Лин Флюълинг
Скритият воин (19)

Глава осемнадесета

Същата вечер пируваха в залата — на три огромни маси, подредени в полукръг. Солари и семейството му седяха с Тобин и Корин. Най-възрастният син на херцога, останал му от предишната съпруга, все още се намираше на служба при краля. Децата му от Савия — две момчета и прекрасно малко момиченце на име Роза — седяха с тях. Компанията допълваха спътниците на престолонаследника, приятелите на Солари и неколцина богати търговци от града. Пиршеството бе шумно и оживено, не и без помощта на неуморните менестрели и бардове.

Тобин бе поставен на почетно място на главната маса, но бе видно, че Солари е домакинът. Неговите хора прислужваха, той поръчваше гозбите, вината и следващите изпълнители. През цяла вечер той се суети около Тобин и Корин, изтъквайки най-вкусните блюда и качествата на всяко от поднесените вина, продукт на пословичните атионски лозя.

Всяка от гозбите представляваше малък шедьовър. Лейди Лития бе застанала край слугинския вход, за да се убеждава в качеството на пристигащата храна.

Най-напред бе поднесено телешко с горчица, а после и пилешко: бекасини, калугерици, яребици и бекаси. След тях към трапезата се понесоха рибешки блюда: желирана змиорка, тригла в собствен сос, пържена лещанка, пушена щука в тесто и миди, подсилени със сирене. Накрая пристигнаха десертите: три типа сладкиш, кой от кой с по-богата глазура.

Десетки котки присъстваха на пиршеството — те скачаха върху масата, за да търсят огризки, или се мотаеха из краката на слугите. Тобин потърси новия си приятел, само че Рижавон не се виждаше никъде.

— Тукашните готвачи посрамват кралските кухни, милейди! — възкликна Корин към Савия, облизващ пръстите си.

— Заслугата изцяло принадлежи на лейди Лития — отвърна херцогинята. — Тя надзирава изготвянето на храната и закупуването на продуктите. Не зная какво щяхме да правим без нея.

— А ето че и гвоздеят на вечерята пристига! — провикна се Солари.

Лития въведе двама слуги, понесли огромна торта. Под нейното ръководство сладкишът бе оставен пред Тобин. Дъбовата емблема на Атион бе оформена върху глазурата, заобиколена от два лебеда.

— По случай първата ти нощ у дома, принце — каза тя и му подаде дълъг нож, към чиято дръжка бе привързана синя панделка.

— Жал ми е да я разрежа — възкликна Тобин. — Най-искрени комплименти!

— Разрежи, разрежи! — извика малката Роза, пляскаща с ръце.

Опитващ се да отгатне пълнежа, Тобин забоде ножа в средата. Целият великолепен сладкиш се разпадна, а от вътрешността му изскочи цяло ято дребни синьо-зелени птички. Котките веднага скочиха на масата, за да ги преследват (за голямо веселие на гостите).

— Леля ти е същински творец! — провикна се Солари към Тарин, който кимна в отговор.

Лития направи знак на слугите, които донесоха сходен сладкиш, този път пълнен със сливи, ликьор и крем карамел.

— Всички продукти са домашно произведени — гордо каза тя, докато сервираше първото парче на Тобин.

Малко черно-бяло коте скочи в скута му и подуши чинията. Принцът зарови пръсти в козината му:

— Никога не съм виждал толкова много котки!

— В Атион винаги е било така. — Лития даде на животинчето малко глазура, оставена на върха на пръста й. — Илиор ги покровителства, защото те обичат луната.

— Моята дойка казваше, че това е причината да спят по цял ден и да виждат в мрака — каза Корин, опитвайки се да примами котето към себе си и Роза. — Жалко, че татко не може да ги понася.

Котето нямаше намерение да оставя Тобин, но тогава изпод масата изникна господин Рижавон, който безцеремонно избута дребния си конкурент, за да заеме мястото му.

— Илиор трябва да е и благоразположена към вас, щом този разбойник ви харесва — отбеляза Солари, поглеждайки с неудоволствие към Рижавон. — На мен не ми дава да се доближа до него. — Той протегна ръка, за да погали котарака, а последният изостри уши и изсъска. Херцогът побърза да се отдръпне. — Виждате ли? — Солари поклати глава, когато котакът близна Тобин по брадичката, настани се по-удобно и започна да преде. — Изключително благоразположена.

Принцът започна да милва животното, припомняйки си думите на брата.

След десерта бяха раздадени ядки и сирене, но принцът бе прекалено преял, за да погълне нещо повече от няколко захаросани лешника. Изникнаха нови музиканти с пресни сили. Някои от гостуващите започнаха да търкалят зарове между чашите. Изглежда никой не възнамеряваше да си ляга.

Изтощен и леко замаян от изпитото вино, Тобин се извини при първа възможност, оправдавайки се с умора.

— Приятни сънища, братовчеде! — викна Корин и се надигна несигурно, за да го прегърне. Той бе далеч по-пиян от Тобин.

Всички гостуващи се надигнаха, за да пожелаят лека нощ на младия стопанин. Принцът предположи, че пирът ще продължи цяла нощ, дори и без него. Тарин и Ки поеха с него, а господин Рижавон влезе в ролята на авангард, притичващ с наперена опашка.

Днес Тобин се чувстваше особено благодарен за присъствието на Тарин. Сякаш в съответствие с мислите му, мъжът спря и се обърна към него. В момента наближаваха непознат коридор.

— Ако не си прекалено изморен, Тобин, бих искал да те запозная с още един човек?

— Друг твой роднина?

— Почти. Хейкън е служил на семейството ти още от времето на прадядо ти. Копнее да те види още от мига, в който научи за раждането ти. За него това би означавало много.

— Заведи ме.

Тримата завиха, спуснаха се по едно стълбище и през градините се отправиха към входа на кухните. Мястото бе обградено с аромата на пресен хляб. През една от отворените врати Тобин зърна цяла армия готвачки да се трудят над брашнени маси. Особено впечатление му направи една висока, сивокоса жена, която обсъждаше нещо с друга слугиня. Последната разбъркваше съдържанието на огромен казан.

— Това е братовчедка ми Граниа. Главната готвачка — обясни Тарин. — Сега няма смисъл да се отбиваме. Тя вече планира утрешното пиршество за посрещането на краля, а в такива случаи е като генерал, подготвящ сражение.

Затова те отминаха кухните и се отправиха нагоре по протежението на тясно стълбище. По пътя срещнаха неколцина слуги, които топло приветстваха Тарин, а към Тобин поглеждаха с изумление.

— Сякаш те вече те познават — каза Ки.

Тарин поведе момчетата по застлан с тръстика коридор. Някъде по средата му той спря и отвори една врата, без да почуква. В стаята Тобин получи възможността да види изключително възрастен човек. Мъжът, дремещ, бе приседнал в кресло край мангал. Главата му бе почти изцяло плешива, с няколко крехки кичура бяла коса. Брадичката му можеше да се похвали с повече окосмение — дълга и тънка пожълтяла брада, която стигаше до средата на гърдите му. Също толкова възрастна и подобно жълта котка се бе свила в скута му. Рижавон подскочи и докосна муцуна до нейната, а после се намести редом, оставяйки ушите му да бъдат облизани.

Старецът се събуди и присви сълзливи очи. Изглежда това сетиво не му бе достатъчно, защото той плъзна костеливи пръсти по главата на новодошлия котак.

— Ти ли си? — Хрипливостта на гласа му пораждаше впечатление на ръжда. — Дошъл си да видиш майка си, а не си й донесъл нищо? Какво мислиш за това, Ариани?

Тобин трепна и едва след няколко мига осъзна, че старецът се обръща към котката. Тази Ариани притискаше Рижавон със седмопръстата си лапа, за да измие лицето му. Едрият котак покорно търпеше.

— Той не е сам, Хейкън — високо каза Тарин. Той прекоси стаята, хвана възрастния мъж за ръката и направи знак на Тобин и Ки да се приближат.

— Тиъдъс! Най-сетне си се прибрал! — възкликна Хейкън. Зървайки Ки и Тобин, той се усмихна широко и беззъбо. — А ето ги и скъпите ми момчета. Колко гъски си ми донесъл, Риус? Или днес са зайци? Ами ти, Тарин, извади ли късмет?

Тарин се приведе към лицето му.

— Хейкън, аз съм Тарин.

Възрастният мъж замижа насреща му, сетне тръсна глава.

— Разбира се, момчето ми. Прости ми. Още не се бях разсънил. Но тогава това трябва да…

Той се сепна и тромаво започна да опипва за бастуна, оставен край фотьойла.

— Принце! — възкликна той и разбута котките с опита си да се изправи.

— Недей, не ставай — успокои го Тобин.

По хлътналите бузи на Хейкън се стичаха сълзи. Той се отпусна обратно в креслото.

— Простете старческата ми слабост, принце. Нямате представа колко се радвам. Вече започвах да се боя, че не ще доживея да ви зърна! — Мъжът се пресегна и обгърна лицето на Тобин с треперещите си длани. — Само да можех да ви видя по-добре! Приветствам ви у дома, момчето ми.

В гърлото на принца все още стоеше буцата, образувала се, когато старецът го бе сбъркал с баща му. Той взе ръцете на Хейкън и ги стисна.

— Благодаря ти за топлите думи. Благодаря и за дългата ти служба. Надявам се, че тук ти е добре?

— Трогнат съм от загрижеността ви, принце. Там има табуретка. Тарин, донеси стол за принца. И премести лампата по-близо.

Когато Тобин се настани насреща, Хейкън се вгледа в лицето му.

— Това вече е друго нещо. Сякаш виждам очите на майка ви на лицето на херцога. Ти как мислиш, Тарин? Сякаш Риус се е преродил.

— Действително е така — отвърна запитаният и смигна на Тобин. И двамата знаеха, че принцът малко прилича на родителите си, само че принцът не искаше да противоречи на стареца, когото бе харесал веднага.

— А това трябва да е оръженосецът, за когото ми каза — продължи Хейкън. — Киротиус, нали? Ела, момче, дай да те видя.

Ки коленичи край стола, а старецът плъзна пръсти по плещите и ръцете му.

— Отлично момче! — одобри той. — Ръце като желязо. И двамата имате ръце на бойци. Тарин ми разказва само добрите неща за вас, но аз съм сигурен, че правите какви ли не пакости, точно като Риус и този негодяй.

Тобин размени усмивка с Ки.

— Тарин е бил пакостник?

— И двамата бяха! — засмя се старецът. — Биеха се със селските деца, обираха овощията… Тарин, помниш ли, когато Риус простреля най-добрата овца на майка ти? Кълна се в светлината, струва ми се, че тогава почти нямаше ден, в който да не ви нашарвах с тоягата.

Тарин промърмори нещо, а Тобин с възторг забеляза, че мъжът е започнал да се изчервява.

След още един ръждив кикот старецът потупа Тобин по ръката.

— Веднъж двамата замениха цялата сол от килерите със захар, точно преди банкет, на който щеше да присъства самата кралица, представяте ли си? Естествено, младият Ериус бе инициатор, но Тарин пое цялата вина — и целия бой — върху себе си.

Споменът породи пореден смях, този път прелял в кашлица.

— Успокой се, Хейкън — подкани го Тарин, наля му чаша вино и я доближи до устните му.

Старецът отпи глътка. След сръбването част от виното потече по брадата му. За момент той дишаше тежко, а сетне си пое дъх.

— Но тези времена вече отминаха. Ти си вече мъж, а Риус е мъртъв. Толкова погинали…

Той замълча и затвори очи. Тобин реши, че старецът се е унесъл, а онзи го опроверга в следващия миг, защото сепнато се надигна и остро каза:

— Тарин, херцогът няма чаша! Върви в избата и… — Възрастният мъж млъкна и поклати глава. — Пак забравих. Сега това е твой дълг, Киротиус. Изпълни задълженията си, момче.

Ки полетя към изхода, но Тобин го спря.

— Всичко е наред. Идваме от пиршество, където пихме повече, отколкото бихме могли да погълнем.

Хейкън се отпусна в креслото си. Старата котка се настани обратно в скута му. Господин Рижавон остана свит в краката на Тобин.

— Стана ми изключително неприятно да видя непознат да носи веригата на длъжността ти — каза Тарин и отново хвана ръката на стареца. — Очаквах, че Лития ще заеме мястото ти.

Хейкън изсумтя.

— Това беше работа на лорд Орун. Кралят изпрати половин дузина нови слуги след смъртта на принцесата — нека Астелус я носи внимателно. — Той почтително целуна връхчетата на пръстите си, а после ги притисна към сърцето си. — А когато и Риус почина, Орун веднага назначи свой човек. Беше време да се оттегля, разбира се — почти нищо не виждам и едвам ходя, но онзи плъх, който ме замени, бе пълен негодник. Никой не тъгуваше, когато Солари го замени. Но той наистина трябваше да избере леля ти. През всичките тези години тя на практика изпълнява длъжността на иконом.

— Ще кажа на Солари да назначи нея — рече Тобин.

— Страхувам се, че не можеш да направиш това — каза Тарин. — Докато не навършиш пълнолетие, Солари сам решава тези неща.

— Тогава аз не съм собственик на Атион? Не и в действителност.

Хейкън пипнешком откри ръката му и я стисна.

— Ти си стопанинът на Атион, момчето ми, ти и никой друг. Чух как те посрещнаха днес. Това, което си видял, е присъствало и в сърцата им. Всички те копнееха да те видят. Солари е добър човек и не позволява паметта на баща ти да бъде забравена. Той ще се погрижи добре за земите ти, докато ти служиш на принца.

Точно тогава чуха тихо шумолене откъм коридора. Ки отвори вратата и откри, че проходът е изпълнен с готвачки и прислужници.

— Моля ви, сър, просто искахме да видим принца — каза една възрастна жена, встъпвайки в ролята на говорителка. Останалите закимаха обнадеждено и започнаха да извиват вратове, за да зърнат Тобин.

— Да ви няма! Вече е прекалено късно, за да тормозите Негово височество! — изхриптя Хейкън.

— Не, нека влязат, нямам нищо против.

Ки отстъпи встрани и жените влязоха, правейки реверанси и докосвайки сърцата си. Няколко от по-възрастните ридаеха. Жената, която бе говорила, коленичи и сграбчи ръцете на Тобин.

— Принц Тобин. Най-сетне се завърнахте у дома!

Неочаквано разчувстван, принцът се приведе и я целуна по бузата.

— Благодаря ти, стара майко. Много се радвам, че съм тук.

Тя докосна страната си и се обърна към останалите.

— Видяхте ли? Казах ви, че кръвта ще си проличи. Нищо останало няма значение.

— Дръж си езика, Мора! — тросна се Хейкън.

— Всичко е наред — успокои го Тобин. — Зная какво се говори за мен и за майка ми. Някои от тези приказки дори са истина. Но ви обещавам, че ще бъда достоен наследник на баща си и добър стопанин на Атион.

— Няма за какво да се притеснявате — остро каза Хейкън към жените. — Принцът е като прероден Риус. Разкажете това на останалите клюкарки. Сега си отивайте. Работата няма да се свърши сама.

Жените започнаха да напускат стаята. Само онази, която Тарин бе посочил като своя братовчедка, се поколеба.

— Какво има? — попита я Тобин.

— Принце, аз… — Граниа нервно мачкаше престилката си. — Да му кажа ли, Хейкън?

Старецът погледна към Тарин.

— Няма вреда.

— Продължи, Граниа — подкани я и братовчед й.

— Принце — поде отново тя. — Много от нас, атионските жени, някога бяхме част от войската. Вашата готвачка от имението в Алистън бе мой сержант. Ние служихме сред стрелците на дядо ви.

— Да, Кетилън ми е разказвала за това.

— Баща ви ни позволи да тренираме тайно, а също и да обучаваме онези от младите момичета, които проявяват интерес. Ще бъде ли във ваша угода да продължим?

И у нея той забеляза онази смесица от надежда и объркване, която толкова често бе забелязвал в очите на Уна.

— Никога не бих променил нещо, което баща ми е одобрил — отвърна той.

— Боговете да ви пазят, принце! Ако някога ви потрябваме, само кажете.

— Няма да забравя — обеща Тобин.

Граниа направи още един нервен реверанс и забърза навън, притиснала престилка към лицето си.

 

 

— Много добре, Тобин — каза Тарин, докато тримата се отправяха към стаята на принца. — Призори репутацията ти ще се е разнесла из целия замък. Баща ти би имал пълното право да се гордее с теб.

Кони и Сифъс стояха на пост в края на коридора, близо до стаята.

— Ти с нас ли ще останеш? — попита Тобин, когато доближиха вратата. — Все пак тази стая е била твоя.

— Благодаря ти, Тобин, но сега тя принадлежи на теб и на Ки. Моето място е сред войниците. Лека нощ.

В стаята вече ги очакваше димяща вана, където Тобин веднага се потопи, докато Ки и един паж запалваха лампите.

Принцът потъна до брадичката и се загледа във вълните, разливащи се към гладките стени на ваната. Той отново си помисли за Уна и за всички жени, на които бе отказана честта да воюват. Лицето на Граниа отново изникна пред очите му, едновременно тъжно и обнадеждено.

Тобин потръпна, с което отново набразди водата. Ако Лел и Айя бяха прави, ако един ден той наистина се превърнеше в жена, дали пълководците щяха да изявят подкрепа? Днес войниците бяха приветствали сина на херцог Риус. Дали той щеше да изгуби всичко, когато покажеше истинското си лице?

Принцът сведе поглед към себе си: силни, мускулести крайници, плоска гръд, плосък корем, блед пръст между бедрата. По време на принудителните пристанищни посещения с Корин бе видял достатъчно, за да знае, че женските гениталии изглеждат различно. Щом той в един момент трябваше да се промени… Тобин потръпна отново и раздвижи ръка, за да се убеди, че въпросните органи все още са си на мястото.

Може би те грешат! Може би…

Може би никога нямаше да му се наложи да се промени. Той беше принц, син на Ариани и Риус. Това бе достатъчно за войниците, които бе срещнал тук. Може би щеше да бъде достатъчно и за Илиор.

Тобин уморено прокара пръсти през косата си. Точно тази нощ не му се искаше да мисли за това. През целия си живот бе носил званието принц, но едва днес се бе почувствал такъв. В Еро винаги бе усещал огромната пропаст, отделяща го от онези, които бяха прекарали живота си в кралския двор. Там Тобин бе простоват, непознат и смутен. Никой от тамошните аристократи не би му обърнал внимание, ако не бе титлата му. Той се бе считал за селски благородник, също като Ки. И това не бе го обиждало.

Но днешният ден бе променил всичко това. Днес Тобин бе видял удивлението по лицата на останалите компаньони, когато бяха зърнали замъка му. Когато бяха зърналия неговия замък. Да видим дали Олбън и останалите ще продължат да го гледат отвисоко!

Освен това жителите на Атион го бяха засипали с обожание. Бойците на баща му бяха удряли по щитовете си в негова чест и крещяха името му. Някой ден, каквото и да станеше, той щеше да ги поведе. В ума си Тобин вече се виждаше начело, повел настъпа редом с Ки и Тарин.

— Скалански принц, стопанин на Атион! — високо промърмори той.

Смехът на Ки го изтръгна от унеса.

— Августейши принце, до изстиването на водата ли възнамерявате да останете във ваната, или и вашият скромен оръженосец ще получи шанс да се изкъпе?

Тобин се усмихна насреща му.

— Аз съм принц, Ки! Истински принц.

Оръженосецът изсумтя. В момента почистваше ботушите на приятеля си.

— Че кой е казвал противното?

— Аз самият не го вярвах. Не и до днес.

— За мен никога не си бил нещо друго, Тоб. Същото важи и за останалите. Е, може би не и за лорд Черворун. Обаче виж какво стана с него. А сега… — Приключил с ботушите, той пресилено се поклони доземи. — Желаете ли да блъсна благородническата ви глава под водата, или да изтъркам аристократичния ви гръб? Ние, простолюдните, обичаме да дремваме някой и друг час преди зазоряване.

Смеейки се, Тобин бързо приключи с гъбата и отстъпи все още затоплената вана.

 

 

Ки заспа още докато пожелаваше приятни сънища на приятеля си. Но умореният Тобин не можа да се унесе. Той стоеше загледан в конете, избродирани върху драпериите, и се опитваше да си представи изработването им. Може би бабата на баща му ги бе оставила след себе си. Самият му баща също бе лежал загледан в същите коне, със спящия до него Тарин…

Преди да се премести в спалнята с лебедовото легло при съпругата си, помисли си Тобин. Родителите му бяха лежали там, бяха се любили там…

— Както и неговите родители, и техните собствени преди това, и… — прошепна Тобин. Внезапно му се прииска да зърне лицата на предците си, за да открие сред тях собствения си лик — уверение, че действително принадлежи на този род. Все някъде из замъка трябваше да има портрети. Утре несъмнено щеше да попита Тарин и Лития. Те щяха да знаят.

Тъй като сънят все така не идваше, мислите му отново се насочиха към онази стая. Ужасно му се искаше да отвори кутиите, които бе видял, а също и гардеробите…

Принцът се надигна от леглото и се приближи до дрехите си. От кесията извади ключа, който Лития му бе дала, и се загледа в него. Оформеният метал приятно тежеше в дланта му.

Защо не?

Промъквайки се край спящия паж, Тобин открехна вратата и надникна в коридора. Някъде отвъд ъгъла долиташе успокояващият, боботещ глас на Тарин, но наоколо бе пусто. Момчето взе една от лампите и безшумно излезе в коридора.

Това е собственият ми дом, тук не е нужно да се промъквам!

И все пак той продължи на пръсти до вратата на спалнята и затаи дъх, докато не я заключи зад себе си.

Тобин се огледа, откри друга лампа и я запали, а после започна да се разхожда бавно, дирейки да сподели допира на родителите си, като докосва нещата, някога докосвани и от тях: таблата на леглото, сандък, чаша, дръжките на гардероба. Най-сетне останал сам, тук принцът се чувстваше различно — това не бе просто поредната стая, това бе тяхната стая. Какво ли би било, ако тримата бяха останали да живеят тук? Ако всичко не се бе объркало по такъв ужасен начин…

Той отвори една от кутиите върху тоалетната масичка и вътре откри женска четка за коса. Няколко тъмни косъма все още стояха заплетени сред зъбците. Тобин отдели няколко, намота ги около пръста си и за момент си представи, че родителите му все още се намират долу в залата, сред смеха на гостите си. Скоро Риус и Ариани щяха да се качат горе, където синът им ги чакаше, за да им пожелае спокойна нощ…

Но образът излезе безплътен. Той не можеше да изгради убедителна представа. Момчето пъхна ръка под туниката си, извади верижката, откачи пръстена на майка си и го постави върху показалеца си. От красивия камък го гледаха два профила. Баща му бе пътувал чак до Ауренен, за да подбере тази скъпоценност, защото бе обожавал годеницата си.

Колкото и да се опитваше да ги разпознае, двамата върху пръстена изглеждаха непознати за него в гордото си спокойствие. Те бяха споделяли тази стая, леглото й и живот, от който Тобин не бе представлявал част.

Любопитството му се усили, подхранвано от самотност, която неизменно отказваше да си отиде. Все още нахлузил пръстена, Тобин отвори друга кутия. Там откри няколко от бижутата на майка си: огърлица с кехлибарени зърна, златна верига, чиито брънки бяха оформени като дракони, две емайлирани обеци с камъни, които бяха откраднали цвета на лятното небе. Изработката им възхити принца. Защо ли майка му бе оставила такива прекрасни украшения? Той ги върна обратно в кутията и отвори поредна, по-голяма, от слонова кост. Вътре откри няколко сребърни закопчалки за наметало и ножче с рогова дръжка. Мъжки принадлежности. Принадлежали на баща му.

Сетне принцът се насочи към гардеробите. Първият съдържаше единствено няколко остарели туники. Тобин свали една и я притисна към лицето си, дирейки уханието на баща си. Сетне повдигна одеждата пред себе си. Бе си спомнил за бронята, дадена му от Риус заедно с обещанието, че успелият да я изпълни Тобин ще го придружава в битка. От много време принцът не я бе обличал.

Той нахлузи туниката върху нощната си риза. Макар през изминалата година да се бе издължил, ръбът все така висеше под коленете, а ръкавите се спускаха над пръстите.

— Все още съм прекалено малък — промърмори принцът, върна дрехата обратно и продължи към следващия гардероб. Разтвори вратите му рязко и едва сдържа уплашения си вик, когато миризмата на майчиния му парфюм го обгърна. Но тя не идваше от духа й, а от снопчетата изсъхнали цветя, оставени да придават свежест на окачените рокли.

Тобин коленичи пред гардероба, за да ги разгледа по-добре. Майка му винаги бе харесвала богатите тонове. Тукашните дрехи също не правеха изключение: виненочервено, тъмносиньо, златисто, лятно зелено върху платове от брокат, коприна, кадифе и фин лен. Принцът протегна ръка, за да ги докосне, отначало плахо, впоследствие напрегнато. Пръстите му откриха майсторската бродерия, кожените ръбове и пъстрите мъниста.

С неочакван копнеж той се изправи, задържал зелена рокля, украсена с кожата на бяла лисица. Тобин поспря, малко излишно се ослуша край заключената врата, а после отнесе дрехата пред дългото огледало край леглото.

Принцът задържа одеждата пред себе си и видя, че се е изравнил по ръст с майка си, защото долният ръб леко докосваше нозете му. С другата си ръка той приглади гънките и отново я доближи до брадичката си. Полата се разля около него.

Какъв ли би бил допирът…?

Засрамен от мисълта си, Тобин бързо върна роклята на мястото й. С припряността си той събори дълго брокатено наметало. То имаше хермелинова яка, а по раменете му се разливаха шевици синьо и златно.

Принцът бе възнамерявал да го окачи отново, но неусетно пак се озова пред огледалото, обгръщащ се с наметалото. Тежката тъкан го обви като милувка. Сатенената подплата приличаше на допир до хладна вода. Той затвори златната закопчалка и отпусна ръце.

Меката бяла козина приятно обгръщаше гърлото му. С известно усилие Тобин повдигна глава към отражението си.

Косата ми прилича на нейната, помисли си той, тръсвайки я над раменете си. И имам нейните очи, както казват всички. Не съм красив като нея, но имам нейните очи.

С нашепващо около глезените му наметало Тобин се приближи до тоалетната масичка и взе една от обеците. Чувстващ се все по-глупаво, но все пак неспособен да се спре, той се върна при огледалото и доближи украшението до ухото си. Може би заради обецата, а може би заради наклона на главата, принцът остана с впечатлението, че за момент е зърнал момичето, което Лел му беше показала. Синият скъпоценен камък допълваше очите й — точно като бродерията върху наметалото — и задълбочаваше цвета им.

В непретенциозната слаба светлина тя изглеждаше почти красива.

С треперещи пръсти Тобин докосна отразяваното лице. Сега можеше да я види ясно, онази непозната, която вещицата му бе показала върху повърхността на водата. Тогава не бе имало време, но в този момент принцът се взираше удивено и любопитно. Дали някое момче щеше да гледа към този образ по начина, по който приятелите му поглеждаха към харесваните от тях момичета? Прониза го гореща тръпка, когато си представи Ки да поглежда по такъв начин. Усещането се стече към долната част на нощната риза, разместена от неочаквана твърдост. Тобин се изчерви, но не можеше да откъсне поглед. Внезапно самотен, колебаещ се, той призова единствения свидетел, когото можеше.

Братът не се отразяваше в огледалото, затова Тобин го накара да застане до стъклото, за да сравни лицата.

— Сестро — промърмори духът, сякаш разбираше неназованата болка, разгръщаща се в сърцето на Тобин.

Но крехката илюзия вече бе разтрошена. До близнака си Тобин виждаше единствено момче, облякло женско наметало.

— Сестро — повтори братът.

— Това ли виждаш, когато ме погледнеш? — прошепна Тобин.

Преди призракът да е успял да отговори, Тобин дочу гласове отвъд заключената врата. Той застина като стреснат заек, слушайки как Кони и Ларис си разменят поздрави. Това бе само смяна на караула, но той пак се чувстваше като крадец. Ами ако някой забележеше отсъствието му?

Ами ако Ки го завареше в този вид?

— Върви си, братко! — просъска той, а после бързо върна наметалото и обецата. Сетне угаси лампите, пипнешком се приближи до вратата и изчака гласовете да се отдалечат.

Успя да се добере до стаята си незабелязан. Покатерването му обратно в леглото не събуди Ки. Тобин покри и главата си, затвори очи и усилено се постара да прогони спомените за нежната тъкан, обгърнала голите му крака, или за мига, в който от огледалото собствените му очи бяха гледали изсред друго лице.

Аз съм момче, мълчаливо си напомни той и стисна очи. Аз съм принц.