Лин Флюълинг
Скритият воин (42)

Глава четиридесет и първа

Аркониел осъзна отпускането си едва когато фалшивото им спокойствие бе пропукано.

Той и децата работеха над лехите с билки, прибирайки последните треви за сезона. Вечерта щеше да има пълнолуние и магьосникът очакваше да падне слана. Внезапно малка светлинка изникна близо до носа му. Витнир и останалите преустановиха работата си и развълнувано проследиха как наставникът им протяга ръка, за да приеме съобщението.

В допира си Аркониел долови вълнението на Лиан. Напрегнатият й глас изрече:

— Скрийте се веднага! Приближава хералд.

— Бързо, деца, в гората — нареди магьосникът. — Да не забравите кошниците и ножиците.

Щом се оттеглиха в гъсталака, Аркониел изпрати свое съобщение до Иоли, останал в кабинета му.

— Белите магьосници ли идват? — изхленчи Тотмус, намествайки се близо до магьосника. Останалите се скупчиха около Етни, която ги прегърна силно, макар да бе не по-малко уплашена.

— Не, само вестоносец. Но пак трябва да останете много тихи. Иоли ще дойде да ни отведе, когато опасността отмине.

Ездачът преодоля хълма в галоп и копитата на коня му отекнаха върху моста. Интересно дали Нари щеше да предложи на вестоносеца обичайното гостоприемство — храна и една нощ подслон. На Аркониел никак не му се нравеше идеята да пренощува на открито тази нощ. Сякаш за да подчертае мисълта, Тотмус притисна ръце към устата си, за да потисне кашлица. Въпреки силната храна и грижите на Нари, той все още си оставаше болнав и отново бе започнал да настива.

Слънцето слизаше все по-ниско в небето. Сенките около тях започваха да изстиват. Аркониел въздъхна облекчено, когато тропотът на копита се разнесе отново, този път заглъхващ, но не поведе децата обратно, докато Иоли не даде знак.

 

 

Нари и Кетилън го посрещнаха в залата. Останалите магове все още се криеха из горните етажи.

— От Тобин е — каза дойката, подавайки му свитък с атионския печат.

Сърцето на Аркониел се сви, докато четеше, макар самото послание да бе жизнерадостно: компаньоните се бяха прибрали след изключително успешна обиколка, а кралят бе разрешил на Тобин да отпразнува рождения си ден с няколко седмици лов в стария си дом. Скоро фургони със слуги и провизии щяха да започнат да пристигат, за да подемат приготовленията.

— Рано или късно щеше да се случи — въздъхна Нари. — Това все пак си остава неговият дом. Но как ще скрием всички, когато ловци обхождат наоколо?

— Няма смисъл да ги пращаме в гората — рече готвачката. — Все някой би се натъкнал на лагера.

— Ами ти, Аркониел? — добави старата дойка. — Какво ще правим с теб? Да не споменаваме допълнителните легла и градината!

Аркониел нави писмото.

— Ти какво предлагаш, генерале?

— Къщата лесно може да бъде оправена. От леглата ще има нужда, затова сме ги приготвили. Градината също ще обясним лесно. Но вие ще трябва да се скриете на някое далечно място — отвърна Кетилън. — Само че къде? Зимата наближава. — Тя придърпа Тотмус към себе си и многозначително погледна Аркониел. — Много скоро снегът ще затрупа земята.

Иоли, останал да слуша на стълбите, се приближи.

— Не бива да пътуваме като група, без значение под какъв предлог. Други вече са опитвали това. Гоначите спират всички групи пътници, които срещнат на пътя. Ще трябва да се разпръснем.

— Не! — решително заяви Аркониел. — Нари, погрижи се за децата. Иоли, ти ела с мен.

Останалите магьосници неспокойно го очакваха в кабинета. Аркониел дори не бе смогнал да им обясни ситуацията, когато те заговориха едновременно, обхванати от зачатъците на паника. Мелисандра се втурна към вратата, зовейки слугинята си да опакова багажа. Хейн също се надигна, за да си иде. Малканус вече подготвяше план за защита на пътя. Дори и възрастните изглеждаха готови да побегнат.

— Чуйте ме, моля ви! — провикна се Аркониел. — Мелисандра, Хейн, върнете се.

Когато те не му обърнаха внимание, магьосникът прошепна заклинание, на което го бе научила Лел, и плесна с ръце. Оглушителен гръм разтърси стаята, смълчавайки останалите с уплах.

— Да не сте забравили защо сме тук? — остро попита той. — Огледайте се. — Думите му изхвърчаха все по-бързо, едновременно с ускорения туптеж на сърцето му. — Третата Ореска, за която говори Айя, не е някаква неосъществима мечта. Тя е тук, сега, в тази стая. Ние сме Третата Ореска, първите плодове на видението й. Илиор ни е събрала заедно. Какъвто и умисъл да има в това, не бива да се разпръскваме.

— Той е прав — каза Иоли. — Виришан винаги казваше, че безопасността ни се крие в единството. Онези деца долу отдавна щяха да са мъртви, ако не беше тя. Ако останем единни, може и да успеем да устоим срещу Гоначите. Защото сами със сигурност не можем.

— Така е — съгласи се Ворнус с мрачно изражение.

— Аз успях да се справя — промърмори Каулин.

— Избягвайки. Като дойде тук — напомни му Аркониел.

— Дойдох, за да подиря укритие, не за да се лиша от свободата си!

— Значи би предпочел да си сложиш една от онези сребърни значки? — отсечено се поинтересува Серана. — Колко свободен ще бъдеш, когато онези с белите роби ти лепнат номер и запишат името ти в книгата си? Аз ще се сражавам за кралицата, Аркониел, но не само заради нея. Още по-силно желая онези чудовища начело с Нирин да бъдат прогонени. Защо Илиор търпи подобна скверност?

— Може би ние сме доказателството, че Светлата не го търпи — отбеляза Малканус, облегнат на стената край прозореца.

Аркониел го погледна изненадано. Другият магьосник сви рамене и зачопли бродерията на ръкава си:

— Видях образа и вярвам в него. Ще се бия, ако се наложи. И също съм на мнение, че трябва да останем заедно.

— Значи оставаме заедно — каза Лиан. — Но не бива да оставаме тук.

— Бихме могли да се оттеглим високо в планината — предложи Каулин. — Справял съм се добре на високото. Дивеч има предостатъчно, стига някой от вас също да умее да ловува.

— Но колко ще ни се наложи да останем там? — попита Мелисандра. — И какво ще правим с децата? Нависоко зимата ще дойде по-бързо и по-мразовита.

— Лиан, можеш ли да изпратиш съобщение до Айя?

— Не и без да зная поне приблизително къде е тя в момента. Не мога да го изпратя просто така.

— Добре. Ще се оправяме сами. Ще натоварим колата и конете със запаси и ще поемем накъдето ни отведе пътят. Тръгваме призори.

Не беше кой знае какъв план, но пак бе за предпочитане пред нищо.

 

 

Нари и слугите се заеха с подготовката на провизиите. С помощта на останалите мъже Аркониел премести вещите си обратно в спалнята на третия етаж. Сетне той изпрати останалите да помагат край кухнята и за пръв път от месеци насам се озова сам в старата си стая. Магьосникът настръхна, защото вече се бе смрачило.

Той бързо нахвърля няколко ката дрехи в торбата си — нямаше да отсъства дълго. Веднага щом останалите се установяха някъде, Аркониел щеше да се върне, за да разговаря с момчетата. Стараеше се да не мисли за заключената врата на кулата, но през цялото време имаше усещането, че Ариани го наблюдава.

— Всичко това е заради детето ти. Заради нея — прошепна той. Грабна торбата си и се отправи надолу по стълбите.

По средата на стълбището осъзна, че е забравил торбата с купата. Пак от месеци не се бе сещал за нея.

Аркониел бавно се обърна и плъзна поглед по мрака отвъд кръга сияние. Наистина ли някакви очертания се белееха край вратата на кулата, или това бе игра на светлината? С усилие магьосникът закрачи обратно, макар въздухът да ставаше все по-мразовит с всяка насрещна крачка. Но той не можеше да избяга. Не и без купата.

Аркониел се стрелна към масата и грабна прашната торба от скривалището й. Бутна и нея в багажа си и се огледа плахо. Всеки момент очакваше да зърне окървавеното й лице да изниква от сенките. Но никъде нямаше и следа от нея, оставаше само мразът — а това вероятно бе леден вятър, намерил някаква пролука сред кепенците. С треперещи ръце магьосникът прибави малко билки и съд огнени късчета към багажа си.

Този път бе прекосил половината коридор, преди да бъде спрян от ново осъзнаване: само след дни къщата щеше да гъмжи от млади благородници, слуги и ловци. Всяка стая щеше да бъде необходима.

— Проклятие! — Той остави торбата си на върха на стълбището, взе жезъла си и забърза обратно.

Прикриването не бе трудна магия, но изискваше време и концентрация. Докато закрие вратите на спалнята и кабинета си, правейки ги да изглеждат зазидани, Аркониел трепереше и бе подгизнал от пот. Така на този етаж оставаха две гостни стаи от другата страна на коридора.

И едва тогава той осъзна, че прозорците на прикритите помещения остават видими от пътя. С раздразнено изсумтяване той отстрани толкова внимателно построяваните магии и започна да гради нова илюзия — на някогашен пожар. От вън хората щяха да виждат почернели блокове около прозорците и овъглени кепенци.

Лампата му угасна, докато той прикриваше последния праг. Веднага след това се разнесе въздишка, която не можеше да бъде сбъркана.

Ариани бе застанала край вратата на кулата, ярка като свещ сред мрака. Вода и кръв се примесваха в косата й, за да се стекат на струйки по роклята й и към пода. Безшумна като дим, тя се понесе към вратата на кабинета. Бе притиснала едната си ръка към устата, а другата държеше под странен ъгъл, сякаш понесла нещо. За момент тя объркано се вгледа в илюзията.

— Защитавам детето ти — каза Аркониел.

Ариани го погледна за миг, сетне се стопи във въздуха.

 

 

Магьосникът не очакваше да заспи тази нощ, ала потъна в сън в мига, в който се отпусна върху леглото в стаята на Тобин. В съня му конници го преследваха сред леса, предвождани от призрака на Ариани.

От съня го изтръгна допирът на студена ръка до челото му. Осъзнал, че не сънува, Аркониел нададе задавен вик и подскочи, за да се озове на земята край грешната страна на леглото, пленен между него и стената.

Край леглото му бе застанала жена, очертана на фона на светлината, разливаща се през отворения прозорец. Ариани отново го беше последвала. Магьосникът потръпна при мисълта за докосването й.

— Аркониел?

Това не беше гласът на Ариани.

— Лел? — Отговори му тих кикот, сетне матракът се размести под тежестта на седналата вещица. — В името на Квартата! — Аркониел се покатери обратно на леглото, прегърна я и отпусна глава в скута й. Нанизи от еленови зъби се допряха до бузата му. Лел започна да го милва по косата.

— Липсвах ли ти?

Засрамен, магьосникът се надигна и я прегърна, заравяйки пръсти в косите й. Сред последните се бяха заплели клонки и листа, а върху устните й бе останал солен вкус.

— Не съм те виждал от седмици. Къде беше?

— Богинята майка ме изпрати отвъд планините, на място, където някога е живял народът ми. Намира се само на няколко дни път. Утре ще отведа магьосниците ти там. Но трябва бързо да си подготвите заслон, преди снегът да е дошъл.

Аркониел леко се отдръпна, опитвайки се да различи лицето й в тъмното.

— Богинята ти те е довела тук… точно когато най-силно се нуждаех от теб?

Когато тя не каза нищо, магьосникът предположи, че се е върнала по-рано. Но не получи възможност да разпита по-подробно, защото вещицата го блъсна върху леглото и го целуна жадно, а после го обгърна с бедра и издърпа туниката му. Върху стомаха си Аркониел усети грубата вълна на дрехата й, а после и топла кожа. Това бе първият път, в който Лел му се отдаваше вътре в имението. Тя изглеждаше не по-малко нуждаеща се от него самия. Притискаше ръцете му към гърдите си в неуморността си, а накрая се приведе напред, за да потуши виковете им. Зад затворените клепачи на Аркониел блеснаха мълнии, сетне светът избухна в червенина.

Магьосникът дойде на себе си, лежащ до нея. Лел бе отпуснала ръка между бедрата му.

— Торбата ти е прекалено малка за пътуването — промърмори тя.

— Стигаше, преди ти да я изпразниш — засмя се Аркониел, тълкувайки погрешно думите й.

Вещицата се повдигна на лакът и прокара пръст върху устните му.

— Имам предвид багажа ти. Мъртъв няма да бъдеш от полза на Тобин. Трябва да останеш с другите.

— Но нали ти вече си тук! Би могла да ги отведеш в дъба си и да ги скриеш там.

— Прекалено много са. Освен това сред странниците, които скоро ще дойдат тук, е възможно да има и силни магьосници, способни да преодолеят магиите ми.

— Но аз искам отново да видя момчетата. Научи ме как успяваш да се скриеш! — Той сграбчи ръката й и целуна грубата й длан. — Моля те, Лел, моля те в името на Богинята ма…

Лел рязко издърпа ръката си, стана от леглото и се облече. Магьосникът не можеше да види лицето й, но усещаше гнева й.

— Какво има? Какво съм казал?

— Нямаш право! — просъска тя и прекоси стаята, за да вдигне захвърления си шал. Сега лунната светлина попадна върху лицето й, за да го превърне в грозна маска. Бледото сияние изпълни със сянка всяка бръчица и лиши косата й от цвят. Символите на могъщество ясно се очертаваха върху лицето и гърдите й, ярки като мастило върху алабастър. Доскорошната любима стоеше насреща му по начин, който Аркониел никога не бе виждал преди — отмъстителна вещица.

Магьосникът изтръпна. Това беше страната на Лел, за която Айя толкова често се бе опитвала да го предупреди. Преди да се е опомнил, той вече издигаше ръка и очертаваше знака за защита от зло.

Лел се вцепени. Очите й не се виждаха заради сенките, но изражението й премина в тъга.

— Срещу мен ли правиш този знак? — Тя се върна до леглото и отново седна. — Не бива да споменаваш богинята ми. Тя все още не е простила това, което вие и вашата Ореска сте ни причинили.

— Тогава защо тя те кара да ни помагаш?

Лел прекара ръка пред лицето си, карайки символите да се слеят с кожата.

— По нейна воля помогнах, по нейна воля останах, за да се грижа за неспокойния дух, който създадохме онази нощ. През всички тези самотни и дълги дни аз самата се питах същото. Когато ти дойде при мен и бе склонен да станеш мой ученик… — Тя въздъхна. — Ако Майката не бе благосклонна, ти нямаше да научиш толкова много неща — и то с такава лекота.

Лел взе десницата му и леко докосна осакателия пръст.

— Семето ти е безплодно и не може да покълне в мен, но магиите ни се сляха, за да създадат нещо ново. Може би някой ден народите ни ще създадат още неща, но ние следваме различни божества. Твоята Илиор не е моята Майка, без значение колко силно се опитваш да се убедиш в това. Почитай собствените си богове, приятелю, и внимавай да не наскърбяваш чуждите.

— Не исках да…

Тя положи студените си пръсти върху устата му.

— Не, ти искаше да ме убедиш чрез нейното име. Никога повече не прави това. Що се отнася до другите магьосници, те няма да останат доволни от мен. Помниш ли първата ни среща? Помниш ли страха и отвращението си, помниш ли как ме обяви за измамница в ума си?

Аркониел посрамено кимна. Той и Айя се бяха отнасяли с Лел като към някаква долна работничка, пестейки уважението си дори и след като тя бе свършила онова, за което я бяха помолили.

— Тях няма да привлека на своя страна както привлякох теб. — Вещицата игриво плъзна пръст по стомаха му и надолу. — Само се погрижи най-силните да не ме нападнат. — Тя се отдръпна леко и го погледна в очите. — За тяхно добро.

— Да. — Сетне магьосникът се навъси. — Какво ли ще си помислят Тобин и Ки, когато не ме намерят тук?

— Те са умни момчета, ще се досетят. — Лел се замисли за момент. — Изпрати тук умозамъглителя, след като се установите.

— Иоли?

— Да. Той е много умен и умее да остава незабелязан. Кой би обърнал внимание на някакво си конярче? Така Тобин ще може да се свърже с нас при нужда. — Тя се надигна. — Утре ще ви чакам на пътя. Погрижи се да вземеш колкото се може повече припаси и дрехи. Нали ще ме послушаш и ще останеш там? С връщането си няма да спечелиш нищо.

Аркониел не можа да отговори, защото тя се стопи в мрака. Може би някой ден вещицата щеше да го научи и на тази магия.

За спане вече не можеше да става и дума. Той слезе в кухненския двор и отново прегледа приготвения за пътуването багаж — преброи одеялата, намотките въже, чувалите брашно, сол и ябълки. Слава на светлината, че кралят не бе назначил някакъв управител и тук. Магьосникът започна да обхожда двора, прибирайки всички възможни инструменти: прибави към багажа чукове, триони, две ръждясали брадви, намерени зад казармата, а също и малката наковалня, която откри зад налбантския навес. Работата прогони сънливостта му и го накара да се почувства полезен. Освен това у него все по-силно се зараждаше усещането за направата на някаква важна крачка. След години кръстосване с Айя сега той се отправяше на път с шепа магьосници бежанци и една кола. Това беше новата му Ореска.

Скромно начало, разбира се, но пак си оставаше начало.