Лин Флюълинг
Скритият воин (28)

Глава двадесет и седма

Първата зима с Каулин и Витнир премина спокойно. Редовно пристигаха писма от Тобин и Ки, а също и от Айя, поделяща времето си между обхождането на кралството и посещения в града. Няколко внимателно подбрани фрази от писмата й съобщаваха, че е открила съюзници в Еро — магьосници, които щели да бъдат от по-голяма полза в столицата.

Момчетата съобщаваха за живота в кралския двор. В писмата на Тобин Аркониел долови мрачно неспокойствие. Корин пиянствал още повече, кралят често менял настроенията си, а по-големите момчета се отнасяли към Тобин и останалите по-малки като към деца.

Писмата на Ки контрастираха — оръженосецът пишеше за различните празненства и момичетата, които проявявали интерес към младите благородници. Аркониел предположи, че Тобин не е особено доволен от тези балове, защото в неговите писма не се споменаваше нищо за момичета… Всъщност бе споменал за някаква девойка, изчезнала при неясни обстоятелства. Самият принц пишеше неясно, а магьосникът остана с неприятното усещане, че Тобин смята приятелката си за мъртва.

Аркониел започна да отделя по-голямо внимание на проучванията си. Каулин не проявяваше интерес към неговата стайна магия, както я наричаше, и предпочиташе да се шляе из гората — без значение в какво време. Тъй като гостът се бе оказал малко сприхав, Аркониел приветстваше дългите му разходки.

Изненадваше го Каулиновото безразличие към Витнир. Онзи често излизаше сам, оставяйки момчето на грижите на Нари.

Една сутрин Аркониел сподели тези си впечатления с нея, докато тя бършеше прах в кабинета му.

— Нямам нищо против — рече тя. — Радвам се отново да виждам дете под този покрив. Дална ми е свидетел, клетото има нужда от малко внимание. Може да е магьосниче, но си няма никого.

Аркониел долови известна острота в гласа й. Той остави дневника върху масата, обърна се в стола си и сключи пръсти над коляното си.

— Истина е, че Каулин проявява известна немара. Но детето изглеждаше добре, когато пристигнаха.

— Да, не беше умряло от глад. Но ти и сам виждаш по какъв начин Каулин се отнася към него. Почти е невъзможно да чуеш добра дума да излезе от устата му — в редките случаи, когато изобщо благоволи да говори с детето. Но пък в това няма нищо изненадващо, все пак Каулин го е взел, за да изплати дълг.

— Откъде знаеш това?

— Самият Витнир ми каза — рече Нари и се отправи да бърше прозорците, а Аркониел забеляза лека самодоволна усмивка върху лицето й. — А онзи ден измъкнах нещичко и от самия Каулин. От това, което разбрах, предишният учител на бедното дете се е отнасял изключително лошо към него. Бил пияница. В такава ситуация дори и човек като Каулин би изглеждал за предпочитане, макар че и той не се интересува от детето. Нищо чудно, че малкият прилича на призрак. — Тя премина към свещника. — Аз самата нямам нищо против да се навърта насам. Послушен е и не ми създава никакви проблеми. Но ми се струва, че би трябвало да му обръщаш повече внимание, особено след като си му толкова интересен.

— Какво искаш да кажеш? Той не е разговарял с мен откакто е пристигнал!

Нари поклати глава.

— И искаш да кажеш, че не си забелязал как те следва и се навърта пред кабинета ти?

— Не, не съм. Всъщност мислех, че Витнир не ме харесва. — Ранните му преживявания с Тобин го бяха научили да избягва тихите деца. — Всеки път, когато му заговоря, той пъхва пръст в устата си и забожда поглед в краката.

Дойката замахна с парцала към него и се засмя.

— Нужно е време, за да се свикне с теб. След напускането на момчетата си станал свадлив и странен.

— Не съм!

— И още как! Аз и готвачката сме ти свикнали, но той е още дете. И смятам, че разбирам от деца малко повече от теб. Усмихни му се! Покажи му някой и друг номер и се обзалагам на една златна монета, че той ще се отпусне.

 

 

За негова изненада Нари спечели облога. Макар че Витнир пак си остана срамежлив и притихнал, той видимо се оживи, когато Аркониел започна да отделя от времето си, за да му показва дребни магически трикове или пък да му възлага дребни задължения. Момчето все още си оставаше дребно, но отличната храна на готвачката бе наляла с цвят страните му и загладила кестенявата му коса. Разговорите все още оставаха трудни. Витнир рядко говореше, освен когато бъдеше запитан директно.

Но будните му очи не пропускаха нищо, което Аркониел правеше. Един ден, по причини, известни само на самия него, Витнир предложи на магьосника да му покаже как се прави талисман от мащерка и стиска конска козина. Подобни начинания не бяха сред нещата, които осемгодишните деца, дори притежаващите магия, умееха да правят. Заклинанието му бе малко тромаво, но стабилно. Искрената похвала на Аркониел му донесе първата усмивка, която бе зървал върху лика на момчето.

След този малък успех Витнир започна да се развива. Още след първите уроци Аркониел установи, че Каулин е свършил по-добра работа от очакваното. Момчето бе прекарало по-малко от година с него, но вече познаваше повечето от основните дребни магии, а освен това притежаваше и изненадващи знания за особеностите на различните билки. Аркониел започна да подозира, че не скука или разочарование бяха карали Каулин да загърбва детето, а завистта към очевидния му потенциал.

Осъзнал будността на новия си ученик, Аркониел стана по-предпазлив към нещата, които позволяваше на Витнир да види в кабинета му. Вещерската магия на Лел все още представляваше забранено знание за свободните магьосници. Двамата работеха заедно всяка сутрин, но следобедите бяха запазени за личните проучвания на Аркониел.

 

 

След дара на Ранай Аркониел бе установил, че определени заклинания — призоваванията и превръщанията — му се удават по-лесно. Последователностите на магиите се очертаваха по-ясно в съзнанието му, освен това можеше да поддържа далекозрението си почти час. Може би именно благодарение на този дар, съчетан със знанията на Лел, той най-сетне успя да постигне успех в главния си проект.

Поне десетина пъти Аркониел се бе отказвал от работата си, но неизменно в един момент се бе озовавал пред старата кутия, за да поднови опитите си да пренесе бобово зърно или камъче в нея.

Едно дъждовно утро в края на клесин Витнир метеше кабинета, а Аркониел правеше пореден опит. Момчето любопитно се приближи до масата му.

— Какво правиш?

Дори и сега Витнир говореше с тихия глас на послушник. Може би няколко дни край Ки биха променили това?

Аркониел повдигна непокорното бобче:

— Искам да го преместя в кутията, но без да отварям капака.

За момент Витнир се замисли над чутото:

— Защо не пробиеш дупка в кутията?

— Идеята не е в това. Пробиването би било същото като да… — Магьосникът замълча, местейки поглед между момчето и масата. — Благодаря ти, Витнир. Би ли ме оставил за малко?

 

 

Аркониел прекара остатъка от следобеда и нощта седнал на пода, потънал в мисли. На разсъмване той отвори очи и се засмя. Най-сетне бе открил нужната магия, толкова проста и изчистена, че късното й откриване бе необяснимо. Нищо чудно, че едно дете бе трябвало да го насочи.

Той отново се приближи до масата, взе зърно и жезъла си. Напявайки повелите на изменение, които бе открил през нощта, с върха на кристала той започна да описва ивици светлина: вихрушка, портал, пътник, почивка. Не смееше да повярва, но магията се задържа, а познатите студени иглички на протичаща енергия пролазиха от челото към ръцете му. Очертанията станаха по-ярки, а после се сляха в малко петно тъма. Лъскаво с тъмнината на черен кехлибар, то увисна във въздуха пред Аркониел.

Магьосникът протегна ума си към мистичното образувание и установи, че то се върти. Изненадата на това откритие го лиши от концентрация. Тъмното петно изчезна със звук, напомнящ изтеглянето на тапа.

— В името на светлината! — Той се съсредоточи и отново повтори очертанията. Този път бе по-внимателен в огледа си. Тъмното петно покорно се изменяше в отговор на мислите му — с лекота можеше да го промени до гърлото на бъчонка или върха на карфица.

Магията не бе стабилна, но се поддаваше без никаква съпротива. Отново с мисъл можеше да бъде измествана и извъртана.

Накрая, потръпващ от нетърпение, Аркониел извика в съзнанието си образа на кутията, без да гледа към нея, и пусна бобчето в магическия отвор. Зърното потъна веднага, като не изпадна от другата страна. Отворът изчезна с обичайния звук.

Магьосникът се взря в празнината, където се бе намирала дупката, а после отметна глава назад и нададе възторжен вик, който несъмнено се бе чул чак до скривалището на Лел.

Витнир, очевидно изчакващ пред вратата днешните си уроци, нахлу.

— Учителю, какво има? Зле ли ти е?

Аркониел грабна сепнатото дете и го понесе из стаята.

— Ти си същински талисман, момчето ми! Илиор да те благослови, ти ми даде отговора!

Обърканата му усмивка накара Аркониел да се изсмее отново.

 

 

През следващите няколко седмици Аркониел подлагаше магията си на различни изпитания. Успешно отвеждаше зърна в кутията от отсрещния край на стаята, от коридора и през затворената врата (най-голямото вълнение!).

И по невнимание направи важно откритие. Ако прибързаше, ако не се съсредоточеше и не си представеше ясно целта, където зърното трябваше да се озове, клетото бобче просто изчезваше. Няколко пъти повтори тези опити, за да е сигурен. Така и не намери къде са отишли изчезналите зърна.

Несъмнено са останали пленени в мястото, намиращо се между заклинанието и крайната им цел, каквото и да е то, записа вечерта в дневника си. Беше почти полунощ, но във вълнението си Аркониел не мислеше за призраци. Витнир отдавна си бе легнал, но самият магьосник нямаше никакво намерение да последва примера му — не и сега, когато му предстояха толкова експерименти.

Но нежеланието му да признае умората не я отстраняваше.

Магьосникът реши да опита с пренасянето на нещо по-тежко от бобено зърно. Оловната тежест, оставена тук от Тобин или Ки, представляваше отличен кандидат. Но във вълнението си Аркониел непредпазливо докосна с ръката си черния диск и изпита осезаемо подръпване, когато дупката се затвори. За момент той остана вторачен в малкия си пръст, който бе изгубил най-горната си фаланга. Кутрето бе отсечено чисто.

В следващия миг болката започна да пулсира, но Аркониел оставаше невярващо загледан в бликащата кръв.

Скоро той се опомни, омота пръста в туниката си, трескаво се приближи до масата и отвори кутията. Оловната тежест бе там, непокътната, но вътрешността на кутията бе покрита с кръв и късчета плът. Костите бяха останали незасегнати, нокътят също бе останал цял — той приличаше на малка раковина.

Едва сега той осъзна изцяло постижението си. Рухвайки върху стола, Аркониел отпусна чело върху лявата си ръка. Знаеше, че трябва да потърси помощ, преди да е припаднал от кръвозагуба, но се нуждаеше от момент, за да се освободи от вцепенението си.

Лел ме предупреди никога да не докосвам прозоречните заклинания, помисли си той, разтърсван от гадене. Нищо чудно, че тя се бе колебала в споделянето на тази си магия.

 

 

Тъй като раната бе изключително гладка, спирането на кръвта отне известно време. В крайна сметка готвачката успя да зашие раната, намаза я с мед и я превърза с парче чист плат.

Кутията почисти сам Аркониел. Той не каза нищо на Каулин или Витнир, но случилото се го подтикна към още по-голяма изолация по време на експериментите.

Инцидентът не бе уталожил ентусиазма му, дори напротив. Следващите няколко дни магьосникът експериментираше с различни предмети: късче пергамент, ябълка, карфица и мъртва мишка от кухненските капани. Единствено металната карфица оцеля. Плодът и гризачът пристигнаха в състояние, наподобяващо това на отсечения пръст (само черепът на мишката се бе запазил), а пергаментът бе накъсан, макар и не обгорен.

Определил, че само плътните предмети понасят пренасянето, Аркониел започна да експериментира над тежестта им. Установи, че една каменна подложка за книги отнема същите усилия, колкото са нужни за пренасянето на зърно. Удовлетворен, той поднови експериментите с бобчета, за да определи евентуалните ограничения в разстоянието.

Нари и другите го поглеждаха странно, докато Аркониел търчеше из замъка. Застанал на пост край кутията, Витнир трябваше да съобщава с вик появата на зърната.

На каквото и разстояние да се отдръпнеше Аркониел, колкото и врати и стени да го деляха, достатъчно му беше да си представи дупка в стената на кутията и да се съсредоточи. Зърното неизменно се озоваваше там.

Сетне той започна да експериментира с други крайни цели. Първото различно зърно успешно се озова върху домашното светилище, второто изникна сред кутията с брашно на готвачката — в случая доста прашен успех — а останалите бяха насочвани извън стените на имението.

Каулин все така си оставаше скептичен.

— Не виждам голяма полза — изсумтя той, гледайки как Аркониел прибира зърното от дънера на плачеща върба край реката.

Аркониел не му обръщаше внимание — вече си съставяше мислен списък с местата из Скала, които можеше да си представи достатъчно ясно, за да изпрати послание.

— Жалко е, че не мога да изпращам пергамент — промърмори на глас той. — Но трябва да има някакъв начин…

— Може да пишеш върху парчета дърво — предложи момчето.

— Да — замислено каза Аркониел. — Отлична идея, Витнир.

Каулин ги изгледа презрително и се отдалечи.