Лин Флюълинг
Скритият воин (14)

Глава тринадесета

Студеният полъх върху раменете събуди Аркониел. Потръпвайки, той опипом придърпа мечешката кожа, служеща за завивка. След задълбочаването на зимата Лел му позволяваше да нощува по-често при нея. Той се радваше не само на близостта й, а и на възможността да се отдалечи от обитаваните коридори.

Натъпканият с папрат сламеник зашумоля под тежестта му. Леглото ухаеше приятно: на телата им, балсам и обработена кожа. Но пак си оставаше студено. Магьосникът подири вещицата, ала откри единствено изстиващата топлина върху ложето.

— Амра дукат? — тихо подвикна Аркониел. Напредваше бързо в усвояването на езика й и се стараеше да го използва в общуването, макар Лел да се присмиваше на изговора му. Бе научил и същинското название на народа й: рета’нои, което означаваше притежатели на мъдрост.

Отговор не последва, единствено оголените клони на дъба потракваха високо над главата му. Решавайки, че тя е излязла за малко, Аркониел се отпусна обратно, копнеещ за допира на топлата й кожа. Само че така и не заспиваше, а вещицата не се връщаше.

По-скоро любопитен, отколкото притеснен, той се омота в кожата и слепешком потърси завесата от еленова кожа, за да я издърпа и погледне навън. За двете седмици след деня на Сакор тук бе валяло по-слабо от обичайното. Заобикалящите дъба преспи на много места не се издигаха по-високо от пищяла му.

А небето бе чисто. Пълната месечина блестеше като монета сред звездите, достатъчно ярка, за да може човек да разгледа отпечатъците на пръстите си. Лел казваше, че пълната луна открадва горещината на деня, за да бъде сияйна, и Аркониел бе склонен да повярва. Всеки негов дъх се обгръщаше в сребърен блясък, за да изчезне сред кристалчета.

Дребни отпечатъци отвеждаха към потока. Потръпвайки, магьосникът нахлузи ботуши и последва следите.

Лел бе приклекнала край брега, напрегнато загледана във водата. Омотана в новото наметало, което Аркониел й бе дал, тя протегна лявата си ръка. Пръстите й бяха извити, за да призоват заклинанието за предричане. Магьосникът спря недалеч от нея, за да не я притеснява. Магията можеше да отнеме известно време, зависещо от разстоянието във времето, в което вещицата се опитваше да надникне. Самият той виждаше единствено разливащи се вълни, но очите на жената блестяха отчетливо, загледани в призоваването. Сянка изпълваше бръчките около очите и устата й, показвайки възрастта й по начин, недостижим за слънцето. Лел твърдеше, че не знае възрастта си. Нейният народ делял женската възраст не чрез годините, а по сезоните на утробата й: дете, родилка, възрастна. Вещицата все още кървеше с чезнещата луна, но не беше млада.

Най-накрая тя повдигна глава и се обърна към магьосника. Не бе изненадана от присъствието му.

— Какво правиш?

— Присъни ми се нещо — отвърна Лел и се изправи, протягайки се. — Някой идва, но не видях ясно. Затова дойдох тук.

— И този път видя ли?

Тя кимна и го хвана за ръката, за да го поведе обратно към дъба.

— Магьосници.

— Магьосниците на Нирин?

— Не. Айя и още една жена, която не можах да видя. Скрита е от облак. Но те идват, за да се срещнат с теб.

— Да се връщам ли в имението?

Вещицата се усмихна и го погали по бузата.

— Не. Все още има време. Освен това е прекалено студено, за да спя сама. — Годините отново избягаха от лицето й, когато тя пъхна хладна ръка под робата му и я плъзна по стомаха му. — Остани, за да ме сгрееш.

 

 

На следващата сутрин Аркониел се върна в замъка, очаквайки да види посетителски коне в двора. Но Айя не се появи — нито този ден, нито на следващия. Объркан, магьосникът тръгна да търси Лел, но вещицата не се показа.

Измина почти цяла седмица, преди видението й да се превърне в истина. Звънчетата на приближаващата шейна за момент откъснаха магьосника от работата му. Но тъй като ги разпозна като принадлежащи на дъщерята на мелничаря, пристигаща веднъж месечно, за да донесе запаси за кухнята, Аркониел отново се задълбочи в магиите си. В момента работеше над заклинание за превръщане.

И все още умуваше над проблема как да превърне кестен в нож за писма, когато отварянето на вратата го сепна отново. Никой не идваше да го безпокои по това време на деня.

— По-добре слез, Аркониел — каза Нари. Обичайно спокойното й лице изглеждаше напрегнато, ръцете й неспокойно мачкаха престилката. — Наставницата ти е тук.

— Какво е станало? — попита той, бързо поел след нея. — Айя добре ли е?

— Да, нищо й няма. Но не мога да кажа същото за жената с нея.

Айя бе седнала на пейката край камината, подпряла приведена и дребна спътница. Под дебелата качулка на въпросната личеше воал.

— Коя е спътницата ти? — попита Аркониел.

— Мисля, че ще си спомниш — тихо отвърна Айя.

Другата жена повдигна воала си, а Нари ахна.

— Господарке Ранай? — Промърмори магьосникът, удържайки инстинкта си да отстъпи. — Дошли сте далече от дома.

Бе срещал възрастната магьосница само веднъж, ала лице като нейното не се забравяше лесно. Сега обезобразената половина бе обърнала безформената си плът към него. Тя продължи извъртането на главата си, за да го погледне със здравото си око и да се усмихне. Тази част на лицето й излъчваше мека доброта.

— Радвам се да те видя отново, макар неприятни обстоятелства да ме водят при теб — отвърна тя със сипкавия си глас. Сбръчканите й ръце трепереха, докато отместваше воала си.

Преди векове тази жена се бе сражавала редом до Агазар, учителя на неговата господарка. Призован от некромант демон бе отнел половината й лице и осакатил левия й крак. Ранай изглеждаше по-дребна от обичайното. Освен това върху дясната й буза личеше пресен белег от изгаряне.

При предишната им среща той бе почувствал могъществото й. То бе наподобявало облак, чието излъчване бе достатъчно, за да породи настръхване. Сега Аркониел почти не можеше да го усети.

— Какво ви се е случило? — Припомнил си традициите, магьосникът взе ръката й и мълчаливо предложи от силата си. Почувства леко потръпване в стомаха, когато тя прие дара.

— Къщата ми изгоря — изхриптя тя. — Собствените ми съседи я подпалиха!

— Научили, че към Илани са поели Гоначи, и полудели — обясни Айя. — Пръснали са се слухове, че всяко населено място, което приютява бунтуващ се магьосник, ще бъде изгорено.

— Два века живях сред тях! — Ранай стисна Аркониеловата ръка по-силно. — Целях децата им, прочиствах кладенците им, донасях им дъжд. Ако Айя не беше с мен онази нощ… — Пристъп на кашлица отне останалите й думи.

Айя леко докосна гърба й.

— Току-що бях пристигнала в Илани и видях знамето на кралските магьосници в пристанището. Веднага осъзнах какво означава това, но пак за малко да закъснея. Колибата бе пламнала навсякъде около нея, а Ранай бе притисната под паднала греда.

— Проклетниците стояха отвън и държаха вратите залостени! — изхриптя Ранай. — Наистина трябва да съм грохнала, щом неколцина млади нехранимайковци можаха да ме надвият. Как болеше магията им! Струваше ми се, че нажежени колове се забиват в очите ми. Бях ослепяла…

Тя потръпна и се сви.

— Слава на светлината, че тя бе успяла да задържи повечето пламъци настрана, докато пристигна. Сам виждаш какво са й стрували тези усилия. Нужни ни бяха две седмици, за да стигнем тук. Последната част от пътя преминахме с шейната на мелничаря.

— Виждам — отвърна Аркониел и изчисти набрашнен участък от полата на Айя.

По време на разговора им Нари бе изчезнала безмълвно. Сега тя и готвачката донесоха чай и храна за гостите.

Ранай промърмори благодарно, докато приемаше чашата си, но бе прекалено слаба, за да я повдигне. Айя й помогна. Само след една глътка старицата отново се закашля, подкрепяна от спътницата си.

— Донеси огнено гърне — каза Нари на готвачката. — Ще й приготвя стаята на херцога.

Айя помогна на старицата да отпие отново.

— Тя не е единствената прогонена. Помниш ли Виришан?

— Магьосницата, която приютяваше осиротели мистици?

— Да. Преди няколко месеца срещнах младия й умозамъглител…

— Иоли?

Айя кимна.

— Той ми каза, че тя и питомниците й са избягали в планините на север от Илеар.

— Това е работа на онова чудовище — ожесточено прошепна Ранай. — Онази бяла змия!

— Лорд Нирин.

— Лорд? — Старицата все имаше достатъчно сила, за да се изплюе в огъня. Пламъците трепнаха в синьо. — Та баща му щавеше кожи, а самият той бе посредствен маг. Но знае как да капва отрова в ухото на краля. Цялата страна е обърнал срещу нас!

— Толкова ли е лоша ситуацията? — попита Аркониел.

— В далечните градове не чак толкова, но лудостта напредва и към тях.

— Виденията… — поде Ранай.

— Не тук — прошепна Айя. — Аркониел, помогни на Нари да я заведе до леглото.

 

 

Ранай бе прекалено слаба, за да се изкачи по стълбите, затова Аркониел я отнесе на ръце. Тя въобще не тежеше в ръцете му.

Нари и готвачката се бяха постарали да придадат удобство на отдавна неизползваната стая. Две огнени гърнета стояха край леглото, чиито въглени бяха покрити с листа от живодъх, облекчаващ кашлицата. Настойчивият аромат бе обгърнал помещението.

Жените помогнаха на Ранай да се съблече и я сложиха да легне. Аркониел зърна примеса от стари белези и нови обгаряния по ръцете и раменете й. Те далеч не го притесняваха толкова, колкото странното отслабване на силата й.

Айя отпрати Нари и готвачката и придърпа стол до леглото:

— Удобно ли ти е сега?

Ранай прошепна нещо, което Аркониел не чу. Наставницата му се намръщи, после кимна.

— Така да бъде. Аркониел, би ли донесъл торбата?

— Тя е до стола ти — посочи с брадичка магьосникът. Торбата с багаж на Айя стоеше до краката й.

— Имам предвид торбата, която ти оставих.

Аркониел трепна, осъзнавайки за какво говори тя.

— Донеси я, Аркониел. Онзи ден Ранай ми каза нещо доста изненадващо. — Тя погледна към дремещата магьосница и остро добави: — По-бързо!

Магьосникът отново се чувстваше като чирак, докато тичаше нагоре по стълбите към кабинета си. Издърпа прашната торба под работната маса. Вътре, обвита в защитни заклинания и тайнственост, лежеше глинената купа, която Аркониел трябваше да покаже единствено на човека, комуто възнамеряваше да я повери след себе си. Айя бе разнасяла тази торба почти през целия си живот — наследство, предавано от магьосник на магьосник и водещо началото си от дните на Великата война.

Войната, осъзна той, усещайки зараждането на някаква връзка.

 

 

Айя видя как очите на Ранай се разширяват при завръщането на Аркониел, понесъл окъсаната кожена чанта.

— Прикрий стаята, Айя — промърмори тя.

Другата магьосница създаде заклинание, което скриваше стаята от любопитни очи и уши, сетне взе торбата и я развърза, за да извади нагънатата коприна, в която бе омотана купата. Заклинания проблясваха под светлината на лампата.

Най-сетне коприната бе отстранена и Айя потръпна. Без значение колко пъти се бе докосвала до този груб предмет, злостното му излъчване неизменно я разтърсваше. Човек без магически талант би видял единствено нескопосано изработена просешка купа, която дори не беше гледжосана. Но на учителя Агазар му бе прилошавало от допира с нея. Убийствено главоболие и тръпки на болка изразяваха влиянието при Аркониел. А самата Айя започваше да се задушава, задавяна от зловонието на напреднало разложение.

Тя притеснено погледна към Ранай, опасявайки се от ефекта, който това излъчване би имало върху отслабената старица.

Но осакатената жена изглежда почерпваше нова сила. Тя повдигна ръка и очерта предпазен знак във въздуха, а после колебливо посегна към купата.

— Да, тя е — изхриптя Ранай, отдръпвайки ръка.

— Откъде знаете? — попита Аркониел.

— Аз самата бях пазителка, една от първите шестима… Видях достатъчно, Айя, махни я.

Ранай въздъхна дълбоко и се облегна назад, като не каза нищо повече, докато купата отново не бе омотана.

— Отлично си разбрала думите на Оракула, дори и без знанието, изгубено при смъртта на наставника ти — каза тя на Айя.

— Не разбирам — рече Аркониел. — Никога не съм чувал за тези шестима пазители. Кои са те?

Ранай затвори очи.

— Аз съм единствената, останала жива. И никога не бих се разкрила пред наставницата ти, но когато видях, че тя вече не носи торбата… Помислих си най-лошото. Не съдете една стара жена за слабостта й. Може би ако бях споменала, когато дойдохте в Илани преди няколко години…

Айя взе ръката й в своята.

— Не мисли за това. Познавам клетвите, които си дала. Да говорим за настоящето. Ти видя купата. Какво искаш да ни кажеш?

Ранай повдигна очи към нея.

— Всяка тайна трябва да има само един пазител, Айя. Ти си предала тежестта на момчето. Само то трябва да чуе.

— Не, тя само я остави на съхранение при мен. Айя е истинската пазителка.

— Не. Тя ти е предала отговорността.

— Тогава аз й я връщам!

— Не можеш. Светлата е напътствала ръката й, дори и ако Айя не го е осъзнавала. Сега ти си пазителят, Аркониел, и само на теб мога да кажа.

Айя си припомни тайнствените думи на Оракула. Това е семе, което трябва да бъде поливано с кръв. Ала ти виждаш прекалено далече. Тя си помисли за образа, който бе съзряла тогава — величествен дворец, изпълнен с магьосници. В него бе видяла и Аркониел.

— Тя е права, Аркониел. Остани. — Неспособна да гледа към останалите, тя бързо излезе навън.

Останала изолирана чрез собственото си заклинание, Айя се отпусна на стената и зарови лице в длани, оставяйки сълзите на горчивина да се изливат. Едва сега онези думи на демона придобиваха смисъл.

Не ще влезеш.

 

 

Аркониел невярващо се бе вторачил в излизащата Айя, а после се обърна към сакатото създание в леглото. Отвращението, което първоначално бе изпитвал към нея, сега се завръщаше отново.

— Седни — прошепна Ранай. — Това, което ще ти кажа, бе изгубено след смъртта на Агазар. Айя е действала в невежество. Тя няма вина, но нещата трябва да бъдат поправени. Закълни се, Аркониел, както всички пазители преди теб са се заклевали, в ръцете, сърцето и очите си, в светлината на Илиор и кръвта на Аура, която тече във вените ти, че ще поемеш пълните задължения на пазител и ще заключиш всичко научено в сърцето си, за да го предадеш единствено на своя приемник, когато времето настъпи. Пази тези тайни с цената на живота си и не оставяй жив узналия ги случайно. Разбра ли? Без значение приятел или враг, магьосник или простолюден, мъж, жена или дете. Подай ми ръцете си и се закълни.

— Тайнственост и смърт. Това ли е всичко, което Илиор ще иска от мен?

— Много неща ще бъдат искани от теб, Аркониел, но нищо от тях не е по-свято от това. Айя ще разбере мълчанието ти.

Той бе виждал мъката по лицето на Айя и знаеше, че Ранай казва истината.

— Така да бъде. — Аркониел протегна ръце и сведе глава. — Заклевам се в ръцете, сърцето и очите си, в светлината на Илиор и в кръвта на Аура, че ще изпълня всеки дълг, изискван от мен, и ще разкрия поверените ми тайни единствено пред своя приемник.

Изблик сурова енергия се стрелна между сключените им ръце, за да го обгърне. Приливът приличаше на удар от мълния. Изглеждаше невероятно, че слабото тяло на Ранай е било способно да приютява подобна мощ. Няколко мига и двамата стояха покъртени.

Старицата го погледна сериозно.

— Сега ти наистина си пазител, с по-тежко бреме от господарката си и дори нейния учител. Ти си последният от шестимата, който скрива тайната. Всички останали погинаха или положиха тежестта си.

— Ами вие?

Тя повдигна ръка до лицето си и сгримасничи.

— Това е цената, която платих за провала си. Но сега не ме прекъсвай с въпроси, защото силата ми отслабва. Най-великият магьосник от Втората Ореска бе Рейнис Ивернски. Именно той обедини скаланските магьосници под знамената на кралица Герилейн, той беше и този, който надви Ватарна. Знаеш ли какво означава тази дума?

Аркониел кимна.

— Избраник на пленимарски.

— Избраник. — Старицата бе затворила очи и говореше тихо. Аркониел трябваше да се приведе към нея, за да я чува. — Ватарнът беше велик пълководец, избран от некромантите да приеме Сериамайус в тялото си.

Тъй като тя все още държеше дясната му ръка, Аркониел очерта предпазващия знак с другата. Дори жреците не смееха да изричат гласно името на некромантския бог.

— Нима подобно нещо е постижимо?

— Те създадоха шлем, чийто носител, Ватарнът, щеше да се превърне в земно превъплъщение на бога. Това не се случваше веднага, слава на Квартата, а постепенно. Но дори и началната фаза наскърбяваше очите.

Шлемът бе приключен и техният генерал си го сложи. Рейнис го откри тъкмо навреме. Стотици магьосници и бойци погинаха в онази битка, но шлемът бе пленен. Рейнис и най-могъщите от оцелелите магове успяха да го разглобят. Ала не можаха да сторят повече, защото пленимарци нападнаха отново. Рейнис бе единственият, успял да избяга, и то само с шест от парчетата. Той така и не каза колко общо са били късовете. Той ги омагьоса, уви ги по начина, който виждаш, и ги постави в тъмна палатка. Сетне избра шестима от нас — магьосници, които не бяхме участвали в предишните ритуали — и ни накара да влизаме един след друг. Всеки от нас трябваше да вземе по един вързоп и да поеме на път. Парчетата трябваше да бъдат скрити на всяка цена. Дори Рейнис не биваше да узнае къде са.

Ранай се закашля. Магьосникът доближи чаша с вода до устните й.

— И пленимарци не са могли да сглобят шлема отново?

— Точно така. Рейнис бе постъпил изключително предпазливо, скривайки пълната истина дори и от себе си. Никой от нас не бе съзрял ритуала на раздробяването или истинската форма на предмета, който носехме. Никой от нас не знаеше с какво разполагат останалите или къде са отишли.

— И Агазар е бил един от оригиналните пазители?

— Не. Той не беше достатъчно могъщ за това. Хирадин бе първият от предшествениците ти. Впоследствие той и Агазар се сприятелиха, но последният не знаеше нищо за тайната му. За късмет Агазар бил с него, когато Хирадин бил нападнат от намерили го пленимарци. Ранен смъртно, Хирадин дал вързопа на Агазар и успял да задържи враговете, за да му позволи да избяга. Години по-късно аз го срещнах, видях какво носи и разбрах, че Хирадин трябва да е мъртъв.

— Всички останали парчета ли са изгубени?

— Повереното на мен, да. За още две зная със сигурност. Сега у теб се намира повереното на Хирадин. Една от нас се завърна, заявявайки, че е постигнала целта си. За шестия пазител не съм чувала нищо. Доколкото зная, аз съм единствената, която се е провалила, а в същото време е останала жива. Изминаха години, докато се изцеля, и още повече време, докато узная за случилото се с Хирадин. Агазар трябваше да ме убие, аз самата му казах това, но той отвърна, че все още съм била пазителка. Мисля, че твоят фрагмент е единственият, все още останал на територията на Скала. Казах на Агазар, че парчето трябва да бъде скрито някъде, но той смяташе, че ще може да го защити по-добре, ако го носи със себе си. — Здравото й око се вторачи в Аркониел. — Той грешеше. Фрагментът трябва да бъде скрит някъде, където не може да бъде откраднат. Поне това може да кажеш на Айя. От последната ни среща ме спохождат видения на огън и смърт. И за момичето, което е скрито.

Тя се усмихна, виждайки стреснатото му изражение.

— Не зная коя е тя или къде е, зная само, че вече е родена. И не съм единствената, чула за нея. Гоначите, които дойдоха за мен, също бяха чули за нея. Ако знаеш и те заловят, сложи сам край на живота си, преди да са изтръгнали знанието.

— Но какво общо има това с другата тайна? — объркано попита Аркониел.

— Не зная. Не мисля, че и Айя знае, ала това й е показал Африйският оракул. Злото, което носиш, е обвързано със съдбата на бъдещата кралица. Не бива да се проваляш.

Ранай прие нова глътка вода. Гласът й чезнеше, лицето й бе изгубило цвета си.

— Има и нещо друго. Нещо, което само аз зная. Хирадин многократно бе сънувал един и същи сън. Разказал го е на Агазар, а той, неразбиращ, започна да го разказва и на мен. Може би такава е била волята на Илиор, защото иначе с мен щеше да е свършено. Вземи ръката ми отново. Думите, които ще ти кажа сега, никога не ще напускат паметта ти. През теб те трябва да поемат към онези, които ще те последват, защото ти си последният. Предавам ти ги сега, както Агазар трябваше да ги е предал. Към тях прибавям и свой дар.

Тя стисна ръката му и стаята притъмня. Гласът на Ранай ясно прозвуча в мрака, отчетлив като гласа на млада жена.

— Изслушай съня Хирадинов. И тъй се яви Красивият, Поглъщащият смърт, за да оглозга костите на света. Яви се в Човешка плът, коронован с шлем на мрак. И нямаше кой да се възправи срещу този Избран, освен Четирима.

Гласът й се промени, придобивайки мъжка дълбочина. Мракът изчезна. Аркониел се озова сред горска поляна, изправен срещу русокос мъж в окъсани дрехи. Непознатият държеше купата с две ръце, протегнати към магьосника.

— Първи ще бъде Пазителят, носещ светлина в тъмата — обърна се той към Аркониел. — Сетне идат Опората и Челото, които ще рухнат и все пак няма да рухнат, ако Водачът, Невиждан, продължи. И последен отново ще бъде Пазителят, чийто дял е горчив като жлъч. Така ще бъде, когато се срещнат под Колоната небесна.

Гласът и образът изчезнаха. След едно премигване Аркониел отново се намираше в познатата стая. Думите се бяха врязали в ума му, както Ранай бе обещала. Достатъчно бе да си помисли за тях, за да чуе гласа да ги нашепва. Но какво означаваха те?

Очите на старицата бяха затворени, лицето й бе застинало в спокойствие. Трябваше да изминат няколко мига, преди той да осъзнае смъртта й. Смисълът на съня — ако тя бе притежавала тълкуванието — Ранай бе отнесла със себе си пред портата на Билайри.

Аркониел прошепна молитва за нея, а после се надигна, за да потърси Айя. При движението дрехите му се разпаднаха на прах. Дори обувките му се бяха оронили на въглени под прилива на силата, отправена от възрастната жена. Но тялото му бе незасегнато.

Магьосникът се уви в едно одеяло и отвори вратата. Айя се нуждаеше от един поглед, за да разбере случилото се. Тя хвана лицето му с длани и го погледна в очите.

— Предала е същината си на теб — кимна тя.

— Умишлено е предизвикала смъртта си?

— Да. Ранай нямаше следовници. Надявала се е да даде част от силата си на теб чрез оттеглящата се душа.

— Дар — промърмори магьосникът, присядайки. — А аз смятах, че тя има предвид…

Той се усети и млъкна. През целия си живот бе споделял всичко с Айя, струваше му се предателство да крие тайни от нея.

Наставницата му приседна на ръба на леглото и тъжно се загледа в мъртвата жена.

— Всичко е наред. Много добре разбирам. Прави това, което трябва да сториш.

— Няма да те убия, ако това намекваш!

Айя се засмя.

— Светлата все още има работа за мен. Това е доказателството. Има и други, мнозина други, които са зърнали в какво ще се превърне Тобин. Илиор избира онези, които ще й помогнат. Толкова дълго смятах, че съм единствената, но излиза, че съм била единствено вестоносителка. Другите трябва да бъдат събрани и защитавани, преди Гоначите да са стигнали до тях.

— Но как?

Айя бръкна в кесия, окачена на колана й, и му подхвърли едно от камъчетата. Тя бе раздала безброй от тези талисмани.

— Престоят ти показа, че това място е безопасно. За момента ще ги изпратя тук. Как се чувстваш?

— Няма разлика — отвърна Аркониел, търкалящ камъчето между пръстите си. — Е, може би малко по-изплашен.

Айя се изправи и го прегърна.

— Аз също.