесетгодишен, с прекрасна младежка брада, Корин привличаше любуващи се погледи навсякъде, където отидеше. Тъмната му грива се разстилаше над раменете, обгърнала ъгловато красиво лице и черни очи, които неизменно блестяха. С една усмивка или целуване на ръка той умееше да кара жените от всяка възраст да се разтапят. Девойките се струпваха около него, а майките им нервно пърхаха недалеч, всяка таяща надеждата именно нейната дъщеря да получи по-голяма благосклонност.

Родителите на дъщери за омъжване започнаха да свръщат очи и към Тобин, за негово огромно неудоволствие (и веселие на приятелите му). В крайна сметка той бе богат и представител на едно от най-добрите скалански семейства. Дванадесет не бе рано за сключване на подобен съюз. Срамежливите погледи на момичетата и нескриваната преценка на майките им караха Тобин да потръпва. Дори и ако той бе този, за когото те го смятаха, пак не би приветствал подобна пресметливост. След задължителната размяна на поздрави с домакините той неизменно подирваше ъгъл, в който да се оттегли.

А Ки веднага привикна към този живот като риба във вода. Добрият му външен вид в съчетание с веселието му печелеха внимание, на което той с готовност отвръщаше. Оръженосецът дори започна да танцува.

Останалите компаньони се присмиваха на Тобин за срамежливостта му. Докато Аренгил не откри начин да го улесни.

Някъде в средата на достин херцогиня Алтия, майка на Калиел, организира бал в чест на шестнадесетия рожден ден на сина си. Празненството се състоя във вилата им, разположена близо до Стария дворец, и бе грандиозно. Залата бе осветена от стотици фитили, масите се огъваха под тежестта на гозбите, а две групи музиканти не спираха да се редуват в умението си.

Мина, малката сестра на Калиел, успя да убеди Тобин да танцува с нея. Принцът се посрами по обичайния начин, успявайки да настъпи краката й. Веднага след края на песента той побърза да се оттегли в обичайната си позиция. Ки дойде да му прави компания, само че не откъсваше очи от танцуващите и потракваше с пръсти в такт с музиката. Личеше, че много му се иска да танцува.

— Върви, нямам нищо против — изръмжа Тобин, когато няколко красиви момичета минаха край тях и ги погледнаха.

Ки се усмихна виновно.

— Не, всичко е наред.

Недалеч канцлер Хайлус разговаряше с внук си. Двамата забелязаха Тобин и се приближиха към него.

— Току-що проведох много интересен разговор с Никидес — поде новият опекун. — Изглежда си бил зле забравен.

Тобин го погледна изненадано. Хайлус се усмихваше, а Никидес изглеждаше изключително доволен от себе си.

— Нищо не е сторено за знамето ти, принце. Самият аз трябваше да забележа, но именно Никидес ми обърна внимание. — Той посочи към главния вход на залата, където бяха окачени знамената на всички благородни гости. Кориновият червен флаг заемаше най-почетно място, а синият стяг на Тобин бе окачен до него.

— Ти си в пълното право да използваш флага на баща си — каза му Никидес, макар че Тобин нямаше представа за какво говори приятелят му. — Но като член на управляващата династия трябва да включиш и герба на майка си. В случаи като твоя те трябва да бъдат комбинирани.

— С твое разрешение, принце, ще се свържа с херолдиците, за да започнат работа над новия ти герб веднага — предложи опекунът.

Тобин сви рамене.

— Нямам нищо против.

Видимо възторжени, двамата се отдалечиха, вече потънали в обсъждане на ивици и щитове.

Ки поклати глава:

— На Ник също няма да му се отразят зле малко танци.

Настоящата песен приключи. От танцуващите изникна Аренгил и се отправи към двамата. Той изглеждаше прекрасно, облечен в дълга бяла чуждоземна туника, дебела златна огърлица и гривни, обсипани със сапфири и кристали. В ауренфейските дюкяни Тобин бе виждал подобна изработка, но не и със същото изящество.

— Оттеглил си се по-рано от обичайното — отбеляза Аренгил, отметна назад зелено-жълтия си сен’гай и се усмихна, когато Тобин взе ръката му, за да разгледа по-подробно една от гривните.

— Прекрасна е! — възкликна принцът. Искаше му се да разполага с нещо, върху което да прерисува изящните очертания на накита. — Стара е, нали?

— Остави това сега! — засмя се Аренгил и издърпа ръката си. — Ела. Всяка девойка в залата очаква да я поканиш на танц!

Тобин скръсти ръце.

— Нищо подобно. Аз танцувам като трикрак бик. Видя ли как ми се присмиваше Куирион? Проклятие, иска ми се Корин да ми позволи да си остана вкъщи!

Уна също се приближи към тях. Тя изглеждаше много красива в синя сатенена рокля, обсипана с перли. В тъмната й коса блестяха украшения от лазурит. Уна никога не флиртуваше като останалите момичета, но личеше, че се наслаждава на погледите, които тази вечер придърпва към себе си. Развявайки по зрял начин украсено със скъпоценности ветрило пред брадичката си, тя се поклони ниско пред Тобин.

— Отново скрит, принце?

— Точно му казвах, че е негов дълг да украсява тези събирания — отбеляза Аренгил.

— Украшение, точно така се чувствам! — промърмори Тобин. — Всички тези безсмислени приказки и пози са толкова отегчителни!

— Не изглеждаше отегчен, докато разговаряше с онзи херцог по-рано вечерта — каза Уна.

Принцът сви рамене.

— Той е артист. Похвали ме за огърлицата, която бях изработил за внучката му, и ме покани да го посетя, за да разгледам творбите му.

— По-добре внимавай с него — тихо предупреди Аренгил, внезапно станал сериозен. — Същият херцог веднъж бе поканил един наш общ познат, за да му покаже творбите си, а после в каретата се опитал да го целуне.

Уна отвратено скриви лице.

— Но той е стар!

Аренгил изсумтя и отметна краищата на сен’гая си през рамо.

— Старите са най-противни. — Той се огледа бързо и добави. — За лорд Орун също съм чувал неприятни неща. Сигурно се радваш, че се отърва от него.

Ки също сгримасничи.

— Старият Шкембльо? Лично бих го заклал, ако… В името на Квартата, Тобин, кажи ми, че…

— Не! — веднага отвърна принцът, потръпвайки при мисълта. — Поне тези ужаси ми бяха спестени.

— Сега него вече го няма, така че го забрави. Хайде, принце. Танцувай с мен — весело го подкани Уна и протегна ръка. — Не ме е страх, че ще ме настъпиш.

Тобин се отдръпна.

— Не, благодаря. Достатъчно присмех натрупах днес.

Той не искаше да откаже толкова рязко. Почувства се неприятно, виждайки как веселието помръква в очите й.

— Истина е — потвърди Ки, който не бе забелязал. — Той е като бивол върху лед.

— Нима? — Аренгил внимателно огледа Тобин. — Предвид начина, по който се биеш и яздиш, би трябвало да си роден танцьор. — Принцът поклати глава, но другото момче не се отказваше. — Притежаваш равновесието, ритъма и всичко останало, необходимо за танца. Ела, искам да опитам нещо.

Загърбил Тобиновите протести, младият чужденец ги отведе до една свободна стая. Стените й бяха покрити с бойни трофеи. Аренгил свали два меча и подхвърли един на Тобин.

— Хайде, принце, бъди мой партньор. — Той зае защитна позиция.

— Тук ли? Мебелите ще ни пречат.

Другият повдигна вежда в предизвикателство.

— Изглежда някой се страхува?

Тобин се намръщи и застана насреща му.

— Искаш да ме научиш да нападам с меч момичетата, с които ще танцувам? Защото това бих могъл.

— Не. Но танцът е подобен. Ако направя това… — Аренгил бързо пристъпи напред и Тобин веднага направи крачка назад, готов да отрази атаката. — Точно така, ти отстъпваш. А ако искаш да ме накараш да отстъпя?

Тобин блъсна меча на противника си и направи бърз финт. Аренгил отстъпи.

— Продължавай да настъпваш. Какво следва сега?

Принцът изпълни бърза последователност от залъгващи атаки, изтласквайки другия към стената.

— Сега остави аз да водя. — Бавно и умишлено Аренгил започна да го изтласква назад, докато двамата не се озоваха в начална позиция. Тогава той спря, сведе оръжие и се поклони. — Благодаря ти за танца, принце.

Тобин подбели очи.

— За какво говориш?

— Това е брилянтно! — възкликна Уна. — Именно това представлява танцът, Тобин. Дамата реагира на всяка стъпка, която партньорът й прави. Досущ като фехтуването.

Аренгил подхвърли меча си на Ки и в ново предизвикателство протегна дясната си ръка към Тобин, отпуснал лявата на кръста си.

Чувствайки се глупаво, Тобин колебливо пристъпи напред и допря длан до тази на Аренгил.

— Добре. Ако аз направя това… — Аренгил направи малка крачка напред и притисна ръка към тази на Тобин. — Какво трябва да сториш ти?

Принцът пристъпи напред, сетне още една крачка. След обиколката Аренгил рязко се завъртя на пета и смени ръце. Тобин неловко го последва.

— Ти също! — Уна грабна ръката на Ки. Далеч по-склонен, той обви ръка около кръста й и започна да я върти из стаята, смеейки се.

Тобин се разсея и се спъна в крака на Аренгил. Другото момче предотврати падането му и прошепна:

— Не се притеснявай. Не Ки е този, който я интересува. — Той смигна на Тобин и го изтласка няколко крачки. — Сега инициативата е у мен, аз водя. Освен ако не възнамеряваш да ме блъснеш или да се спънеш, трябва да се оставиш да бъдеш воден. Но да опитаме друго.

Аренгил се обърна към Тобин и повдигна ръце. Неохотно, принцът стори същото и отстъпи назад с левия си крак, когато наставникът пристъпи с десния.

Уроците продължиха, една след друга танцовите стъпки биваха превръщани в сражения. Беше трудно, но Тобин започна да вижда последователности.

Ки и Уна напредваха значително по-бързо. Оръженосецът продължаваше да я мята из стаята, тананикайки музикален съпровод.

— Но това не е истинско танцуване. Прекалено лесно е — оплака се Тобин и посочи с палец към другата двойка. — Трябва да прибавиш всички тези подскоци, извъртания…

— Това са само труфила — увери го Аренгил. — Ако запомниш поредицата стъпки и се придържаш към ритъма, танцът не е нищо повече от красиво редуване на отстъпление и атака.

— Това ми напомня за нещо — каза Уна и се измъкна от ръцете на Ки, за да размаха ветрилото си. — Ще можеш ли да ме научиш да се сражавам, като приложиш обратното превръщане? — Тя поспря, а Тобин видя как усмивката й угасва отново. — Не си забравил обещанието си, нали?

Приветстващ възможността да избяга от уроците на Аренгил, Тобин грабна захвърлените мечове и й подаде единия. Роклята на Уна се разгърна с шумолене около нея, когато тя поздрави противника си. Когато принцът отвърна, девойката зае сносна защитна позиция.

Аренгил повдигна вежда.

— Ти искаш да се учиш на фехтовка?

— В моите вени също тече воинска кръв! — отвърна тя.

Точно в този момент неколцина от гостите минаха край вратата.

— Какво е това, дуел? — усмихна се един от тях, виждайки стисналата оръжие Уна.

— Просто си играем, лорд Евин — отвърна тя и неловко размаха меча.

— Внимавайте да не я нараните, момчета — предупреди мъжът и изчезна с другарите си. Уна отново повдигна оръжие, този път стабилно.

— Смяташ ли, че това е разумно? — прошепна Аренгил. — Достатъчно лошо ще бъде, ако баща ти научи, че си била тук сама с три момчета. А ако…

— Евин няма да каже нищо.

— Но някой друг може да го стори. В Дворцовия кръг нищо не остава скрито. Няма слуга, който да не е клюкар.

— Тогава ще отидем на място, където няма да ни видят — каза тя. — Ще ви чакам утре на балкона на Тобин, когато приключите уроците си.

— На балкона? — намръщи се Ки. — Да, там никой няма да ни види от хилядите прозорци.

— Утре ще видиш — каза Уна и се отдалечи, хвърляйки последен поглед на предизвикателство.

— Момичета с мечове? — поклати глава Аренгил. — Тя ще докара неприятности на всички ни. В Ауренен жените се занимават с женските работи.

— В Скала воюването е женска работа — изстреля Тобин, но побърза да допълни: — Или поне е било.

И все пак новата дързост на Уна го смущаваше.

 

 

На следващия ден Тобин и останалите стояха на балкона му в уречения час, само че от Уна нямаше и следа.

— Изглежда през деня не е толкова наперена — отбеляза Аренгил, който със заслонени очи оглеждаше белеещите се градини.

— Тук съм! — долетя глас над главите им.

Усмихнатото лице на Уна надничаше над корниза. Тя бе облечена в обикновена туника и прилепнал панталон, а тъмната й коса бе стегната на плитка. Зимният мраз бе нащипал бузите й, както обичаше да се изразява Нари, а в очите й личеше пакостлив отблясък, който Тобин виждаше за пръв път.

— Как се озова там? — попита Ки.

— Покатерих се, естествено. Мисля, че тези стари решетки ще ви свършат работа. — Тя посочи към тъмната хлътнатина край лявата страна на балкона.

— Значи ти си била? В първата сутрин, когато пристигнахме в Еро? — възкликна Тобин, припомняйки си тогавашната тайнствена фигура.

Уна сви рамене.

— Може би. Аз не съм единствената, която се качва тук. Какво чакате още? Да не ви е страх?

— Да, треперя! — остро отвърна Ки.

Те се приближиха до ръба на балкона, където действително ги очакваше дървена решетка за увивни растения. Около пръстите й се бяха преплели потъмнели стръкчета.

— Ще трябва да скочим — каза Тобин, преценявайки разстоянието.

— И да се надяваме, че проклетията ще издържи. — Ки намръщено погледна надолу. Балконът се намираше на около двадесетина крачки от земята.

Уна отпусна брадичка върху ръкавицата си.

— Да ви потърся ли стълба?

До този момент Тобин не я бе виждал в подобно въплъщение. Тя видимо извличаше удоволствие да им се присмива от превъзхождащата си позиция.

Принцът си сложи ръкавиците, покачи се на перваза и скочи. Решетката проскърца, бодли пробиха ръкавиците му, но структурата издържа. Измърморвайки раздразнено, Тобин започна да се катери.

Уна протегна ръка и му помогна да се изкачи. Ки и Аренгил също изникнаха на покрива и се огледаха изненадано.

Заснежените покриви на огромния дворец се разгръщаха пред тях подобно на мирен пейзаж: цели акри хълмисти покриви и фронтони. Комини се издигаха вместо дървета, стелейки сажди около себе си. Драконови статуи, много от тях със счупени криле или паднали глави, обгръщаха корнизите. Позлатата им отдавна се бе отронила, за да разкрие намиращия се отдолу месинг. Зад Уна се простираше диря от стъпки.

— Виждал съм това място, но от по-високо — каза Тобин. Когато останалите го погледнаха странно, той разясни. — Веднъж магьосник ми показа града във видение. Прелетяхме над него, като орли.

— Обожавам магията! — възкликна Уна.

— Сега какво? — попита нетърпеливият Ки.

— Елате. И вървете точно след мен, на много места покривът е нестабилен.

Тя пое сред комините, за да ги отведе до обширен и равен участък, разположен между два хребета. Мястото бе почти квадратно, петдесет крачки дълго и широко, обградено от три драконови статуи. Тъй като се намираше далече от ръба, никой не можеше да види изкачилите се.

Няколко сандъка бяха оставени в хлътнатината на издигащ се покрив. Уна отвори един и извади четири дървени меча.

— Добре дошли на тренировъчната ми площадка, господа. — Усмихвайки се широко, тя се поклони. — Тези ще свършат ли работа?

— Казваш, че ти не си единствената, която идва тук?

— Точно така. Но повечето хора се изкачват единствено нощем през лятото, за да… знаеш.

Ки го сръчка с лакът.

— Ще трябва да запомним това!

Уна се изчерви, но се направи, че не е чула.

— Ако продължиш в тази посока, ще стигнеш до място, от което се открива гледка към полигона — каза тя, сочейки на запад в долината от покриви. — А ако продължиш на север, ще достигнеш семейната ми вила, разположена до онзи край на двореца — ако не се изгубиш или не пропаднеш в нечий таван.

Аренгил повдигна едно от дървените остриета и пробно го размаха във въздуха.

— Все още не разбирам защо искаш да се упражняваш. Дори и да се научиш, кралят никога не би ти позволил да се биеш.

— Може би нещата няма да са винаги така — разпалено възрази Уна. — Може би старите традиции ще се върнат.

— Щом иска да се научи, нека — каза Тобин. Сега я харесваше дори повече от преди. След кратка пауза добави сухо: — А бихме могли да продължим и с уроците ми по танци.

 

 

Настоящата зима бе сурова дори и по стандартите на крайбрежните жители, но по-често валеше дъжд. За Тобин и останалите това означаваше по-удобен терен за тайните им тренировки, за който обаче трябваше да заплатят с подгизване. Срещаха се на покрива при всяка възможност — предоставена от условията на сезона и собствената им програма. И макар че Уна ги бе заклела да не казват на никого, именно тя наруши мълчанието.

Един слънчев следобед Тобин и Ки завариха още една тъмнокоса девойка да изчаква заедно с Уна и Аренгил. Тя им изглеждаше смътно позната.

— Помните приятелката ми Калис, нали? — попита Уна, хвърляйки хитър поглед към Ки. — Тя също иска да се учи.

Оръженосецът леко се изчерви, докато се покланяше, а Тобин се сети, че Калис бе едно от момичетата, с които приятелят му бе танцувал на рождения ден на Калиел.

— Нямаш нищо против, нали? — продължи Уна.

Принцът, към когото бе насочено питането, сви рамене. Бузите му бяха почервенели заради лъжата.

 

 

Впоследствие още две момичета влязоха в кръга на обучаемите, а Тобин доведе Никидес, който отчаяно се нуждаеше от усъвършенстване. Очаквано, Лута също се включи. Оръженосците на двамата също не останаха встрани. Ки нарече групата Фехтовална академия на принц Тобин.

На Тобин му харесваше да има собствена тайна група. Освен това бе благодарен на Уна и по друга причина. Покривът бе безопасно място да призовава брат си. Поне веднъж седмично принцът се покатерваше сам и изричаше словата.

В началото го правеше неохотно. Белегът върху челото на Ки не спираше да довежда неприятни спомени, а Оруновата смърт все още спохождаше кошмарите на Тобин. Първите няколко пъти принцът бе донасял куклата сам и категорично бе забранил на Ки да го придружи. Все още не се доверяваше на призрака.

Но братът бе много тих и не проявяваше никакъв интерес към Тобин или нещата около него. Принцът очакваше, че духът отново ще започне да бледнее, както преди смъртта на баща му. Но седмиците минаваха, а братът запазваше странната си плътност. Дали на новата обвързваща магия той дължеше способността си да убива?

Когато най-сетне Тобин се осмели да доведе Ки, двамата откриха, че оръженосецът не може да вижда духа, освен ако принцът не заповяда на последния да се покаже.

— И още по-добре. Не искам да го виждам — каза Ки.

Тобин също не искаше. Белегът на приятеля му чезнеше, но не и споменът за начина, по който се бе появил.

 

 

С течение на времето Тобин разбра, че някои от момичетата в неговата Академия проявяват по-голям интерес към срещите с момчета, отколкото към уроците, и че момчетата нямат нищо против. Калис и Ки често се оттегляха зад комините, за да се завърнат тайнствено подсмихнати. Бариеус престана да копнее по недостижимия Риско, защото си изгуби ума по огненокосата лейди Мора, която му бе строшила пръста по време на един дуел.

Уна не се опита да целуне Тобин отново, но понякога той усещаше това й желание. По време на тренировките по борба принцът не можеше да пропусне зараждащите се извивки на тялото й. Момичетата узрявали по-рано, казваше Ки, и пак по-рано бивали спохождани от определени мисли. Но за Ки бе лесно, отчаяно си мислеше Тобин.

Дори и ако искаше момичетата да го харесват, той пак не можеше да си представи какво Уна вижда в него. По време на тренировките на покрива или танците в някоя зала принцът усещаше как тя изчаква да види знак, че чувствата й са споделени. Това го караше да се чувства виновен, макар да бе сигурен, че не е направил нищо, за да създаде погрешни впечатления у нея. Всичко бе много объркващо. А той дори съумя да влоши нещата, подарявайки й златен медальон във формата на меч. Тълкувайки жеста му напълно погрешно, Уна започна да носи украшението открито, като знак на принадлежност.

Поне по време на уроците той можеше да й предостави нещо честно. Двамата бяха приблизително еднакви на ръст и сблъсъците им бяха равностойни. Уна усвояваше бързо, изненадвайки всички с напредъка си.

Аренгил представляваше далеч по-предизвикателен противник. На вид той не изглеждаше по-възрастен от Урманис, ала в действителност бе тренирал далеч по-дълго от всички тях. Но чужденецът не парадираше с уменията си, а се стараеше да ги предаде. Ауренфейските техники разчитаха на умелото отбягване. Не след дълго Тобин и останалите момчета започнаха да прилагат наученото — другите компаньони веднага забелязаха напредъка им, особено след като Ки успя да сцепи с лакътя си устната на Маго. Цели два дни Тобиновият оръженосец не спря да се усмихва, а при следващата си среща с Аренгил му подари най-добрия си кинжал.