Лин Флюълинг
Скритият воин (33)

Глава тридесет и втора

Последвалото тридневно пътуване бе първото съприкосновение на Тобин с палубата на кораб. Корабите им, две големи караки с червени платна, бяха достатъчно големи, за да пренесат и конете.

В началото принцът бе изпитвал известен страх заради потрепващите под краката му дъски, но бе привикнал още по времето, когато напускаха устието на пристанището. Зад тях градът блестеше под утринното слънце, напомнящ за онзи умален модел, край който Тобин бе прекарал толкова време. Едва в този момент той осъзна, че покрай вълнението е забравил за брата. Парцалената кукла бе останала забравена в скривалището си.

— Не се притеснявай, Тоб — каза му Ки, когато принцът сподели опасенията си с него. — Никой няма да седне да чисти там. Освен това той няма да ти е от полза в битка.

Порион бе станал техен сержант, а Тарин и Мелнот оставаха капитани. Корин прекарваше часове с тях, неизчерпаем с въпросите си. Освен това мъжете му разказваха за някогашни сражения. Останалите момчета също се събираха да слушат — докато доближат целта си, компаньоните многократно бяха провели битката в мислите си.

— Сега няма да имате насреща си обучени войници — непрекъснато напомняше Порион. — Те няма да се сражават по правила.

— Има вероятност половината от тях да останат скрити — добавяше Тарин. — Те ще са заели позиции по дърветата или ще стрелят по вас от храстите. Най-добрият ни шанс е да ги нападнем изневиделица, преди да са успели да се пръснат.

 

 

Времето се задържа спокойно, с попътен вятър, тласкащ ги сред зеленото море. На третото утро те пуснаха котва край голямо рибарско селище и се заеха да разтоварват. Тукашната брегова линия бе по-скалиста от тази край Еро, а отвъд нея започваха гори.

Селището бе дребно и самотно място, без стени, пазарен площад или странноприемница. Компаньоните прекараха нощта върху сламеници в храма на Астелус, който по съвместителство изпълняваше ролята и на хан. Войниците им нощуваха на плажа под платнени навеси. Рано на следващото утро поеха на път по лъкатушещ друм, отвеждащ навътре сред хълмовете.

Тук планините също бяха различни — по-ниски и по-заоблени, като захабени зъби, и почти изцяло покрити с гори. Сред гъстото залесение оголените им върхове приличаха на плешивина. Из долините им личаха имения и прикрити зад стени села.

Рилмарската крепост се намираше на входа на една от по-големите долини, за да охранява пътя. Тобин бе очаквал да види някакво подобие на дома си в Алистън, но вместо това бе посрещнат от висока и кръгла каменна кула, обградена от насип и стена. На върха й се издигаше назъбена тераса и конусовиден дървен покрив. Развяващият се там флаг изобразяваше две зелени змии, сплетени върху червено-жълт фон.

— Това трябва да е новият герб на баща ти — каза Тобин, сочейки знамето на Ки.

Оръженосецът му не каза нищо, а с безизразно лице оглеждаше стените. Принцът различи главите на шестима души, които наблюдаваха пристигащите. Знамената на Тобин и Корин трябваше да са им показали на кого принадлежи приближаващата процесия, но никой не излизаше да я посрещне.

Ки заслони очи.

— Виждаш ли хора от семейството си? — попита Тобин, нетърпелив да се срещне с тези, за които толкова бе слушал.

— Не разпознавам никого.

Когато доближиха портите, от вътрешността гръмна кучешки лай.

Мърляв и едноок стражник им отвори. Той се поклони на принцовете, сетне невъзпитано се вторачи в останалите. Изглежда не разпозна Ки.

Зад стените ги очакваха мъже и жени, които приличаха повече на бандити, отколкото на хората на лорд. Те подковаваха коне и цепеха дърва. Близо до стената димеше ковачница. Виждаха се и хора, разхождащи се безделно. Две огромни сивкави хрътки се нахвърлиха срещу новодошлите с ожесточен лай и не се оттеглиха, докато неколцина от безделниците не ги прогониха с няколко добре премерени камъка. Тобин видя, че Тарин и Порион се оглеждат недоволно, раздразнени от околната немарливост. Сред компаньоните се намериха и такива, които започнаха да се подсмиват, но Корин им хвърли остър поглед.

Две малко по-големи от Ки момчета, облечени в сносни кожени брони, дотичаха от паянтовата стена.

— Това ти ли си, Ки? — попита по-високият от двамата. В очите и косата той приличаше на Ки, но бе по-едър и изглеждаше повече като земеделец, отколкото като воин.

— Да, Амин! — отвърна оръженосецът и поразведрен слезе от седлото, за да посрещне брат си.

Другото момче го удари здравата по ръката.

— Доста дълго те нямаше, братко. Аз съм Димиас, ето това е Амин.

Вторият посрещач още повече приличаше на Киротиус.

— Цял благородник! — възкликна той и силно прегърна Ки.

И двамата новодошли говореха на диалекта, който Тобин помнеше от първите дни на Ки.

Ковачът, русокос мъж в опърлена кожена престилка, също докуца при тях. Ръцете му бяха огромни и силни, но единият му крак бе изкривен. Той неумело се поклони на Корин и допря юмрук до сърцето си.

— Добре дошли в Рилмар, Ваши Височества.

Очите му непрекъснато отскачаха към Ки. В погледа му Тобин разчете завист.

— Здравей, Инис — каза оръженосецът. Той също не изглеждаше особено зарадван да види ковача. Ки винаги се бе оплаквал от него в историите си. — Принц Корин, това е полубрат ми.

Инис обърса ръце в престилката си и отново се поклони.

— Татко е вътре. Подаграта пак го е блъснала в палеца. Каза да ви отведа, когато дойдете. Оставете конете и войниците си тук, Амин и Димиас ще се погрижат за тях. Насам, заповядайте.

Порион, Тарин и Мелнот последваха компаньоните. Те се отправиха към ронещата се каменна стена, обгръщаща двора на самата кула. Инис се изравни с Ки и Тобин го чу да изръмжава:

— Чак сега ли благоволи да наминеш у дома? Вече не сме достатъчно въздигнати за твоя светлост?

Ки стисна юмруци, но не каза нищо.

Минаващият под барбакана Тобин трябваше да затаи дъх. Стараеше се да не сбърчи нос срещу миризмите, които ги посрещнаха.

Зад портата няколко мърляви жени се суетяха да варят сапун. Зловонието се разнасяше из двора, за да се слее с предишната воня на изпражнения, влажен камък и гниещо зеле (последното лежеше навсякъде). Тежък дим се бе наслоил из влажния въздух. Счупени бъчви бяха струпани на купчина в ъгъла край конюшните, а досами тях се издигаше бунище, из което ровеха прасета.

Кулата имаше остра нужда от ремонт. Мъхове и лишеи разронваха стените, на места хоросанът между отделните блокове се бе отронил, за да бъде заменен от вкоренили се растения. Някои от кепенците бяха увиснали, а други изобщо липсваха — това придаваше на мястото запустял вид.

Дворът бе покрит с плочки, напукани и разместени от мраза. На места сред тях зееха празнини, запълнени от кафяви кални локви. Патици и пилета се възползваха от тях, за да се напият. Туфи ружа и кучешко грозде надничаха край предната врата, а над нея се извиваха розови лиани — единственото изключение, което поне малко развеселяваше мястото.

Та това място по нищо не се отличава от улиците край Моста на просяците, помисли си Тобин. Дори и в най-мрачните дни от детството му в Алистън, тамошната градина бе поддържана, а самата сграда бе стояла сносно.

В отсрещния край на двора лудееха оцапани деца, подскачащи в задната част на строшена каруца. Небръснат млад мъж, облечен единствено в дълга и мръсна туника, бе седнал на капрата и наблюдаваше новодошлите. Косата му се спускаше на дълги мазни кичури по голите рамене. След приближаването си Тобин можа да види, че той има празния поглед на идиот.

Зад себе си принцът отново дочу сподавен смях. Ки пламтеше от срам. Той отдавна бе изоставил недодяланата си реч и грубите маниери, освен това бързо бе усетил предимствата на чистите дрехи и личната хигиена. Нищо чудно, че не бе изгарял от желание да види семейството си.

Малчуганите се затичаха да поздравят компаньоните. Останалите парцаливци скоро последваха примера им.

Най-малките ги обкръжиха като врабчета, смеещи се възторжено. Едно момиченце с дълга руса плитка се бе втренчило в златния шлем на Корин.

— Ти крал ли си? — попита тя, вперила сини очи в него.

— Не, аз съм синът на краля. Принц Корин. — Той галантно целуна ръката й, а малката запищя от възторг.

Идиотът на капрата също изпищя весело, заподскача и извика нещо, което напомняше името на Ки.

— Здравей, Кик — неохотно отвърна оръженосецът и му помаха в отговор.

— И той ли ти е брат? — със зле прикрито злорадство попита Маго.

— Извънбрачен — изсумтя Инис.

Входът на крепостта отвеждаше в голяма и кръгла зала, служеща едновременно за кухня и за килер. Скърцащо стълбище ги отведе в главното помещение.

То бе осветено от няколко тесни прозореца и огъня на камината, но с нищо не се отличаваше от кухнята на долния етаж. С привикналите си към сумрака очи Тобин установи, че таванските греди и масите са потъмнели от времето, а на много места мазилката на стените се е отронила, оголвайки камъка. Няколко евтини, купени наскоро гоблена, висяха окачени на произволни места. На полица край камината бе поставен сребърен поднос, също потъмнял. В средата на стаята се бе свила кучка, кърмеща малките си, а по масите се разхождаха котки. Тук имаше и още едно огнище, по-малко, край което няколко жени предяха. Край нозете им лазеха две полуголи бебета. Цялото място смърдеше на мас и урина.

— Това не е родното ми място — шепнешком напомни Ки на приятеля си, а после въздъхна. — То беше дори още по-зле.

Тобин се чувстваше като предател. Не бе си представял подобно място, когато бе помолил краля да даде титла на Ларент.

Слаба, изнурена жена на възрастта на Инис пристъпи напред, за да ги посрещне. Тя бе облечена в красива нова рокля, върху която личеше петно от лой. Жената неумело коленичи, за да целуне ръка на Корин. От вида й и от това, което Ки му бе разказвал за навиците на баща си, Тобин се досети, че сър Ларент подбира новите си съпруги измежду слугините — когато изтощението от многобройните раждания отстранеше предишната благоверна.

— Приветствам ви в дома ни. Ваше Височество — каза тя. — Аз съм лейди Сикора. Благодарим ви… — Жената замълча, търсейки думи. — Благодарим ви за новата титла. Съпругът ми ви чака.

Корин се постара да не прихва, докато й помагаше да се изправи.

— Благодаря, милейди. Това е братовчед ми, принц Тобин.

Сикора с нескрито любопитство се взря в лицето на Тобин.

— Вие сте господарят, за когото говореше онази магьосница? — Зъбите й бяха развалени и дъхът й вонеше.

— Ки е мой оръженосец и мой приятел — отвърна Тобин и хвана тънката й груба ръка. Тя отново направи реверанс.

После Сикора погледна към Ки и поклати глава:

— Баща ти ще иска да те види. Заповядайте да се нахраните, после ще ви заведа.

Тя плесна с ръце към жените, които донесоха храна и вино от един бюфет и ги положиха на масата. Сред тях имаше прегърбена старица, а също и две млади момичета, които се червяха и попоглеждаха към Тобин и останалите.

Храната бе непретенциозна, но изненадващо добра (предвид състоянието на дома) — студено овнешко с джоджен, поднесено върху пресен хляб, варен лук със сметана и вино, а също и най-вкусният месен пай, който Тобин бе опитвал извън кухнята на готвачката в Алистън.

Гостоприемството на домакините не заслужаваше същите добри думи. Лейди Сикора остана при жените, нервно мачкаща роклята си с ръце. Тя не откъсваше поглед от всяка хапка, която си вземаше Корин. Инис се нахрани заедно с тях, невъзпитано привел глава близо до хлебната си чиния.

— Защо господарят на дома не се храни заедно с нас? — поинтересува се Корин, отблъскващ дързък бял котак от храната си.

— Болен е — изсумтя Инис с пълна уста. Това изчерпваше забавлението, което получиха по време на храненето.

Сетне Инис се отправи обратно към наковалнята си, а Сикора поведе Корин, Тобин и Ки към една по-малка стая.

В нея бе далеч по-уютно — облицована с борови дъски, придобили приятен тъмнозлатист оттенък, и огрявана от голяма камина. Накладеният огън успяваше да поприкрие миризмата на дълго не изнасяно нощно гърне. Тобин си спомни за стаята на Хейкън.

Лорд Ларент бе задрямал в кресло край огъня, опънал болния си крак на табуретка. Дори и в съня си той изглеждаше заплашително. Имаше благородно извит нос, а небръснатата четина на бузите му скриваше стари белези. Редееща тъмна коса се спускаше по раменете му, над и около тънките му устни се извиваха сивкави мустаци. И той като съпругата си носеше скъпи дрехи, но пораждащи впечатлението, че дълго време не са били сваляни. Също така те бяха използвани и за носна кърпичка.

Лейди Сикора леко разтърси рамото му, а мъжът се събуди сепнато, посягайки да изтегли несъществуващ меч. Лявото му око бе скрито зад мъглива белота. Единствено в здравото око Тобин откри сходство с Ки: цветът му се отличаваше със същата кафява топлота.

Като цяло стопанинът изглеждаше доста недодялан, но изглежда бе по-запознат с дворцовия етикет от жена си, защото се надигна от стола си и дълбоко се поклони на Корин и Тобин.

— Моля да приемете извиненията ми. В последно време почти не се надигам от креслото. Заради крака е. Най-големите ми синове още са в армията, а най-голямата дъщеря още не се е върнала. Сикора, Ахра върна ли се? Е, тя каза, че ще се върне, значи… — Той замълча. — Инис трябва да ви е посрещнал.

— Така беше, а добрата ти съпруга ни приветства горещо — увери го Корин. — Седни, милорд. Виждам, че кракът те боли.

— Донеси столове, жено! — изръмжа Ларент и изчака настаняването на престолонаследника, преди обратно да се отпусне в креслото. — Принц Тобин, семейството ми ви дължи огромен дълг за честта, която ни оказахте. Ще сторя всичко по силите си, за да заслужа доверието ви. И доверието на краля.

— Не се съмнявам в това, сър Ларент.

— Позволете да изразя съболезнования за кончината на баща ви. Той беше прекрасен воин, рядко добър.

— Благодаря, лорде. — Тобин кимна, изчаквайки домакинът да се обърне към сина си, който до този момент не бе получил никакво внимание.

Корин извади писмо от дрехата си и го подаде на стареца.

— Кралят изпраща поздравите си и нареждания за утрешния поход.

За момент Ларент се вторачи в документа, преди внимателно да го приеме. Повъртя го в ръцете си, разгледа печатите, после сви рамене:

— Нека някой от хората ви го прочете, Ваше Височество. Ние тук не сме по книгите.

— Оръженосецо Киротиус, прочети на достопочтения си баща писмото — заръча Корин. Тобин предположи, че братовчед му също е забелязал странната липса на реакция от домакина.

Рунтавите вежди на Ларент се повдигнаха, а здравото му око се присви:

— Ки? Не те познах, момче.

— Здравей, татко.

Тобин очакваше двамата да се засмеят и прегърнат, както близките на Тарин бяха приветствали завръщането му. Но Ларент бе отправил към сина си поглед, по-подходящ за появата на нежелан непознат.

— Виждам, че се справяш добре. И Ахра така каза.

Ки започна да разгръща писмото. Ръцете му трепереха.

— И четеш? — промърмори сър Ларент. — Хубаво, чети.

Посланието започваше с обичайните поздрави, сетне нареждаше Корин да оглави похода. Ки не се запъна нито веднъж, но към края на писмото отново се бе изчервил.

Баща му слушаше мълчаливо, присвил устни. След изчитането на посланието той се обърна към Корин:

— Преди няколко седмици крадливите негодници преместиха лагера си по-високо, след като ние се позанимахме с тях. Инис ще ви заведе, ако Ахра не се появи. Има пътека, която ще ви позволи да ги обградите. Ако се промъкнете през нощта, има вероятност да са прекалено пияни, за да ви чуят. Призори ще ги спипате. — Ларент замълча, присвивайки око. — С колко опитни войници разполагате?

— Четиридесет.

— Дръжте ги под ръка. Ваше Височество. Тези бандити са корава работа. Само тази година ограбиха половината села в долината. Още след пристигането си тук ги подгоних — докато кракът ми не се скапа. — Той отново се вторачи в Корин и поклати глава. — Нека са ви под ръка, чухте ли? Не искам да изпращам останки в столицата.

— Получили сме най-доброто обучение в Скала, милорд — сковано отвърна Корин.

— Не се съмнявам. Ваше Височество — промърмори старецът. — Но никакво обучение не може да замени истинската битка.

 

 

Докато се приготвяше да си ляга, Ки си мечтаеше Тобин да не бе проявявал благоволение. Ако баща му не бе станал лорд, кралят никога нямаше да изпрати компаньоните при него. Струваше му се, че от цяла вечност не е виждал близките си. Едва когато ги видя отново и забеляза начина, по който го гледат, оръженосецът осъзна колко се е променил. Дори Амин и Димиас бяха хвърляли завистливи погледи към него. Но по-малките деца — поне онези от тях, които си го спомняха — се радваха да го видят и умоляваха да им разказва истории за града. Те налазваха като малки катерици всеки, който останеше неподвижен достатъчно дълго. Добре поне, че Корин бе посрещнал със смях тези им склонности. Колкото и ниско мнение да имаше за принца, дори Ки трябваше да признае, че престолонаследникът умее да бъде приятен събеседник, когато поиска. А едно от хлапетата бе отмъстило задочно за гаврите към своя родственик, като се бе покатерило в скута на Олбън с натежало дънце на панталоните.

Но като цяло Ки се чувстваше отвратително. Сега всички компаньони бяха видели с очите си, че той наистина е селски рицар. Мърлявият вид на баща му и клетата Сикора едва не го бе убил от срам. Даже и копринени пантофки да обуеш на прасето, то няма да стане танцьор, обичаше да казва баща му по адрес на онези, които се изхвърляха. Днес Ки болезнено ясно бе осъзнал тази пословица.

Повечето от домакините си легнаха по залез. Най-малките изглежда не бяха узнали за благородническия си статус, защото все така спяха на пода при кучетата и котките. Инис и по-големите момчета бяха останали да пият заедно с компаньоните, правейки откъслечни опити за гостоприемство. Инис, четвърто извънбрачно дете след Ахра, се отличаваше с муден ум и граничеща с грубост мълчаливост. Заради крака си той оставаше вкъщи и не отиваше на война. Амин и Димиас бяха участвали като вестоносци в последните сражения и беше очевидно, че Инис не можеше да им прости това. Както не можеше да прости успеха на Ки.

Корин се стараеше да извлече максималната полза от дадените обстоятелства. Престолонаследникът обръщаше чаша подир чаша лошо вино, за което не спираше да сипе похвали. Шегуваше се с Амин и дори успя да изтръгне усмивка от Инис, като го предизвика да си премерят силите и изгуби. Калиел даде тон за няколко песни, с които се отблагодари за приема. Но Ки не можеше да не забележи погледите, които Олбън, Маго и приятелите им не спираха да хвърлят към него, както и подсмихванията им в отговор на тромавите опити на Сикора да влезе в ролята на домакиня. Тя винаги се бе държала добре с Ки и той едва не се бе нахвърлил върху Ариус, когато последният й отговори грубо. Братята му също бяха забелязали, защото също бяха изгледали на кръв благородника.

Но Риско бе сграбчил коляното му под масата и бе поклатил глава. Дори и в това отвратително място един оръженосец не биваше да излага престолонаследника и господаря си с побоища. Руан и Бариеус го бяха погледнали с разбиране, но това само бе накарало Ки да се почувства още по-зле.

Тобин знаеше как се чувства приятелят му той винаги усещаше. Принцът не обръщаше внимание на грубияните, разговаряше с Амин и дори се дуелира с Димиас. Понякога поглеждаше към оръженосеца си, за да му се усмихне. Жестът му не съдържаше преструвка.

Най-сетне се бяха отправили към стаята си. Поклащайки се, Корин се бе облегнал на Инис и го бе провъзгласил за сносен тип. Тобин и Калиел бяха повели престолонаследника след показващата пътя Сикора. Ки ги бе последвал, защото не бе искал да остава край Маго и останалите.

Мащехата му ги отведе до сравнително чиста гостна стая с две големи легла. Ки щеше да потъне в земята от срам, когато Сикора каза на Корин, че оръженосците са добре дошли да спят в плевника на конюшнята (нещо, което според сър Ларент несъмнено бе непростима глезотия). Корин прояви благородническа тактичност и уреди донасянето на сламеници.

Останалата част от този етаж, където по принцип би трябвало да се настанят господарите на дома, бе занемарена. И очевидно бащата на Ки не бе сметнал за необходимо да я ремонтира. Другите стаи бяха празни и плесенясали, с подове, покрити с птичи и миши изпражнения. Но тъй като всички живееха и спяха в голямата зала на долния етаж, за тях това не беше от значение.

— Имаш ли нещо против да сляза за малко, Тоб? — тихо попита той.

Тобин го стисна за ръката.

— Не, Ки. Върви.

 

 

— Значи си се върнал, за да се сражаваш? — попита Амин, докато му правеше място да седне. — Наистина ли никой от вас още не е воювал?

— Точно така — потвърди Ки.

— И точно тук да дойдеш да търсиш битка — каза Димиас. — Дори аз съм се сражавал. Защо онзи твой граф не те е водил досега?

— Благородниците не отиват да воюват толкова млади. — Истина беше, но все пак Ки се чувстваше малък. Амин носеше белег от меч върху бузата си и непрекъснато го обръщаше към брат си.

— Чуйте го само! — обади се полусестра му Лила откъм една от купчините спящи. — Как префърцунено говори!

— Те ме научиха да говоря като тях — изръмжа Ки, връщайки се към някогашния си диалект. — Да не очаквате да търпят мученето ми край лордовете и дамите?

Димиас се засмя и го прегърна през рамо.

— Това е нашият Ки! Радвам се за теб. Може да научиш и нас. И да ни уредиш в Еро. Градският живот би ми се харесал. Не бих имал нищо против да оставя тази смрад зад себе си, както направи ти.

— Татко ме продаде — напомни Ки, но истината беше, че той не бе тъгувал при заминаването си.

Амин тихо промърмори:

— Видях как някои от тях те гледаха отвисоко, а ти им се оставяш. Не им доставяй това удоволствие, чу ли? Виждал съм битка. Половината от тези аристократчета ще се напикаят утре, помни ми думите. Но ти няма да си сред пикльовците — продължи той и го потупа по рамото. — Ахра каза, че двамата сте били същински воини. Докоснати от благословията на Сакор, така каза. Твоят Тобин е читав, макар да е малко щърбав и женствен.

— Ти и принцът ще се представите добре — допълни Димиас.

— Естествено! — навъси се Ки. — Освен това той не е женствен!

Тримата се заеха да спорят над това. За пръв път от пристигането си Ки се зарадва на завръщането. И още по-силно се радваше, че братята му се изказваха добре за Тобин.

 

 

Притиснат в леглото между Никидес и Урманис, Тобин слушаше как по-големите се перчат за бандитите, които щели да убият утре. Както винаги, гласът на Корин бе най-гръмък. Тъй като Ки все още не се връщаше, принцът се надигна от леглото, решавайки да го потърси.

Залата на долния етаж бе притъмняла. Единствено от огнището долиташе слабо сияние. Тобин се канеше да се качи обратно, когато някой прошепна:

— Ки е навън, Ваше Височество, ако търсите него.

Принцът благодари и внимателно започна да си подбира път сред налягалите тела. Сетне прекоси кухнята и излезе на двора. Нощта бе безоблачна и звездите изглеждаха огромни. Върху стената пламтяха факли, чиято светлина открояваше силуетите на дежурещите.

Тобин продължи към портата, но спря, защото зърна двама души да седят в счупената кола.

— Ки? — прошепна той.

— Недей да оставаш, Тоб, студено е.

Принцът се покатери на капрата. Другият човек се оказа Тарин, подпрял брадичката си с юмруци.

Тобин се почувства натрапник, но не му се искаше да се връща.

— Какво има?

Ки изсумтя:

— Ти сам видя. — Той размаха ръка към двора и крепостта. — Това е произходът ми. Мислиш ли, че останалите ще ме оставят на мира?

— Съжалявам. Не си бях и помислял за нещо подобно. Смятах…

— Защото не познаваше близките ми.

— А Ки не ги е виждал отдавна — тихо каза Тарин.

— Не са толкова зле — поне някои. Братята ти ми харесват, а баща ти е истински воин.

— Остарял е през изминалото време. Никога не го бях виждал да дреме така, полусляп. Пет години са много време, Тоб. Сега, като ги гледам, започвам да се чудя кой съм.

— Ти си този, който си — решително каза Тарин. — Това се опитвах да му обясня, Тобин. Някои са родени благородници, но не съдържат и капка благородство. Други, като Ки, имат благородно сърце. И двамата видяхте семейството ми. И моите близки не бяха по-различни от твоите роднини, Ки, но Риус ми помогна да осъзная, че произходът отстъпва пред делата. С теб също е така. Не бих те заменил за нито едно от онези благородничета.

Тарин докосна и двамата по рамото, а после се надигна.

— Не стойте дълго, Тобин. Трябва да се наспите.

Тобин мълчеше, замислен за собственото си завръщане в Атион. Той действително бе очаквал, че Ки ще бъде приветстван по подобен начин и тук. Но укреплението бе отвратително, не можеше да се отрече. Дали кралят бе знаел това, когато бе избирал мястото?

Тъй като не се сещаше какво да каже, принцът потърси ръката на приятеля си и я стисна. Ки го побутна с рамо и изръмжа:

— Зная, че ти не си променил мнението си за мен, Тоб. Ако си мислех това, през нощта щях да се махна завинаги.

— Не, нямаше. Щеше да пропуснеш утрешната битка. А и Ахра също ще бъде там. Какво щеше да направи тя, ако ти избягаше?

— Да. От нея се страхувам повече, отколкото от компаньоните. — Ки се надигна, огледа се и се засмя. — Можеше да бъде и по-лошо.

— Как?

Белите зъби на Ки блеснаха в мрака.

— Ако аз бях наследникът на всичко това.