Лин Флюълинг
Скритият воин (22)

Глава двадесет и първа

Кралят не бързаше да се завръща в Еро. На следващия ден той обяви, че кралската свита ще почете племенника му, като прекара следващите две седмици в Атион. След няколко дни канцлер Хайлус и останалите министри пристигнаха, превръщайки главната зала в миниатюрно копие на Дворцовия кръг. Там кралят решаваше държавни дела между хапките си. Биваха обсъждани само най-неотложните дела; самият Хайлус внимателно преценяваше всеки проблем и отпращаше онези, които можеха да почакат. И дори и така работата пак не свършваше по цял ден.

Заради примирието с Пленимар по-голямата част от работата се отнасяше до вътрешни проблеми. Шляейки се с останалите момчета, Тобин можа да чуе от първа ръка за влошаващата се чумна епидемия, бандитските шайки, данъчните проблеми и недоимъка, породен от лошата реколта.

Освен това принцът остро усещаше зависимата си позиция сред благородниците. Неговият банер висеше точно до тези на краля и Корин, но извън пиршествата възрастните не му обръщаха внимание.

Това позволяваше на Тобин и останалите момчета на воля да изследват града и крайбрежието под замъка. Те биваха приветствани навсякъде, където изникнеха.

 

 

Градът процъфтяваше; тук не се забелязваше и следа от беднотията и мръсотията, които тормозеха Еро. В Атион нямаше общо светилище: на всяко от божествата бе посветен отделен храм. Светилището на Илиор бе най-голямо от всички: Тобин остана удивен от украсените тавани и черния каменен олтар. Жреци със сребърни маски му се поклониха, когато той изгори няколко от бухаловите пера.

Жителите на Атион бяха добре нахранени и дружелюбни. Всеки търговец гореше от желание да обслужи младия лорд и неговите приятели. Тобин и приятелите му бяха приветствани, обсипвани с дарове и благославяни навсякъде, където отидеха.

Тукашните пивници по нищо не отстъпваха на онези в Еро. Срещаха се бардове дори от Мицена и северните части на Ауренен. Те не само бяха виртуозни музиканти, а и знаеха какви истории биха се понравили на компаньоните.

Тобин бе привикнал да остава в добронамерената сянка на братовчед си, само че тук самият той се намираше в центъра на вниманието. Корин също бе дълбоко почитан, разбира се, но беше очевидно, че именно Тобин е тукашният любимец. Престолонаследникът лично изтъкна това, привидно шеговито, но Тобин долови завист зад думите. За пръв път от запознанството им Корин започна да насочва към него някои от по-острите шеги, които до този момент биваха изстрелвани единствено към Орниъс или Куирион. Той започна да открива недостатъци на кръчмите, театъра, леките жени, дори пиршествата на Лития. В един момент Корин и останалите по-възрастни момчета изцяло зарязаха Тобин, връщайки се към обичайните си нощни занимания.

Ки беше побеснял, но самият Тобин не каза нищо. И на него не му беше неприятно, ала той добре познаваше второто място. Сигурен, че нещата ще потекат в нормалното си русло подир завръщането в Еро, той се бе обградил с приятелите си и се стараеше да извлече колкото се може повече от престоя си в Атион.

 

 

Един ден принцът и приятелите му се бяха настанили край слънчевия прозорец на пивница, заслушани в баладата за един от предците на Тобин, когато Тобин зърна познато лице в другия край на залата.

— Това не е ли Бисир? — попита принцът и сръчка Ки с лакът.

— Бисир? Че какво ще прави той тук?

— Не зная. Ела!

Двамата оставиха Ник и Лута и забързаха, за да видят как стройният, тъмнокос мъж в груба туника и дървени фермерски обувки изчезва зад ъгъла. Тобин не беше виждал младия лакей от смъртта на лорд Орун насам, но бе сигурен, че вижда именно него, въпреки нетипичните одеяния.

Затичаният Тобин го настигна и установи, че действително е бил прав.

— Наистина си ти! — възкликна принцът и го хвана за ръкава. — Защо избяга?

— Здравейте, принц Тобин. — Бисир бе запазил предишния си учтив глас и заешки маниери, макар да бе поруменял. — Простете ми. Видях ви да влизате и ми се прииска да ви погледна. Не ви бях виждал от много време. И не очаквах да ме познаете.

— След онази зима в имението? Естествено, че те познахме! — засмя се Ки. — Кони все още подпитва за теб.

Бисир се изчерви и нервно потри длани по привичния си начин. Ръцете му бяха потъмнели и покрити с мазоли, под ноктите личеше мръсотия. Тобин осъзна, че бившият лакей се е срамувал да бъде видян в този си вид.

— Какво правиш тук? — попита принцът.

— Госпожа Айя ме доведе тук след… След случилото се в Еро. Тя каза, че вие сте й заръчали да се погрижи за мен. Каза още, че не бивало да ви безпокоя. Щяло да се отрази лошо, ако сте поддържали връзки с човек от онова домакинство. — Той сви рамене. — Права е, разбира се. Тя ми намери място в една кравеферма близо до града. Там съм много по-щастлив.

— Не, не си. Измъчваш се — каза Тобин, хвърляйки преценяващ поглед. Изглежда Айя се бе отървала от него на първото попаднало й място.

— Промяната действително е голяма — призна Бисир, загледан в окаляните си налъми.

— Ела с мен в замъка. Ще помоля Лития да ти уреди нещо.

Но Бисир поклати глава.

— Не. Госпожа Айя каза, че не бива да отивам там. Беше много категорична и ме накара да се закълна, принце.

Тобин въздъхна раздразнено.

— Добре тогава, къде би искал да отидеш?

Бисир се поколеба, сетне го погледна засрамено.

— Бих искал да се обучавам за боец.

— Ти? — възкликна Ки.

— Не зная… — Дори и напрегнат, Тобин не можеше да се сети за човек, по-неподходящ за война от Бисир. — Вече си прекалено стар, за да започваш — каза накрая той, за да пощади достойнството на бившия лакей.

— Може би аз бих могла да помогна, принце — каза възрастна жена в дълго сиво наметало.

Тобин я погледна изненадано: не бе забелязал приближаването й. По някакъв начин тя му напомняше на Айя и той прецени, че тя е магьосница. Но тогава жената показа драконовите кръгове, покриващи дланите й. Тя бе върховна жрица на Илиор. До този момент Тобин никога не бе срещал свещенослужител на богинята без сребърна маска.

Жената се усмихна, сякаш разчела мислите му. Сетне с притисната над сърцето ръка се поклони.

— Аз съм Калия, дъщеря на Лусиян, върховна жрица в атионския храм. Вие не ме познавате, разбира се, но аз съм ви виждала много пъти да минавате из града. Ако простите намесата ми, ще си позволя да предложа по-подобаваща ситуация за младия ви приятел. — Тя взе ръката на Бисир и затвори очи. — Да — каза веднага жената. — Ти рисуваш.

Бисир отново се изчерви.

— О, не… Е, малко, когато бях дете. Но не съм много добър.

Калия отвори очи и го погледна тъжно.

— Трябва да забравиш всичко, което покойният ти господар ти е казвал. Той е бил зъл човек, който те е използвал. Ти имаш дар, който може да бъде развит много по-добре от меча. Имам приятелка, която изработва ръкописи. Работилницата й се намира на храмовия площад. В момента тя си търси чирак. Убедена съм, че възрастта ти не е от значение за нея.

За момент Бисир се вгледа в оцапаните си ръце, сякаш не ги разпознаваше.

— Наистина ли виждате това у мен? Ами госпожа Айя?

Надежда и съмнение се бореха в очите на бившия лакей. Той умоляващо погледна към Тобин.

Принцът сви рамене.

— Убеден съм, че тя няма да има нищо против, стига да стоиш далеч от замъка.

Но Бисир все така се колебаеше.

— Това е толкова неочаквано и внезапно. Нямам представа какво ще каже господин Вортен. Тепърва трябва да се погрижим за зимния фураж, да разхвърляме тор… Освен това трябва да помогна за новите обори… — Брадичката му вече трепереше.

— О, не се измъквай така! — каза Ки, опитващ се да го ободри. — Господарят ти няма как да откаже на Тобин.

— Да, така е…

— На мен също няма да откаже — допълни жрицата и отново взе ръката на Бисир. — Не е нужно да товарим принца с това. Още сега ще отидем да говорим с Вортен и с мадам Хария. Така се казва приятелката ми. Отсега те предупреждавам, че тя здравата ще те кара да работиш, но поне няма да е риене на тор.

— Благодаря ви, милейди. Благодаря и на вас, принце! — възкликна Бисир, обсипващ ръцете им с целувки. — Кой би си представил…

— Хайде, бягай — подкани го жрицата. — Аз ще дойда след малко.

Бисир бързо се отдалечи, тракайки с налъмите си. Калия се засмя, а после се обърна към Тобин и Ки.

— Да, кой би си представил? — повтори тя. — Кой би си представил, че един скалански принц би тичал подир обикновен работник, за да му помогне?

— Познавам го от Еро — обясни Тобин. — Той беше добър с мен и се опита да ми помогне.

— Аха, разбирам. — Усмивката й бе не по-малко загадъчна и неразгадаема от сребърна маска. Принцът не можа да разчете лицето й. — А ако владетелят на Атион някога се нуждае от помощ, надявам се да си спомните за мен. Нека благословията на Светлоносителя посочва пътя ви.

Тя се поклони и се отдалечи.

Жрицата се изгуби сред тълпата, а Ки поклати глава:

— Ама че странно!

— Бих го нарекъл късмет — отвърна Тобин. — Радвам се, че отново намерихме Бисир. Работник във ферма, представяш ли си?

— А представяш ли си го като боец? — заливаше се от смях Ки. — Той извади късмет, че тази жена изникна.

 

 

Жителите на града се отнасяха към Тобин като към господар на Атион, но в замъка херцог Солари продължаваше да изпълнява ролята на домакин. И също така той се занимаваше с всички поземлени дела.

— Престоят на краля не е евтино начинание — обърна се една нощ той към Тобин. — Но вие не се притеснявайте, ще компенсираме загубите, като обложим с данъци пивниците и странноприемниците.

Освен това имаше и такси за използване на пътищата и пристанището край устието на реката. Всеки от отседналите благородници трябваше да поеме разходите по престоя на собствените си хора.

Все още колебаещ се в недоверието си към бившия васал на баща си, Тобин се обърна към Тарин, който от своя страна го насочи към Лития и Хейкън.

— О, да, винаги се прави така — увери го старият домоуправител, когато принцът отиде да го посети. — Господарят на имението — в случая това сте вие — приема краля и покрива разходите си, като облага града. Но вие не се притеснявайте. Дори и ако херцогът не получаваше нищо от данъците и таксите, кралските посещения не биха притеснили съкровищниците на Атион. — Той спря и погледна към Лития. — Той не ги е виждал, нали?

— Има ли много злато?

— Чувал съм, че били цели планини! — възкликна Ки.

— Почти — засмя се Лития. — Бих ви завела, но ключът към съкровищницата е единственият, с който не разполагам. — Тя разклати тежката връзка на колана си. — Ще трябва да се обърнеш към херцога или вуйчо си. Там няма само монети, принце, там се съхраняват и трофеите, завоювани в битка още по времето на Великата война и преди нея. А също и даровете от кралиците.

— Накарай го да те заведе, Тоб — подкани оръженосецът. — И не забравяй да уредиш и моето присъствие.

 

 

На следващия ден Тарин разговаря със Солари. Тобин покани всички компаньони да го придружат до съкровищницата.

Тя бе разположена дълбоко под западната кула. Десетки войници и три отделни врати я охраняваха.

— Съкровищницата ви очаква, принце — гордо каза началникът им. — Очаквахме да се появите, за да вземете каквото ви принадлежи.

— Когато навърши пълнолетие — промърмори Солари, докато поемаха надолу по стълбището. Той придружи думите си с усмивка, но те пак направиха впечатление на принца.

Точно тогава господин Рижавон изникна от нищото и се стрелна между краката на Солари. Онзи залитна, сетне изрита котака. Рижавон изсъска и впи нокти в крака му, а после избяга обратно.

— Проклето същество! — възмутено възкликна херцогът. — Днес за трети път прави това! Тази сутрин едва не си строших врата. Освен това той опикава и спалнята ми, макар да нямам представа как съумява да се промъкне. Икономът трябва да го удави, преди този звяр да е станал причина за нечия смърт.

— Не, милорд — рече Тобин. — Лейди Лития казва, че котките са свещени. Не искам никое от животните да бъде докосвано.

— Както желаете принце, макар че тук гъмжи от котки. Липсата на една не би се усетила.

Думите на Лития по никакъв начин не бяха подготвили Тобин за очакващата го гледка. Зад последната врата го очакваше цял лабиринт от отделни помещения. Из тях гъмжеше от злато, а също и сребро — монетите бяха насипани в издути чували, небрежно нахвърляни един върху друг. Но не техният вид накара очите на Тобин да изскочат. Нямаха край броните, мечовете, пленените знамена, украсените със скъпоценности сбруи и седла. Една от стаите съдържаше единствено златна посуда. В средата на въпросното помещение стоеше огромен кратер, достатъчно голям, за да позволи окъпването на бебе. Ръбът му бе украсен с писмена, които принцът не можеше да разчете.

— Това е старият език на първите йерофанти! — възкликна Никидес и си проправи път между Танил и Зустра, за да разгледа чашата по-добре.

— Предполагам, че можеш да го разчетеш — изсумтя Олбън.

Никидес не му обърна внимание.

— Мисля, че това е един от онези безкрайни надписи. Ако бъдат прочетени от жрец, думите му имат силата да благославят. — Наложи му се да заобиколи съда, за да прочете всички думи. — Мисля, че започва тук. Сълзите на Астелус връз скута на Дална пораждат дъба на Сакор, който протяга ръце към луната на Илиор, от която идват сълзите на Астелус връз скута… Разбирате какво имам предвид. Сигурно е била използвана в някой храм, за да събира дъждовна вода за церемониите.

Тобин се усмихна широко, доволен, че приятелят му е получил възможност да се прояви. Никидес не бе най-добрият боец, но никой не можеше да го надмине, когато станеше въпрос за знание. Дори Солари поспря, за да разгледа чашата. За момент Тобин видя лицето на покровителя да се отразява върху извитата златна повърхност, изкривено в гримаса на алчност. Принцът се загледа по-внимателно в него, споходен от същото неспокойствие, което бе изпитал в деня на братовите обвинения. Но Солари изглеждаше непроменен и искрено доволен от възможността да покаже на Тобин наследството му.

 

 

И покрай кралските задължения Ериус намираше време да ловува и заедно с момчетата да се отбива при коневъдците. Естествено, той присъстваше и на всяко вечерно пиршество. Тобин продължаваше да се разкъсва в колебанието си. С течение на времето вуйчо му преставаше да изглежда чудовище. Кралят не спираше да се шегува и да пее, а подир лов не пестеше даровете.

Принцът се затрудняваше да осъзнае огромните количества храна и вино, които биваха поглъщани всяка вечер. Редици товарни коли всеки ден навлизаха в двора на замъка. Наложи се Солари да изпрати хора, които да поддържат пътищата. Той отведе и момчетата, за да им покаже работата. Друмищата все още бяха омекнали под пролетните дъждове, затова войниците полагаха трупи, прикрепваха ги с помощта на клинове и прекарваха над тях каруци, натоварени с камъни, за да ги укрепят.

Всеки ден донасяше някакво ново развлечение; Тобин постепенно свикваше с идеята, че този огромен замък и околните земи са изцяло негова собственост. Или поне един ден щяха да бъдат. Дворцовите дела бяха интересни, но най-уютно му беше край камината с Хейкън или сред помещенията на войниците — там винаги намираше топъл прием.

 

 

Двете седмици изтекоха и сред напредващата пролет кралската колона продължи пътя си към Еро.

В началото Корин и компаньоните яздеха редом с краля, обсъждайки лова със соколи. Но умът на Ериус вече се намираше в столицата — той се бе отдал изцяло на държавните дела, изслушвайки от седлото петиции, които четяха писарите му. Момчетата бързо се отегчиха и се отдръпнаха назад.

Някой в задната част на редицата поде балада. Скоро цялата колона се присъедини към него. Песента бе стара, още от времето на Великата война — разказваше за генерал, погинал в борбата срещу пленимарските некроманти. Подир края на баладата разговорът веднага се насочи към тъмната магия. Никое от момчетата не притежаваше същински познания по темата, но пък всички бяха чували различни истории, които сега бързаха да споделят.

— Татко ми е разказвал история, предавана в рода ни — каза Олбън. — Един от предците ни повел отряд срещу некромантски замък на остров близо до Коурос. Замъкът бил обграден с телата на скалански воини, приковани като плашила. Книгите в замъка били подвързани с човешка кожа. Обущата и коланите на слугите също били съшити от нея, а всички чаши били изработени от черепи. Още пазим една в съкровищницата си. Баща ми казва, че е трябвало да избием всички некроманти, когато сме имали тази възможност.

Цяла сутрин не бяха виждали Нирин, а ето че той се озова до тях, изравнявайки коня си с този на Корин.

— Баща ви се е изказал мъдро, лорд Олбън. Черната магия винаги е притежавала дълбоки корени в Пленимар, а сега се усилва отново. Техният нечист бог изисква плътта на невинни жертви да потръпва върху олтарите на светилищата му. Жреците му пируват с нея, а маговете им оползотворяват телесните останки за най-различни предназначения. Гнусните им практики са се разпространили дори и сред нашите брегове. Някои, носещи свещените роби на Квартата, тайно практикуват кървавите изкуства. Всички вие трябва да бъдете особено бдителни — тяхното влияние е язва в сърцето на Скала, която само смъртта е в състояние да изцели. Те трябва да бъдат открити и унищожени.

— Това правят вашите Гоначи, милорд — каза Олбън.

— Подмазвач — промърмори Лута, а веднага след това насочи вниманието си към юздите, защото за момент мрачният поглед на магьосника се обърна към него.

— Те служат на краля, също като вас — продължи магьосникът, докосвайки чело и сърце. — Скаланските магове трябва да защитават престола от тези долни предатели.

Подир това той се придвижи напред, а Зустра и Олбън оживено започнаха да си разказват истории от подобни екзекуции.

— Изгарят ги живи — каза Зустра.

— Жреците обесват — поправи го Олбън. — За магьосниците имат специални екзекуции.

— Сигурно залавят само слабите — каза Урманис. — Някой по-силен магьосник просто би използвал уменията си, за да се спаси.

— Белите магьосници си имат начини — самодоволно каза Корин. — Татко казва, че Нирин бил получил видение от Илиор, което му повелявало да прочисти останалите магьосници за доброто на Скала.

 

 

Вестите за кралския напредък бързо се разнесоха пред тях. Жителите на всяко попътно село излизаха да ги посрещат. Сигнални огньове пламтяха върху хълмовете, а людете се трупаха от двете страни на пътя, ликуващи. Същото ги очакваше и в Еро, когато пристигнаха малко преди здрач на втория ден. Целият град пламтеше от сияние, а посрещачите заемаха половин миля от протежението на северния път.

Ериус с удоволствие приемаше поздравленията, махаше в отговор и пръскаше цели шепи златни монети из тълпата. Пред градските порти той поздрави вложените в стената емблеми на боговете, сетне изтегли меча си и го издигна високо.

— В името на Герилейн и Телатимос, мои предци, и в името на Сакор и Илиор, наши закрилници, прекрачвам прага на столицата си.

На тези му думи бе отговорено с още по-оглушителен рев, понесъл се като вълна из Еро. С утихването на ехото Тобин дочу овациите, долитащи от Дворцовия кръг.

Улиците на града бяха изпъстрени със знамена и факли. Жителите бяха засипали улиците със сено и ароматни билки, за да бъде мек пътят на краля. Облаци благоуханен дим долитаха от всяко светилище. Людете изскачаха от дюкяни и домове, струпваха се из пазарите, надвесваха се от прозорците си. Всички те приветстваха краля и размахваха каквото успееха да намерят — шапки, носни кърпички, парцали, наметала.

— Приключи ли войната? — викаха те. — Окончателно ли е завръщането ви?

Същата гледка ги очакваше и в Дворцовия кръг. Благородници в прекрасни одежди бяха обгърнали пътя, хвърляха цветя и размахваха червени копринени знамена.

В градината на Новия дворец Ериус скочи от коня си и пое сред щастливата тълпа, раздаващ ръкостискания и целувки по бузите. Компаньоните и офицерите му го последваха, посрещани със същия възторг.

Тълпата се разгръщаше пред тях, за да им позволи да достигнат стълбите. Кралят се отправи към приемната си зала.

Тобин я бе посещавал само веднъж, скоро след първото си пристигане в Еро. Тогава огромната зала бе замаяла все още непривикналия му поглед с величието на огромните колони, фонтани и светилища. Днес от самата зала не се виждаше почти нищо, защото тя бе изпълнена с люде.

Кралски гвардейци оформяха кордон сред драконовите колони, оставили коридор сред живото море, отвеждащ към подиума. Кордонът продължаваше и върху подиумните стъпала, заменил червените униформи с белите роби на Нириновите магьосници. Главният канцлер Хайлус изчакваше в подножието на подиума, облечен в пълното величие на длъжността си. Той се поклони ниско на краля и го приветства — сякаш не го бе виждал само преди няколко дни в Атион.

Нирин, компаньоните и останалите от антуража заеха местата си в предната редица пред подиума, а Корин и Тобин последваха краля.

— Прави каквото правя и аз, но от другата страна — бе го напътил по-рано престолонаследникът.

Сега, последвал примера на братовчед си, Тобин зае място зад трона и се изпъна, отпуснал лява ръка върху дръжката на меча, а дясната свил в юмрук над сърцето си.

Церемониалното наметало все още бе обгърнало облегалката на трона, указвайки отсъствието на владетеля, а високата корона бе оставена върху седалката. Тя не бе кръгла, а квадратна, прилична на крепост с четири кули във всеки ъгъл. При приближаването на Ериус придворните почтително повдигнаха короната и я отнесоха върху голяма кадифена възглавница. Други пренесоха мантията върху раменете на краля и закопчаха брошките й. С неприятна изненада Тобин установи, че един от тях е Мориел Жабата. Тържествен в червения си табард, Мориел приключи със закопчаването и се оттегли в дъното на стълбището. Останалите компаньони се бяха подредили малко над това място и Ки хвърли развеселен поглед към Тобин. Мориел с нищо не показа, че ги е забелязал.

Ериус отново повдигна меча си към тълпата.

— В името на кръвта на предците си и меча на Герилейн — възкачвам се на трона си!

Всички, освен двамата принцове се отпуснаха на колене, притиснали пестници към гърдите си. На застаналия върху подиума Тобин се струваше, че огромна нива се привежда под порива на силен вятър. Видяното го накара да трепне болезнено: каквото и да казваха Лел или Аркониел, Ериус беше истински крал, воин.

Кралят седна на трона и положи оръжието върху коленете си.

— Мечът на Герилейн отново е в града. Нашият закрилник се върна — обяви Хайлус с изненадващо гръмък и чист глас.

Този път силата на възторга резонираше в самите кости на Тобин. Бе почувствал същия насрещен възторг при влизането си в Атион. Ето какво означава да бъдеш крал.

Или кралица.