Лин Флюълинг
Скритият воин (35)

Глава тридесет и четвърта

Първите мигове на нападението се отличаваха с неестествена тишина. Само допреди миг всичко бе оставало спокойно. В следващия момент Тарин надаваше секнат вик и рухваше от камъка. От лявото му бедро стърчеше стрела, попаднала в леко разместената цепка на бронята.

Майсторски или късметлийски изстрел, помисли си Тобин, докато се втурваше към него. Само след няколко крачки рухна неочаквано, блъснат от нечия тежест.

— Лягай, Тоб! — Ки изглеждаше твърдо решен да остане върху него.

— Тарин е ранен!

— Видях. И теб ли искаш да прострелят?

Амин бе легнал в тревата пред тях, така че Тобин не можеше да види нищо друго.

Въздухът над главите им се бе изпълнил с гневното жужене на стрели. Някои се забиваха недалеч от прикрилите се. Сред дърветата долитаха викове. Наблизо някой изрева от болка — май беше Сифъс. Някакъв кон също изцвили. Вързаните животни започнаха да подскачат. Въжетата се разкъсаха и конете се пръснаха.

Бурята от стрели секна със същата внезапност, с която бе и започнала. Тобин избута Ки и първи скочи на крака. Всички се бяха разпръснали из поляната. Някои все още лежаха сред тревата, други бяха пропълзели до първите дървета. Кони и още неколцина се опитваха да успокоят оставащите коне.

— Към мен! Към мен! — изкрещя Тобин, изтегли меча си и посочи към дърветата от дясната си страна. — Бързо!

Обстрелът бе подновен веднага, но хората му бяха чули. Някои се затичаха, прикривайки се зад щитовете си, други се осланяха на бързината си.

Ки се стараеше да го прикрива, без да пречи. Никидес и Руан достигнаха до тях. Братята на Ки също пристигнаха, повдигнали щитове.

Само че прекалено много от тях бяха останали на открито. Някои не помръдваха — поне трима от войниците лежаха прекалено неподвижно. Сифъс бе единственият, когото принцът можа да различи — той бе рухнал по гръб, а от окото му стърчеше стрела. Край него лежеше притежателят на благороднически табард — или Лута, или Бариеус.

— Ела, Тобин! — подкани го Ки, стараещ се да го издърпа по-навътре сред дърветата. Принцът хвърли поглед към камъка, където Тарин бе паднал, но мъжът не се виждаше. Молейки се горещо приятелят му да се е прикрил, Тобин изтича да се присъедини към останалите, приклекнали зад стволовете. Онова празно усещане под сърцето му бе изчезнало. Точно сега той не чувстваше нищо. Надникването му откри още тела върху поляната. Стрелите стърчаха от тях, подобно на тръстики.

Ки отново стисна ръката му и посочи надясно.

— Чуваш ли?

Наблизо пропукваха клонки, притискани от нечии ботуши — някой се отправяше към тях. Тобин бързо се огледа. Никидес и Руан бяха единствените компаньони. Куирион не се виждаше никъде. Освен Амин и Димиас, принцът разполагаше с Кони и още петима войници. А вече дочуваха врагове и от лявата си страна.

Проклятие, изненадаха ни и са успели да ни разделят, мрачно си помисли Тобин. Това бе възможно най-неприятното начало на битката, тъй като нямаха представа за числеността на противника.

Всички гледаха към него.

— Ник, вземи Кони, Амин и тях четиримата и поеми лявата страна — нареди той. Струваше му се, че там враговете са по-малко. — Останалите ме последвайте.

Кони свали щита си и му го подаде.

— Вземи, Тобин.

Принцът го прие с благодарност.

— Сакор да ви пази — пожела той, мушна лявата си ръка под ремъците и поведе отряда си надясно.

След по-малко от двадесет ярда неколцина едри мъже се хвърлиха насреща им, размахали мечове, сопи и брадви. Сетне не остана време за мислене. Тобин се затича насреща им, редом с Ки. Смътно усещаше, че и други тичат след тях, за да посрещнат атаката.

Първите двама от бандитите веднага се нахвърлиха върху Тобин: един благородник щеше да им осигури прекрасен откуп, освен това те очевидно го подцениха. Ки препречи пътя им и издигна меча си тъкмо навреме, за да попречи на по-високия да му разсече черепа. Вторият отскочи встрани и продължи устрема си, посягайки да сграбчи Тобин. Той носеше къса ризница и шлем, но от движенията му личеше, че не е трениран войник. Принцът се дръпна назад и същевременно разсече бедрото на нападателя си. Онзи изпусна бойната си брадва и рухна, вкопчил се с рев в огромната рана.

Тобин не можа да го довърши, защото някакво движение от лявата страна го накара да се обърне. При движението си принцът едва не се препъна в мъртвия мечоносец зад гърба си — изглежда някой бе спасил живота му.

Отправяйки благодарности към спасителя, Тобин посрещна новия си противник, който вече повдигаше тояга. Това бе изключително глупав начин за атака — принцът съумя да отстъпи встрани и да посече стомаха на бандита. Разбойникът залитна, Ки скочи и го довърши, промушвайки го във врата.

Още от негодниците изскочиха насреща им. Гората се изпълни с крясъци, викове и проклятия, допълвани от метален екот и стържене. Тобин видя Димиас да се сражава с огромен мъжага и се затича да му помогне, но изникналият иззад едно дърво Амин го изпревари, прерязвайки гърлото на братовия опонент.

Ки бе паднал на земята и принцът се обърна да му помогне, ала пътят му се оказа препречен от нов брадвоносец.

Годините обучение отстраняваха необходимостта от съзнателна мисъл. Почти инстинктивно младият принц нанесе удар към дясното рамо на противника, сетне замахна в съкрушителен удар към врата. Хиляди пъти бе тренирал този ход, но никога досега не го бе изпълнявал с подобна лекота. Бандитът не носеше ризница. Острието на Тобин разсече кожа и мускул, за да блъсне костта. Посеченият рухна като дънер, бликащ червенина. Плисъкът заля и лицето на Тобин. Медно соленият вкус на чуждата кръв го разпали още повече.

Краткото разсейване едва не му коства живота. Сепнат от крясъка на Ки, Тобин се обърна. За частица от мига зърна единствено понеслото се към главата му острие. Веднага след това вече летеше назад, блъснат от изблик леден въздух. Съприкосновение с дърво прекрати полета. Врагът рухна отгоре му и Тобин трескаво започна да се изхлъзва, за да скочи на крака. Едва след миг осъзна, че бандитът не помръдва. Главата му увисна безжизнено, когато Ки и Амин го издърпаха от Тобин.

Над рамото на Ки принцът зърна призрака — с лице, озъбено в същата онази животинска гримаса, съпътствала убиването на Орун.

— Благодаря — прошепна Тобин. Но братът вече си беше отишъл.

— Билайри да ме тръшне! — възкликна Амин, поглеждайки към пресния мъртвец. — Какво му направи? Уплаши го до смърт?

— Н-нямам представа — отвърна принцът, изправящ се с помощта на Ки. Как ли братът го бе открил? А Ки се огледа набързо, което означаваше, че се беше досетил, може би дори бе зърнал призрака.

Димиас се огледа и заяви:

— В името на пламъка! Екстра се справихме, какво ще речете? — Тобин осъзна, че битката е приключила.

Половин дузина бойци дотичаха при тях, водени от Тарин. Стрелата вече не стърчеше от крака му, но върху панталона му бе изникнало тъмно петно, на което боецът не обръщаше внимание. Той почти не накуцваше, а кръвта по острието на меча му показваше, че раната не е попречила и на сражаването му.

— Ето къде сте! — задъхано рече той. — Слава на светлината, че сте добре. Не видях къде точно… — Тогава той премести поглед към околните трупове и зяпна. — В името на пламъка!

— Ами ти? — попита Ки.

— Попадението не беше сериозно и стрелата излезе без разкъсвания — отвърна Тарин, все още зает да брои убитите.

— Трябваше да видиш принца! — възкликна Кони. — Поне трима от тях са негови. Колко по-точно, Тобин?

— Не зная — призна принцът. Отделните откъслеци от сражението се сливаха в ума му.

— И това е само първият им път — рече Амин, гордо потупвайки Ки по рамото. — Ти се представи отлично, братко. Вие също, Ваше Височество. Кой беше първият ви противник?

Тобин погледна и с отвращение установи, че първият му опонент, когото бе посякъл в крака, бе още жив и се опитваше да пропълзи сред дърветата.

— Най-добре доубийте негодника — каза Кони.

— Да, погрижи се за него, Тобин — тихо каза Тарин.

Тобин знаеше какво трябва да стори, само че празнината под сърцето му бе изникнала отново. Убиването в битка бе лесно, просто рефлекс. Но съвсем друго беше мисълта да доубие ранен, пък бил той и враг.

Само че не можеше да си позволи колебание пред всички тях. Нямаше да се посрами, като покаже слабост.

Принцът прибра меча си и извади дългия нож от колана си. От раната в крака на бандита все още течеше кръв. След себе си той бе оставил охлювна диря от червени иглички.

Той така или иначе ще умре от кръвозагуба, ако не го довърша, каза си Тобин, пристъпвайки към него. Мръсната коса на мъжа бе достатъчно дълга за хващане. Принцът лесно можеше да приложи един от уроците на Порион. Извиваш назад главата. Разрязваш дълбоко, силно и бързо.

Но докато посягаше, бандитът се обърна по гръб и вдигна ръце пред лика си.

— Милост, господарю! Пощадете ме, моля ви! — изпищя той.

— А ти милостиво се канеше да го съсечеш! — намръщи се Димиас. — Убийте го, принце.

Ала Тобин стоеше застинал. Виждаше точно къде трябва да насочи удара си — вената пулсираше учестено в шията на проснатия. Не страх или слабост удържаше ръката му, а споменът за краля, пробождащ безпомощния магьосник.

— Той помоли за милост — каза Тобин и отпусна ножа си.

Бандитът се бе втренчил в него иззад повдигнатите си ръце.

— Благодаря ви, милорд! Благословен да сте! — Той понечи да се извърне, за да целуне ботуша на Тобин, но принцът отвратено се отдръпна.

— Изчезвай. Ако те видя отново, ще те убия.

Димиас изсумтя, докато раненият изпълзяваше между дърветата.

— Когато оздравее, отново ще тръгне из гората. Сега ридаеше сополиво и искаше да ви целува краката, но би ви наръгал в гръб при първа възможност.

— Може и да е така, момче, но постъпката на принца пак си остава благородна — рече Тарин. А после тихо добави към Тобин: — Следващия път удряй бързо, преди да имат възможност да ти се молят.

Тобин преглътна и кимна. Десницата му лепнеше от кръв, чийто допир го караше да се чувства отвратително.

Момчетата започнаха да разпознават жертвите си. Тарин нарисува вертикални ивици върху бузите с кръвта на убитите от тях и ги накара да близнат по капка.

— За да не ви преследват духовете им — обясни той, когато принцът скриви лице.

— Къде са другите? — попита Тобин. Край тях се бяха събрали още войници, но Никидес не се бе появил. — Виждал ли си Лута или Куирион? — Повече от дузина от бойците му липсваха. Наоколо все още долитаха звуци от сражение.

— Ариус бе ранен — каза Тарин. — Видях лорд Никидес да се сражава от другата страна на поляната. Все още има неколцина вражески стрелци, които се оглеждат, а освен това видях десетина от бандитите да се опитват да отмъкнат конете.

Амин се изплю на земята.

— Негодниците са знаели, че идваме.

— Или са открили от кое място е тръгнал Корин — рече Тарин.

— Тогава трябва да му помогнем! — възкликна Ки. — Щом бандитите са си позволили да изпратят хора тук…

— Мястото ни е тук — каза Тобин. — Корин каза, че ще ни повика, ако има нужда от нас.

Тарин отдаде чест.

— С твое разрешение, ще изпратя хора да огледат околната местност.

На поляната завариха Бариеус да обстрелва двама вражески стрелци. Рухналият на поляната компаньон се оказа Лута. Юношата лежеше по лице, от гърба му стърчеше стрела. Но беше жив и се опитваше да пропълзи до прикритието на дърветата. Поредна стрела се заби близо до протегнатата му ръка.

Бариеус извика и изтича на открито, за да се прицели по-добре. Дори и от това разстояние Тобин можеше да види, че той е насълзен.

Принцът си отбеляза позицията на стрелците и се отправи да ги заобиколи.

— Следвайте принца! — нареди Тарин.

Той и Ки настигнаха Тобин точно когато принцът се бе натъкнал на четирима бандити. Тарин посече един от тях, а останалите побягнаха. Единият от стрелците бе мъртъв. Другият избяга преди тримата да са достигнали дървото, зад което той се криеше.

Загърбвайки Тариновото предупреждение, Тобин изтича до Лута. Бариеус вече бе приклекнал до него.

— Съжалявам — ридаеше последният. — Опитах се да го прикрия, но не успях!

Лута направи опит да се надигне, но рухна отново, прерязан от пристъп на кашлица. Кървава пяна изхвърча измежду устните му.

— Обстрелът ни завари на лошо място — обясни Бариеус. — Той ми каза да бягам и аз бях останал с впечатлението, че ме следва, но…

— Спокойно, Бариеус. А ти не се напрягай, Лута — рече Тобин, хващайки хладната ръка на ранения.

Тарин също коленичи край тях, за да прегледа раната.

— Изглежда е засегнала дроб — каза Димиас.

Тарин кимна.

— Ако я извадим, в гърдите му ще нахлуе въздух. За момента е по-добре да я оставим вътре.

Лута стисна ръката на Тобин и се опита да каже нещо. Всеки негов дъх бълбукаше с кървави мехурчета.

Принцът държеше главата си сведена, за да скрие сълзите си. Лута бе най-добрият му приятел сред компаньоните.

— Позволете да погледна — каза Маниес. Той целеше дребните наранявания на хората на Тарин в отсъствието на дризиан. Войникът внимателно огледа раната и заяви: — Трябва да го отведем обратно в Рилмар, принце. Такава рана се нуждае от истински лечител. Има ли дризиани в околността? — Последните му думи бяха насочени към Амин.

— Да, в едно село на юг от крепостта.

— Добре. Тогава да го отнесем обратно.

— Как? — попита Тобин. Той се бе подготвил за битка, но не и да гледа как близък негов приятел умира в краката му.

— Маниес ще го отнесе — рече Тарин. — Амин, ти върви при целителя. — Той погледна към Тобин. — С твое разрешение.

— Да, вървете — каза принцът, осъзнавайки, че те очакват неговата заповед. — И бързо!

Успяха да открият няколко от конете. Амин скочи на един и се понесе обратно. Маниес възседна друг, а Тарин му подаде раненото момче, намествайки го така, че стрелата да не се закачи. Лута мълчеше, чуваше се единствено хрипкавото му дишане.

— Нека и аз отида с него, Тобин — примоли се Бариеус и без да чака отговор се затича да намери кон.

С треперещи нозе принцът се изправи и огледа другите тела, останали да лежат сред тревата — те принадлежаха на Ариус и Сифъс, а също и на трима други войници: Гирин, Хаймъс и сержант Ларис. Хора, които бе познавал още от малък. Сълзи отново замъглиха погледа му. Като малък Ларис го бе носил на раменете си.

Това бе прекалено тежко. Тобин се извърна, а останалите започнаха да обвиват телата, за да ги пренесат. Ки се бе заел с Ариус, тъй като Куирион не се виждаше никъде.

Никидес и отрядът му също се появиха на поляната. Ник изглеждаше леко позеленял, но той и Руан носеха кървави ивици върху страните си.

Все така не идваше вест от Корин. Оставаше им да чакат.

Слънцето вече се издигаше високо и поляната ставаше по-топла. Мухите вече бяха открили труповете. Неколцина от войниците бяха ранени, но леко. Кони се погрижи за тях, а Тарин и останалите стражници се пръснаха из гората, за да търсят конете. Компаньоните и братята на Ки останаха на пост — в случай че бандитите се върнеха.

 

 

Ки погледна към бледото, сериозно лице на приятеля си и въздъхна. Никога не би го признал открито, но в действителност се радваше да остане тук. Бе видял достатъчно смърт за един ден. Макар да се гордееше, че бе защитил Тобин, убиването не му бе доставило никакво удоволствие. Нямаше нищо общо със славното дело, което го изкарваха баладите: просто необходимост, която трябваше да бъде изпълнена. Като плевенето или отстраняването на гъгрици от брашното. Но може би срещу истински войници щеше да бъде различно.

Ами онези мъртъвци, които все още лежаха върху поляната? Те и клетият Лута, бълващ кръв, също не съвпадаха с описваното в баладите. Ки започваше да се съмнява, че проблемът е в него самия.

И това нямаше да е най-лошото ако не се бе намесил братът. Наложи му се да стисне зъби и бавно да вдиша, за да потисне гаденето. До този момент не си бе позволявал да мисли за това, но в спокойствието след битката нямаше как да се въздържи. Бе видял как бандитът се кани да съсече Тобин в гръб. Бе се опитал да се притече на помощ, но други от разбойниците бяха препречили пътя му. И Ки се бе спънал в опита си да скочи между тях. И ако не беше намесата на призрака, в този момент Тобин щеше да лежи сред мъртвите.

Тобин също беше видял духа. Знаеше кому дължи спасението си. Ки бе допуснал нещо непростимо за един оръженосец — бе се отделил от своя господар в битката.

Заради това ли Тобин бе толкова мълчалив?

Куирион най-сетне се появи, мърморещ как преследвал конекрадците. Но всички видяха, че мечът му е чист, обърнаха внимание и на начина, по който той отбягваше да ги поглежда в очите. Той приседна край тялото на Ариус и придърпа качулката ниско над главата си, плачейки.

Поне аз не избягах, помисли си Ки.

 

 

След около час Димиас нададе възторжен вик от импровизираната си наблюдателница сред клоните.

— Още бандити? — подвикна Тобин, изтегляйки меча си.

— Не, нашите хора са. И напредват бавно. — Димиас обгърна ствола с ръце и се спусна. — Изглежда не сме им били нужни.

Корин изникна на поляната, следван от Ахра и Порион, и бе посрещнат с ликуване. Но по лицето на сестра си Ки видя, че нещо не е наред. Компаньоните, сражавали се с престолонаследника, носеха кървави черти върху лицата си и се хвалеха с постиженията си, но все пак Ки бе готов да се закълне, че някои от тях хвърлят странни погледи към Корин. Дясната ръка на Калиел бе отпусната в клуп, а Танил яздеше зад гърба на Риско и изглеждаше пребледнял.

Оръженосецът на Тобин се опита да улови погледа на Порион, а наставникът го изгледа с предупреждение и се провикна:

— Принц Корин носи кръвта на противниците си. От днес той е воин!

Последваха нови викове на възторг. Единствено все още подсмърчащият Куирион нямаше ивици върху лицето си. Милирин, оръженосецът на Калиел, бе прострелян в рамото, но брънките на ризницата бяха спрели наконечника, оставяйки само неприятна синина. Зустра гордо показваше белега от меч върху лявата си буза, а Чилнир накуцваше. Останалите компаньони изглеждаха непокътнати. Войниците и конниците на Ахра не бяха извадили подобен късмет. Поне дузина ездачи носеха продълговати вързопи зад седлата си, други от тях бяха ранени.

Водеха и отвлечените жени със себе си — поне онези от тях, които бяха оцелели. Доскорошните пленнички бяха мърляви, с празни погледи, облечени парцаливо. Някои бяха обвити единствено с одеяла. Жените от групата на Ахра се занимаваха с тях. Загледан в лицата им, Ки си спомни думите на Инис. Може би хромият бе прав.

По-рано Тобин му бе казал за Уна, затова оръженосецът я подири сред бойците. Нужно му беше малко време, за да я разпознае. Изцапана и рошава, тя по нищо не се отличаваше от останалите воини. Точно в момента превързваше ръката на една от съратничките си.

— Здравей — каза тя и се подсмихна, когато Ки се приближи. — Вече благодарих на Тобин, но искам да благодаря и на теб. Двамата бяхте добри учители.

— Радвам се да го чуя.

Тя кимна и възобнови работата си.

— Битката бе тежка, но прочистихме онова гнездо на змии — обявяваше Корин. Напереността му поизчезна, когато Тобин му показа Ариус и му разказа за прострелването на Лута. Но когато добави за приятелите си сред погиналите стражници, престолонаследникът само сви рамене. — Това е работата на такива като тях.

 

 

Корин бе наредил бандитите и лагерът им да бъдат изгорени. На излизане от гората Ки се обърна и видя далечен димен стълб да пробожда дървесните корони.

Тази гледка го въодушеви. Бяха успели. Той и Тобин се бяха представили добре и бяха оживели. Оръженосецът дори осъзна, че изпитва искрена благодарност към призрака.

По време на обратния път Ки не откъсваше очи от Корин. Престолонаследникът бе прекалено утихнал, смехът му звучеше пресилен.

Сега не поддържаха формация и Ки се примеси с хората на сестра си. Там откри Уна, яздеща близо до края на колоната.

— Какво стана? — прошепна той.

Мълчаливият и предупредителен поглед, който получи в отговор, му показа единствено, че е прав в основанията си да се чуди.