Лин Флюълинг
Скритият воин (45)

Глава четиридесет и четвърта

Времето се задържа ясно и ловът се оказа добър. Всеки ден напускаха имението призори и обхождаха хълмовете и гъсталаците. Връщаха се с достатъчно елени, мечки, гъски и зайци, за да нахранят цял полк.

Кралят беше в добро настроение, но Тобин го бе опознал достатъчно добре, за да не се подвежда. Поне Нирин не се бе довлякъл, така че на принца не се налагаше непрекъснато да прикрива мислите си.

Всяка нощ те пируваха, развеселявани от различни изпълнители. Тобин отбягваше третия етаж, повече не видя призраците.

— Дали не трябва да потърсим куклата? — колебливо каза Ки, когато принцът най-сетне му разказа за станалото.

— Къде? В кулата ли? Тя е заключена, а ключът е изчезнал. Вече попитах Нари. А дори и да не беше така, пак не бих се качил.

Тобин бе размишлявал над това, дори бе го сънувал, но за нищо на света нямаше да се приближи до онази стаичка на върха на кулата. Още по-малко до онзи прозорец.

Той прогони куклата от съзнанието си, а Ки повече не спомена за това. Мисълта за Лел ги притесняваше повече. На няколко пъти се бяха измъквали, за да я потърсят в гората, но не бяха открили нито нея, нито Аркониел.

 

 

В утрото на рождения си ден Тобин видя, че на поляната се издига нова палатка, разположена досами казармата. Шатрата почти не отстъпваше по големина на съседстващата постройка. Бе изработена от пъстро платнище, украсено с копринени банери и не по-малко пъстри панделки. Когато се осведоми за нея, Корин само се усмихна тайнствено.

По време на вечерното пиршество стана ясно, че бива подготвян някакъв таен замисъл. През целия пир Корин и неколцина от останалите не спряха да си шепнат и да се смеят. Когато и последният меден сладкиш бе опустошен, престолонаследникът и съзаклятниците му се надигнаха и наобиколиха Тобин.

— Подготвил съм ти специален подарък, братовчеде. Вече си достатъчно голям, за да го оцениш.

— Какъв е той? — нервно попита Тобин.

— По-лесно е направо да ти покажем! — Корин и Зустра вдигнаха рожденика и го сложиха на раменете си. Принцът погледна назад и видя, че оръженосците са препречили пътя на Ки. Но приятелят му не изглеждаше решен да се намесва. Напротив, той се смееше и махаше заедно с останалите.

— Честит рожден ден, Тоб! — подвикна подире му Ки.

Когато доближиха украсената шатра, най-лошите опасения на Тобин се потвърдиха. Това бе бордей, разбира се, управляван от една от кралските фаворитки.

С помощта на драперии шатрата бе разделена на отделни помещения и една голяма зала. Разположената вътре мебелировка бе разкошна — дебели килими, меки дивани и множество лампи създаваха впечатлението за вътрешността на резиденция, а не палатка.

Посетителите веднага бяха посрещнати от момичета в полупрозрачни одеяния.

— Аз лично ти я избрах — гордо оповести Корин. — Ето го и подаръка ти!

Красива руса жена изникна иззад една от драпериите и седна до Тобин. Останалите компаньони, край които също се бяха настанили момичета, изглежда се чувстваха тук като у дома си. Дори Никидес и Лута изглеждаха доволни от развоя на събитията.

— Сега ти си мъж, воин — продължи престолонаследникът и повдигна златна чаша към братовчед си. — Време е да вкусиш мъжките удоволствия!

Тобин се бореше да прикрие отвращението си от кошмарния подарък. Олбън вече бе започнал да се подсмихва към Урманис и Зустра.

— За мен е чест, принце — каза притисналото се до него момиче и му предложи сладки от позлатена чиния. Девойката бе на не повече от осемнадесет, но очите й изглеждаха възрастни като тези на Лел. Обноските й бяха сдържани и учтиви, ала зад усмивката й се криеше усилие, свило стомаха на Тобин.

Той я остави отново да напълни чашата му и пи дълго, мечтаейки си за способност да изчезва. Или поне да потъне в земята. Но за съжаление не притежаваше нито една от двете способности.

Скоро момичетата се надигнаха и поведоха партньорите си отвъд отделните завеси. Вцепененият Тобин също се озова отведен в една от импровизираните стаи. От тавана се спускаше верига със сребърна лампа, а в единия край гореше поставка с благоухания. Меките килими потъваха под краката им, когато девойката, все още усмихната изкуствено, го поведе към леглото с балдахин и започна да развързва туниката му.

Все още застинал в отчаяние, Тобин държеше главата си сведена, молейки се тя да не забележи изчервяването му. Едно бягство би му спечелило вечния присмех на компаньоните, но алтернативата бе немислима.

Заради силното бучене в ушите си Тобин почти пропусна да чуе шепота й:

— Предпочитате да останете облечен, принце?

Тя бе спряла и изчакваше, а Тобин не можеше да промълви нито дума. Можа единствено да кимне.

— Тогава това ще бъде достатъчно — промърмори тя и премести усилията си към панталоните му. Принцът трепна и девойката отново спря. Няколко мига двамата останаха неподвижни, сетне Тобин неочаквано долови дъха й върху бузата си. — Не искате, нали? — прошепна почти недоловимо тя. — Разбрах го още в мига, когато ви довлякоха.

Тобин потръпна, представяйки си какво ще каже тя на Корин. Престолонаследникът бе прогонил Куирион заради страхливостта му. Дали със сегашния си отказ Тобин не се обричаше на същата орис?

Но за негово удивление девойката го прегърна.

— Всичко е наред. Не е нужно да го правите.

— Т-така ли? — плахо попита принцът и се осмели да повдигне поглед. Тя отново се усмихваше, този път истински. Обтегнатостта бе напуснала лицето й.

— Елате, седнете при мен.

Можеха да седнат единствено на леглото. Девойката приседна върху възглавничките и потупа свободното място до себе си.

— Елате — подкани го отново тя. — Нищо няма да ви направя.

Тобин неохотно се покачи върху леглото и обви коленете си с ръце. Отвъд околните завеси бяха започнали да долитат тихи стонове и сумтения, които породиха у него желание да си запуши ушите — някои от тези гласове му бяха познати. Хубаво поне, че оръженосците не бяха дошли — не би могъл да понесе да слуша Ки в такава ситуация. Гласовете звучаха почти изпълнени с болка, но в същото време и странно вълнуващи. Тъй като тялото му започна да реагира, Тобин се изчерви още по-силно.

— Убедена съм, че братовчед ви е искал да ви зарадва — прошепна девойката, макар гласът й да не споделяше това мнение. — Той се слави с подвизите си още от години. Но пък и е различен. Някои момчета стават готови по-късно.

Тобин кимна. В известен смисъл това бе истина.

— Но трябва да мислите и за репутацията си пред останалите, ако не се лъжа? — продължи тя и се засмя, когато Тобин изръмжа утвърдително. — Това лесно може да се уреди. Ще ви помоля да се отдръпнете към ръба.

Все още напрегнат, принцът изпълни поръката и удивено проследи как тя коленичи насред леглото и започна да издава същите тревожни звуци като онези, които се носеха около тях. Сетне, смееща се беззвучно и за голямо удивление на Тобин, тя започна да подскача върху леглото. Без да прекратява гръмките си стонове, тя се усмихна към принца и протегна ръце към него.

Най-сетне разбрал, той се присъедини към нея и също започна да подскача. Матракът и рамката на леглото заскърцаха. След един последен впечатляващ вик девойката рухна върху леглото и зарови лице сред възглавничките, за да прикрие смеха си.

— Браво, братовчеде! — пиянски се провикна Корин.

Тобин притисна длани над устата си, за да потисне собствения си неочакван порив на кикот. Момичето го погледна с блеснали от веселие очи и прошепна:

— Вярвам, че репутацията ви вече е осигурена, принце.

Тобин легна до нея, за да може да разговаря тихо.

— Но защо го направи?

Тя отпусна брадичка върху ръцете си и го погледна срамежливо.

— Работата ми е да доставям удоволствие на клиентите си. Доволен ли останахте?

Тобин потисна нов кикот.

— Много!

— Това и ще кажа на братовчед ви и на краля, когато ме попитат. Което те ще сторят. — Тя сестрински го целуна по бузата. — Вие не сте първият, милият ми. Неколцина от приятелите ви споделят същата тайна.

— Кои са те? — попита Тобин. Девойката го погледна укорително и той се изчерви. — Как да ти се отблагодаря? Дори не си нося кесията.

Тя нежно го погали по бузата.

— Ти наистина си чист. Един принц никога не плаща, не и сред тези като мен. Само ще ви помоля да ме запомните с добро и да бъдете мил към сестрите ми, когато станете по-голям.

— Сестрите ти…? Да, разбирам. И обещавам. Но аз дори не узнах името ти.

Тя се замисли над думите му, сякаш преценявайки въпроса. Накрая се усмихна отново и се представи:

— Ирена.

— Благодаря ти, Ирена. Никога няма да забравя добротата ти.

Около тях вече шумоляха стъпки и се чуваха звуци от обличане на дрехи.

— Сега да добавим последните щрихи. — Ирена раздърпа вървите на туниката му, разроши принца и няколко пъти го ощипа по бузите, за да придобият цвят. Сетне се отдръпна, за да огледа делото си. — Почти е готово. — С помощта на грима, положен върху една масичка, тя начерви устните си и няколко пъти го целуна по врата и лицето. Приключила, девойката се избърса в чаршафа и го целуна по челото. — Вече приличате на същински нехранимайко. Ако приятелите ви настояват за подробности, само се усмихнете, това ще бъде достатъчен отговор. А ако пак настоят да ви довлекат тук, кажете, че държите да получите отново мен.

— Дали има вероятност пак да го сторят? — разтревожено прошепна Тобин.

Ирена тихо се засмя, целуна го още веднъж и го отпрати.

 

 

Номерът на Ирена проработи. Компаньоните отнесоха рожденика обратно в имението, където оръженосците със завист трябваше да изслушат за тазвечерните им завоевания. Всеки път, когато откажеше да отговаря на въпроси, Тобин усещаше погледа на Ки върху себе си.

По-късно, когато двамата останаха сами, принцът не можеше да погледне приятеля си в очите.

Ки се намести върху перваза и се усмихна в очакване.

— Е? Разказвай!

След миг колебание Тобин му разказа истината. В началото Ки можеше и да му се присмее, но после щяха да се смеят заедно.

Ала реакцията на приятеля му не оправда надеждите на принца.

— Искаш да кажеш, че… не си могъл? — навъсено попита той. — Но нали каза, че била красива?

Всеки път, когато се наложеше да лъже Ки, Тобин се чувстваше като предател. И всеки път му се бе налагало да лъже заради една и съща тайна.

Принцът отдели още миг на вътрешната си борба, сетне сви рамене.

— Просто не ми се искаше.

— Трябвало е да кажеш нещо. Корин е щял да ти позволи да си избереш друга…

— Не искам никоя от тях!

Дълго време Ки остана загледан към краката си, сетне въздъхна.

— Значи е истина.

— Кое е истина?

— Че ти… — Сега бе ред на оръженосеца да се изчерви и да не смее да повдигне очи. — Че ти не… не харесваш момичета. Мислех си, че когато пораснеш…

Паниката, връхлетяла Тобин в публичния дом, сега го сграбчи отново.

— Не харесвам никого! — изстреля той. Вината и страхът придадоха гневно звучене на думите му.

— Съжалявам! Не исках да… — Ки слезе от перваза и хвана приятеля си за раменете. — Аз… Забрави. Не исках да кажа нищо.

— Напротив!

— Няма значение, Тоб. За мен е без значение.

Тобин знаеше, че това не е истина, но и че приятелят му искаше да бъде.

Само да можех да му кажа… Как ли щеше да гледа на мен, ако знаеше истината? Желанието да признае бе тъй силно, че принцът трябваше да се извърне и да стисне устни.

Разнесе се тихият смях на брат му.

Никой от двамата не повдигна тази тема, само че Ки вече не се присъединяваше към подмятанията на останалите, с които Тобин биваше обсипван заради нежеланието си за ново посещение в пъстрата шатра.

Впоследствие принцът често отиваше да язди сам, търсейки Лел и Аркониел, но диренето му все така се оказваше неуспешно.