Лин Флюълинг
Скритият воин (39)

Глава тридесет и осма

Спонтанният аборт на Алия предизвика почти едномесечно забавяне в приготовленията за отпътуването. Из Дворцовия кръг се говореше, че някои от съветниците на краля увещавали Корин да я остави — известни подробности от помятането бяха се разнесли. Само че един развод би потвърдил опасните слухове, а и Корин изглеждаше искрено привързан към нея, макар Тобин и останалите компаньони да не проумяваха защо — бракът с нищо не бе променил злобното й отношение към тях.

— Може би в спалнята е по-мила — навъси се Ки, след като един ден тя го бе наскърбила особено жлъчно.

— Сигурно се старае, като се вземе предвид какво би могла да изгуби — съгласи се Никидес. — И тя е достатъчно умна, за да разбира това. Погледни как кралят трепери над нея. Знае тя кой командва парада.

Ериус също се бе привързал към младата принцеса — по време на възстановяването й бе идвал да я посещава всеки ден.

Алия се възстанови бързо под грижите на майка си и половината висши жреци на Дална. Когато тя укрепна достатъчно, за да понесе пътуването, скръбта вече бе отминала и хората обнадеждено мълвяха, че свежият морски въздух щял да се отрази добре на младата принцеса.

След дългото чакане Тобин и останалите посрещнаха с възторг новината, че най-сетне заминават. Те умираха от скука в града и едно пътуване, дори и през зимата, представляваше отлично бягство.

Тобин си имаше и свои причини да очаква отпътуването. Седмица преди да заминат Айя бе изникнала в поредната от неочакваните си визити.

— Това е рядка възможност за теб — каза му тя. Двамата се бяха усамотили в някогашния дом на Ариани. — Не забравяй, че тази земя ще бъде твоя отговорност. Постарай се да научиш колкото се може повече. Съзри с очите си онова, което Гарвана ти е показвал.

— Защото ще трябва да защитавам Скала от Пленимар?

— Не. Защото може да ти се наложи да си отвоюваш короната от вуйчо си или братовчед си.

— Война? Но аз мислех, че Илиор…

— Очаквал си, че тя ще улесни пътя ти? — Магьосницата се усмихна мрачно. — Боговете създават възможности, но оставят нас да се възползваме от тях. Нищо не е гарантирано.

Тази нощ тя му разказа и за видението, което бе получила в Афра преди раждането му.

— Посещавала съм Оракула и впоследствие, но оттогава Илиор не ми е показвала нищо съществено. Бъдещето е разплетено въже, от нас зависи да усучем нишките.

— В такъв случай е възможно да се проваля?

Самата мисъл прободе принца.

Айя взе ръцете му в своите.

— Да. Но не бива да се проваляш.

Отпътуваха на дванадесети достин. Мачтите на корабите им се огъваха под тежестта на гирляндите. Корин поведе предвидените компаньони, стражи и слуги, а съпругата му бе придружавана от майка си, няколко лели, собствени слугини, двама дризиани, кучкари, соколари и преносимо светилище на бог Дална, гарантиращо плодовитост.

Времето бе мразовито, но достатъчно топло, за да позволи плаване край брега. Няколко дни по-късно малката флотилия направи първата си спирка в Цирна. Тобин се радваше да види и тази си крепост, чието разположение я правеше равна по значение на Атион. Единственият недостатък бе, че идването тук означаваше среща с настоящия отговорник и последващото му присъединяване към тях.

Лорд Нирин изникна на борда в самия ден на пристигането. Скъпите му одеяния го караха да изглежда по-скоро благородник, отколкото магьосник. Под плаща, украсен с кожа на бяла лисица, проблясваха сребърните нишки и перли на робата му.

— Добре дошли, Ваши Височества! — топло се провикна той, сякаш цялото пътуване биваше организирано под неговата егида.

Тобин изучаваше прекрасните шевове върху ръкава му, насочил цялото си съзнание към тях.

Селището в Цирна представляваше купчина груби колиби, струпани от източната страна на провлака. Но принцовете бяха приветствани горещо — така бе положено началото на тенденция, запазила се до края на пътуването. Един млад и красив бъдещ крал, повел изящната си съпруга, представляваше очарователна гледка. Никой извън Дворцовия кръг не знаеше за злощастните му прояви като командир.

Корин държа кратка реч, сетне Нирин ги отведе в крепостта, която отбраняваше пътя на провлака. Тя бе масивна и Тобин се изчерви, припомняйки си с каква небрежност се бе опитал да я подари. Несъмнено сър Ларент не би представлявал подходящ избор за ръководител на подобна крепост, но принцът би го предпочел пред настоящия такъв.

Цирна по нищо не приличаше на Атион. Стара, влажна, мрачна, тя бе по-скоро военно съоръжение, отколкото седалище на благородник. Тъй като не харесваше нито нея, нито домакина им, Тобин се постара да прекара колкото се може повече време с приятелите си.

Крепостта бе обърнала отбраната си на север. Крепостните стени се отличаваха с три нива, дървени площадки и бойници. Горната част на стената бе открита, широка, а зъберите предоставяха удобно прикритие за стрелците. Застанали на този връх, момчетата си представяха, че насреща им се е отправила огромна вражеска сила.

Крепостта бе построена на най-тясното място, където околните скали притискаха пътя. Тези скали бяха непристъпни, единствено изключение представляваше пътеката, виеща се надолу към селището.

Достатъчно беше да обърнат глави на изток, за да зърнат Вътрешното море, а ако погледнеха в срещуположна посока, можеха да видят вълните на Осиата.

— Погледнете! — възкликна Ки. — Днес Вътрешното море е тюркоазено, а Осиатско прилича на мастило.

— Това Ауренен ли е? — попита Руан, сочейки към върховете, видими на запад отвъд водата.

— Не, Ауренен е по на юг — отвърна Тобин, припомняйки си картите, които двамата с Ки бяха изучавали в дворцовата библиотека. — А на запад се намира Зенгат, ако не се лъжа.

Те се отправиха да яздят на върха на скалите, където надникнаха над западните стръмнини. Дълбоко под себе си можеха да видят гърбовете на кръжащи чайки, а в самото подножие на скалите се белееше морската пяна.

— Провлакът е като крепостна стена — каза Тобин. — За да се добереш до тази земя долу, трябва да заобиколиш цяла Скала.

— Това е причината от западната страна почти да няма поселища — каза Никидес. — От тази страна на планините земята е по-стръмна и пристанищата са малко. А дядо казва, че и трите земи са обърнати към Коурос, защото той е сърцето на света.

— Поне на нас няма да ни се налага да заобикаляме Скала — вметна Руан, който бе чувствителен към пътуването по море.

А Тобин не откъсваше очи от онази изкусителна издадена земя в далечината. Тя се врязваше в синевата на Осиатско море и бе покрита с дъбови дървета. Какво ли би било да живее там? Надали някога щеше да узнае. Тази мисъл му докара странна тъга. Тази ивица земя и планините, които като гръбнак се простираха през средата на Скаланския полуостров, разсичаха земята на две.

След напускането на Цирна корабите на престолонаследника поеха успоредно на неравното северно крайбрежие. Понякога пътниците отсядаха в замъци, друг път в градове, но навсякъде биваха посрещани със същия възторг, със същите благословии, със същите речи и тостове. Към пролетта бяха достигнали едва Волчи, а Тобин вече бе изпълнил две тетрадки с наблюдения. Пътуването бе породило и други мисли, но тях той не смееше да предаде върху хартия.