Лин Флюълинг
Скритият воин (18)

Глава седемнадесета

Земите северно от Еро представляваха смесица от гори и нивя, която се простираше от крайбрежието чак до планините, мержелеещи се далече на запад. Дърветата тепърва започваха да се разлистват, но поляните вече се покриваха с минзухари и целозии. Селата, край които минаваха, бяха украсени с цветни гирлянди в чест на бог Дална.

Пътят към Атион бе дълъг. Компаньоните и техните стражи се развличаха с песни и истории, за да преглъщат по-лесно времето. Тобин за пръв път стъпваше сред тези земи, но за Ки те не представляваха новост — бе прекосявал този път първо с баща си, а после и с отвелата го Айя.

Рано на втория ден пред тях изникнаха острови, насекли хоризонта с издължените си форми. Тук пътниците забавиха ход, за да дадат почивка на конете си. Порион, Тарин и началникът на Кориновите гвардейци, мрачен мъж на име Мелнот, започнаха да разказват истории за сраженията си из тези води и за свещения остров Коурос, където първият йерофант установил владението си.

— Там магията се усеща в самите камъни, момчета — каза Порион. — И то не магия като познатата на Квартата.

— Защото Древните са очертавали заклинанията си в самата скала и горе високо в пещерите — каза Мелнот. — Йерофантът пренесъл почитта към Квартата, но не могъл да замени някогашните сили, които и до днес властват там. Казват, че именно по тази причина синът му преместил кралския двор в Беншал.

— Там винаги сънувах странни сънища — замислено каза Тарин.

— Но аз съм чувал, че същите знаци покриват цялото крайбрежие. Древните са живели навсякъде около морето.

— Древните? — попита Тобин.

— Сегашните планински племена — обясни Порион. — Дребни и смугли хора, които все още практикуват черна магия.

— Те са и опасни крадци — додаде един от стражите на Корин. — Навремето хората ги гонеха като плъхове.

— Така беше — промърмори Ларис. Изглеждаше тъжен, докато произнасяше тези думи.

— Докато онези, които са останали от тях, си стоят в планините, нищо не ги заплашва — наперено заяви Корин. Сякаш самият той ги бе прогонил.

Темата бе подета и от останалите. Планинците принасяли млади мъже и деца на злата си богиня. В определено време от месеца се сношавали направо на полето и винаги поглъщали месото си сурово. Вещиците им умеели да се превръщат в чудовища и демони, да убиват чрез духване през тръбичка и да призовават мъртвите.

Тобин знаеше, че става дума за народа на Лел. Той стискаше устни, за да не оспори, когато някой от по-възрастните войници заговореше за вещерски проклятия. Виждаше се, че Ки също не е доволен от чутото. Оръженосецът обичаше вещицата, която на два пъти бе спасила живота му. Лел бе целителка, билкарка и вярна приятелка.

И все пак Тобин не можеше да отрече, че тя бе използвала кръв и парченца от костите на брат му. Това наистина приличаше на некромантство. В ума му изникна откъслечен образ: проблясваща на пламъците игла, кървавите сълзи на духа. Белегът между гърдите му започна да сърби и принцът трябваше да го потърка.

— Много от добрите скалански семейства биха открили част от тяхната кръв в собствените си жили, ако се обърнат към бабите си — казваше в този момент Тарин. — Що се отнася до магията им — и самият аз бих използвал всичко, с което разполагам, ако внезапно изникнат чужденци и се опитат да ми отнемат земята. Мисля, че това се отнася и за вас.

Само неколцина кимнаха неохотно, а Тобин почувства благодарност. Лел винаги се бе изказвала добре за Тарин. Интересно как щеше да постъпи боецът, ако получеше възможност да се срещне с нея.

Пътят постепенно се извиваше навътре към сушата, отдалечавайки ги от шума на морето. Към пладне Тарин ги накара да спрат и посочи към двете гранитни колони, обгърнали пътя. Тя бяха покрити с мъх, но пак се различаваше издълбаният върху тях дъб.

— Знаеш ли какво е това? — попита Тарин.

Тобин измъкна изпод дрехата си бащиния пръстен с печат. Знакът бе същият.

— Границата, нали?

— Поеми напред и пристъпи в земите си, братовчеде — усмихна се Корин. — Да живее Тобин, син Риусов, принц на Еро, стопанин на Атион!

Останалите заликуваха и започнаха да удрят по щитовете си. А Тобин пришпори Госи напред. Чувстваше се глупаво — и отвъд каменните колони се простираше съвсем същата гора.

Но няколко мили по-натам гората приключваше, за да отстъпи на открита равнина. На едно възвишение Корин спря коня си и посочи.

— Това е най-голямото владение извън Еро.

Тобин зина.

— И всичко това е мое?

— Да. Или по-скоро ще бъде — когато достигнеш пълнолетие.

Към далечното море се извиваше река, приютила град в една от извивките си. Околните земи бяха изпъстрени с чифлици и прилежащите им ниски каменни стени. В някои от огражденията пасяха стада, други обгръщаха ниви и лозя.

Но Тобин не откъсваше очи от града и огромния замък, извисяващ се над равнината. Високи каменни стени с кръгли бастиони го обгръщаха. Самият замък бе ъгловат, веднага привличащ вниманието с двете си червеникави кули. Почти с размерите на Стария дворец, но далеч по-непристъпен, той засенчваше разположения около него град.

— Това ли е Атион? — невярващо прошепна Тобин. Бе чувал за величието, разбира се, но не бе имал с какво да го сравни и си го бе представял като някаква по-голяма крепост.

— Казах ти, че е огромен — рече Ки.

Тарин заслони очи с длан и се загледа във флаговете, веещи се над кулите и покривите.

— Това не са твоите знамена.

— Не виждам и татковите — добави Корин. — Изглежда ще успеем да го посрещнем. Тобин, води. Нека мързеливите глупаци разберат кой пристига!

Флагоносците препуснаха напред по разкаляния път, за да оповестят появата. Компаньоните ги последваха в бърз тръс. Земеделците и търговците, които срещаха по пътя, ги приветстваха шумно. Когато групата на престолонаследника достигна портите, там вече се бе събрала тълпа. Знамето на Тобин бе окачено на високия пилон над портата, но точно под него висеше друг флаг, който принцът и Тарин веднага разпознаха: златното слънце на Солари. Неговият пилон бе увенчан не с бронзовия пръстен на лорд, а с херцогски сребърен полумесец.

— Изглежда татко вече е избрал нов покровител за Атион — каза Корин.

— И е придружил избора си с повишение — отбеляза Тарин.

— Той е бил васал на баща ти, нали? — попита престолонаследникът.

Тобин кимна.

— Значително по-добър избор от предишния — каза Тарин. — Баща ти би останал доволен.

Самият Тобин не бе толкова сигурен. За последно бе видял Солари, когато последният бе дошъл, за да донесе останките от баща му. Двамата с Нианис бяха най-доверените хора на херцог Риус. Но духът бе предупредил Тобин да се пази от Солари, който замислял предателство — бил уверен, че до края на годината щял да получи Атион.

— Значи Атион вече му принадлежи? — попита Тобин.

— Не, Атион е твой по право — увери го Тарин. — Но някой трябва да се грижи за него до пълнолетието ти.

Появата на флагоносците бе предизвикала струпването на огромна тълпа: стотици се блъскаха, за да зърнат младия принц. Те се смееха и размахваха носни кърпички и парчета син плат. Корин и останалите се отдръпнаха, позволявайки на Тобин да поеме напред. Ревът придоби ритъм. Събраните скандираха името му.

— То-бин! То-бин! То-бин!

Принцът се огледа удивено, сетне несигурно повдигна ръка. Грохотът се удвои. Тези хора го виждаха за пръв път, а го познаха веднага и вече го обикваха.

Гърдите му се изпълниха с гордост, каквато не бе усещал до този момент. Тобин изтегли меча си и поздрави събраните. Те почтително се отдръпваха встрани, за да разчистят път за процесията на младия господар. Тарин ги поведе към замъка.

Край конете им непрекъснато притичваха кучета и деца, жени се надвесваха от прозорците и размахваха шалове към минаващите. Тобин погледна през рамо и видя, че Ки също прелива от радост.

Уловил погледа на приятеля си, оръженосецът ревна:

— Нали ти казвах!

— Най-сетне у дома! — обади се дочулият Тарин.

Тобин не възприемаше това място като дом, но пък Тарин бе роден тук, Риус също. Двамата бяха яздили редом из тези виещи се улици, бяха си играли из стените и замъка, който се извисяваше все по-близо.

Принцът отново извади пръстените изпод дрехата си и ги стисна, представяйки си как баща му довежда новата си съпруга тук. Усещането му за завръщане вече биваше помрачавано. Той също бе трябвало да отрасне тук.

Градът бе чист и спретнат. Пазарите, край които минаваха, бяха отрупани със сергии и дюкяни, а къщите изглеждаха поддържани. И на всяка крачка се виждаха прекрасни коне.

Едва близо до крепостните стени Тобин осъзна, че никъде не е видял просяци или следи от чумата.

Широк крепостен ров отделяше града от стените. Подвижният мост бе спуснат. Пътниците го прекосиха в галоп, за да се озоват в огромен двор.

Зад стената ги очакваше малко поселище от постройки — казарми, конюшни, къщи, а също и редици работилници.

— В името на светлината! — възкликна Лута. — Тук може да се побере целият Дворцов кръг.

Тук също се виждаха деца, които пасяха овчи, кози и свински стада. Малчуганите развълнувано махаха на принца.

Пътят бе обграден от шпалир войници. Някои от тях носеха униформи с цветовете на Тобин, други бяха облечени в цветовете на Солари. Всички те крещяха неговото име и това на Корин, поздравяваха Тарин и удряха по щитовете си, когато конниците минаваха край тях. Тобин се опита да ги преброи, но се отказа. Бойците бяха стотици. Той с радост зърна познати лица сред тях — воини, които бяха служили с баща му.

— Крайно време беше да доведеш принца у дома! — провикна се възрастен ветеран към Тарин. Той стискаше веригата на огромно куче, което не спираше да лае и ръмжи. На Тобин му се струваше, че животното гледа към него.

— Казах ти, че един ден ще го сторя! — викна Тарин в отговор. Това породи още ликуване.

Херцог Солари и руса благородница ги изчакваха на върха на стълбището, отвеждащо към замъка.

Херолдът на Солари долепи тромпет до устните си, изсвири отсечено приветствие, а после обяви:

— Приветстваме Корин, син Ериусов, престолонаследник на Скала, и принц Тобин, син на Риус и Ариани, владетел на Атион. Херцог Солари, владетел на Евърмиър и Феър Хейвън, покровител на Атион, и неговата дама, херцогиня Савия, отправят най-горещи поздрави.

Тобин скочи от седлото и остана да изчаква приближаването на херцога. Сред черната къдравина на косата и брадата на мъжа проблясваше сиво, но червендалестото му лице бе запазило силата си. Той се отпусна на едно коляно и поднесе към принца дръжката на меча си.

— Господарю, за мен е огромна чест да ви посрещна в бащиния ви дом, понастоящем принадлежащ на вас. Негово величество крал Ериус ми възложи отговорността да поема грижите за Атион до вашето пълнолетие. Най-покорно моля за благословията ви.

Тобин стисна дръжката и се вгледа в очите на херцога. Макар да помнеше предупреждението на духа, в тях откри единствено приветствие и почит. Дали пък братът не се бе излъгал? А може би бе излъгал умишлено?

Заради топлата усмивка на Солари на Тобин му се искаше братът да греши.

— Имаш благословията ми, херцоже. Радвам се да те видя отново.

Солари се изправи и протегна ръка към жената.

— Ваше Височество, позволете да ви представя съпругата си.

Савия направи дълбок реверанс и целуна Тобин по бузите.

— Приветствам ви у дома, принце. Толкова дълго чаках да ви видя!

— Предполагам, че вече не би било подобаващо да ви кача на раменете си? — каза херцогът. В тъмните му очи проблясваше веселие.

— Така изглежда — през смях отвърна Тобин. — Това е принц Корин, престолонаследник и мой братовчед. Оръженосеца ми, сър Киротиус, сигурно си спомняте.

Солари се здрависа с Ки.

— И двамата сте пораснали толкова много. Почти не можах да ви позная. А ето го и Тарин! Как си, стари друже? Отдавна не сме се виждали.

— Да, много време мина.

— Чувствам се като натрапник, когато бродя из коридорите без теб и Риус. Но със завръщането на сина му нещата започват да си идват на мястото.

— От колко време си тук? — попита Тарин. — Не знаехме, че си бил назначен.

— Кралят ме назначи, преди да отплаваме от Мидена и ме изпрати напред, за да подготвя мястото за неговото пристигане и появата на принц Тобин.

— Как е лорд Нианис? Добре ли е? — попита Тобин. Нианис бе неговият любимец сред пълководците на баща му. Него също не бе виждал след онзи мрачен ден в имението.

— Да, доколкото зная, принце. До мен не са достигали лоши вести. — Солари ги поведе нагоре по стълбите. — Прекарах цялата година в лагера на Негово величество. Нианис все още е с генерал Ринар над Нанта. Изчакват, за да се убедят, че примирието е действително.

Прекрачващият прага Тобин забеляза, че над вратите е издълбана ръка, стиснала обвития с гирлянди меч на Сакор. Принцът докосна сърцето си, докато минаваше под нея, а Корин направи същото. Но Тарин се мръщеше — към знака и към пълничкия мъж, носещ сребърната верига и дългата туника на иконом, който им се поклони при влизането.

— Къде е Хейкън? — обърна се той към Солари.

— Клетникът вече е прекалено стар, за да изпълнява задълженията си — каза Солари. — Орун го беше заменил с някакъв свой човек, но аз веднага се отървах от него и си позволих да назнача Епонис. Той ми е служил вярно дълги години.

— Както си си позволил и да окачиш своите знамена — изтъкна Тарин. — За момент принц Тобин си помисли, че е пристигнал в погрешно имение.

— Вината е моя, Ваше Височество — обади се Епонис, покланяйки се отново към Тобин. — Веднага ще се погрижа.

— Благодаря ти — отвърна принцът.

Солари и дамата му ги въведоха в широкото преддверие. То бе изпълнено с ароматен дим, стелещ се от огромно светилище. Едра черна котка бе заела позиция в подножието му, обвила опашка около лапите си, и внимателно наблюдаваше влезлите. Край нея лежеше посивял пес, който се надигна при приближаването на Тобин и сковано се отдалечи. А котката премигна насреща му и се зае да почиства муцуна.

Коридор с колони отвеждаше към главната зала. Дъхът на принца секна от удивление.

Високо над главите им бяха разположени прозорци, от които струеше светлина, но дори и те не бяха достатъчни за мащабите на залата. Сводестият таван се губеше в сянка. Огромни каменни колони се опираха в него, отделящи входовете към други помещения. Подът бе покрит с пъстроцветна мозайка, а по стените висяха огромни гоблени. От всички посоки долиташе благороден блясък — декоративни чинии и чаши, бойни трофеи, статуи. В средата на помещението изчакваха струпани слуги в сини ливреи.

Под недалечна маса се бе разположила бяла котка, събрала малките си около себе си. Встрани още две котки — една бяло-жълта и една на жълти ивици — подскачаха една срещу друга. Огромен черен котак със светло петно на гърдите бе заел позиция сред сребърните съдове на една полица и с достойнство почистваше една от задните си лапи. Тобин никога не бе виждал толкова котки на едно място. Сигурно Атион гъмжеше от мишки.

Тарин тихо изхихика до него. Тобин осъзна опулването си. И също, че не е бил единственият втрещен.

— В името на пламъка! — възкликна Лута. Дори Олбън и приятелите му изглеждаха впечатлени.

— Заделил съм слуги за всеки един от компаньоните, тъй като вие не познавате дома — уведоми ги Епонис. — Ако човек не знае пътя, лесно може да се заблуди.

— Склонен съм да повярвам! — заяви Лута. Всички се засмяха.

— Сър Тарин може да ме разведе — каза Тобин, нетърпелив да остане насаме с приятеля си.

— Както желаете, принце.

— Има ли някакви вести от баща ми? — попита Корин.

— Очакваме кралят да пристигне утре, принце — отвърна Солари. — Всичко е готово за пристигането му. — Сетне той се обърна към Тобин и се усмихна. — Ако желаете, слугите могат да ви отведат до покоите ви веднага. А може би най-напред предпочитате да разгледате замъка си?

Да разгледа собствения си замък. Тобин не можа да овладее широката си усмивка.

— Да, бих предпочел.

Момчетата прекараха обеда в разглеждане, предвождани от Солари и Тарин. Жилищните помещения бяха разположени в тази кула и в крилото, обърнато към междукулните градини. Другата кула служеше като крепост, житница, оръжейна и съкровищница. Тобин с удивление узна, че армия от няколко хиляди души би могла да се укрепи там по време на обсада.

Второ крило, успоредно на първото, затваряше правоъгълника и приютяваше помещенията на слугите, кухнята, пералнята, пивоварната и други помещения за домакинството. Една от огромните тамошни стаи бе изпълнена с тъкачки, чиито станове не млъкваха, а в съседната десетки жени и момичета предяха лен и вълна.

Във вътрешността на правоъгълника, оформен от крилата и кулите, бяха разположени градини, сред които се виждаше и малък храм, посветен на Илиор и Сакор. По протежение на вътрешните стени се издигаха балкони.

Когато обиколката приключи и Солари най-после ги поведе към покоите им, Тобин и останалите бяха замаяни от видяното и с подбити крака.

Компаньоните бяха настанени в стаи във владетелското крило, от които се откриваше гледка към градината. Тобин и Корин получиха собствени стаи, а останалите трябваше да си поделят две огромни гостни.

Останал насаме с Ки и Тарин, принцът огледа стаята си. Сърцето му биеше ускорено. Можеше да прецени, че тази стая е принадлежала на член от семейството му. Драпериите на леглото бяха украсени с препускащи коне, по стените висяха мечове и щитове. Няколко играчки бяха оставени върху капака на сандък: миниатюрен кораб, кон с колелца, дървен меч.

— Тези играчки са същите като онези, които татко ми даваше! — Тогава сърцето му трепна. — Те са негови, нали? Това е била неговата стая.

— Да. Двамата спяхме тук, докато… — Тарин замълча и прочисти гърло. — Стаята би могла да е и твоя. Трябваше да бъде.

Точно тогава на прага изникна жена. Тя бе облечена в скъпи дрехи, а русата й коса, вече белееща, бе вплетена. На колана й висеше голяма връзка ключове. Придружаваше я покрит с белези рижав котарак, който се приближи до Тобин, за да подуши ботушите му.

Лицето на жената бе сбръчкано, но тя стоеше гордо, с воинска стойка, а очите й блестяха от радост. С плавно движение тя се отпусна на коляно пред Тобин и целуна ръката му.

— Добре дошъл у дома, принце.

Котаракът се изправи на задни лапи и леко опря глава в ръцете им.

— Благодаря — отвърна Тобин, чудейки се коя ли е тя. Лицето й му изглеждаше познато, а все пак бе сигурен, че никога не я е срещал. Тогава Тарин застана до нея и принцът осъзна, че двамата споделят еднакви очи и носове.

— Запознай се с леля ми Лития — каза Тарин, очевидно стараещ се да не се засмее заради изражението на Тобин. — Мисля, че наоколо все още се навъртат и неколцина от братовчедите ми.

Лития кимна.

— Граниа надзирава провизиите, а Орил отговаря за конете. Аз бях придворна дама на баба ти, принце, а също и на майка ти, докато тя живееше тук. После баща ти ми повери ключовете. Надявам се, че ще приемеш услугите ми?

— Разбира се — каза Тобин, все още местещ поглед между двамата.

— Благодаря ти, принце. — Тя сведе поглед към котарака, който се отъркваше в глезените на Тобин и предеше шумно. — А този грубиянин е господин Рижавон, главен плъхоубиец в Атион. Виждам, че вече е разпознал господаря си. Той търпи единствено мен и Хейкън, но теб хареса още от пръв поглед.

Тобин коленичи и неуверено погали животното по гърба, очаквайки то да се нахвърли отгоре му като кучетата. Но котаракът приближи муцуна до брадичката му и започна да потупва ръкава му с лапи, настоявайки да бъде повдигнат. Той бе здраво и силно зверче, с допълнителен пръст на всяка лапа.

— Вижте! Седем пръста! Горко на онзи плъх, когото докопат! — възторжено възкликна Тобин. Котките, които бе виждал из плевни и конюшни, до една бяха представлявали съскащи диви създания. — И освен това трябва да е отличен воин, всичките му рани са в предната част на тялото. Приемам и твоята служба, господин Рижавон.

— Има още една стая, която той трябва да види, Тарин — промърмори Лития. — Помолих лорд Солари да позволи на нас да му я покажем.

— Коя е тази стая? — попита принцът.

— Стаята на родителите ти. През цялото време не е била докосвана. Сметнах, че би искал да я видиш.

Сърцето на Тобин подскочи болезнено.

— Да, моля. Ти също ела, Ки — добави той, когато приятелят му понечи да остане.

Все така притиснал тежкия котак към гърдите си, Тобин последва Лития и Тарин надолу по коридора към голяма врата, покрита с резбованите образи на овощия и дългоопашати птици. С един от ключовете си Лития отвори вратата.

Четиримата се озоваха в разкошно помещение, окъпано в светлината на отиващия си ден. Завесите бяха тъмносини, украсени с бели лебеди в полет. Гоблените върху стените представляваха техни вариации. Вратите на балкона бяха оставени отворени, за да открият гледка към градината. По остатъчната миризма на благоухания личеше, че някой е влизал неотдавна. Тобин долови миризмата на стая, която не е била обитавана дълго, само че тук отсъстваше познатата му воня на гнило. И самото помещение по нищо не приличаше на полупразните стаи, с които бе привикнал. Спалнята бе добре поддържана, сякаш стопаните й щяха да се завърнат много скоро.

Тоалетната масичка бе отрупана с красиви кутии. Близо до прозорците бе поставено бюро с подготвени принадлежности за писане. Емайлирани чаши изчакваха да бъдат напълнени, а край камината бе поставена игрална дъска с фигурки от слонова кост.

Тобин пусна котарака на земята и започна да обикаля стаята (следван от него), за да разгледа кувертюрата на леглото, фигурките и кутиите за бижута. До болка се надяваше да открие някакъв отзвук от баща си, но не можеше да забрави, че в момента не е сам.

— Благодаря, че ме доведохте — каза накрая той.

Лития се усмихна разбиращо, постави ключа в дланта му и го накара да свие пръсти.

— Идвай тук по всяко време. Стаята винаги ще бъде готова.

Жената леко стисна ръката му. Тобин разбра, че тя знае какво е дирил. А също и бе разбрала, че не го бе открил.