Лин Флюълинг
Скритият воин (20)

Глава деветнадесета

На разсъмване Корин се бе погрижил всички да са готови за пристигането на краля. Слънцето бе изгряло съвсем наскоро, мъглата все още се отдипляше от реката и влажните поля.

С блестящи брони и най-добрите си наметала компаньоните се отправиха надолу, където ги очакваше суматоха.

Армии слуги сновяха навсякъде. Залата вече бе обкичена с цветовете на краля, по масите блестяха златни съдове. Липсваха само гозбите, но и тяхното приготовление течеше усилено — кухненските комини бълваха дим, а в градината слугите печаха свинско и еленско (по миценски, в затворена пещ). Купища актьори, акробати и музиканти се подготвяха да покажат изкуството си.

Солари отново бе овладял ситуацията. Закусвайки с Тобин и останалите, той обясни предвидените за пиршеството номера и блюда, подкрепян от иконома и Лития, които стояха зад стола му. През няколко минути херцогът не пропускаше да се обърне към Тобин и да попита:

— Одобрявате ли, принце?

Когато Солари приключи с разясненията, Лития призова двама слуги. Те се приближиха, понесли обвити в тъкан кутии.

— Нещо специално за най-високопоставените гости. Нещо, прославяло Атион още от времето на дядо ти, принце.

Тя отмести един от капаците и повдигна стъклена ваза, приютила крехки стъклени рози. Тобин ахна. Стойността на подобно фино стъкло се равняваше на чистокръвни коне. Очите му се разшириха още повече, когато Лития небрежно откъсна едно цветче и го сложи в устата си. Друго подаде на принца.

Тобин колебливо го допря до езика си, а после се засмя възторжено:

— Сладко е!

Солари се засмя, докато си вземаше цвете.

— Лейди Лития е човек на изкуството.

— Някога твоята прабаба е изпратила моята прабаба в Еро на обучение при прословут сладкар — обясни Лития. — Тя предала тайната на майка ми, а майка ми научи мен. Радвам се, че цветята ти харесват. А какво мислиш за това? — Жената бръкна във втората кутия и извади захарен дракон. Кухото тяло споделяше червения цвят на розите. Крилете бяха прилепнали към тялото, по муцуната стърчаха шипове. — Кое би избрал за вечерта?

— И двата десерта са удивителни! Но драконът ми се струва по-подходящ за краля.

— Добре. В такъв случай другият десерт няма да ни е нужен! — заяви Корин и леко потропа захарната ваза с ножа си. Тя се пръсна с нежен звън, а момчетата веднага посегнаха към късовете.

— Срамота е да се строши такава красота — каза Тобин, наблюдаващ борбата им.

Лития се усмихна, също загледана в блъскащите се компаньони.

— Но нали с такава цел съм ги направила.

 

 

Веднага след закуска Корин настоя да се отправят към портите на града, за да изчакват. Порион настоя да дойде с тях, Тарин също се присъедини. Друга охрана престолонаследникът не пожела.

Тобин познаваше смесицата от копнеж и вълнение, която сега надничаше от очите на братовчед му. Той си спомняше как бе обхождал двора на имението си, изчакващ да зърне как конят на баща му изниква сред дърветата. Искаше му се да сподели вълнението на Корин, но вместо това се чувстваше отвратително. През цялата сутрин неспокойно се оглеждаше за призрака, но братът не се виждаше никъде.

Докато компаньоните изчакваха досами портата, около тях бързо се насъбраха зяпачи, които се възхищаваха на оръжията и конете им. Изглежда всички тук познаваха Тарин.

Навъртащите се из площада войници също си намериха причина да се присламчат. Тобин бързо намери общ език с тях — голяма част от живота си бе прекарал край бойци. Той ги разпитваше за белезите им, възхищаваше се на мечовете или лъковете. След известно окуражаване те започнаха да разказват истории за баща му и дядо му, а също и за някои от лелите му, които се сражавали под знамената на кралицата. Мнозина започваха разказите си с оправданието, че принцът сигурно вече знае тази история. Но Тобин не знаеше почти нищо от чутото. И се зачуди защо баща му е пропуснал да му разкаже толкова много неща.

Пладнето настъпи и отмина. Неколцина от близките търговци им донесоха месо и вино. Изчакващите се подкрепиха направо в седлата. Накрая, отегчен от изчакването и от непрекъснатото взиране към него, Тобин събра приятелите си. Започнаха да убиват времето, като качваха деца на конете си. Корин и по-големите момчета останаха край портата, където флиртуваха с местните момичета. Последните бяха облекли най-красивите си рокли и напомняха на Тобин ято от пъстри, весели птици, които не спираха да се кискат.

Слънцето бе изминало три четвърти от пътя си, когато най-сетне се появи пратеник, предшестващ приближаването на краля.

Корин и останалите щяха да препуснат в безредие, но Порион ги бе спрял с рязък вик.

— Подредете се подобаващо! — нареди той, макар и не прекалено отсечено заради принцовете. — Не съм ви учил да се впускате така. Да не искате кралят да помисли, че го нападат бандити?

Момчетата се подредиха в по-съответстваща формация — всеки благородник, следван от оръженосеца си. Тобин и Корин застанаха най-отпред. Солари и Савия се появиха тъкмо навреме, за да се присъединят към колоната им.

— Самите те изглеждат като крал и кралица — прошепна Ки, загледан в пищните им одеяния.

Тобин кимна. Дрехите на херцога и съпругата му блестяха от скъпоценности, а такъмите им бяха по-красиви дори от тези на Госи.

Групата препусна по северния път. Знамената на принцовете и на херцога ярко се очертаваха пред тях на фона на следобедното небе. След около миля зърнаха първите отсрещни цветове, а скоро започнаха да различават и отделни войници. Отряд въоръжени бойци и кралският знаменосец яздеха най-отпред. След тях изникна самият Ериус, следван от първенците си. Тобин все още не можеше да види лицето му, но веднага разпозна златния шлем. Кралят и околните благородници бяха облечени като за битка, но носеха соколи и ястреби вместо щитове. Десетки знамена се разпростираха зад тях.

Дълги редици пехотинци приключваха бройката на пристигащите — червено-черна змия с железни люспи.

Порион накара момчетата да забавят ход. А момчетата развълнувано разглеждаха знамената и възкликваха, когато зърнеха родовите си флагове.

Разстоянието между двете колони бързо намаля. Тогава Корин спря коня си и скочи.

— Ти също слез, Тоб — каза той. — Ще посрещнем татко пеш.

Всички останали от групата им вече се намираха на земята. Вече мразещ задаващия се непознат, който споделяше кръвта му, той подаде юздите на Ки и последва братовчед си.

Бе виждал вуйчо си само веднъж, но нямаше как да се припознае. Дори и без златния шлем и нагръдника от същия метал, Тобин щеше да познае Ериус по меча, висящ до лявото бедро — това бе прословутият меч на Герилейн. Принцът бе изучил формата му от малките фигурки на крале и кралици, които баща му му бе давал, а впоследствие го бе съзирал изобразен с вариращо умение в кралската гробница. Сега получаваше възможност да се убеди, че именно този меч му бе подал духът на кралица Тамир в онази далечна нощ.

Но Тобин никога не бе виждал лицето на краля. И когато най-сетне получи възможност да стори това, принцът тихо възкликна от изненада. Ериус досущ приличаше на Корин. Той имаше същото ъгловато, красиво лице и тъмни, весели очи. Косата му бе значително побеляла, но той седеше върху едрия си черен кон със същата устременост като сина си.

Корин се отпусна на едно коляно и поздрави баща си. Тобин и останалите компаньони сториха същото.

— Корин, момчето ми! — възкликна Ериус, докато скачаше от седлото. Гласът му бе дълбок и изпълнен с обич.

Вместо страх или омраза, Тобин изпита внезапен копнеж.

Изоставил достойнство, Корин се хвърли в прегръдките му. Одобрителен рев се разнесе сред редиците, когато двамата се притиснаха един към друг и започнаха да се тупат по гърбовете. Компаньоните поздравиха краля, удряйки с дръжките на мечовете си по щитовете.

След миг Корин забеляза, че Тобин още стои на колене. Той го издърпа на крака и каза:

— Това е Тобин, татко. Братовчеде, ела да поздравиш вуйчо си.

— В името на пламъка! Какъв мъж си станал! — засмя се Ериус.

— Ваше Величество. — Тобин понечи да се поклони, но кралят го прегърна. За един главозамайващ момент Тобин отново се бе озовал в прегръдките на баща си, обгърнат от успокояващата миризма на смазан метал, пот и кожа.

Сетне Ериус отстъпи назад, за да го огледа. От привързаността в погледа му коленете на Тобин омекнаха.

— За последно те видях като бебе да спиш в ръцете на баща си. — С мазолестата си ръка той хвана брадичката на Тобин и със замислено изражение продължи. — Всички казваха, че си наследил очите на сестра ми. Почти я виждам насреща си — промърмори кралят, без дори да осъзнава, че с тези си думи кара племенника си да потръпне. — Тобин Ериус Акандор, няма ли да целунеш вуйчо си?

— Простете, Ваше Величество — съумя да промълви Тобин. Страхът и омразата му се бяха стопили под първата топла усмивка. И сега той не знаеше какво да чувства. Принцът се приведе напред и докосна с устни грубата буза на краля. Така той се озова очи в очи с лорд Нирин, стоящ точно зад владетеля. Магьосникът пък откъде бе изникнал? Какво правеше тук? Тобин бързо отстъпи назад, стараейки се да прикрие изненадата си.

— На колко си години, момче? — попита Ериус, отпуснал ръце върху раменете му.

— Почти дванадесет и половина, Ваше Величество.

Кралят се засмя.

— И вече си опасен боец, ако се съди по нещата, които чета. И недей да бъдеш толкова формален. Аз съм твой вуйчо. Занапред искам единствено така да се обръщаш към мен. Хайде, да чуем. Толкова време чаках.

— Както кажеш… вуйчо. — Тобин повдигна очи и видя срамежливата си усмивка отразена в тъмните очи на краля.

За негово облекчение Ериус отмести поглед.

— Херцог Солари, синът ти също е тук, жив и здрав. Върви да поздравиш родителите си, Невус.

Той е твой враг! — напомни си Тобин, гледайки как кралят се смее със Солари и младия благородник. Но сърцето му не го слушаше.

 

 

Процесията продължи към замъка. Тобин и Корин яздеха от двете страни на краля. Солари и семейството му се бяха присъединили към предния отряд.

— Какво мислиш за новия си опекун? — попита Ериус.

— Той ми харесва много повече от лорд Орун — искрено отвърна Тобин. Тъй като знаеше, че братът понякога лъже, принцът бе склонен да загърби подозренията си. Солари с нищо не бе променил поведението си, продължаваше да се държи с обичайната си доброта.

Ериус се засмя на думите му и смигна.

— И на мен. А къде е оръженосецът ти?

Това е, помисли си Тобин и отново се напрегна. Никой не го бе предупредил за Солари. Нищо чудно кралят да му бе избрал и нов оръженосец.

Стараейки се да не прояви страха си, принцът направи на Ки знак да се приближи.

— Ето го, вуйчо. Това е сър Киротиус, син на сър Ларент от Оукмаунт.

Ки се поклони в седлото си, но ръката, която притисна до сърцето си, трепереше.

— Ваше Величество. Нищожните ми услуги са на ваше разположение.

— Значи това е прословутият сър Киротиус? Изправи се да те огледам, момче.

Ки изпълни заръката, стиснал юздите. Тобин напрегнато наблюдаваше и двамата. Облечен в прекрасни нови дрехи, оръженосецът му по нищо не се отличаваше от останалите компаньони. Принцът се бе погрижил за това.

— Оукмаунт? — каза накрая Ериус. — В такъв случай баща ти е от хората на лорд Джорвай.

— Да, кралю.

— Странно място е избрал Риус, за да търси оръженосец на сина си. Не смяташ ли така, Солари?

— Аз също си мислех така в началото — отвърна херцогът, обръщайки се назад.

Дали Ериус щеше да отстрани Ки още тук, пред всички? Изражението на оръженосеца не се промени, но ръцете му стиснаха юздите още по-силно.

Но Солари не беше приключил.

— Доколкото си спомням, Риус бе срещнал Ларент и някои от синовете му в Мицена и бе останал впечатлен от способностите им. Здрава провинциална кръв, казваше той, която не се е вкиснала покрай дворцовите маниери.

Тобин се загледа между ушите на Госи, за да скрие изненадата си. Естествено, баща му бе трябвало да излъже, но до този момент принцът не се бе замислял за лъжата, която бе обяснила присъствието на Ки.

— Разумен избор, ако съдя по този младеж — одобри Ериус. — Струва ми се, че и други от свитата ми трябва да последват примера на Риус. Имаш ли братя, Киротиус?

Ки се усмихна широко.

— Цяла купчина, Ваше Величество, грубовати и прями.

Това му спечели гръмък смях от страна на краля.

— Малко провинциална откровеност не би навредила в кралския двор. Я ми кажи, Киротиус, и бъди искрен. Какво мислиш за сина ми?

Единствено Тобин забеляза колебанието на приятеля си.

— За мен е изключителна чест да служа на принц Корин, кралю. Той е най-добрият мечоносец сред нас.

— Точно както трябва да бъде! — Ериус потупа Ки по рамото и намигна на Тобин. — Баща ти е направил добър избор, момчето ми, точно както и очаквах. Няма да разваля клетвата, която той е благословил, така че двамата не е нужно да се притеснявате толкова!

— Благодаря, кралю! — промълви Тобин, задавен от облекчение. — Лорд Орун бе толкова настроен против него…

Владетелят се подсмихна.

— И виж какво му докара това. Освен това ти казах как да се обръщаш към мен.

Тобин доближи юмрук до сърцето си.

— Благодаря ти, вуйчо!

Кралят отново извърна глава към Корин, а Тобин сграбчи лъка на седлото, все още замаян от облекчение. Поне позицията на Ки вече не бе застрашена. Поне за това можеше мъничко да обича вуйчо си.

 

 

Цял Атион се бе струпал да посрещне краля, но Тобин остана с впечатлението, че вчерашното приветствие бе по-шумно. Този път в двора на замъка най-отпред стояха войниците на Солари.

 

 

Но последвалото пиршество надхвърли снощното. Лития не си бе губила времето.

Масите бяха обгърнати с червени покривки, а между чиниите бяха разхвърляни ароматни треви. Светлината на восъчни свещи и стотици факли бе прогонила мрака дори от сводовете на тавана.

Под напътствията на Лития и иконома започнаха да пристигат гозбите, всяка по-екзотична и смайваща от предишната. Огромна щука потрепваше сред обгърналото я желе. Бяха донесени печени гъски, заменили оскубаното си оперение с нова кожа от тесто, облякла ги в митологичен вид. Опашките им бяха от истински пера. Редици раци стояха в готовност да бъдат изядени, стиснали знаменца в щипците си. Върху щит почтително бе внесен сразен печен елен, от чиято рана бяха изскочили мними черва от сушени плодове и захаросани ядки. Подслаждане на кулинарното сражение предоставяха круши, пълнени с разбит крем, ябълки с пълнеж от парченца плодове и еленско, както и торта, изпълнена с живи коприварчета. В мига, в който те изхвърчаха от разрязания сладкиш, хората на краля пуснаха ястребите си и зареваха от смях, когато меките червени перца започнаха да покриват масата.

Захарните дракони бяха поднесени върху сребърен поднос с големината на тежък щит. Всеки от тях бе заел различна поза — някои се изправяха на задни лапи, други бяха приклекнали в готовност да се нахвърлят — и бе поставен в застинала борба срещу събратята си. Спектакълът обходи всички маси, преди да бъде сразен от челюстите на пируващите.

Оръженосците слугуваха на главната маса. Тобин и благородниците от компаньоните седяха от дясната страна на краля и Корин. Нирин, Солари, съпругата му и останалите благородници заемаха лявата. Тобин с удовлетворение установи, че Тарин е заел място сред приятелите на краля.

— Някои от тези хора били ли са сред твоите компаньони, вуйчо? — попита той. Точно в момента слугите отрязваха хлебни чинии.

— Вашият наставник беше оръженосец, но господарят му бе убит в битка. Генерал Рейнарис беше мой спътник, а онзи херцог до него бе оръженосецът му. Тарин беше наш иконом. Твоят оръженосец ми напомня за него. Погледни ги, Тарин — провикна се Ериус, сочейки към компаньоните на сина си. — Нима ние изглеждахме тъй добре някога?

— И по-добре дори — високо отвърна Тарин. — Но на тренировъчното поле бихме ги открили равностойни противници.

— Особено синът ви, кралю, и тези двамата нехранимайковци — добави Порион, сочейки към Тобин и Ки. — След няколко години никой в двора няма да е в състояние да им се опре.

— Истина е, татко — потвърди Корин, отпи от чашата си и я повдигна към Тобин. — Тобин и Ки отупаха мнозина от нас.

— Имат добри учители. — Кралят кимна към Тарин и Порион, сетне потупа сина си по рамото. — Донесъл съм ви подаръци.

Подаръците се оказаха пленимарски мечове за Корин и Тобин и прекрасни ножове за останалите компаньони. Стоманата на тези оръжия се отличаваше с тъмносин оттенък, който не бе познат в Скала, и бе необикновено остра. Момчетата с удоволствие се заеха да разглеждат даровете си. Мечът на Тобин се отличаваше със закривен предпазител от бронз и сребро, оформен като увиващи се лиани. Дръжката на Кориновия меч приключваше с чифт криле, над които започваше острието.

— Красиви са, нали? — каза Ериус. — Източните майстори на оръжие се придържат към старите стилове. В съкровищницата има оръжия от времето на йерофантите, които изглеждат по същия начин. Лично аз плених тези мечове. Принадлежаха на пленимарски генерали.

Той се облегна назад и намигна на Корин.

— Нося и още един дар, макар че не мога да си припиша заслугата за него. Момчета?

Корин, Калиел и Никидес напуснаха залата и се върнаха с голям вързоп и Тобиновото знаме. Флагът бе спуснат и покрит с бял плат.

Корин даде вързопа на бащиния си слуга и се усмихна на Тобин.

— Лорд Хайлус ти изпраща поздрави, братовчеде.

Ериус се изправи и се обърна към пируващите:

— Отсъствието ми бе дълго. Предстои ми много работа, с която трябва да се заема. Първият дълг, който със задоволство отмятам, се отнася до моя племенник. Изправи се, принц Тобин, и приеми от ръката ми новия си герб: мощта на Атион, съюзена със славата на Скала.

Никидес разгърна знамето, а кралят извади от вързопа копринен табард. И върху двете личеше гербът на Тобин.

Изобразеният щит бе разделен от червена ивица. Тя, заедно с изобразения над нея сребърен дракон, показваше принадлежността към кралската династия. Лявата страна на щита показваше дъба, символизиращ Атион — бял на черен фон. Дясната половина изобразяваше червения дракон на Илиор под златния пламък на Сакор. Тази част от герба бе изобразена със сини и бели нишки — цветовете на майка му.

— Прекрасни са! — възкликна Тобин. Той почти бе забравил разговора с Никидес и Хайлус. Принцът погледна към дребничкия си приятел, комуто дължеше всичко това.

— Трябва да подновиш образа върху щита си, а също и да осигуриш нови туники за войниците си — каза кралят.

Тобин се отпусна на едно коляно, все още притиснал табарда над дрехите си.

— Благодаря ти, вуйчо. Оказваш ми голяма чест.

Ериус го разроши.

— И е време да покажеш благодарността си.

— Вуйчо?

— Непрекъснато чувам отлични неща за теб и оръженосеца ти. Бих искал лично да видя. Изберете си противници. Шлем и ризница стигат. Оръженосецо, донеси бронята на господаря си. А вие, музиканти, се отдръпнете. Време е за истинско воинско забавление.

— Ти ще се сражаваш срещу Гарол, Ки — нареди Корин. — Кой ще се изправи срещу Тобин?

— Аз, принце — веднага се обади Олбън.

— Негодник! — просъска Ки. Всеки друг от компаньоните би щадил Тобин, би му позволил да направи добро първо впечатление пред краля. Но не и завистливият, горделив Олбън.

— Да, нека синът ми изпробва племенника ти! — провикна се един от благородниците. Това трябва да е прословутият барон Алсенар, помисли си Тобин. Мъжът изглеждаше мрачен и красив като сина си. И също толкова арогантен.

Ки и Гарол първи се изправиха един срещу друг. Заемайки местата си, те поздравиха краля, а сетне започнаха да се дебнат. Благородниците удряха по масата и разменяха залози.

В началото всички залагаха за победа на Гарол. Той беше по-възрастен от Ки и далеч по-мускулест. И пак в началото това изглеждаше оправдано, защото с поредица от силни удари той принуди Тобиновия оръженосец да отстъпи назад. Покрай тренировките двамата достатъчно добре познаваха триковете на другия. Ки трябваше да разчита на бързината и умението си.

С мрачно съсредоточение Ки отблъскваше ударите на Гарол, а после започна да измества позиция, за да не се окаже притиснат срещу масите. Това напомняше на Тобин за уроците по танци с Аренгил и Уна. Ки отстъпваше, но инициативата принадлежеше именно нему — Гарол бе принуден да се разкрие, преследвайки отстъпващия си противник. Тобин се усмихна, защото разбра замисъла на приятеля си. Най-голямата слабост на Гарол бе нетърпението му.

И наистина, по-възрастното момче бързо се измори от гонитбата и скочи към Ки, като едва не го повали. Бърз като змия, оръженосецът отскочи с извъртане, избегна ръката на Гарол и го блъсна по тила с плоската страна на меча. Всички чуха как острието изсъсква върху брънките на ризницата — в истинско сражение този удар би бил смъртоносен. Ки бе научил този ход от Аренгил.

Сред оглушителни ревове залозите биваха изплащани. Ки помогна на Гарол да се изправи и го прегърна през рамо, за да му помогне да запази равновесие. Противникът мрачно разтъркваше врата си. Изглеждаше леко замаян.

Дойде ред на Тобин. Той вече се бе изнервил, а и никак не му хареса усмивчицата, която Олбън размени с Урманис, докато се отправяше напред.

Колкото и да ненавиждаше Олбън, Тобин не би си позволил да го подценява. Противникът му бе силен и коварен боец, който не би се спрял пред нищо, за да си осигури победата. Принцът разкърши врат и рамене, за да намести ризницата, сетне също зае мястото си.

След като поздравиха краля, Олбън зае защитна позиция и зачака, принуждавайки Тобин да направи първия ход. Това бе добре премерена стратегия. Принцът едва успя да избегне удар в корема, когато противникът избегна първата му атака. Отскачането наруши равновесието му и Олбън побърза да се възползва с поредица бързи удари. Тобин успя да избегне повечето от тях, ала един млат по шлема едва не го повали на колене. Той се опомни точно навреме, за да отрази следващия удар. Контраатаката му отведе върха на меча до лицето на Олбън, където мечът се плъзна по брънките и разряза бузата му.

Олбън изруга и нападна още по-разгорещено, но Тобин също се бе окопитил. Той нямаше да позволи да бъде засрамен пред очите на краля, в собствения си дом.

— За Атион! — кресна той. По-долните маси подеха вика му. Вързани в края на залата, хрътките започнаха да вият. Какофонията вливаше нови сили в мишците на Тобин. Мечът в ръцете му бе придобил тежестта на клонка.

След това съзнанието му отстъпи пред придобития опит, превърнал се в инстинктивен. Сред метален звън двамата продължиха да се нападат, размахали ръце като вършачи. Туниките им подгизнаха от пот, която непрекъснато капеше в очите им.

Надявайки се да подмами противника си, Тобин отстъпи назад, само че стъпи накриво и падна по гръб. Олбън веднага се нахвърли към него. Принцът все още държеше меча си, ала другият бе настъпил китката му и вече повдигаше оръжие за завършващ удар. Притиснатият Тобин осъзна, че мечът е обърнат с режещия ръб напред — ако Олбън удареше, в най-добрия случай щеше да строши някоя кост.

Две съскащи петна изскочиха изпод близката маса и се понесоха към краката на Олбън. Сепнат, за момент той изгуби равновесието си. Този момент се оказа повече от достатъчен за Тобин, който рязко освободи ръката си и замахна към лицето на врага. Заплашван да остане без око, Олбън отчаяно размаха ръце, а принцът го подсече, скочи отгоре му, издърпа качулката от брънки и притисна върха на острието си до врата му.

В очите на Олбън пламтеше чиста ненавист.

Защо ме мразиш толкова, чудеше се Тобин. В следващия момент Ки и останалите компаньони вече го изправяха на крака и го тупаха по гърба. Урманис и Маго понечиха да помогнат на Олбън да се изправи, но той ги изблъска встрани, подигравателно поздрави противника си и се отправи обратно към масата.

Тобин се огледа и откри господин Рижавон невинно да мие лицето си под главната маса.

— Много добре! — кресна кралят. — В името на пламъка, Порион не е преувеличавал!

Ериус откопча златна брошка от яката си и я хвърли на Ки. Удивеното момче я улови в последния момент, сетне се отпусна на едно коляно и я притисна към сърцето си. На Тобин кралят подари златния си кинжал.

— Сега е ред на останалите. Първо вие, Корин и Калиел. Искам да ми покажете, че не сте забравили уроците ми!

Корин спечели, разбира се. Тобин бе сигурен, че поне веднъж Калиел умишлено пропусна да отрази удара на престолонаследника. Останалите момчета се сражаваха истински. Лута си спечели особени похвали за победата си срещу Куирион, който му счупи пръст още в първата си атака. Тобин отново се сражава, този път срещу Никидес, и се погрижи приятелят му да направи няколко добри атаки, преди да спечели втората си победа.

Ериус ги поздрави.

— Много добре! Всички се представихте отлично. За момента пленимарци се стаяват, но пиратите и разбойниците все още не са свършили.

Корин се завтече да целуне ръка на баща си.

— Всички сме готови и на твое разположение.

— Още нищо не съм обещал. Ще видим.

Последното блюдо съдържаше сирена и ядки. Докато тези порцеланови чинии биваха разнасяни, музикантите отново заеха местата си, за да се впуснат в изпълнението на стари балади.

— Това е нова хрумка на иланските грънчари — каза им Солари, когато всичко бе изядено. Той обърна чинията си и показа на краля изрисуваните върху дъното редове. — Всяка чиния съдържа песен или гатанка, която притежателят трябва да изрецитира пред останалите, покачен върху стола си. Позволете да демонстрирам.

Сред одобрителен смях и тропане по масата херцогът се покатери върху стола и с въздигнат патос изрецитира глупашката пародия, написана върху дъното на чинията.

Възторженият Ериус веднага пожела да бъде втори. Със затрогнатия глас на придворен поет той прочете изключително противен стих.

Тази игра имаше голям успех и продължи повече от час. Повечето от писанията бяха също тъй противни, а имаше и такива, които дори успяваха да ги надминат. Тобин силно се изчерви, когато Тарин се покатери направо върху масата и без да му мигне окото представи поема, в която млада жена се отдаваше на любовника си на върха на крушово дърво, а късогледият й съпруг оставаше в подножието и я напътстваше да избере най-едрия и сочен плод.

Тобин с облекчение установи, че неговата чиния крие безобидна гатанка:

— Коя е тази крепост, която не може да бъде превзета с огън, мълнии и обсада, а рухва пред няколко мили думи?

— Влюбеното сърце! — провикна се Корин, за което си спечели одобрителни провиквания.

— Покажи на Тобин меча, татко — подкани престолонаследникът, когато непристойната игра най-сетне приключи.

Кралският оръжейник пристъпи напред и протегна оръжието към господаря си, коленичейки. Ериус изтегли оръжието от украсената ножница и го повдигна към Тобин. Жълтото сияние на факлите се плъзваше по остротата на стоманата, за да засияе меко по златните дракони върху предпазителя.

Кралят протегна дръжката към Тобин, който трябваше да напрегне ръка, за да задържи подаденото му оръжие — то се бе оказало много по-тежко и дълго от собствения му меч. И все пак дръжката от слонова кост и златни нишки прилягаше добре в ръката му. Принцът сведе острието и се загледа в едрия рубин, увенчаващ петата на дръжката. В него бе изобразен кралският печат на Скала. Много често принцът бе виждал огледалните черти на този образ върху восъка, приключващ писмата на вуйчо му: драконът на Илиор, над чийто гръб се издигаше полумесец с пламъка на Сакор.

— Мечът, който крал Телатимос е дал на Герилейн — каза Корин, който взе меча на свой ред и обърна острието към светлината. — И след всички тези години то отново се намира в ръката на крал.

— Един ден той ще бъде държан от твоята ръка, сине — гордо каза Ериус.

Тобин се взираше в оръжието, опитвайки се да си го представи в ръцете на крехката и непредсказуема Ариани. Не можеше.

Неочаквано, за втори път днес, той установи, че Нирин го наблюдава. Гордост замени страха му. Мислещ единствено за меча, чийто допир дланта му все още помнеше, принцът отвърна на погледа му. Този път не Тобин първи отвърна очи.