Лин Флюълинг
Скритият воин (12)

Глава единадесета

Айя въобще не съжаляваше за смъртта на Орун и споделяше Тобиновото облекчение за новия временен опекун. Тя се надяваше, че крал Ериус ще назначи Хайлус за постоянно — главният канцлер бе достоен човек, остатък от някогашните времена, преди Ериус и лудата му майка да покварят короната. Докато кралят ценеше съвета му, може би тези като Нирин нямаше да успеят да надделеят.

Магьосницата оставаше вкопчена в тази надежда всеки път, когато прикрепваше омразната номерирана брошка към наметалото си.

На излизане от Дворцовия кръг й се налагаше да минава край главната квартира на Гоначите. Белороби магове и сивите им стражници неизменно щъкаха около древната каменна постройка. Това пораждаше у нея асоциации на стършелово гнездо и тя винаги се стараеше да минава колкото се може по-далеч, ограничавайки се до отсрещния тротоар. Едно посещение вътре й стигаше — когато бе получила номера си. По време на въпросното посещение бе видяла достатъчно, за да знае, че едно второ озоваване вътре би се оказало фатално.

Затова Айя проявяваше предпазливост в търсенето на други като нея, обикновени магьосници, принудени да носят срамната значка с личен номер. Очаквано, в Еро почти не се срещаха магове, а малцината срещани бяха прекалено ужасени или подозрителни, за да разговарят с нея. От всички пивници, известни като магьоснически свърталища, единствено Златната верига бе все още отворена, ала тя гъмжеше от Гоначи. Магьосници, които бе познавала цял живот, я поздравяваха подозрително, ако изобщо го стореха. Смразяваща промяна бе настъпила в града, някога отнасял се с такава почит към свободните чародеи.

Една вечер тя се разхождаше безутешно из Делфиновия пазар, когато бе прорязана от непоносим изблик болка, лишила я от сетива.

Свършено е с мен, помисли си тя в безмълвна агония. Какво ще стане сега с Тобин?

Сетне, като във видение, тя зърна лице, обвито в бял огън. Обгърнат сред агония, далеч надвишаваща нейната, горящият мъж се взираше право в очите й. Айя познаваше лицето му: това бе магьосник от южните земи на име Скорус. Преди години тя му бе дала едно от камъчетата си и впоследствие бе забравила за него.

Измъченото лице изчезна. Айя откри, че е рухнала по лице върху мръсния калдъръм, неспособна да си поеме дъх.

Изглежда талисманът е бил у него, докато са го изгаряли, помисли си тя, прекалено измъчена, за да помръдне. Но какво означаваше това? В камъчетата бе вложена съвсем дребна магия, която щеше да послужи на Айя да открие и привлече верните магове, когато времето настъпи. Тя дори и не бе подозирала, че талисманите биха могли да установяват обратна връзка с нея. Но ето че се бе случило. И макар да бе изпитала съвсем незначителна част от агонията на Скорус, Айя бе усетила смъртта му. През цялото това време десетки магове бяха изгорени живи, ала той бе първият от нейните избраници.

Магьосницата бе удивена от бързото отминаване на болката. Бе очаквала да открие мехури по кожата си, но талисманът бе пренесъл само изпитваното от умиращия магьосник, не и убилата го магия.

— Добре ли си, стара майко? — попита някой.

— Остави я, не виждаш ли, че е къркана? — изсмя се друг минувач. — Размърдай се, вещице!

Внимателни ръце й помогнаха да се изправи.

— Кириар! — възкликна тя, разпознавайки младежа. — Все още ли се обучаваш при Дилиас?

— Да, магьоснице.

При предишната им среща Кириар все още бе чиракувал. Но сега лицето му бе покрито от истинска брада, а също и няколко несвойствени бръчки. Дрехите му приличаха на просешки. Единствено брошката на яката му издаваше, че е магьосник. Той бе номер деветдесет и три.

Той също бе вперил поглед в нейната брошка.

— Двеста деветдесет и две? Виждам, че им е отнело повече време да стигнат до теб. — Младият мъж я погледна мрачно. — Гледка, която вече не изненадва никого. Вече по-добре ли си? Какво стана?

Айя поклати глава и се опря на него, за да се изправи. Винаги бе имала добро мнение за Кириар и учителя му, само че в момента бе прекалено покъртена от преживяното, за да се довери.

— Стареенето не е лесно — опита да се пошегува тя. — Не бих отказала да пийна нещо, а също и да се подкрепя.

— Зная идеалното място. Позволи ми да те почерпя една вечеря. В името на някогашните времена. Не е далече, а посетителите са добри.

Все още предпазлива, но заинтригувана, Айя се облегна на ръката му и се остави да бъде поведена.

 

 

Тя бе прободена от внезапна тревога, когато Кириар се насочи обратно към Дворцовия кръг. Дали той не бе предател, отвеждащ я при бесните кучета на Нирин?

Но след няколко пресечки той сви в един от златарските пазари. Трудните времена бяха оставили отпечатъка си и тук, забеляза тя — много от дюкяните бяха затворени. След подминаването на около половин дузина Айя осъзна, че повечето от тези магазини са принадлежали на ауренфейски занаятчии.

— Много от тях си отидоха — отвърна Кириар на запитването й. — Както можеш да си представиш, новите времена не им се харесват. Става все по-очевидно, че Гоначите не им се доверяват. Сега ще те помоля да изчакаш за момент.

Младежът изчезна в една сумрачна конюшня. След няколко секунди се появи отново и поведе гостенката си през тясна уличка, над която надвисваха балкони и тежката, уханна миризма на ауренфейски гозби.

Също толкова тесни пресечки се разгръщаха на места между постройките. В една от въпросните пресечки водачът й спря отново.

— Преди да продължим, магьоснице, трябва да те попитам: в какво се кълнеш?

— В ръцете, сърцето и очите си — отвърна веднага тя. В следващия момент зърна полумесец, надраскан на стената малко над рамото му. Около символа проблясваше мощна аура. — И в истината на Светлоносната — прибави Айя.

— Тя може да продължи — прошепна някой от сенките от дясната им страна. Малко излишно — фактът, че нетърпящото лъжа излъчване я бе пощадило, бе повече от достатъчен. Айя погледна с нов интерес към спътника си. Не той бе оставил могъщото заклинание тук, то не бе дело и на учителя му. На пръстите на едната си ръка тя можеше да преброи маговете, способни на подобно дело.

Кириар сви рамене в оправдание.

— Длъжни сме да попитаме. Ела, близо е.

Той я поведе по една от най-мръсните странични улички, които Айя някога бе виждала. Наоколо се носеше задушаваща смрад на урина и разложение. Проскубани котки се прокрадваха из сенките или дебнеха плъхове из купчините боклук. Постройките от двете страни почти докосваха върховете си, за да закрият чезнещата зимна светлина.

Три закачулени фигури изникнаха в сумрака пред тях. Друга се появи от отминат праг. Макар да приличаха на разбойници, и четиримата се поклониха на Айя, докосвайки сърца и чела.

— Насам. — Кириар посочи към разронващо се стълбище на изба. Вратата в дъното му изглеждаше напълно обикновена, но докосналите дръжката пръсти доловиха приятния гъдел на магия.

За обикновен човек разстлалият се отвъд мрак би бил непрогледен. Магьосническият взор на Айя лесно различи остриетата, стърчащи на различна височина от стените. Всеки, продължил слепешком, щеше да се насече здравата.

В края на подземния проход ги очакваше друга защитена с магия врата, след чието разтваряне двамата се озоваха облени от приятната светлина на пивница. Около десетина магьосници се извърнаха към новодошлите, а Айя с удоволствие установи, че съзира познати лица. Сред тях бе приведеният от възрастта Дилиас, а до него седеше красивата алмакска магьосница на име Елизера, по която Аркониел веднъж си бе изгубил ума. Останалите бяха непознати, но сред тях имаше и ауренфейска жена, чиито червено-черен сен’гай и татуировки показваха принадлежността й към клана Хатме. Сигурно онова защитно заклинание е било нейно дело, осъзна Айя.

— Добре дошла в Червейната дупка, приятелко! — възкликна Дилиас и се надигна от мястото си, за да я посрещне. — Не е най-луксозното свърталище в Еро, но със сигурност е най-безопасното. Надявам се Кириар и приятелите му да не са те стреснали.

— Ни най-малко! — отвърна Айя, която се оглеждаше възторжено. Стените, покрити с дъбови панели, смекчаваха светлината на мангала до меко златисто сияние. Тук присъстваха мебели от някогашните магьоснически пивници — статуи, драперии, дори златните канелки, които бяха представлявали гордостта на кръчмата При русалката. Дъска с меню отсъстваше, но помещението бе изпълнено с изкусителния аромат на печено. Някой постави сребърна чаша с вино в ръката й.

Тя благодарно отпи, а после повдигна вежда към водача си.

— Започвам да подозирам, че не си се натъкнал случайно на мен.

— Не. Наблюдаваме те още…

Дилиас остро погледна ученика си изпод рунтави вежди, а после се обърна към Айя и повдигна пръст:

— По-неизвестно — по-безопасно. Достатъчно е да кажа, че Гоначите не са единствените в Еро, които се оглеждат за магьосници. Достатъчно за това. Как си? Не сме се виждали от години!

— Не изглеждаше добре, когато я открих — каза му Кириар. — Какво стана, Айя? Помислих, че си получила сърдечен пристъп.

— Просто моментна слабост — отвърна тя. За момента не се осмеляваше да разкрие повече. — Вече съм добре, особено тук сред вас. Но не са ли рисковани подобни събирания?

— Домовете над нас са ауренфейски — каза чуждоземната жена. — Би била нужна цяла войска от онези жалки чаршафени магьосници, за да открият цялата съдържаща се тук магия. И още една армия за преодоляването й.

— Дръзки думи, Саруел. Надявам се дързостта ти да има основание — рече Дилиас. — Но ние се осланяме не само на тази защита, а и на изключителна предпазливост. Редица наши посетители разчитат на това. Ела, ще ти покажа.

Дилиас и Саруел поведоха Айя през няколко по-дребни помещения, разположени отвъд кръчмата.

— За някои от нас това укритие се е превърнало в затвор — тъжно продължи магьосникът, сочейки към един мъж с изпито лице, заспал върху сламеник. — За Лиман би означавало смърт да се появи в града. Когато Гоначите те набележат веднъж, бягството е невъзможно.

— Двадесет и осем магьосника бяха изгорени живи върху Хълма на предателите от началото на тази лудост — процеди Саруел. — Без да броим жреците, намерили смъртта си редом с тях. Отвратително е как избиват служителите на Илиор.

— Виждала съм — промълви Айя. Сега тя отлично знаеше какво представлява тази смърт.

— Но нима да бъдеш заровен жив тук е за предпочитане пред изгарянето жив? — изсумтя Дилиас и затвори вратата на спящия магьосник.

Тримата се върнаха в пивницата, където Айя чу историите на останалите посетители. Повечето от тях все още се навъртаха из града, преструвайки се на лоялни, изкарващи прехраната си чрез дребните, все още разрешени чародейства — изработването на незначителни талисмани и поставянето на полезни домакински заклинания. Употребата на по-могъщи магии оставаше привилегия единствено на Гоначите. Дори нещо нищожно като благославянето на кон представляваше значително престъпление.

— Ние вече не сме магьосници, а калайджии! — възмути се възрастен маг на име Оргеус.

— И никой ли не се е опитал да се противопостави? — попита Айя.

— Нищо ли не си чула за бунтовете в деня на Дална? — попита мъж на име Загур. — Девет луди глави се барикадирали в храма на Калканова и се опитали да защитят други двама, които трябвало да бъдат екзекутирани. Случвало ли ти се е да минаваш край това място?

— Не.

— Вече няма как и да минеш, защото то не съществува. В онзи ден тридесетима Гоначи изникнаха от нищото, придружени от двеста сивкави. Младежите не изкараха и час.

— Не са ли се опитали да се защитят с магия?

— Неколцина опитаха, само че те бяха дребни магове, майстори на талисмани, времегадатели… Какъв шанс биха имали срещу онези чудовища? Колцина от нас биха могли да се защитят? Това не е учението на Ореска.

— Може би не и мелезната ви Втора Ореска — презрително каза Саруел. — В Ауренен има магове, които биха могли да сравнят къща със земята или да насочат ураган срещу враговете си.

— Никой магьосник не може да разполага с такова могъщество! — намръщи се една от скаланките.

— Ако беше така, Гоначите не биха пощадили нито един от нас! — обади се друг.

Жената от Ауренен гневно отвърна на собствения си език. Разгоря се спор.

Айя отчаяно си помисли за Скорус, умрял сред огнена агония.

Време е, каза си тя. И повдигна ръка към останалите, за да ги накара да замълчат.

— И в Скала има магове, които владеят подобна сила — каза тя. — Въпросните магии могат да бъдат усвоени от притежаващите достатъчен талант.

Айя се изправи, допи виното си и постави сребърната чаша върху пода. Всички събрани наблюдаваха внимателно как тя протяга ръце и започва тихо да напява.

Силата се отзова по-бързо от обичайното. Винаги ставаше така в присъствието на други магьосници.

За момент въздухът около чашата започна да трепти, а в следващия миг металният ръб започна да се топи. Привидно не сребро, а восък изграждаше бокала. Айя прекрати заклинанието, преди чашата да бъде заменена от локва благороден метал, и охлади останките. Сетне ги отлепи от каменния под и ги подаде на Дилиас.

— Това знание е възможно да бъде предавано — повтори тя, наблюдаваща лицата на останалите, които си подаваха полустопената чаша.

По-късно същата вечер Айя напусна скривалището, връчила на всеки от маговете в пивницата — дори на гордата Саруел — по едно от камъчетата си.