Лин Флюълинг
Скритият воин (50)

Глава четиридесет и девета

В столицата мрачната зима се влачеше едва-едва. Върху всеки дом в града бяха провесени траурни знамена в памет на Алия. В самия Дворцов кръг всички носеха тъмни дрехи — от краля до най-дребната перачка. Техният траур щеше да продължи една година и един ден. А дъждовете не спираха да се сипят.

Дворцовите слуги мрачно изгаряха силни треви по коридорите. В новата трапезария на компаньоните непрекъснато бе поднасян билков чай, който да подсили кръвта им.

— Заради меката зима е — обясни Молай, когато Тобин и Ки възнегодуваха. — Когато земята не замръзне, заразата в земята се разраства, особено в градовете. Нищо добро няма да излезе от това.

Скоро той се оказа прав. Червено-черната смърт избухна с подновено ожесточение по източното крайбрежие.

 

 

Нирин тихомълком бе преместил Налия, понастоящем почти двадесетгодишна, в Сирна. Благодарение на отдалеченото местоположение и липсата на морска търговия крепостта и прилежащото й село бяха останали незасегнати от чумата. Младата жена и дойката й бяха отвратени от мрачния си нов дом, но магьосникът обеща, че ще ги посещава често.

 

 

Някъде към достин лешокълвачите бяха изгорили половината къщи в пристанището на Еро — с все болните им обитатели.

Но това не спря заразата. Чумава къща бе открита близо до зърнения пазар, от което място болестта плъзна и из околните домове. Седем къщи и един храм на Сакор бяха изпепелени, но не и преди някои от ужасените обитатели да съумеят да избягат, отнасяйки гибел със себе си.

Към средата на достин театър Златокрак, любим на компаньоните, също се оказа огнище на зараза. Цялата трупа актьори, редом със слугите, шивачите и перукерите им се оказаха под карантина и изгорени.

Тобин и Ки плакаха, когато узнаха. Това бяха същите актьори, които ги бяха забавлявали по време на алистънското празненство. Двете момчета се бяха сприятелили с мнозина от тях.

Тъй като театърът се бе намирал само на пет пресечки от портата на Дворцовия кръг, кралят отмени всички аудиенции и забрани на компаньоните да напускат замъка. И тъй като в първия месец на траур всички веселия бяха забранени, момчетата се чувстваха като пленници.

Учителят Порион ги подтикваше да продължат с обучението си, но Корин бе прекалено отчаян (и често прекалено пиян), за да го стори. Приличащ на умърлушен гарван, той обикаляше из покоите си или се разхождаше сам из градините на покрива, потънал в себе си. Търпеше единствено присъствието на баща си или на Нирин.

 

 

В края на месеца ветровете промениха посоката си и дризианите предрекоха, че тази промяна ще прочисти въздуха. Вместо това обаче се разрази нова, още по-съкрушителна зараза. По всичко личеше, че тя е плъзнала от крайбрежието. Огнища бяха докладвани от Илани до Грейхед. Първите случаи в Еро бяха забелязани из крайните пазари. Преди властите да са смогнали да организират изолирането, болестта се бе прокраднала чак до цитаделата.

Това беше шарка, която започваше с болезнена сухота в гърлото, а след около ден разгръщаше проявата си и върху гърдите, обсипвайки ги с пъпки. Ако разпространението на последните спреше при гърлото, пациентът оцеляваше, но в по-голямата част от случаите петната се разпростираха към лицето, очите, устата и гърлото. Заразата достигаше връхната си точка в рамките на пет дни, след което пациентът или умираше, или оставаше отвратително белязан и често ослепял.

Ауренфеите познаваха тази болест — дни след избухването й малцина от тях можеха да бъдат срещнати в града.

Нирин заяви, че и това било работа на предатели. Неговите белороби магьосници удвоиха усилията си — въпреки все по-открито изразяваното недоволство срещу изгарянето на жреци. Край храмовете на Илиор започнаха да избухват бунтове. Кралските войници ги потушаваха безмилостно, но екзекуциите отново биваха провеждани извън градските стени.

Сърпът на Илиор започна да изниква навсякъде върху стените и дори изгря изписан с тебешир върху черните траурни знамена. По тъмно хората се промъкваха в храмовете на Светлоносителя, за да дадат оброк и подирят опора.

 

 

Магьосниците се оказаха защитени срещу шарката, но Айя не рискува да посети Тобин, защото се страхуваше да не отнесе заразата при него. Вместо това си послужи с Аркониеловото заклинание на транслокация, за да изпрати малки амулети от слонова кост за него, Ки и Тарин.

С напредването на епидемията купчини шаркави трупове започнаха да изникват по улиците. Болните биваха изоставяни от ужасените си близки още при първите признаци на зараза. Други просто бяха умрели на улицата, излезли да пълзят в дирене на помощ, която никога нямаше да дойде. Всеки, който изглеждаше макар и малко слаб, рискуваше да бъде убит с камъни. Под страх от смъртно наказание кралят нареди всички болни да стоят по домовете си.

Но скоро почти не останаха стражници, които да се грижат за спазването на тази заповед. Силните хора — особено войниците — се оказаха доста податливи на болестта и при тях вероятността от възстановяване бе най-малка. А старите и немощните се отърваваха единствено с белези.

 

 

И докато столицата потъваше в отчаяние, Айя и нейните съзаклятници от Червейната дупка се одръзновиха. Те бяха първите, започнали да рисуват полумесеци върху градските стени. Те бяха първите, започнали да прошепват на всички, склонни да се вслушат: Дордето Телатимида властвува, Скала нивга не ще бъде сразена. Тя идва!

Двадесет и двама магьосници обитаваха скривалището под изоставените ауренфейски дюкяни. Иоли се бе присъединил към тях, когато снегът бе попречил на завръщането му в планинския лагер на Аркониел.

 

 

Лишени от привичните си забавления, компаньоните бързо се отегчиха. Тобин се върна към скулптирането си и бе склонен да дава уроци на всички желаещи. Ки се оказа умел в ръцете, същото важеше и за Лута. Риско умееше да рисува — двамата с Тобин започнаха да обсъждат украшения за нагръдници и шлемове. Никидес срамежливо разкри жонгльорския си талант.

Калиел направи опит да организира аматьорска благородническа трупа, ала след няколко седмици всички се отегчиха един от друг. Лишени от достъп до градските красавици, по-големите момчета отново обърнаха погледи към слугините. Зустра се бе сгодил за една млада херцогиня, само че трябваше да почака за сватбата си, тъй като през първите няколко месеца от траура бракове не се разрешаваха.

 

 

Женските болки измъчваха Тобин по-често, без значение от фазата на луната. В повечето случаи те се явяваха съвсем бегло, но имаше и моменти — особено когато луната навлизаше в новолуние или пълнолуние — когато почти можеше да усети нещо да се раздвижва в корема му. Усещането бе отвратително, влошено от факта, че нямаше с кого да сподели. Освен това започнаха да го спохождат и нови сънища. Или по-скоро вариациите на един и същи сън.

Те неизменно започваха с кулата на алистънското имение. Тобин стоеше в средата на стаята на върха й, заобиколен от счупени мебели и купчини боклуци. Братът изникваше от сенките, хващаше го за ръката и го повеждаше надолу към стълбите. Наоколо бе прекалено тъмно и Тобин трябваше да се довери на призрака и на допира на краката си.

Сънят бе изключително реален. В подножието на стълбището вратата се отваряше и двамата се оказваха на върха на висока скала, издадена над морето. В първия момент мястото приличаше на скалите край Цирна, но когато се извърнеше, Тобин виждаше зелени хълмове да се надиплят в далечината, а зад тях да се издигат назъбени планински върхове. Някакъв старец го наблюдаваше от един от хълмовете. Той се намираше прекалено далеч, за да бъде различен, но бе облечен в робата на магьосник и махаше на Тобин като на познат.

Братът все още бе до него и го отвеждаше до самия ръб на скалата. Далече под тях блестеше широко пристанище, обгърнато от земята. В съня си Тобин можеше да види лицата им отразени във водата. Но неговото лице бе женско, а братът се бе превърнал в Ки. И всеки път тази метаморфоза го изненадваше.

Все така останала на ръба, жената, в която се бе превърнал, се обръщаше, за да целуне Ки. Тя чуваше как непознатият върху хълма крещи нещо, но вятърът отнасяше думите му. Точно преди устните й да срещнат тези на Ки, вихърът я блъсваше и тя политаше…

Сънят винаги приключваше тук и Тобин се събуждаше, за да установи, че се е надигнал сепнато, с разтуптяно сърце и болезнена възбуда. Ки се размърдваше в съня си и посягаше към него, а принцът побързваше да избяга от леглото и прекарваше остатъка от нощта из коридорите на двореца. Потънал в копнеж за неща, за които не смееше да се надява, той притискаше пръсти към устните си, опитвайки се да си припомни сънуваната целувка.

Тези сънища неизменно оставяха Тобин обезсърчен. Често принцът се улавяше, че се е вторачил в оръженосеца си, замислен за усещането на истинска целувка. Веднага след това бързаше да прогони тези мисли. Ки нито веднъж не забеляза, прекалено зает с няколко всеотдайни камериерки.

Често се случваше Ки да се измъкне вечерта и да се върне едва призори. В негласно споразумение Тобин не се оплакваше от тези му бягства, а Ки не се хвалеше с постиженията си, поне не пред него.

 

 

Една ветровита клесинска нощ Тобин отново бе останал сам и размишляваше над идеята си за комплект брошки за траурния плащ на Корин. Вихърът на вилнеещата вън буря самотно шумолеше сред стрехите. Ник и Лута бяха дошли по-рано вечерта, за да му правят компания, но Тобин ги бе отпратил. Ки бе отишъл да посети Ранар, момичето, отговарящо за спалното им бельо.

Работата позволяваше на Тобин да избяга от измъчващите го мисли. Дарбата му му бе спечелила известност. По време на миналогодишната младоженска обиколка много от домакините им бяха похвалили украшенията, които той бе изработил за приятелите си. Впоследствие те бяха изпратили дарове на принца, съпроводени с материали и молба за направата на бижута. Никидес бе отбелязал, че подобна размяна на подаръци е не само израз на добър тон, а и възможност за установяването на друг тип връзки. Кой не би искал да се ползва с благоразположението на кралския братовчед? Тобин бе прочел достатъчно история, за да разпознае полезността на този съвет, затова бе приел повечето поръчки.

И все пак самата работа му доставяше най-голямо удоволствие. Изключително удовлетворяващо бе да гледа как умението на пръстите му влива реалност на идея, първоначално съществувала единствено в главата му.

Почти бе приключил с първия восъчен калъп, когато Балдус съобщи за пристигнал посетител.

— Зает съм. Кой е той? — изръмжа принцът.

— Аз съм, Тобин — рече Тарин, надничайки над главата на пажа. Наметалото му бе изпъстрено с дъждовни капки, а вятърът бе притиснал русолявата му коса. — Помислих си, че не би имал нищо против една игра на бакши.

— Влизай! — възкликна Тобин. От лошото му настроение не остана и следа. От седмици двамата с Тарин не бяха имали възможност да поседят насаме. — Балдус, вземи плаща на сър Тарин и ни донеси вино. И нещо за ядене… черен хляб, студено телешко и сирене. И горчица. И недей да носиш вино, по-добре донеси бира.

Слугата изтича, а Тарин се засмя:

— Тази храна е по-подходяща за войнишка дажба, принце.

— И все пак предпочитам нея и съответстващата й компания.

Тарин седна на масата му и огледа скиците и полуготовите фигурки.

— Майка ти би се гордяла. Още помня как тя ти даде първата буца восък.

Тобин го погледна изненадано. Тарин рядко говореше за нея.

— Баща ти също би се гордял — додаде войникът. — Но тя бе талантливата в семейството. Трябваше да го видиш как се мъчеше над модела на града. Човек би си помислил, че със собствените си ръце изгражда столицата наново.

— Да можеше да види сега… — Тобин посочи към трите миниатюрни постройки от глина и дърво, поставени върху лавица на стената. — Помниш ли Стария дворец, който той бе направил?

Тарин се усмихна широко.

— О, да. От кутия за осоляване на риба, доколкото си спомням.

— Не бях забелязал. Щом карантината бъде вдигната, ще отида да разговарям със строителите, за да науча повече за умението им. В ума си виждам къщи и храмове с бели колони и куполи, каквито досега не е имало в Еро.

— И ще ги построиш. Ти имаш душата на воин и творец.

Принцът го погледна изненадано.

— Ти не си първият, който ми казва това.

— Кой друг?

— Един ауренфейски златар на име Тирал. Той каза, че Илиор и Дална са вложили умение в ръцете ми. И че съм щял да бъда по-щастлив като творец, отколкото като боец.

Тарин бавно кимна.

— А какво смяташ ти, след като вече опита и двете?

— Аз съм добър воин, нали? — попита Тобин, знаейки, че Тарин може би беше единственият човек, който ще му даде честен отговор.

— Разбира се! Но аз те попитах друго.

Тобин взе малка триъгълна пила и започна да я върти между пръстите си.

— Мисля, че майсторът беше прав. Горд съм да влизам в сражение и не се страхувам, но съм най-щастлив, докато изработвам неща.

— Това не е нещо, от което да се срамуваш.

— Дали и баща ми би казал същото?

Балдус и още двама слуги пристигнаха с бутилки и подноси, които подредиха върху маса край камината. Тобин отново ги отпрати и наля пивото, а Тарин наряза месо, сирене и хляб и ги остави да се греят край огъня.

— Сега почти се чувствам като у дома — отбеляза принцът, наблюдавайки как мъжът поставя резените върху филиите. — Отдавна двамата с теб не бяхме сядали край камината. Какво те накара да дойдеш точно тази нощ?

— Отдавна възнамерявах да дойда. Но днес бях посетен от доста странна посетителка. Жена на име Лел, която твърдеше, че ти е приятелка. По лицето ти виждам, че името й ти е познато.

— Лел? Но как се е озовала тук? — Сърцето на Тобин замръзна, защото думите на Айя отново изникнаха в съзнанието му. Какво щеше да прави, ако Лел бе разкрила тайната му пред Тарин.

Войникът се почеса по главата.

— Това е странната част. Тя не дойде при мен, а просто се появи. Четях в стаята си, когато чух някой да изрича името ми. Огледах се и видях дребна планинска жена изникнала насред стаята в кръг светлина. Зад нея можех да видя имението в Алистън — тъй ясно, както виждам теб. Ако трябва да бъда честен, до неотдавна си мислех, че съм сънувал.

— Защо те е потърсила тя?

— Разговаряхме доста. — Очите на Тарин потъмняха. — Аз не притежавам ума на баща ти и Аркониел, но и не съм пълен глупак. Малко от нещата, които тя ми каза, вече не бях започнал да подозирам.

Тобин винаги бе копнял да разкрие истината пред Тарин, но сега установяваше, че е застинал от страх, изчакващ да чуе какво точно е казала Лел.

— Аз не съм присъствал на раждането ти — рече той и се приведе да размести филиите. — Винаги ми се струваше странно, че Риус ме изпрати по работа, която можеше да свърши дори икономът му. Смятах, че това е дело на майка ти.

— На майка ми?

— Тя ревнуваше от мен, Тобин, макар, светлината да ми е свидетел, никога да не съм й предоставял повод.

Тобин неспокойно се размърда на стола си.

— Ки ми каза… За теб и татко.

— Тогава сигурно знаеш, че по времето, когато Риус се ожени за Ариани, между нас всичко бе приключило. Но то не беше тайна. Многократно му предлагах да се преместя на някаква друга длъжност, но баща ти не искаше и да чуе.

Онази нощ си мислех, че на нея дължа отсъствието си. Не се бях замислял над това до деня, в който баща ти почина. Казах ти, че последните му думи се отнасяха за теб, нали? Но не ти казах самите думи. Той знаеше, че умира…

Тарин замълча и прочисти гърло.

— Извини ме. Човек би си помислил, че след цялото това време… Но по болката изглежда, че сякаш е било вчера. С последния си дъх той ми прошепна: Пази детето ми с цената на живота си. Тобин трябва да управлява Скала. Илиор, прости ме, тогава си помислих, че умът му вече е угасвал. Но после, когато разказах на Аркониел, погледът му говореше друго. Магьосникът не можеше да ми каже друго и ме попита дали възнамерявам да изпълня клетвата си, без да узнавам повече. Можеш да се досетиш какво му отговорих.

Тобин премигна, за да потисне сълзите си.

— Винаги съм ти имал доверие.

Тарин повдигна юмрук до гърдите си.

— Моля се винаги да имаш основание за това. Както казах, не съм умник и бях започнал да си мисля, че покрай войните и заразите може би ти ще се окажеш последният наследник, комуто принадлежи престолът. Но имаше и други неща, за които се чудех. Например защо ти и Ки наричате онзи демон брат, а не сестра.

— Чул си за това? И не си се интересувал?

— Дадох на Аркониел думата си, че няма да го сторя.

— Но сега Лел ти е казала за него?

— Не беше нужно. Сам го видях.

— Къде?

— В дома на покойния ти опекун. В деня, когато Орун умря.

— Той уби Орун — промълви Тобин.

— И аз си помислих същото. Демонът все още клечеше над тялото, когато разбих вратата. В първия момент го помислих за теб — докато създанието не обърна глава към мен. Кълна се в Илиор, не зная как си го понасял през всичките тези години. Едничък поглед бе достатъчен да вледени кръвта ми.

— Но ти не си казал на Айя за това.

— Реших, че ти ще го сториш.

— Какво друго ти каза Лел?

— Че някой ден ти трябва да предявиш претенцията си към престола. И че трябва да бъда готов и никога да не се усъмнявам в теб.

— И това е всичко?

— Да. Каза още, че отдавна ме е наблюдавала и че имала добро мнение за мен. — Той поклати глава. — Разбрах каква е тя още в мига, в който зърнах вещерските белези по лицето й. И все пак се радвам на похвалата й.

— Тя винаги смяташе, че Айя и татко е трябвало да ти кажат. Аркониел също смяташе така. Само Айя се противеше. Зная, че татко е щял да ти каже, ако не беше тя.

— Няма значение, Тобин. Той ми каза по свой начин.

— Било е, за да те защитят — призна Тобин, макар да не бе склонен да прости на магьосницата. — Айя каза, че Нирин умее да разчита умове. Наложи ми се да се науча да прикривам мислите си. По тази причина Ки също не знае. Няма да му кажеш, нали?

Тарин му подаде един от сандвичите.

— Не, разбира се. Но си представям колко трудно ти е било да криеш толкова тайни. Особено от него.

— Нямаш представа колко пъти бях на ръба да изтърся нещо. А сега…

— Да, сега. — Тарин отхапа залък и бавно го преглътна, преди да продължи. — Ки знае за чувствата ти към него, Тобин. Всеки може да ги разгадае в погледа ти. Той също те обича по свой си начин, но това е всичко, което можеш да очакваш от него.

Принцът почувства изчервяването си.

— Зная това. Половин дузина момичета са хлътнали по него. В момента той е с едно от тях.

— Той се е метнал на баща си, Тобин, и няма как да бъде другояче. — Мъжът мрачно погледна към принца. — Има други, които биха приветствали един поглед на интерес от твоя страна.

— Те не ме интересуват! — разгорещено отвърна принцът. И все пак един тих глас в главата му би искал да узнае имената им.

— Хубаво би било да поразмислиш над това. Лел каза същото. Човек на твоята възраст трябва да проявява известен интерес, особено един принц, който може да си позволи да подбира.

— Нима това има значение?

— Има. Освен това за Ки би било по-лесно, ако ти изглеждаш щастлив.

— Лел ли ти каза това?

— Не, самият Ки.

— Ки? — Тобин имаше усещането, че столът се кани да го погълне.

— Той не може да почувства към теб онова, което би ти се искало да чувства. Сам знаеш, че ако подобно нещо бе по силите му, той би го сторил.

На това Тобин не можеше да отговори.

— Всички казват, че съм особняк. Нека продължават да си го мислят.

— Ти имаш добри приятели, Тобин. В някой от наближаващите дни ще узнаеш истинската им ценност. Зная колко трудно е…

— Знаеш? Откъде би могъл да знаеш?

Тежестта на всички години страх, болка и тайни се стовари отведнъж върху принца.

— Как би могъл да знаеш какво е винаги да лъжеш и да бъдеш лъган? Да не знаеш как изглежда истинското ти лице, докато някой друг не ти го покаже? Ами Ки? Поне вашата обич с баща ми е била споделена!

Тарин зарови пръсти в брадата си.

— И мислиш, че това е улеснило нещата? Не беше така.

Тобиновият гняв се превърна в срам. Как можеше да избухва точно срещу Тарин, особено след като той бе разкрил толкова много? Принцът се надигна от стола си и притисна лице до рамото му.

— Прости ми. Нямах право да говоря така.

Тарин го потупа по гърба — както някога, когато Тобин бе достатъчно малък, за да се качва на раменете му.

— Няма за какво да ми се извиняваш. Ти едва сега започваш да виждаш истинския свят.

— Виждал съм го. Грозно и противно място.

Тарин мушна пръст под брадичката му и го погледна в очите.

— Понякога светът изглежда и така. Но ти си тук, за да промениш това. Много са хората, преживели трудности заради теб. Баща ти умря в борбата, също като клетата ти майка. Но докато съм жив, ти не си сам. Когато времето настъпи, аз ще стоя до теб.

— Зная това. — Тобин се отдръпна и обърса лицето си с ръкав. — Някой ден ще те направя богат благородник и никой няма да ми попречи.

— Не и ако зависи от мен! — Сините очи на Тарин блеснаха развеселено. Той подаде нов комат на Тобин. — Сега съм точно това, което искам да бъда, Тобин. Това винаги ми е било достатъчно.