Лин Флюълинг
Скритият воин (2)

Глава първа

Съзнанието на Тобин постепенно се отърсваше от мрачните сънища, за да установи миризмата на телешки бульон и мълвенето на тихи гласове. Тези възприятия разсякоха мрака, за да се превърнат в маяк, който го отведе към събуждането му. Това беше гласът на Нари. Но какво правеше дойката му в Еро?

Тобин отвори очи, за да установи със смесица от облекчение и объркване, че се намира в старата си стая. Близо до отворения прозорец бе оставен мангал, хвърлящ червеникаво сияние около месинга си. Малката нощна лампа сияеше по-светло, покривайки тавана с танцуващи сенки. Чаршафите и нощната му риза ухаеха на лавандула и свежест. Вратата бе затворена, ала отвъд нея пак долиташе гласът на Нари.

Все още замаян от съня, Тобин плъзна поглед из стаята. За момента просто се наслаждаваше на завръщането си. Няколко от старите му восъчни фигурки все още стояха на перваза, ъгълът край вратата бе приютил дървените тренировъчни мечове. Паяците не си бяха губили времето под гредите на тавана — огромни паяжини, фини като дантела, леко се поклащаха на течението.

На масичката край леглото бе оставена купа с приготвена лъжица. Онази лъжица, с която Нари винаги го хранеше, когато той се разболееше.

Болен ли съм?

Може би отиването в Еро бе представлявало кошмар, породен от треска, замаяно си помисли Тобин. Може би същото се отнасяше и за смъртта на родителите му? Той изпитваше известна болка, предимно в средата на гръдния кош, но иначе се чувстваше по-скоро гладен, отколкото болен.

Посягащото към купата момче зърна нещо, което не остави и следа от сънитите му мечти.

Парцалената кукла на майка му лежеше върху сандъка с дрехите му. Дори от мястото си в леглото Тобин можеше да различи новия бял конец, стегнал снагата на куклата.

Момчето вкопчи пръсти в юргана си, дирейки опора срещу внезапно нахлулите образи. Последното нещо, което помнеше ясно, бе как лежи в дъба на Лел. Вещицата бе разпорила куклата, за да му покаже парченца бебешка кост — костите на брат му — скрити сред пълнежа. С помощта на едно от тези парченца дивата жена отново бе обвързала душата на брата към тази на Тобин.

С треперещи пръсти той пъхна ръка в яката на нощната си риза и плахо докосна болезненото място в гърдите. Да, там беше — белег, разположен между гърдите, където Лел го беше зашила като разпрана дреха. Възглавничките на пръстите му усещаха шевовете, но кръв нямаше. И раната бе почти зараснала, а не раздразнена като онази в гърдите на брат му. Тобин продължи да опипва, докато не откри парченцето кост, вшито под кожата му. Дори можеше да го размества, като клатещ се млечен зъб.

И кожата е силна, но костта е още по-силна. Така бе казала Лел.

Тобин притисна брадичка към гърдите си, за да погледне надолу. Нито шевовете, нито малката издутина бяха видими. Както преди, никой не можеше да открие следи от стореното му.

Споменът за лика на брат му донесе вълна замайване. Другото момче бе висяло точно над него, гледащо надолу, и бавно се бе спускало. Лицето на духа бе сгърчвано от болка. Кървави сълзи се бяха спускали от черните очи и оголената рана на гръдта му.

Мирувай, кийса. Мъртви не познава болка. Но Лел бе грешала.

Тобин се отпусна обратно в леглото си и отчаяно се втренчи в куклата. Толкова години я бе крил и бе умирал от срам срещу евентуалното й намиране, а сега тя бе останала на видно място.

Но как се бе озовала тук? Той много ясно помнеше, че не я бе взел със себе си от Еро.

Внезапно стреснат от неразбираема причина, той едва не повика Нари, но срамът го спря. Той бе кралски компаньон — прекалено голям, за да се свива в пазвата на дойката си.

А и какво щеше да каже тя за куклата? Сигурно вече я бе зърнала. Веднъж духът му беше показал с какво отвращение биха реагирали останалите, ако научеха за кукленото съществуване. Само момичетата си играеха с кукли…

Пламъкът на лампата се размаза в насълзените му очи.

— Не съм момиче — прошепна Тобин.

— Момиче си.

Брат му стоеше край леглото, макар че Тобин не бе изрекъл призоваващите думи. Хладното присъствие на призрака се разгърна край него.

— Не! — Лежащият си запуши ушите. — Зная кой съм!

— Аз съм момчето — просъска брат му. И със злобен поглед добави обръщение. — Сестро.

— Не! — Тобин потръпна и зарови лице във възглавницата. — Не, не, не и не!

Внимателни ръце го обгърнаха. Нари го притискаше силно и го галеше по главата.

— Какво ти е, милото ми? Какво не е наред?

Тя все още бе облечена в работните си дрехи, но бе разпуснала косата си. Братът все още беше тук, но Нари не го забелязваше.

За момент Тобин остана вкопчен в нея, скривайки лице в рамото й, както някога. Сетне гордостта го накара да се отдръпне.

— Ти си знаела — прошепна той, припомнил си. — Лел ми каза. Винаги си знаела! Защо не си ми казала?

— Защото аз й наредих да не го прави.

Айя пристъпи сред светлината. Част от сбръчканото й лице остана в сянка, но дори и да бе скрито изцяло, Тобин пак щеше да разпознае сивкавата плитка, спускаща се до кръста й.

Братът също я позна. Той изчезна, ала миг по-късно куклата отхвърча от сандъка, за да удари старицата по лицето. Дървените мечове също полетяха към нея, но магьосницата ги спря, повдигайки ръка. Духът не спря — тежкият гардероб започна да се поклаща заплашително, скърцайки към нея.

— Престани! — извика Тобин.

Мебелта затихна. Духът отново изникна край кревата, впервайки поглед на изпепеляваща омраза към старицата. Айя потръпна, но не отстъпи.

— И ти ли го виждаш?

— Да. Той не се е отделял от теб откакто Лел приключи с новото обвързване.

— А ти, Нари?

Дойката потръпна.

— Не, слава на светлината. Но го усещам.

Тобин отново погледна към магьосницата:

— Лел заяви, че ти си я накарала да го направи. Ти си искала да изглеждам като брат си!

— Сторих това, което Илиор изискваше от мен. — Айя приседна на ръба на леглото. От тази позиция светлината падаше върху цялото й лице. Тя изглеждаше уморена и стара, но в очите й продължаваше да се чете суровост, която го караше да се радва на присъствието на Нари. — Това беше нейната воля. Сторих го за теб и за Скала. Наближава денят, в който ти трябва да се възкачиш на престола, Тобин. Също както трябваше да стори майка ти.

— Не искам!

— Напълно те разбирам, дете. — Магьосницата въздъхна, лицето й изгуби част от суровостта си. — Изобщо не беше планирано да узнаваш толкова рано. Сигурно знанието те е шокирало, особено предвид обстоятелствата, които го придружаваха.

Тобин сведе поглед. Бе сметнал, че стичащата се между краката му кръв е чумна проява. А се беше оказало, че истината е далеч по-смразяваща.

— Дори Лел бе изненадана. Аркониел ми каза, че тя ти е показала истинското ти лице, преди да поднови магията.

— Това е истинското ми лице!

— Моето лице! — озъби се братът.

Нари подскочи. Изглежда дори тя бе чула думите му.

Тобин внимателно се вгледа в призрака. За пръв път от много време насам духът изглеждаше далеч по-плътен, почти истински. Сега той осъзна, че вече чува същинския глас на брат си, а не шепота му в главата си.

— Присъствието му е потискащо — каза Айя. — Би ли го отпратил? И го помоли този път да не обръща мястото нагоре с краката.

Тобин се изкушаваше да откаже, но заради Нари прошепна думите, на които Лел го бе научила.

— Кръв, моя кръв. Плът, моя плът. Кост, моя кост.

Братът изчезна, отнасяйки хладината си със себе си.

— Така е по-добре! — Нари взе празната купа, доближи се до мангала и насипа от котлето с бульон, оставено над него. — Хапни. От дни почти нищо не си ял.

Загърбвайки предложената му лъжица, Тобин взе купата с две ръце и започна да пие. Това бе специалният укрепващ бульон на готвачката, смесващ телешко, магданоз, вино, мляко и целителни билки.

Нари отнесе изпразнената купа и отново я напълни. А Айя се приведе и вдигна хвърлената кукла, за да я постави в скута си. Приглади неравните крайници и замислено се загледа в грубо изрисуваното лице.

Заради изникналата в гърлото му буца Тобин остави купата. Колко пъти бе виждал майка си да седи именно така? Очите му отново започнаха да се насълзяват. Принцесата бе изработила куклата, за да запази близо до себе си духа на убития си син. Него бе съзирала Ариани, когато бе впивала поглед в парцаленото телце. Него бе прегръщала, милвала и отнасяла навсякъде със себе си. До деня, в който се бе хвърлила от прозореца на кулата.

Винаги него.

Никога Тобин.

Дали и нейният дух все още бе тук?

Нари забеляза треперенето му и отново го прегърна. Този път той й позволи.

— Наистина ли Илиор ти е казала да ми причиниш това? — прошепна Тобин.

Айя кимна тъжно.

— Светлата се обърна към мен чрез Африйския оракул. Знаеш какво е това, нали?

— Същият оракул, който наредил на крал Телатимос да предаде короната на дъщеря си.

— Точно така. Сега Скала отново се нуждае от кралица, чистокръвна кралица, която да защитава земите ни. Обещавам ти, един ден ще разбереш всичко.

Нари го целуна по косата.

— Сторихме го, за да те защитим, чедо.

Мисълта за съучастничеството й го накара да се измъкне от прегръдките й, да се отдръпне към таблата на леглото и да придърпа крака към себе си — дълги, момчешки, силни крака.

— Но защо? — Той отново докосна белега, а сетне изтръпна в осъзнаването на липсата. — Печатът на татко и пръстенът на мама! Бях ги окачил…

— Тук са. — Нари извади верижката от джоба на престилката си и му я подаде.

Тобин обгърна спомените в шепата си. Печатът, черен камък, вложен в златен пръстен, носеше дъбовия герб на Атион, огромното имение, което Тобин понастоящем притежаваше, но никога не бе виждал.

Другият пръстен бе принадлежал на майка му, сватбен подарък от баща му. Златният обков бе оформен от дребни листенца. Неговият камък бе аметист, съдържащ профилите на родителите му. Тобин бе прекарвал часове, взирайки се в портрета — той никога не бе виждал родителите си щастливи.

— Къде си намерил този пръстен? — тихо попита магьосницата.

— В дупка под едно дърво.

— Какво дърво?

— Изсъхнал кестен в задния двор на къщата на майка ми в Еро. — Тобин повдигна глава, за да установи, че Айя го наблюдава много внимателно. — Край лятната кухня.

— Да. Мястото, където Аркониел е погребал брат ти.

И мястото, където майка ми и Лел са го изровили отново, помисли си той. Може би тогава Ариани бе изгубила пръстена.

— Родителите ми знаеха ли какво си ми сторила?

Той не пропусна бързия и остър поглед, който Айя хвърли към Нари, преди да отговори:

— Да. Знаеха.

Сърцето на Тобин се сви.

— И са ти позволили?

— Преди да се родиш, баща ти ме помоли да те защитя. Той разбираше думите на оракула и се подчини безпрекословно. Сигурна съм, че той ти е казвал за пророчеството, което оракулът е дал на крал Телатимос.

— Да.

За момент магьосницата замълча.

— С майка ти беше различно. Тя не беше силна и раждането бе много трудно. Освен това тя така и не преживя смъртта на брат ти.

Тобин трябваше да преглътне мъчително, преди да попита:

— Затова ли тя ме ненавиждаше толкова?

— Тя никога не те е ненавиждала, дете. Никога! — Дойката притисна ръка към сърцето си. — Просто разсъдъкът й бе помрачен.

— Достатъчно за днес — заяви Айя. — Тобин все още не се е възстановил. Спа непробудно почти два дни.

— Два? — Тобин погледна към прозореца. Тънък полумесец го бе придружавал по пътя му, а сега луната бе наляла отрязъка си. — Кой ден сме днес?

— Двадесет и първи ерасин, чедо. Ти проспа рождения си ден — рече Нари. — Ще кажа на готвачката да приготви медените сладкиши за утре.

Тобин удивено поклати глава, все още загледан в луната.

— Аз бях в гората. Кой ме е отнесъл до дома?

— Тарин изникна от нищото, понесъл те на ръце, а зад него Аркониел носеше клетия Ки — каза дойката. — Изплаши ме почти до смърт, точно като в деня, когато баща ти…

— Ки? — прекъсна я Тобин. Замая го завръщането на друг спомен. Във виденията на треската си той се бе озовал над дъба на Лел, гледащ от голяма височина. Бе видял нещо да лежи досами потока, върху сухите листа… — Не, Ки остана в Еро. Внимавах никой да не забележи бягството ми.

Но тогава хладният страх се разля още по-настойчиво из стомаха му, за да достигне сърцето. В съня му Ки бе лежал на земята, а Аркониел бе ридаел край него.

— Той е донесъл куклата, нали? Затова ме е последвал.

— Да, чедо.

— Значи не е било сън.

Но защо Аркониел бе плакал?

Едва след няколко секунди той осъзна, че Нари го разтърсва за рамото и изглежда разтревожена.

— Тобин? Тобин, какво ти е? Бледен си като…

— Къде е Ки? — прошепна той и обви ръце около коленете си, подготвяйки се да чуе най-лошото.

— Точно това ти казвах. — Кръглото лице на дойката бе потъмняло от ново притеснение. — Той спи в старата ти стая с играчки. Ти беше много зле и се мяташе в съня си, а той бе пострадал лошо, затова прецених, че е най-добре двамата да си почивате в отделни стаи.

Тобин вече не я слушаше. Той се канеше да скочи от леглото и да се отправи към вратата. Но Айя го хвана за ръката.

— Почакай. Ки още не се е възстановил, Тобин. Лошо си е наранил главата. Аркониел и Тарин се грижат за него.

Момчето опита да се отскубне, но магьосницата не му позволи.

— Остави го да си почива. А и през цялото време Тарин не е спрял да обикаля между стаите ви. На идване го видях да спи край леглото на Ки.

— Пусни ме. Обещавам, че няма да ги будя, искам само да видя Ки!

— Почакай за момент и ме изслушай. — Айя говореше с изключителна сериозност. — И слушай внимателно, принце, защото това, което ще ти кажа, касае живот и смърт. Не само твоя живот, но и техните.

Разтреперил се, Тобин приседна на ръба на кревата.

Айя го пусна и сключи ръце върху куклата, която все още лежеше в скута й.

— Както казах, не бе предвидено да узнаеш толкова рано. Но вече няма как да се върнем назад, затова ще трябва да запомниш думите, които ще ти кажа. Ки и Тарин не знаят тайната. И не бива да узнават! Аркониел, Лел и Нари са единствените, които знаят същината ти. Това трябва да остане така до момента, в който ще предявиш претенция към онова, което ти принадлежи по право.

— Тарин не знае? — облекчено попита Тобин. Тарин бе човекът, научил го как да бъде воин.

— Това бе едно от нещата, които измъчваха баща ти. Той обичаше Тарин точно както ти обичаш Ки. Много му беше трудно да крие такава тайна от приятеля си. Това утежняваше бремето му. Но сега ти трябва да сториш същото.

— Те никога не биха ме предали.

— Не съзнателно, разбира се. И Ки, и Тарин са упорити като бика на Сакор. Но магьосниците като Нирин разполагат с методи да узнават неща. Магически методи, Тобин. Дори не се нуждаят от мъчения, за да разчетат и най-съкровените мисли. Ако Нирин заподозре истината, техните съзнания са първите, в които ще надникне.

Тобин изстина.

— Мисля, че той ми направи нещо подобно първия път, когато го срещнах. — Той протегна лявата си ръка, приютила родилния белег. — Докосна го, а аз изпитах някакво неприятно усещане.

Айя се навъси.

— Да, звучи точно така.

— Значи той знае!

— Не, Тобин, защото тогава самият ти все още не си знаел. Допреди няколко дни всеки, надникнал в главата ти, би открил мислите на един млад принц, отнасящи се до соколи, мечове и коне. Това бе намерението ни от самото начало: да те защитим.

— Ами брат ми? Куклата? Би трябвало да е видял тях.

— Магията на Лел прикрива тези мисли. Нирин би ги открил единствено, ако ги търси конкретно. До този момент не изглежда да е узнал.

— Но сега вече зная. Какво ще правя, когато се върна?

— Погрижи се Нирин да няма основание отново да докосне мислите ти. Пази куклата в тайна, както си постъпвал досега, и неизменно се дръж настрана от него. Аз и Аркониел ще сторим всичко по силите си, за да те защитим. Струва ми се, че е време да бъда видяна със сина на своя покровител.

— Ще се върнеш в Еро с мен?

Тя се усмихна и го потупа по рамото.

— Да. Сега върви да видиш приятелите си.

 

 

Коридорът беше студен, но Тобин не забеляза. Вратата на съседната стая бе леко открехната, хвърляща тънък сноп сияние. Принцът я побутна тихо и влезе.

Ки спеше в старо високо легло, завит до брадичката в дебели юргани. Дори под слабото сияние на нощната лампа лицето му изглеждаше страшно бледо. Очите му бяха обградени с тъмни кръгове, ленена превръзка обвиваше челото му.

Тарин бе заспал в креслото до кревата, увил се в наметалото си. Сивеещата му русолява коса се спускаше над раменете. Едноседмична четина скриваше чертите му. Виждайки го, Тобин веднага се почувства по-добре. Винаги се бе чувствал спокоен в присъствието на Тарин.

Веднага след тази мисъл го прободе скорошното предупреждение на Айя. В тази стая се намираха двамата, които той обичаше повече от всичко. Сега нему се падаше да ги защитава. Споменът за подозрителните кафяви очи на Нирин породи у него пристъп на разпалена привързаност. Лично би убил магьосника, ако той се опиташе да стори нещо на приятелите му.

Тобин започна да пристъпва на пръсти към леглото, но приближаването му все пак събуди мъжа.

— Тобин? Слава на светлината! — тихо възкликна Тарин, грабна принца и го притисна към себе си. — В името на Квартата, толкова се притеснявахме! Ти спеше ли, спеше… Как си, момче?

— По-добре. — Леко засрамен, Тобин внимателно се освободи от прегръдките му.

Усмивката на Тарин помръкна.

— Нари каза, че си си внушил, че си чумав. Трябвало е да ме потърсиш, вместо да побягваш така. Всичко би могло да се случи на две сами деца, поели на такъв дълъг път. През целия път насам очаквахме да открием телата ви в някоя канавка.

— Очаквахме? Кой още е с теб?

— Кони и останалите стражници, разбира се. И не се опитвай да променяш темата. Същинското ви откриване не представляваше голяма разлика от опасенията ни. — Той хвърли поглед към Ки. Тобин ясно можеше да види притеснението му. — Трябвало е да останете в града. Аркониел и останалите здравата се бяха уплашили. — Но в очите му нямаше гняв. — Здравата ни изплашихте.

Тобин сведе глава.

— Съжалявам.

Тарин отново го прегърна и го потупа по рамото.

— Важното е, че ви намерихме — каза той с нетипично разчувстван глас.

— Ки ще се оправи, нали?

Боецът не отговори. Очите му започнаха да се насълзяват.

— Тарин?

Този път мъжът кимна, макар съмнението ясно да личеше върху лицето му.

— Аркониел казва, че той вероятно скоро ще се събуди.

Краката на Тобин се подкосиха. Той трябваше да приседне на ръба на фотьойла.

— Вероятно?

— Изглежда Ки се е заразил от същата треска като теб, а с удара по главата… — Той внимателно отмести кичур от косата на лежащия. Жълтеникаво петно бе започнало да се просмуква през тъканта на превръзката. — Отново трябва да се смени.

— Айя каза, че той бил паднал.

— Да. Здравата си е ударил главата. Аркониел смята… Изглежда онзи демон има заслуга за станалото.

Леден къс прободе стомаха на Тобин.

— Бра… Призракът го е наранил?

— Аркониел мисли, че духът е накарал Ки да пренесе онази кукла.

Тобин се вкочани. Ако това бе истина, той никога, никога повече нямаше да извиква брат си.

— Ти… Ти си я видял? Куклата.

— Да. — Тарин го погледна объркано. — Баща ти смяташе, че тя е паднала заедно с майка ти и е била отнесена от реката. В онзи ден той дори накара част от хората си да я потърсят. Но през цялото време куклата е била у теб, нали? Защо си я криел?

Дали Тарин знаеше за Лел? Тъй като не беше сигурен, Тобин предостави частична истина.

— Смятах, че ти и татко ще се срамувате от мен. Куклите са за момичета.

Тарин се засмя тъжно.

— Никой не би ти се присмивал за подобен спомен. Жалко е, че това е единствената кукла, която Ариани ти е оставила. Ако искаш, мога да потърся някоя от красивите кукли, които тя изработваше, преди да се разболее. Половината от благородниците в Еро притежават такива.

Бе имало време, в което Тобин болезнено силно бе желаел именно това. Но той бе искал да получи дара от ръцете й, като доказателство, че тя го обича — или че поне осъзнава съществуването му. Това никога не се бе случило.

Той поклати глава.

— Не, не искам друга.

Може би Тарин разбра, защото не каза нищо повече. Известно време двамата поседяха мълчаливо, загледани в спящия Ки. Тобин копнееше да пролази до него, само че приятелят му изглеждаше толкова болен, че той не се осмели. Мъката не му позволи да остане неподвижен, затова принцът се оттегли обратно в стаята си. Айя и Нари се бяха махнали, което го зарадва. Точно сега не му се говореше с никоя от двете.

Куклата бе оставена върху леглото, на мястото, където магьосницата бе седяла. Тобин се вторачи в нея, опитващ се да осъзнае случилото се. Изпълни го изпепеляващ гняв, буквално отнел дъха му.

Никога повече няма да го призова. Никога!

Той сграбчи парцалената кукла, хвърли я в сандъка с дрехите и с все сила затръшна капака.

— Стой си там!

След това Тобин се почувства малко по-добре. Нека брат му обитава имението, нека се разполага из всичките му стаи, ако желае. Но нямаше да се върне обратно в Еро.

На една лавица в гардероба младият принц откри дрехите си. Торбички сушена лавандула и мента изпаднаха от гънките на туниката му, когато я повдигна. Той притисна вълнения плат към лицето си и го подуши. Знаеше, че Нари е оставила билките след изпирането и зашиването на дрехите. Сигурно бе седяла на ръба на леглото му, докато е шиела.

Тази мисъл отслаби гнева му, този път насочен към дойката. Тобин знаеше, че тя го обича. И той все още я обичаше, въпреки скорошното узнаване за съучастничеството й. Той бързо се облече и безшумно се отправи към горния етаж.

 

 

Няколко лампи все още горяха в ниши по протежение на коридора. През розетъчните прозорци долиташе лунна светлина, ала етажът пак си оставаше мрачен. Аркониел бе отседнал в далечния край на коридора. По пътя Тобин неволно поглеждаше към тежката заключена врата, отвеждаща към кулата.

Ако се приближеше до нея, дали все още щеше да усети разгневения дух на майка си, изчакващ отвъд? За всеки случай той напредваше от срещуположната страна на коридора.

Никакъв отклик не последва след почукването върху вратата на спалнята. В следващия момент Тобин забеляза светлината, процеждаща се изпод прага на кабинета до нея. И затова влезе направо.

Цялото помещение бе изпълнено със сияние, прогонило сенките. Аркониел се бе облакътил на масата край прозореца, потънал в изучаването на някакъв пергамент. Той се сепна при влизането на Тобин и се надигна да го посрещне.

Момчето се изненада от вида на младия магьосник. Под скулите му личаха хлътнатини, а чертите съответстваха на доскорошен болник. Къдравата му тъмна коса, неизменно рошава, бе започнала да се сплъстява, а туниката му бе смачкана и изцапана с мастило.

— Най-сетне буден — поде Аркониел, правейки неуспешен опит да звучи жизнерадостно. — Айя разговаря ли с теб?

— Да. Заръча ми да не казвам никому за това. — Тобин докосна гърдите си, несклонен да конкретизира с думи омразната тайна.

Магьосникът въздъхна дълбоко и неловко се огледа.

— Това беше ужасен начин да узнаеш, Тобин. Кълна се в светлината, толкова съжалявам… Никой от нас не подозираше, дори Лел. — Той замлъкна, все още отказващ да погледне към момчето. — Не трябваше да се случи така. Нищо от това не биваше да се случва.

Тобин никога не бе виждал магьосника толкова разстроен. Поне Аркониел се бе опитал да бъде негов приятел. Не като Айя, която изникваше само когато й изнасяше.

— Благодаря ти, че си помогнал на Ки — рече накрая той, за да прогони потискащото мълчание.

Аркониел трепна като зашлевен, а сетне се изсмя нерадостно.

— Няма за какво да ми благодариш, принце. Просто изпълних дълга си. Как е той, има ли някаква промяна?

— Все още спи.

— Спи. — Аркониел отново се приближи до масата, където се зае да размества разни предмети, без да ги поглежда или да обръща внимание на новите им места.

Страхът на Тобин отново припламна.

— Той ще се оправи ли? Зная, че не е имал треска. Защо още не се е събудил?

Магьосникът въртеше дървена пръчица между пръстите си.

— Възстановяването от подобна рана отнема време.

— Тарин каза, че според теб брат ми го е наранил.

— Духът беше с него. Може би е знаел, че куклата ще ни е нужна… Възможно е да е наранил Ки. И ако наистина е така, нямам представа дали е било умишлено. — Той отново започна да мести предмети, сякаш забравил чуждото присъствие. Най-сетне взе документа и го повдигна към Тобин, за да му го покаже. Печатите и почерковият размах не оставяха място за съмнение. Това бе дело на писаря на лорд Орун. — Айя прецени, че трябва аз да ти кажа — унило продължи Аркониел. — Това пристигна вчера. Трябва да се върнеш в Еро веднага щом състоянието ти се подобри достатъчно, за да понесе пътуването. Орун е побеснял, разбира се. Той заплашва отново да пише до краля, за да те принуди да си вземеш друг оръженосец.

Тобин мрачно се отпусна върху един от столовете. Орун се бе опитвал да смени Ки още от пристигането им в Еро.

— Но защо? Ки няма вина.

— Сигурен съм, че Орун не се интересува от същинската вина. Той вижда единствено възможността да постигне отдавнашното си желание — да постави свой човек, който ще е в състояние да те държи под око. — Чародеят разтри вежди и прокара пръсти през косата си, за да я разроши още повече. — За едно можеш да бъдеш сигурен. Орун няма да допусне да се измъкнеш втори път. Сега ще трябва да бъдеш особено внимателен. Никога не давай на него, на Нирин или на когото и да било друг какъвто и да е повод да заподозрат, че ти си нещо повече от осиротелия племенник на краля.

— Айя вече ме предупреди. Но аз така или иначе се стараех да отбягвам Нирин. Той ме плаши.

— Мен също — призна Аркониел. Вече изглеждаше по-спокоен. — Мога да те науча как по-добре да скриваш мислите си. — Върху лицето му се появи бледо подобие на усмивка. — Не се притеснявай, свързано е с концентрация. Зная, че не си любител на магията.

Тобин сви рамене.

— Изглежда няма как да избягам от нея. — Той мрачно започна да чопли мазол върху показалеца си. — Корин ми каза, че аз съм следващ престолонаследник след него, докато той не се сдобие със свое дете. Затова ли лорд Орун толкова настойчиво се старае да ме контролира?

— Да. Като цяло. Но за момента той цели контрол над Атион — от твое име, разбира се, но това пак си е контрол. Дебелият Орун е страшно амбициозен. Ако нещо се случи с принц Корин, преди да се е оженил… — Той рязко поклати глава. — Трябва да го държим под око. А ти не се притеснявай за Ки. Орун няма последната дума по този въпрос, колкото и да се надува. Единствено кралят може да вземе подобно решение. Убеден съм, че нещата ще се оправят до завръщането ти.

— Айя ще ме придружи до Еро. Ще ми се ти да беше на нейно място.

Аркониел се усмихна. Този път това бе познатата мимика — мила, леко смутена и добронамерена.

— Ще ми се да можех. Но за момента трябва да остана тук. Гоначите вече са номерирали Айя, но не и мен. Тарин и Ки ще бъдат с теб.

Виждайки посърналото изражение на момчето, магьосникът коленичи пред него и го хвана за раменете.

— Не те изоставям, Тобин. Зная, че ти изглежда така, но не го правя. И никога няма да те изоставя. Ако някога ти потрябвам, можеш да бъдеш сигурен, че ще открия начин да се отзова. Когато Орун се поуспокои, може би ще успееш да го убедиш да ти позволява да се прибираш по-често. Сигурен съм, че принц Корин ще се застъпи за теб.

Това не представляваше голяма утеха, но Тобин все пак кимна.

— Искам да се срещна с Лел. Ще ме заведеш ли? Нари никога не би ме завела сама, а Тарин все още не знае за нея, нали?

— Не, макар повече от всякога да ми се иска това да не беше така. — Магьосникът се надигна. — Още утре сутринта ще те заведа, съгласен ли си?

— Но аз искам да отида сега.

— Сега? — Аркониел погледна към тъмния прозорец. — Вече минава полунощ. Трябва да си лягаш…

— Спах дни наред! Не съм уморен.

Магът отново се усмихна.

— Но аз съм, а Лел също ще е заспала. Утре призори. Ще тръгнем по светло. Сега ела. Ще те изпратя и ще отида да нагледам Ки. — С посочване той угаси лампите, оставяйки само една. Сетне, изненадвайки Тобин, той потръпна и обви ръце около себе си. — Тук нощем става много потискащо.

На излизане Тобин не можа да не погледне нервно към вратата на кулата. И можеше да се закълне, че магьосникът също хвърля подобен поглед.