Лин Флюълинг
Скритият воин (17)

Глава шестнадесета

Вестта за завръщането на краля бе достигнала Нирин още преди седмица. Изглежда работата в Илеар щеше да почака — в писмото донесено от таен вестоносец, кралят нареждаше на магьосника си да се срещне с него в Цирна.

Това отлично устройваше Нирин. В прикритието на мрака той напусна града и придружаван от малка група сиви стражници се отправи на север.

 

 

Разположена в най-тясната част на провлака, крепостта в Цирна принадлежеше на принц Тобин. Или поне фиктивно. След смъртта на Орун кралят бе преценил (не и без помощта на известна фина манипулация) да повери грижите за нея на Нирин. Издигаща се върху скалист терен, приютяващ предимно силни ветрове, шепа козари и упорити рибари, в известен смисъл крепостта бе не по-малко важна от Атион. Силата й се криеше не в ресурсите, с които разполагаше, а в самото местоположение. Владеещият Цирна владееше единствения път по суша към Скала.

Масивното укрепление се издигаше в средата на провлака, обгръщайки пътя. Високи и дебели стени го свързваха с околните скали. Тези прегради с двоен човешки бой и конска дължина бяха удържали атаките на пленимарските армии, зенгатските обирджии и дори планинските вещици. Таксата, събирана за преминаването на портите, бе значителна. Притокът й вече се отразяваше благоприятно на богатствата на магьосника.

Но не тези пресни постъпления пораждаха доволството, изпълнило го, когато мрачната крепост изникна от мъглата пред тях. Придобиването на Цирна символизираше пълната му власт над краля.

Не бе се оказало лесно да настрои владетеля срещу херцог Риус. Срещу противния Орун нещата бяха стояли различно — дебелият сам се бе постарал да създаде достатъчно доказателства срещу себе си. Но херцогът бе притежавал безупречна репутация, а бе съществувало и приятелството, установило се между двамата. Може би Ериус бе накарал херцога да се ожени за сестра му, за да осигури на трона подкрепата на Цирна и Атион, но привързаността му към херцога бе откровена. Това бе представлявало значително препятствие в началните дни на Нирин. Но в един момент Риус бе допуснал грешката да критикува избиването на жените от династията. Това се бе оказало достатъчно за магьосника. Когато Риус най-сетне бе погинал в битка, единствено Нирин бе разпознал облекчението, криещо се зад пресилената мъка на владетеля.

Това бе отстранило едно от препятствията. Днес му предстоеше да се изправи срещу още по-голяма заплаха.

 

 

Пътят поведе Нирин и придружителите му по върха на източните склонове. От тази височина той видя кралската флотилия да се поклаща в малкото пристанище.

Прекосяването на морето толкова рано през пролетта представляваше рисковано начинание, за което свидетелстваха белезите на разруха върху корабите. Моряците на флагманския съд трескаво се катереха сред платната, за да ги възстановят.

Нирин се отправи надолу към селото, където го чакаха неколцина от кралските гвардейци. Той се качи в подготвената лодка, отвела го на борда на главния кораб. Генерал Рейнарис го посрещна веднага.

— Приветствам ви, лорд Нирин. Кралят ви очаква в каютата си.

Нирин го последва, оглеждайки се вървешком. Група млади благородници не откъсваха очи от него. Един от тях, смятайки, че магьосникът не го вижда, направи знак за предпазване.

— Я слушай, Рейнарис, кой е онзи младеж там?

— Русият? Това е Невус, най-големият син на Солари. Той е един от новите адютанти на краля.

Нирин се навъси, защото не бе чул нищо за това. Лорд Солари бе един от васалите на Риус.

— Как е кралят? — попита Нирин, когато двамата се отдалечиха още повече.

— Бих казал, че се радва на завръщането си. — Рейнарис поспря при наближаването на каютата. — Станал е по-непостоянен, откакто напуснахме Мицена. Винаги е най-лошо, когато е далече от битка.

Магьосникът кимна благодарно, а военният леко потропа на вратата.

— Влез! — нареди суров глас.

Ериус се бе излегнал в койката и пишеше усилено върху походно бюро, което бе опрял на коленете си. Нирин почтително зачака, заслушан в дращенето на перото. Каютата не бе отоплявана, магът можеше да види дъха си, а въпреки студа кралят бе разкопчал ризата си. Негово величество бе видимо посивял, а лицето му изглеждаше помрачняло от тревоги.

С рязко движение кралят нанесе последната черта, отдръпна бюрото и рязко приседна, отмествайки крака върху пода.

— Здравей, Нирин. Бърз си. Не те очаквах по-рано от утре.

Магьосникът се поклони в отговор.

— Приветствам ви у дома, Ваше Величество.

С върха на ботуша си Ериус побутна табуретка към него.

— Седни. Разкажи ми вестите.

Нирин бързо предаде обобщените новини. Последната вълна чума, която бе опустошила населението на няколко северни града, той спомена като нещо съвсем незначително.

— Върховният жрец от Ахиския храм е задържан за измяна — продължи той, преминавайки към по-съществените неща. — Поне три пъти е бил чут да споменава онази митична кралица, която не спират да виждат в трескавите си сънища.

Ериус се намръщи:

— Ти каза, че това вече е приключило.

— Това са само сънища, кралю, породени от страх и мечтателство. Но, както и самият вие знаете отлично, дори едно съновидение може да представлява опасност, ако му позволим да пусне корените си в пустеещите умове.

— Затова си имам теб. — Ериус повдигна купчина пергаменти от бюрото. — Канцлер Хайлус пише за още чума и за реколта, погиваща чак до Елио и Гормад. Нищо чудно, че хората се мислят за прокълнати и бленуват за кралици. Започвам да се чудя дали ще ми остане нещо, което да поверя на сина си. — Крайчето на лявото му око трепна. — Унищожих златната плоча и сринах каменните, но думите на Оракула все още не са забравени.

Пръстите на Нирин трепнаха едва забележимо, отправили успокояващо заклинание.

— Всички обсъждат продължителността на примирието. Вие какво смятате, кралю?

Ериус въздъхна и потърка брадата си.

— То ще трае най-много до пленимарската жътва. Щом напълнят хамбарите си, те ще ни нападнат отново. Очаквам, че ще ни се наложи да поемем обратно. А междувременно ще е добре да последваме примера им. Проклетата засуха ни заплашва не по-малко от армиите на Повелителя. И все пак не съжалявам за предоставената почивка. Вече забравих какво е музика, истинска храна и сън, в който не се ослушваш за обявена тревога. — Той се усмихна печално. — Никога не бих си помислил, че един ден войната ще ми омръзне. Но истината е, че се радвам за това примирие. Синът ми надали мисли така… Как е той?

— Добре е. Ваше Величество, много добре. Но не го свърта на едно място. Неспокоен е.

Ериус мрачно се изсмя.

— Неспокоен? Хубаво казано, по-евфемистично от нещата, които ми пише Порион — пиянство, курвалък… На неговите години аз бях същият, разбира се, само че тогава вече бях влизал в битка. Кой може да го вини за нетърпението? Само да прочетеш какви писма ми праща. Умоляваше ме да дойде в Мицена. Кълна се в пламъка, той дори няма представа колко ми беше трудно да го държа встрани толкова дълго.

— Но нима имахте друг избор, кралю, когато единственият друг престолонаследник остава братовчед с разклатено здраве?

Тази размяна на реплики между тях бе отдавнашна.

— Да, Тобин. Но здравето му не изглежда толкова разклатено. Като оставим купчините оплаквания, с които ме засипваше Орун, и Корин, и Порион само го хвалят. А ти какво смяташ за него?

— В много отношения е особняк. Малко е мрачен, но чувам, че бил талантлив в изработката на бижута и фигурки.

Ериус топло кимна.

— Наследил е това от майка си. Но от писмата останах с впечатлението, че не е само това. Корин твърди, че с меча Тобин е добър почти колкото него.

— Наистина изглежда опитен. Същото се отнася и за селския му оръженосец.

Едновременно с изричането на последните думи Нирин осъзна, че е допуснал грешка. В очите на краля блесна пламък, предшестващ избухване.

— Селски?

Нирин отскочи от табуретката си, защото Ериус рязко се изправи на крака, поваляйки бюрото си. Капакът се отвори, разпръсквайки восък, пергаменти и приспособления за писане. Съдът с пясък и мастилницата се пръснаха, за да започнат да покриват дъските със съдържанието си.

— Това ли е мнението ти за един от кралските компаньони? — изрева той.

— Простете, кралю!

Тези изблици се явяваха толкова неочаквано и непредсказуемо, че дори магьосникът не умееше да предугажда появата им. Доколкото Нирин знаеше, Ериус въобще не се интересуваше от оръженосеца на племенника си.

— Отговори на въпроса ми, мътните те взели! — още по-силно кресна владетелят. — Така ли подобава да говориш за един компаньон, слугинско изчадие? Мазно…

В беса си кралят оплиска лицето му със слюнка. Нирин се отпусна на колене, борейки се с подтика да се избърше.

— Не, Ваше Величество.

Ериус продължаваше да крещи обиди. Пристъпите започваха именно така, а скоро преминаваха в нечленоразделно и ревящо мучене, на свой ред заменено от ръмжене. Нирин продължаваше да стои със сведен в земята поглед, но с крайчеца на окото си наблюдаваше владетеля — понякога се случваше той да посегне към оръжие.

Избликът приключи рязко, както винаги. Нирин бавно повдигна глава. Ериус леко се поклащаше, дишащ тежко, свил пестници. Погледът му бе празен.

Рейнарис изникна на прага.

— Отмина — прошепна магьосникът и го отпрати. Сетне се надигна и внимателно хвана краля за ръката. — Моля ви, Ваше Величество, седнете. Вие сте изморен.

Послушен като грохнало дете, Ериус позволи да бъде отведен обратно до койката. Там той се обърна към стената и затвори очи. А Нирин бързо събра разхвърляните хартии и придърпа килимче върху петното мастило.

Междувременно кралят отново се бе обърнал, само че още оставаше залутан в мъглата, неизменно последваща тези пристъпи. Нирин се върна на табуретката си.

— За какво говорех? — дрезгаво попита кралят.

— За оръженосеца на племенника ви, кралю. Как определени лица от двора се изказвали зле за произхода на момчето. Ако не се лъжа, наричали са го селски рицар. Принц Тобин винаги го защитава разпалено.

— Разпалено? — кралят бавно премигна, стараейки се да си придаде вид, че помни разговора. Клетникът все още вярваше, че пристъпите му траят само миг и остават незабелязани. — Да, майка му също беше такава. Бедната Ариани, самоуби се…

Нищо чудно, че маршал Рейнарис бе изглеждал толкова облекчен заради оттеглянето на краля. През последната година тайните му послания бяха изпълнени с подобни случки. Новината за смъртта на Орун довела краля до толкова яростен пристъп, че се наложило да бъде упоен. Странно, тъй като мнението на Ериус за Орун се бе влошило значително през последните няколко години, не и без внимателните усилия на Нирин. Магьосникът най-сетне бе успял да убеди владетеля да лиши Орун от опекунство. Защо смъртта на дебелия го бе разстроила така?

Ериус разтърка очи. Когато отдръпна кокалчета, погледът му отново бе бистър.

— Писах на момчетата да ни посрещнат в Атион. — Той се засмя. — Неотдавна синът ми ме мъмреше в поредното писмо, че не съм позволявал на братовчед му да разгледа именията си.

— Дело на Орун, разбира се — каза Нирин. — Той бе заменил управителя със свой човек и вече бе започнал да натъпква джобовете си.

— Поне алчният глупак ми спести усилията по екзекутирането. — Кралят се надигна, приведе се и потупа магьосника по рамото. — Изглежда ти се оказа прав. В крайна сметка той показа истинското си лице. Иска ми се да те бях послушал по-рано. Но той беше добър приятел в мрачните моменти на майка ми.

— Верността ви е пословична, кралю. Но неговата смърт предизвика известни усложнения. Атион не бива да остава без покровител.

— Не, разбира се. Поверих отговорността на Солари.

— Лорд Солари? — Нирин изтръпна, припомняйки си младежа, който бе зърнал на палубата.

— Да, лорд Солари. Нему поверих Атион.

Нирин стисна отпуснати в скута юмруци, но веднага сви рамене, за да прикрие жеста. Бе очаквал Ериус да се посъветва с него по въпроса. Сега най-сочният плод в кралството оставаше недостижим.

— Той е много по-добър избор от Орун. Той беше един от пълководците на Риус. Верен и амбициозен. — Кралят се усмихна сухо. — Атионският гарнизон му има доверие, Тобин също. Изпратих го напред, за да подготви нещата.

— Оценявам мъдростта на избора ви. Интересно ми е какво би казал Тарин? Може би той също се е надявал да получи тази отговорност.

Ериус поклати глава:

— Тарин е добър човек, но без амбиции. Ако не беше Риус, той все още щеше да е трети син без никакво наследство, отглеждащ коне в Атион. Не мисля, че за нас представлява интерес какво би казал той.

— Във всеки случай Тарин е много привързан към принца. Не се отделя от него.

— Бедният. Беше много привързан и към Риус. Предполагам, че ще дочака края на дните си край момчето, кътайки някогашни спомени.

— А може ли Солари да се похвали със същата лоялност към принца?

Сухата усмивка се завърна.

— Солари е верен на мен. Ще защитава принца, докато принцът се ползва с благоволението ми. Ако по някаква причина тази предразположеност изчезне, лоялността на Солари ще се насочи изцяло към мен. Но аз исках да те питам за друго. Разбрах, че Корин се занасял с някаква слугиня. Знаеш ли нещо за това?

— Да, Ваше Величество, истина е, макар да не възнамерявах да ви губя времето с това, преди да пристигнем в Еро.

Този случай бе изненадал и самия Нирин. Той бе узнал съвсем случайно, само преди няколко седмици и то благодарение на един от по-наблюдателните си шпиони сред слугите в Стария дворец. Корин още не знаеше. Разумната девойка не бе избързвала с хвалбите.

— Тя е обикновено момиче. Мисля, че името й е Калар.

Ериус го наблюдаваше внимателно. Очевидно обмисляше причината, поради която дворцовият магьосник не му бе писал за станалото.

— Разрешавате ли да говоря свободно, кралю? — Умът на магьосника работеше трескаво, вече открил начин да обърне ситуацията в своя угода.

— Знаеш, че разчитам на съвета ти.

— Аз не съм нито баща, нито боец, затова предварително моля да ми простите, ако казаното от мен прозвучи невежо. Все повече се притеснявам за принц Корин. След дългото ви отсъствие вие няма да го познаете. Тези момичета, с които преспива, и пиенето…

Той замълча, търсещ зачатъците на нов пристъп, но Ериус само му кимна да продължи.

— Сега той е мъж, силен и добре обучен. Неведнъж съм чувал учителя Порион да казва, че младите воини са като ловни кучета — ако ги държите далеч от полето, те или затлъстяват и униват, или освирепяват. Позволете му да встъпи в отредената му роля, да вложи енергията си в нещо подобаващо. Принц Корин живее с мисълта да ви зарадва.

Но това не е всичко. Хората трябва да виждат достоен владетел в негово лице. За неговите подвизи вече се мълви из града, а след като отсъстват дела, които да ги уравновесят… — Магьосникът многозначително замълча. — Вече започват да се появяват извънбрачни деца. Предполагам разбирате какво означава това? Дори и едно копеле може да привлече поддръжници. Особено ако се окаже момиче.

Кокалчетата на Ериус побледняха, но Нирин знаеше как да докосва тази струна.

— Помислете за древния си род, покварен с примеса на простолюдна кръв…

— Прав си. Убий кучката, преди да се е окучила.

— Да, кралю. Лично ще се погрижа за това.

Нирин щеше да го стори и без възложения. Неговата Налия нямаше да има конкуренция, още по-малко поповата лъжичка на някаква слугиня.

— Корин, Корин… Какво ще правя с теб? — поклати глава Ериус. — Той е всичко, което имам, Нирин. От времето, в което бедната му майка и останалите деца починаха, живея в страх да не изгубя и него. Впоследствие така и не успях да се сдобия с друг наследник. Всички следващи мои деца се оказваха или мъртвородени, или уроди, които трябваше да бъдат убити веднага. А ако копелето…

Магьосникът не се нуждаеше да докосва съзнанието на владетеля, за да разбере неизказаната мисъл. Ами ако децата на сина ми също се окажат чудовища? Това щеше да е окончателното доказателство за проклятието, което Илиор бе хвърлила над рода му.

— Скоро той ще бъде мъж за женене, кралю. Изберете му здрава жена от добро семейство, а синът ви ще ви зарадва с прекрасни и силни внуци.

— За пореден път си прав. — Кралят бавно въздъхна. — Какво ли щях да правя без теб, Нирин? Слава на Квартата, че магьосниците живеят толкова дълго. Ти все още си млад. Нямаш представа как ме успокоява знанието, че ти ще стоиш в подножието на скаланския трон още много поколения.

Нирин се поклони доземи.

— Това е единственият смисъл на живота ми. Ваше Величество.